Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

55.

Ноздрите на Боранова се разшириха леко, а тъмните й вежди се сключиха, но гласа й остана спокоен.

— Аркадий, ще се движиш в права линия доколкото можеш. Прави минимален брой промени в курса и ако можеш, завивай последователно наляво и надясно. И понеже сме в тримерна ситуация, последователно нагоре и надолу.

— Може да се объркаме, Наташа — каза Дежньов.

— Разбира се, че ще е объркващо, но може би няма напълно да изгубим посоката. Възможно е да не успеем да се движим по права линия, но може би няма да описваме кръгове, спирали или винтови линии. И рано или късно ще достигнем някоя клетка.

— Може би — предложи Дежньов, — ако деминиатюризираш малко кораба…

— Не — прекъсна го Боранова.

— Почакай, Наташа. Помисли само. Ако се деминиатюризираме малко, ще имаме по-малко разстояние за пътуване. Ние ще станем по-големи, а разстоянието между кръвоносния съд и неврона — по-малко — той направи красноречив с ръце. — Разбираш ли?

— Разбирам. Но, Аркадий, колкото по-големи ставаме, толкова по-трудно ще преминаваме между нишките. Невроните в мозъка са добре защитени. Мозъкът е единствения орган, който е напълно заобиколен от кост, а самите неврони, които са най-необичайните клетки в тялото, са добре обвити с междуклетъчно вещество. Виж сам. Единствено ако сме с размерите на глюкозна молекула можеше да си пробием път през и около колагена, без да причиним драстични повреди на мозъка.

В този момент Конев извърши необичайното за него действие — завъртя се в седалката си, гледайки нагоре докато се обръщаше наляво, така че погледа му да премине над Калинина преди да срещне очите на Боранова.

— Не мисля, че е необходимо да пътуваме напред напълно сляпо и случайно.

— А как иначе, Юрий?

— Невроните сами се разкриват. По дължината на всеки от тях периодично, на много кратки интервали преминават нервни импулси. Те могат да бъдат засечени.

— Но невроните са изолирани — намръщи се Морисън.

— Аксоните, но не и телата на клетките.

— Но нервните импулси са най-силни в аксоните.

— Не, нервните импулси може би са най-силни в синапсите, а те също не са изолирани. Синапсите би трябвало да искрят през цялото време, а вие би трябвало да сте способен да го откриете.

— В капиляра не успяхме — каза Морисън.

— По това време бяхме от другата страна на капилярната стена. Вижте, Албърт, защо спорите? Моля ви да се опитате да засечете мозъчните вълни. Нали затова сте тук?

— Бях отвлечен — сприхаво рече Морисън. — Ето затова съм тук.

Боранова се наклони напред.

— Албърт, каквато и да е причината, вие сте тук и предложението на Юрий е разумно. И, Юрий, трябва ли винаги да си толкова агресивен?

Морисън усети, че трепери от гняв и за миг не беше сигурен защо. Предложението на Конев наистина беше основателно.

А след това започна да осъзнава, че го бяха накарали да подложи на изпитание теориите си при такива условия, които не му оставяха място за отстъпление. Намираше се в непосредствена близост с мозъчна клетка, която беше увеличена спрямо него до размерите на планина. След това можеха да го накарат да провери теориите си вътре, наистина вътре в такава клетка. И ако не… и ако се провалеше, под какво одеяло от аргументи и извинения щеше да се скрие от факта, че работата му е погрешна и винаги е била такава?

Беше сърдит не на Конев, а защото го бяха набутали в такова безизходно положение.

Усещаше, че Боранова го чака да каже нещо, а Конев не откъсва от него нажежения си поглед.

— Ако открия сигнали — заговори Морисън, — те ще идват от всички страни. Освен капиляра, който току-що напуснахме, ние сме заобиколени от безчет неврони.

— Но някои са по-близо от останалите — вмъкна Конев, — а един или два ще са най-близо. Не можете ли да определите посоката, в която сигналите са най-силни? Можем да последваме този сигнал.

— Приемникът ми е не пригоден за определяне на посоката на сигналите.

— Ха! Значи американците също правят уреди, които не са пригодени за употреба при спешни случаи. Не са само невежите Съвети, които…

— Юрий! — строго рече Боранова.

Конев преглътна думите си.

— Предполагам, отново ще ми кажеш, че се държа агресивно. В такъв случай, Наталия, ти му кажи да измисли нещо, който ще му покаже посоката, от която идват най-силните сигнали.

— Моля ви, Албърт, опитайте. — настоя Боранова. — Ако не успеете, просто ще трябва да се мотаеме из тази колагенова джунгла и да се надяваме, че ще стигнем преди да е станало твърде късно.

— Мотаеме се дори докато говорим — вмъкна почти весело Дежньов, — но все още нищо не виждам.

Морисън, все още ядосан, включи компютъра си и го настрои в режим на приемане на мозъчни вълни. Екранът примигна, но това беше само шум, въпреки че беше по-непостоянен, отколкото в капиляра.

Досега винаги беше използвал проводници, които се свързваха към нервите. А къде трябваше да включи проводниците сега? Нямаше нерв, където да ги включи или по-скоро вече се намираше вътре в мозъка, което правеше целия въпрос за закрепването неправилен. Все пак, ако вдигнеше проводниците във въздуха и ги разпънеше като антени, може би щяха да свършат работа. При сегашния им размер разстоянието между тях щеше да бъде микроскопично и едва ли щеше да свърши някаква работа, но…

Прегъна проводниците веднъж и още веднъж, и те застанаха в дълги примки, които заприличаха на мустаците на насекомо. След това фокусира приемника доколкото можеше и изведнъж трептенето на екрана премина в дълбоки, тесни вълни, но само за миг. Неволно извика.

— Какво стана? — сепна се Боранова.

— Приех нещо. Само проблясък, но изчезна.

— Опитайте пак!

— Слушайте! — вдигна глава Морисън. — Мълчете всички! С това нещо се работи трудно и най-добре се справям, когато съм напълно концентриран. Разбирате ли? Никакъв шум. Нищо.

— Какво приехте? — тихо попита Конев.

— Какво?

— Като проблясък. Приехте нещо като проблясък. Бихте ли ни казали какво означава?

— Не. Не знам какво приех. Искам да опитам пак — погледна над лявото си рамо. — Наталия, не съм в правото си да издавам заповеди, но вие можете. Не искам никой да ме безпокои, особено Юрий.

— Всички ще пазим тишина — каза Боранова. — Започвайте, Албърт. Юрий, нито дума!

Морисън погледна бързо на ляво, защото усети леко докосване по ръката си. Калинина го гледаше проницателно, а на лицето й бе изписана лека усмивка. Безмълвно казваше нещо, като подчертано изговаряше всяка дума и Морисън успя да я разбере:

— Не му обръщайте внимание! Покажете му! Покажете му!

Очите й блестяха. Не можа да се сдържи да не й се усмихне в отговор. Може би действията й се мотивираха изцяло от желанието да отмъсти на мъжа, който я беше изоставил, но на Морисън му допадна увереността и вярата, които се четяха в очите й.

Колко ли време мина, откакто някоя жена го беше гледала с гордост и вяра в способностите му? Преди колко ли години Бренда беше изгубила вярата си в него?

Разтърси го пристъп на самосъжаление и трябваше да изчака за миг, докато се успокои.

Отново към уредите. Опита се да изключи света от съзнанието си, да се абстрахира от условията, да мисли само за компютъра си, само за малките колебания в електромагнитното поле, които се създаваха от обмена на натриеви и калиеви йони през невронната мембрана.

Екранът отново проблясна, успокои се и показа стабилна крива с няколко пика и пропадания. Внимателно, едва докосвайки клавишите Морисън увеличи изображението. Пиковете се разшириха, а краищата им изчезнаха извън екрана. Върху единствения максимум, който остана на екрана, беше наложена малка неравна извивка.

„Улавя вълните“, помисли си Морисън, страхувайки се да го каже, страхувайки се дори да си го помисли открито, за да не би и най-лекото физическо или умствено въздействие да стане причина за изчезването им.

Малката извивка — скептичните вълни, както той ги наричаше — излезе от фокус, след това се появи отново, но не можеше да се види ясно.

Морисън не беше изненадан. Може би улавяше полетата на няколко клетки, които не съвпадаха напълно. Освен това пластмасовият корпус на кораба също имаше изолиращ ефект. Въздействаше и непрестанното Брауново движение. Може би се получаваше интерференция със зарядите на атомите, които бяха струпани извън миниатюризационното поле.

Чудото беше, че изобщо бе засякъл вълните.

Бавно докосна антената. Плъзна пръстите си нагоре-надолу, първо с едната ръка, после с другата, след това двете заедно и накрая двете заедно, но в противната посока. След това внимателно завъртя антената на едната страна, после на другата. Скептичните вълни се усилваха или ставаха по-неравни, но Морисън не знаеше със сигурност как действията му водят към изчистването на изображението.

И изведнъж, завъртайки антената в определена посока, малките вълни рязко се усилиха. Малко движение в едната или другата посока и те ставаха отново непостоянни, но в една точно определена посока бяха силни. Опита се да сдържи треперенето на ръцете си.

— Аркадий?

— Да, мой американски магьоснико — отвърна Дежньов.

— Завий наляво и малко нагоре! Не искам да говоря прекалено много.

— Ще трябва да заобиколя няколко нишки.

— Завий бавно! Ако го направиш бързо ще изгубя фокусировката.

Морисън с мъка си наложи да не гледа наляво към Калинина. Един поглед към лицето й и неизбежната мисъл за красотата й щяха да са достатъчни, за да развалят изображението на монитора. Дори мисълта за вероятно разсейване беше достатъчно отвличаща, защото мисловната вълна се разколеба.

Дежньов използваше всички възможности на двигателите, за да завива бавно, а Морисън леко въртеше антената, търсейки посоката. От време на време промърморваше кратко указание:

— Нагоре и надясно. Надолу. Малко наляво. Право напред — прошепна най-накрая.

„Би трябвало да стане по-лесно щом се приближат, помисли си той, но не можеше да се отпусне, докато неврона наистина не се появи…“

Съсредоточаването само върху едно действие беше толкова изморително, колкото и продължителното напрягане на един и същ мускул. Трябваше да направи някаква малка промяна. Трябваше да помисли за нещо друго, за нещо неутрално, нещо, което би могло да остави мозъка му ненапрегнат за известно време. Така че се замисли за разбитото си семейство, тъй като толкова често беше мислил за тях, че представата беше избледняла и донякъде изгубила ефекта си. Приличаше на набръчкана и избледняла снимка, от която можеше бързо да се откъсне и да се върне над целенасочените размишления над скептичните вълни.

Неочаквано, без предупреждение друга мисъл се вмъкна в ума му и го завладя напълно. Беше мисловен портрет на София Калинина, която изглеждаше по-млада, по-хубава и по-щастлива, отколкото през целия кратък период, откакто я познаваше. А заедно с представата за София и смесица от любов, разочарование и ревност, които го обезсилиха.

Не беше осъзнавал нито едно от тези чувства, но кой би могъл да знае какви несъзнателни мисли и емоции се крият в собствените му мозъчни клетки? А Калинина? Това ли чувстваше към нея? Толкова бързо? Или ненормалното влияние върху мозъка на това фантастично пътешествие предизвикваше фантастични реакции?

Изведнъж забеляза, че кривата на екрана е напълно изчезнала. Беше готов да извика на Дежньов да спре двигателите, докато се концентрира и се опита отново да засече вълните, когато прогърмя гласа на Дежньов:

— Ето това е, Албърт. Доведохте ни до клетката като хрътка. Поздравления!

— А също и — добави Боранова, гледайки намръщеното изражение на лицето на Конев — поздравления на Юрий за идеята и защото убеди Албърт да я изпробва.

Лицето на Конев се отпусна.

— А сега? — попита Дежньов. — Как ще влезем вътре?

56.

Морисън се втренчи с интерес в гледката пред тях. Докъдето достигаше светлината на корабните прожектори се виждаше огромна назъбена стена, разпростираща се нагоре и надолу, наляво и надясно. Зъберите се състояха от отделни куполи, така че при по-внимателно вглеждане стената приличаше на шахматна дъска, всяко квадратче на която беше изпъкнало. Между куполите стърчаха неравни издатини, подобно на дебели, къси, разнищени въжета, което придаваше на стената парцалив вид.

Нужно му беше известно усилие, за да схване, че куполите са краищата на молекулите, вероятно фосфолипидни, които изграждат клетъчната мембрана. С известен страх осъзна какво означаваше кораба да е с размерите на глюкозна молекула. Клетката беше огромна — при сегашния размер на кораба сигурно се простираше на много километри.

Конев също се взираше в клетъчната мембрана, но по-бързо се откъсна от замисленото си съзерцание.

— Не съм сигурен — заговори той, — че това е мозъчна клетка или поне че е неврон.

— Че какво друго би могла да бъде? — попита Дежньов. — Ние сме в мозъка, а това е клетка.

Конев не направи видимо усилие да подтисне отвращението в гласа си:

— Мозъчните клетки са повече от един вид. Важните клетки са невроните — основната действаща сила на ума. В човешкия мозък има десет милиарда неврона. Но има и десет пъти повече различни типове глиални клетки. Така че вероятността е десет към едно това да е глиална клетка. Мисловните вълни са в невроните.

— Юрий, не можем да се ръководим само от случайността — каза Боранова. — Не би ли могъл по-определено да кажеш дали е неврон или не е, без да използваме статистиката?

— Не и само с гледане. При нашите размери аз виждам само една малка част от клетъчната мембрана, а при тези условия клетките си приличат. Ще трябва да станем малко по-големи за да получим по-общ изглед. Предполагам, че сега можем да станем по-големи, Наталия. В края на краищата преминахме онова, което нарече колагенова джунгла.

— Ако е необходимо можем да се деминиатюризираме, но увеличаването на размерите е по-отегчително и рисковано, отколкото намаляването им. Увеличаването означава генерация на топлина и трябва да се извършва бавно. Има ли някакъв друг вариант?

— Бихме могли отново да изпробваме инструментите на Албърт — рече хапливо Конев. — Албърт, бихте ли могли да ни кажете дали скептичните вълни, които улавяте идват право към нас или от малко по-друга посока?

Морисън се поколеба. Преди уредът му да се разфокусира беше видял образа на Калинина и не искаше тази представа да се връща отново. Беше твърде смущаваща, твърде разстройваща. Щом умът му криеше и подтискаше някакви емоции, значи по-добре беше да са скрити и подтиснати.

— Не съм сигурен… — започна той неуверено.

— Опитайте! — предложи Конев и сега и четиримата руснаци гледаха сериозно към Морисън.

Морисън повдигна безразлично рамене и включи компютъра си. След кратък размисъл обяви:

— Улавям вълните, но не толкова силно, колкото по пътя насам.

— Има ли посока, в която да са по-силни?

— Малко по-нагоре са по-силни, но искам пак да ви предупредя, че насочващите способности на апаратурата ми са изключително примитивни.

— Да, също като кораба, срещу когото непрекъснато възразявате. Наталия, мисля, че се е случило следното. Идвайки насам сме засичали неврона над глиалната клетка. Когато е видял глията, Аркадий естествено е завил към нея и сега тялото й закрива неврона и ние приемаме по-неясно мисловните вълни.

— В такъв случай — каза Боранова — трябва да минем над глията и да отидем към неврона.

— И в такъв случай — добави Конев — отново казвам, че трябва да се деминиатюризираме. При сегашния ни размер на глюкозна молекула може да се окаже, че разстоянието, което трябва да изминем, за да заобиколим глиалната клетка, е сто, сто и петдесет километра. Ако се увеличим десет пъти, да речем до размерите на малка протеинова молекула, разстоянието очевидно ще се съкрати до десет, петнайсет километра.

— Наталия, трябва да бъдем със сегашните си размери, за да навлезем в неврона — додаде Калинина с такъв глас, като че ли казаното току-що нямаше нищо общо със забележката й.

Конев продължи след кратка пауза, все едно че искаше да избегне прекия отговор на забележката:

— Разбира се. След като достигнем неврона отново ще променим размера си до най-подходящия.

Боранова въздъхна и потъна в някакви свои мисли.

— Наталия — продължи Конев с непривична нежност, — вероятно ще трябва да променим размерите си. Не можем вечно да останем с размерите на глюкозна молекула.

— Мразя да се деминиатюризирам по-често, отколкото е нужно — отвърна Боранова.

— В случая се налага. Не можем да прекараме часове в заобикаляне на клетъчната мембрана. А на този етап десетократната деминиатюризация ще предизвика много малка абсолютна промяна на енергията.

— Не е ли вярно, че започването на деминиатюризацията може да предизвика неконтролируемо и експлозивно продължение на процеса? — попита Морисън.

— Интуицията ви не ви лъже, Албърт — отговори Боранова. — Схванали сте същността, без да знаете нищо от теорията на миниатюризацията. По-безопасно е след като веднъж деминиатюризацията започне, да се остави да продължи. Прекратяването й крие известна опасност.

— А също и оставането ни с часове с размерите на глюкозна молекула — добави Конев.

— Вярно е — кимна Боранова.

— Трябва ли да го предложим на гласуване и да стигнем до демократично решение? — обади се Дежньов.

При тези думи главата на Боранова трепна, а в тъмните й очи проблясна мълния. Масивната й челюст се стегна.

— Не, Аркадий. Отговорността за вземането на решенията е моя и аз ще увелича размера на кораба — след което, като че ли желаеше да разсее властния тон добави — Разбира се можете да ми пожелаете успех.

— И защо не? — додаде Дежньов. — Все едно да пожелаем успех на самите себе си.

Боранова се приведе на уредите си. Морисън бързо се измори да я наблюдава. Всъщност не можеше да види какво прави, а и да успееше, нямаше да разбере нищо. Освен това имаше и друга проста причина — вратът го заболя от усилието да гледа назад. Обърна се напред и откри, че Конев гледа през рамото си към него.

— Относно улавянето на скептичните вълни — заговори Конев.

— Какво искате да попитате за скептичните вълни?

— Когато си пробивахме път насам през колагеновата джунгла…

— Да, да, и какво?

— Приехте ли някакви… образи?

Морисън си спомни разкъсващия образ на София Калинина. Сега в ума му нямаше нищо подобно. Дори и сега мисълта за нея не разбуди никаква реакция. Каквото и да имаше в ума му, то беше излязло наяве под силното въздействие на концентрираните скептични вълни. Каквото и да беше, не възнамеряваше да го описва на Конев, нито пък на когото и да било другиго.

Опита се да спечели малко време.

— Защо е трябвало ли да приемам някакви образи?

— Защото ви се е случвало неколкократно, докато сте анализирали скептичните вълни при нормални размери.

— Допускате, че анализа по време на миниатюризация би дал по-голяма интензивност или притежава по-силна способност да предизвиква образи?

— Предположението е основателно. Но все пак приехте ли нещо? Въпросът ми не е теоретичен. Питам за наблюденията ви. Приехте ли някакви образи?

Морисън въздъхна мислено и отговори:

— Не.

Морисън се почувства малко неспокоен и повече от малко сърдит, понеже Конев продължи да го гледа през рамото си.

— А аз приех.

— Така ли? — очите на Морисън се разшириха от искрено неподправена изненада. След това продължи по-предпазливо — Какво почувствахте?

— Не много, но си мислех, че вие може да сте го приели по-ясно. На практика вие управлявахте и насочвахте детектора си, а вероятно той е по-пригоден към вашия мозък, отколкото към моя.

— Но какво все пак приехте? Можете ли изобщо да го опишете?

— Просто проблясък, който се появи и изчезна. Стори ми се, че виждам три човешки фигури, едната по-голяма от останалите.

— И какво разбрахте от тази картина?

— Ами Шапиров има дъщеря, която обожава, а тя има две деца, които той също обича силно. Вероятно в комата си е мислил за тях или си ги е спомнял, или е бил в заблуда, че ги вижда. Кой знае какво става с човешкия ум в кома?

— Познавате ли дъщеря му и внуците му? Разпознахте ли ги?

— Видях ги все едно през стъкло и в здрач. Всичко, което успях да видя бяха трите фигури — гласът му прозвуча разочаровано. — Надявах се, че сте ги видели по-ясно.

— Нито видях, нито почувствах нещо подобно.

— Разбира се, щом веднъж влезем в неврона приемането ще бъде по-силно — продължи Конев. — Във всеки случай не ни интересуват образите. Искаме да чуем думи.

— Никога не съм чувал думи — поклати глава Морисън.

— Разбира се, че не сте, тъй като сте работили с животни, а те не използват думи.

— Така е — съгласи се Морисън. — Веднъж успях да проведа няколко теста с човек, макар че никога не съм го съобщавал. Не приех нито думи, нито образи.

Конев само сви рамене.

— Знаете ли — продължи Морисън, — при тези условия би било естествено умът на Шапиров да е изпълнен с мисли за семейството му, ако приемем вашето обяснение на онова, което мислите, че сте приели. Каква е вероятността да си мисли за някакви мистериозни добавки към миниатюризационната математика?

— Той беше физик. Дори семейството му стоеше на заден план. Ако от тези скептични вълни успеем да почувстваме някакви думи, те ще бъдат свързани с физиката.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

Двамата замълчаха и няколко минути в кораба не се чуваше никакъв звук.

— Деминиатюризирах кораба до размерите на протеинова молекула — обяви Боранова — и спрях процеса.

— Всичко наред ли е, Наталия — попита миг по-късно Дежньов с необичайно напрежение в гърления си глас.

— Аркадий, самия факт, че можеш да зададеш този въпрос, е положителен отговор. Деминиатюризацията спря без произшествия.

Усмихна се, но на челото й ясно се виждаха блестящите капчици пот.

57.

Повърхността на глиалната клетка все още се простираше във всички посоки, доколкото можеше да се види в обсега на мътната светлина на корабните прожектори, но вида й се беше променил. Куполите и хребетите бяха се смалили до фина структура. Въжетата, които стърчаха от куполите, се бяха превърнали в конци, почти невидими при движението на кораба.

През повечето време вниманието на Морисън беше съсредоточено върху компютъра. Следеше да не би скептичните вълни да намалят интензивността си, но периодично поглеждаше и към панорамата навън.

От време на време над повърхността се издигаха типичните дендритни образувания на нервните клетки, дори едно от тях беше почти спомагателна глиална клетка. Те се разклоняваха, като дърво през зимата, издигайки се над клетъчната мембрана.

Дори спрямо новия, по-голям размер на кораба дендритите, излизащи от клетката изглеждаха големи. Приличаха на клоните на дърво, но бързо изтъняваха и очевидно бяха гъвкави. Тъй като им липсваше здравината на хрущялните влакна, те се полюшваха от завихрянията предизвикани от движението на кораба през междуклетъчната течност. При приближаването на кораба те се разлюляваха, така че на Дежньов рядко му се налагаше да завива, за да ги заобикаля. Отклоняваха се встрани и кораба минаваше на безопасно разстояние.

В непосредствена близост до клетката колагеновите нишки бяха по-малко. Поради по-големите размери на кораба те изглеждаха по-тънки и по-крехки. Дори веднъж Дежньов или не видя, че една от тях се изпречва точно пред кораба, или не й обърна внимание. Корабът премина покрай нея така, че тя се отърка в корпуса точно до мястото на Морисън. Стържещия удар го накара да се свие, но корабът изобщо не се повреди. Колагеновата нишка се огъна, скъса се и увисна. Морисън обърна глава и проследи с поглед скъсаното влакно, което след секунда изчезна назад.

Изглежда, че Боранова също я беше видяла и забелязвайки реакцията на Морисън заговори:

— Няма причини за безпокойство. В мозъка са разпръснати трилиони такива нишки, така че една повече или по-малко не променя нищо. Освен това те зарастват, дори в толкова силно повреден мозък като на бедния Шапиров.

— Предполагам, че сте права — каза Морисън, — но все пак не мога да не мисля, че разрушаваме без никакво право един безкрайно деликатен механизъм, който не е пригоден за технологично нашествие.

— Разбирам чувствата ви, но едва ли нещо в света, създадено от биологичен или геологичен процес, е предвидено за намесата на човека. Човечеството е сторило много злини на Земята и на живота, някои от тях съзнателно. Между другото, аз съм жадна. А вие?

— Определено — отвърна Морисън.

— В малката ниша под дясната ви ръка ще намерите чаша. Подайте ми я! — тя сипа вода и на останалите. — Има достатъчно вода, така че ако искате втора чаша, казвайте.

Дежньов погледна с неприязън към чашата с вода в ръката му, докато другата му ръка беше на управлението. Изсумтя и каза:

— Баща ми казваше: „Няма такава напитка «чиста вода», като се вземе предвид, че изчистващия фактор е алкохола.“

— Да, Аркадий — заяви Боранова. — Сигурна съм, че баща ти често е изчиствал водата си, но тук, на кораба, докато управлението е в твои ръце, ще се наложи да пиеш водата си непрочистена.

— На всички им се налага понякога да понасят лишения — отвърна Дежньов, изпразни чашата си и направи гримаса.

Вероятно вкусът на водата накара Калинина да търси нещо под краката си. Морисън не се досети веднага, че сега беше неин ред да уринира. Обърна глава към прозореца и зачака да види някоя друга откъсната колагенова нишка.

— Предполагам, че е време за обяд — обяви Боранова, — но можем да минем и без него. Все пак…

— Все пак какво? — попита Дежньов. — По една голяма чиния горещ борш със сметана?

— Въпреки ограниченията успях да внеса няколко парчета шоколад — висококалоричен, с малка маса.

Калинина, която беше използвала малката си влажна хартиена кърпа и сега размахваше ръце, за да ги изсуши, подхвърли:

— Ще ни се развалят зъбите.

— Не веднага — отвърна Боранова, — а и можете да си изплакнете устата с малко вода, за да се намали количеството на захарните остатъци. Кой иска?

Вдигнаха се четири ръце. Калинина не беше последна. Морисън го посрещна с удоволствие. Обичаше шоколад и изсмука парчето, за да продължи удоволствието. Вкусът му напомни за момчешките години прекарани в покрайнините на Мънси.

Беше изял шоколада, когато Конев тихо го попита:

— Почувствахте ли нещо, докато се движехме покрай глиалната клетка?

— Не — отвърна Морисън, което беше вярно. — А вие?

— Мисля, че почувствах. Мярна ми се фразата „зелени полета“.

Морисън не можа да се сдържи да не изпусне едно:

— Хмм — и за известно време потъна в мисли.

— Е? — обади се Конев.

Морисън повдигна рамене.

— През ума на всеки човек постоянно преминават фрази. Чувате нещо с крайчеца на ухото си, така да се каже, и по някое време то прониква в съзнанието ви. Или пък някакъв поток от съзнателни мисли преминава през съзнанието ви и една от фразите изплува на повърхността. Или пък имате някакъв вид звукови халюцинации.

— Прекоси ума ми, докато гледах към уредите ви и се съсредоточавах.

— Искали сте да разберете нещо, предполагам, и нещо незабавно ви е помогнало, като в отговор е преминало през ума ви. Същия ефект имаме и при сънищата.

— Не. Това беше наяве.

— Как можете да го различите, Юрий? Аз не усетих нищо подобно. Предполагате ли, че някой друг го е почувствал?

— Не биха могли. Никой друг не се съсредоточаваше върху машината ви. Може би никой друг на кораба няма мозък достатъчно подобен на вашия, за да усеща на същата мозъчна вълна, така да се каже.

— Вие просто правите предположения. Освен това, какво означава тази фраза?

— Зелени полета ли? Шапиров има къща на село. Би могъл да си спомня зелените полета.

— Може би просто сте приели образа от него. А думите са ваши.

Конев се намръщи, замълча за малко, след това добави открито враждебно:

— Защо толкова силно се противопоставяте на възможността за приемане на съобщения?

— Защото се опарих, като съобщих за подобни възприятия — Морисън си позволи да отговори също толкова враждебно. — Дълго време ме осмиваха и станах предпазлив. Образът на жена и две деца не ни говори нищо. Нито пък фраза като „зелени полета“. Ако я съобщите, как ще обясните, че не образа или фразата не са ваши? Чуйте, Юрий, и най-неясния и непряк намек би бил полезен, само ако е свързан с квантово-релативистичната теория. Той би могъл да бъде съобщен. Всичко останало няма да е убедително, няма да предизвика вяра. Ще ни причини само болка. Казвам го от собствен опит.

— В такъв случай какво ще направите, ако чуете нещо съществено, нещо свързано с проекта ни, ще ни кажете ли? Няма ли да го премълчите?

— Защо трябва да го правя? Ако приема нещо свързано с физиката на миниатюризацията, не бих имал необходимата подготовка, за да го разбера. Ако го премълча, няма да имам никаква полза. А ако постигнем някакъв резултат, този компютър остава мой и се задейства от моята теория. Аз ще получа най-голямата част от почестите. Не бих го скрил, Юрий. Собствените ми интереси и научната ми чест не биха ми позволили да го направя. А вие?

— Разбира се, че ще споделя каквото и да усетя. Точно това правя сега.

— Нямам предвид „зелените полета“. Това е безсмислица. Да предположим, че почувствате нещо изключително важно, а аз не. Дали няма да ви дойде на ум, че тези знания са държавна тайна, както и самата миниатюризация? Бихте ли го съобщили с риск да си навлечете гнева на Централния координационен комитет.

Говореха си шепнешком, с допрени глави, но щом дочу ключовата дума Боранова наостри уши.

— С политика ли се занимавате, господа? — ледено попита тя.

— Обсъждаме възможната полза от уреда на Албърт, Наталия. Албърт мисли, че ако науча нещо важно от скептичните вълни на Шапиров, аз няма да му го съобщя под предлог, че е държавна тайна.

— Би могло да бъде — каза Боранова.

— Нуждаем се от сътрудничеството на Албърт. Машината и програмата са негови и съм сигурен, че знае как да работи с тях, така че да не ги използва максимално ефективно. Ако не е напълно сигурен в нашата честност и добронамереност, може да направи така, че да не приемем нищо. Бих искал да споделя с него всичко, което усетя, ако и той направи същото.

— Комитетът може да не го одобри, както посочи самия Албърт — възрази Боранова.

— Няма значение. Не ме е грижа за тях — рече Конев.

— Ще докаже, че те обичам, Юрий — изсмя се Дежньов. — Няма да те издам.

— Наталия — намеси се Калинина, — съгласна съм, че трябва да сме честни с Албърт, след като и от него очакваме същото. Много по-вероятно е той да научи нещо полезно, отколкото ние, тъй като използва собствения си уред. Quid pro quo5. Така ли е, Албърт?

— Мислех точно за това — кимна Морисън — и не бих го споменал, ако ми бяхте казали, че ще е против държавната политика да сте честни с мен.

— Добре, нека да изчакаме събитията — каза Боранова.

Напрежението се стопи.

Морисън остана сам с мислите си, наблюдавайки разсеяно компютъра си.

— На около километър пред нас има друга клетка — обяви Дежньов. — Като че ли е по-голяма от предишната. Това неврон ли е, Юрий?

Конев, който мрачно наблюдаваше собствения си компютър, се сепна.

— Албърт, какво казва вашата машина? Това неврон ли е?

Морисън вече работеше с уреда си.

— Трябва да е неврон. Никога не съм виждал толкова силни скептични вълни.

— Добре! — рече Дежньов. — А сега какво?

58.

Калинина замислено погледна надолу към клетъчната повърхност.

— Наталия, трябва отново да се миниатюризираме до размерите на глюкозна молекула. Аркадий, карай между дендритите, така че да можем да достигнем повърхността на клетъчното тяло.

Морисън също наблюдаваше повърхността. Дендритите бяха много по-сложни от тези на глиалната клетка. Най-близкият беше толкова разклонен, че приличаше на мъхест папратов лист, който изчезваше извън обсега на корабната светлина. По-далечните изглеждаха по-мъхести и по-малки.

Морисън предположи, че мъхестия вид се дължи поне отчасти на Брауновото движение. Разбира се, то не би могло да бъде много силно. Вероятно всяко от разклоненията, всяко клонче се съединяваше с подобно клонче или с някой съседен неврон, образувайки връзката наречена синапс. Колебанията на клончетата не би трябвало да бъдат толкова силни, че да разрушат контакта. В противен случай мозъкът нямаше да работи.

Дежньов приближи кораба до повърхността на клетката, като бавно го плъзна покрай най-близкия дендрит. Беше се научил да компенсира неравномерното разположение на отделните двигатели с известен финес. На Морисън му се стори, че повърхността се изменя.

Разбира се, тъй като отново се миниатюризираха. Хребетите по клетъчната повърхност ставаха все по-отчетливи и се разделяха на куполи. Нишките между фосфолипидните куполи все повече заприличваха на въжета. „Рецептори“, помисли си Морисън. Всеки от тях беше създаден, за да се свърже с определена молекула, която би могла да бъде полезна на неврона. Глюкозната молекула определено беше най-полезната от тях.

Смаляването беше значително по-бързо от увеличаването. Абсорбирането на енергия беше просто, докато освобождаването й при деминиатюризация беше опасно. Морисън вече го знаеше добре.

— Не знам кои рецептори са за глюкоза — рече Калинина, намръщена от загриженост, — но вероятно са много. Карай бавно между тях, Аркадий, много бавно! Ако успеем да се захванем, не искам да се отделим или да откъснем рецептора.

— Няма проблеми, малка София — заяви Дежньов. — Ако изключа двигателите, кораба ще спре веднага. Трудно си пробива път между гигантските атоми, които ни заобикалят. Триенето е прекалено силно. Така че ще му придам слаб тласък, колкото да си пробием път между водните молекули и ще се промъкнем на пръсти между рецепторите.

— „През лалетата“ — рече Морисън, гледайки към Конев.

— Какво? — попита Конев, изглеждайки едновременно раздразнен и озадачен.

— Фразата се мярна в ума ми. Има една стара песен, „На пръсти през лалетата“. На английски думите са…

— Какви безсмислици говорите? — прекъсна го Конев.

— Опитвам се да ви кажа, че когато и да чуя „на пръсти“, в ума си автоматично чувам и фразата „през лалетата“. Ако съм се съсредоточил над работата си с компютъра и някой каже „на пръсти“, аз все пак ще чуя фразата в ума си, но това няма да означава, че съм я приел от скептичните вълни. Разбрахте ли мисълта ми?

— Дрън-дрън — рече Конев. — Оставете ме на мира.

Но изглеждаше разколебан. Беше разбрал идеята му.

Движеха се успоредно на повърхността на неврона. Рецепторите леко помръдваха. Морисън откри, че не може да различи кои от тях са празни и към кои има присъединена някоя от молекулите, движещи се заедно с извънклетъчната течност.

Опита се да се съсредоточи върху тези молекули. Във водата се забелязваха проблясъци, може би дължащи се на отраженията на корабните фарове от тези молекули, но нито една не се виждаше добре. Дори повърхността на клетъчната мембрана не се виждаше наистина ясно. Приличаше по-скоро на сюрреалистична импресия, отколкото на истинска повърхност — твърде малко фотони се отразяваха и твърде малко достигаха до тях заради размерите им.

На светлината на проблясъците се забелязваше зърнестия строеж на заобикалящата ги течност, вероятно заради водните молекули, а между тях — нещо прилично на червей, което се извиваше, въртеше, свиваше се и се разтваряше. Разбира се, непосредствената околност на кораба попадаше в миниатюризационното поле, така че атомите и молекулите на нормалния свят непрекъсната се свиваха при навлизането си и отново се разширяваха при напускането. Броят на тези атоми сигурно беше огромен, но промяната на енергията беше достатъчно малка, за да не търпят забележими загуби или да се изложат на опасността от спонтанна миниатюризация. Или поне така изглеждаше.

Морисън се опита да не мисли повече на тази тема.

— София — додаде Боранова, — не поставям под въпрос способностите ти, но, моля те, провери дали кораба има електрическите характеристики на глюкозата!

— Има ги, сигурна съм — отвърна Калинина.

И като че ли искаше да потвърди думите й, корабът неочаквано се завъртя, доколкото можеше да се прецени по завъртането на панорамата.

При обикновени условия подобно завъртане би хвърлило всички на кораба към облегалките за ръцете. Обаче масата и инерцията бяха практически равни на нула, така че почувстваха само слабо разлюляване, едва различимо от Брауновото движение.

— Прикрепихме се към глюкозен рецептор — обяви Калинина.

— Добре — рече Дежньов. — Изключих двигателите. А сега какво ще правим?

— Нищо — отговори Калинина. — Ще оставим клетката да си върши работата и ще чакаме.

Всъщност рецептора нямаше истински контакт с кораба. Това беше добре, защото ако се приближеше по-близо, щеше да навлезе в миниатюризационното поле и върха му щеше да се смали. При сегашното положение просто имаше привличане между електрическите полета — отрицателно към положително и положително към отрицателно. Взаимодействието не беше напълно йонно, а по-слабо, напомнящо водородните връзки. Беше достатъчно силно, за да ги задържи, но и достатъчно слабо, за да позволи на кораба да стои на известно разстояние, като че ли бяха свързани с рецептора с гумени ленти, вместо със здрави куки.

Рецепторът се простираше по цялата дължина на кораба, а очертанията му бяха неравни, като че ли описваше някакви изпъкналости по пластмасовия корабен корпус. За невъоръженото око корпуса беше гладък, но Морисън беше напълно сигурен, че електрическото поле се издуваше там, където в глюкозната структура биха се намирали хидроксилните групи и издатините приемаха формата, която биха имали при взаимодействие с истинска молекула.

Морисън отново се огледа. Рецепторът закриваше по-голямата част от пейзажа. Ако можеше да погледне отвъд него, щеше да види разпрострялата се по-нататък повърхност на неврона, която изглеждаше безкрайна, защото се стопяваше извън обсега на корабната светлина.

Като че ли невронната повърхност се издигна леко, така че можеха да се видят повече подробности. Между правилните куполи на фософолипидните молекули от време на време се забелязваха късове материя с неправилна форма — може би протеинови молекули, предположи Морисън — които преминаваха през клетъчната мембрана. Рецепторите бяха закрепени към тези молекули, което не го изненада. Знаеше, че рецепторите са пептиди — вериги от аминокиселини. Бяха част от протеиновия гръбнак на клетката, издадени навън, като всеки рецептор беше изграден от различни аминокиселини свързани в определен ред, така че да има определена характеристика на електрическото поле, съответстваща на молекулата, за която е предназначен.

Стори му се, че рецепторите се движат към него. Сега бяха повече и броят им все още нарастваше. Рецепторите и протеиновите молекули, към които бяха прикрепени, като че ли плуваха през покритите отдолу със слой холестерол фосфолипидните молекули, които се разтваряха пред тях и се сключваха след тях.

— Нещо става — каза Морисън, усещайки по микроскопичното подръпване на инерцията, че кораба се движи, което му напомни за почти незабележимата му маса.

59.

— Повърхността ни придърпва навътре — заяви Конев.

— Като че ли прави ето това — кимна Дежньов и протегна напред свитата си като чаша мазолеста ръка.

— Точно така — съгласи се Конев. — Ще ни придърпа навътре, образувайки все по-дълбока и по-дълбока чаша, ще стесни гърлото и най-накрая ще я затвори, и ще попаднем в клетката.

Изглежда тази перспектива не го безпокоеше.

А също и Морисън. Искаха да попаднат в клетката и това беше единствения път.

Рецепторите продължаваха да се сближават, всеки от тях изграден от някаква истинска молекула, а между тях — лъжливата молекула на кораба. Повърхността на клетката ги обхвана изцяло и ги всмука.

— А сега какво ще правим? — попита Дежньов.

— Намираме се в мехурче във вътрешността на клетката — отвърна Калинина. — Съдържанието му ще стане по-киселинно и рецептора ще се отдели от нас. Заедно с останалите рецептори ще се върне обратно върху клетъчната мембрана.

— А ние? — настоя Дежньов.

— Тъй като клетката ни разпознава като глюкозна молекула — продължи Калинина, — тя ще се опита да ни метаболизира — да ни разгради на по-малки части и да извлече енергия.

Докато говореше, рецептора се отдели от тях.

— Дали е добра идея да ни метаболизира? — запита Дежньов.

— Не е — отговори Морисън. — Ще бъдем присъединени към подходяща ензимна молекула, която ще открие, че не реагираме по очаквания начин. Не можем да приемем фосфатна група и опита за разграждането ни ще бъде безполезен. Вероятно ще ни освободи. Ние не сме истинска глюкозна молекула.

— Но ако ензимната молекула ни освободи, дали някоя друга молекула от същия вид няма да се закрепи за нас и да се опита отново, и така нататък до безкрайност.

— Думите ви ме наведоха на мисълта — Морисън потри брадата си и разсеяно установи, че вече е набола след сутрешното бръснене, — че може би още първата молекула няма да ни освободи, ако не се държим по очаквания начин.

— Деликатна ситуация — възмути се Дежньов, преминавайки на своя диалектен руски, както винаги, когато биваше възбуден. Морисън обикновено се затрудняваше да следва мисълта му. — Най-доброто, което можем да очакваме е някоя ензимна молекула да ни държи вечно или ензимните молекули да ни предават от една на друга завинаги. Баща ми казваше: „Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си й благодарен.“

— Забележете, моля — подхвърли Калинина, — че нито една ензимна молекула не се е присъединила към нас.

— И защо? — попита Морисън, който вече беше го забелязал.

— Заради малката промяна в заряда ни. Трябваше да се престорим на глюкозна молекула, за да влезем в клетката. След като веднъж сме попаднали вътре не е нужно повече да я наподобяваме. Всъщност, трябва да наподобяваме нещо друго.

Боранова се наклони напред.

— София, дали другите молекули, които бихме могли да наподобим няма да имат нещо общо с обмяната на веществата?

— Всъщност не, Наталия. Глюкозата или коя да е друга проста захар в тялото притежава определена молекулна конфигурация, която се нарича Д-глюкоза. А аз просто смених характеристиката с огледалния й образ. Станахме Л-глюкоза и нито един ензим няма да ни докосне. Все едно някой да се опита да обуе дясната обувка на левия си крак. Сега можем да се движим свободно.

Мехурчето, което се беше образувало около тях при навлизането им в клетъчната вътрешност се разруши. Морисън изостави всяка надежда да следи онова, което ставаше. Фрагментите около тях попадаха в обятията на много по-големите ензимни молекули, които ги обхващаха, а след това ги освобождаваха. Навярно погрешната жертва на ензимната хватка биваше освобождавана, само за да попадне отново на друг ензим.

Морисън знаеше, че това е само анаеробната част на процеса, при която не се използва молекулярен кислород. При нея глюкозната молекула, която има шест въглеродни атома се разпада на две части с по три въглеродни атома.

По този начин се отделя малко енергия, а остатъците се преместват в митохондрията, където процеса завършва с участието на кислород. Тази част от процеса се извърша с участието на универсалния ензим за пренос на енергия аденозинтрифосфат или съкратено АТФ, който в края на процеса е в значително по-голямо количество, отколкото в началото.

Морисън почувства желание да захвърли всичко и да се отправи към митохондрията — малката фабрика за енергия на клетката. Та нали митохондрийните процеси все още не са изучени в подробности. След това гневно отхвърли тази мисъл. Скептичните вълни преди всичко. Изкрещя го наум, като че ли се опитваше да накара вечно любознателния си мозък да разбере кое е по-важно.

Очевидно същата мисъл се мярна и на Конев, тъй като заяви:

— Най-накрая сме в неврона, Албърт. Нека не се държим като туристи. Забелязвате ли някаква промяна при скептичните вълни?