Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

65.

Морисън наблюдаваше безпристрастно. Не възнамеряваше да участва активно. Ако нещо се вмъкнеше в ума му, щеше да го съобщи. Не би било научно да не го направи.

От лявата му страна Калинина изглеждаше мрачна, а пръстите й бездействаха. Наклони се към нея и прошепна:

— Върнахте ли ни отново към Л-глюкозата?

Тя кимна.

— Знаете ли за тази хипотеза на Настяспенская?

— Не е в моята област. Никога не съм я чувала.

— Вярвате ли в нея?

Но Калинина не се остави да я хванат в капан.

— Не съм подготвена нито да вярвам, нито да не вярвам. Но той й вярва. Защото го желае.

— Усещате ли нещо?

— Нищо повече от преди.

Дежньов разбира се мълчеше. От време на време Боранова подхвърляше една-две думи, които обаче звучаха напълно неубедително в ушите на Морисън.

Единствено Конев не губеше ентусиазма си. В един момент извика:

— Някой прие ли го? Някой друг? „Кръгов ритъм“. „Кръгов ритъм.“

Не последва пряк отговор и след малко Морисън запита:

— Какво означава това, Юрий?

Конев не отговори. Дори стана още по-мълчалив и беше погълнат от празно взиране напред, в посоката, в която флуида носеше кораба.

— Е, Юрий? — попита Боранова.

— Не го разбирам — дрезгаво отвърна Конев.

— Юрий, синко — каза Дежньов, — може би този неврон е повреден и не мисли много. Ще трябва да опитаме още един, а може би и още един. Първият просто може да е бил късмета на новаците.

Конев му метна гневен поглед.

— Не работим с отделни клетки. Намираме се в група клетки, милион или повече, които според теорията на Албърт образуват център на творческото мислене. Каквото мисли една, с малки изменения мислят и останалите.

— Надявам се, че съм показал точно това — вмъкна Морисън.

— Тогава няма нужда да преминаваме от клетка в клетка, нали? — каза Дежньов.

— Няма да има полза — потвърди Морисън.

— Добре — тежко рече Дежньов, — защото нямаме време и енергия. И сега какво ще правим?

— Нищо не разбирам — каза Конев в последвалото мълчание. — Настяспенская не може да греши.

Калинина съзнателно бавно разкопча колана си и се изправи.

— Искам да кажа нещо и не желая да ме прекъсвате. Наталия, изслушай ме! Отидохме достатъчно далече. Този експеримент трябваше да бъде направен, макар че по мое мнение беше обречен на провал. Е, провалихме се — тя вдигна тънкия си показалец към Конев, без да го поглежда. — Някои хора искат да променят Вселената по тяхно усмотрение. Каквото не им харесва — преправят го със сила или воля. Само че Вселената е извън нечия воля, колкото и да я притискаш. Не знам дали Настяспенская е права или не. Не знам дали теорията на Албърт е вярна или не. Но знам едно — каквото и да мислят, каквото и да мисли всеки учен за мозъка, те имат предвид приемливо нормален мозък. Мозъкът на академик Шапиров не е нормален. Двайсет процента от него не функционират — те са мъртви. Останалите сигурно са увредени и факта, че е в кома от седмици, го потвърждава. Всеки разумен човек би осъзнал, че Шапиров не може да мисли по нормален начин. Неговият мозък е като армия в… в отстъпление. Като фабрика с разстроено оборудване. Проблясва случайно, излъчвайки разбити мисли, разпръсквайки парчета, отломки памет. Някои хора — тя отново посочи — няма да го признаят, тъй като считат, че ако настояват достатъчно силно и шумно, очевидното ще отстъпи, а невъзможното ще се сбъдне.

Конев също се освободи и стана. Бавно се обърна и погледна към Калинина. Морисън се удиви. Конев наистина я гледаше. И на лицето му нямаше нито гняв, нито омраза, нито презрение. Погледът му беше гузен, с отсянка на презрение към самия него.

И все пак гласът на Конев остана спокоен и твърд, премествайки погледа си от Калинина към Боранова:

— Наталия, тази гледна точка беше ли спомената преди да се впуснем в това пътешествие?

— Имаш предвид, дали София ми е казвала всичко това и преди? Не го е казвала.

— Имаме ли причини да се тормозим с членове на екипажа, които нямат вяра в делото ни? Защо такава личност се е съгласила да участва в това пътешествие?

— Защото съм учен — отвърна Калинина, като също се обърна към Боранова. — Защото исках да изпробвам въздействието на изкуственото електрическо поле върху биохимичните взаимодействия. Това беше направено, така че за мен пътешествието е успех, а също и за Аркадий, защото кораба се държа според очакванията, и за Албърт, тъй като сега доказателствата за теорията му са по-силни, отколкото преди да дойде тук, и за тебе, Наталия, понеже ни доведе тук и вероятно ще ни върнеш обратно невредими. Но за един — тя посочи Конев — то беше провал, а умственото равновесие на претърпелия поражение би било подпомогнато от честното признание на провала.

„Отмъщава си“, каза си Морисън.

Но Конев не се сви под атаката на Калинина. Остана изненадващо спокоен и каза отново на Боранова:

— Не е така. Това е изопачаване на истината. От самото начало беше ясно, че не можем да очакваме Шапиров да мисли така, както мислеше когато беше напълно здрав. Беше напълно вероятно да получим значещи късчета примесени с безсмислици и маловажни неща. Така и стана. Надявах се да получим по-висок процент значеща информация в този неврон, непосредствено след синапса. Но сгреших. Това прави задачата ни по-трудна, но не и невъзможна. Приехме повече от сто фрази и образи, които успяхме да спасим от мисленето на Шапиров. Не забравяйте „n по c е равно на m върху s“, което може да се окаже важно. Нямаме причина да мислим за това, като за нещо незначително.

— Мислил ли си, Юрий — попита Боранова, — че е възможно тази част от математически израз да представлява нещо, което Шапиров да е търсил и да е открил, че липсва?

— Помислих за това, но защо в такъв случай трябва да стои в ума му? Със сигурност си струва да се проучи. И колко ли от онова, което ни се струва маловажно и безсмислено, ще промени значението си, ако само една фраза ни даде нужния намек. С всяка стъпка напред нещата могат по-лесно да заемат своето място. В този момент определено нямаме причини да заявим, че това пътешествие или част от него е провал.

Боранова леко кимна.

— Е, нека се надяваме, че си прав, Юрий, но както вече попита Аркадий, какво ще правим сега? По твое мнение какво трябва да направим?

— Има едно нещо, което все още не сме изпробвали — много бавно каза Конев. — Опитахме приемане извън неврон, в неврона, в аксона, в дендритите, през синапса, но във всеки отделен случай се намирахме в кораба, зад тези навярно изолиращи стени.

— В такъв случай ти предлагаш да се направи опит извън кораба, в самата клетъчна течност? Помни, че този наблюдател пак ще бъде в пластмасовия костюм.

— Синтетичният костюм не е толкова дебел, колкото пластмасовия корпус на кораба. Вероятно изолиращия ефект ще бъде по-малък. Освен това не е необходимо компютъра да се намира в костюма.

— Кого имате предвид? — попита Морисън с нарастваща тревога.

Конев го погледна хладно.

— Има само една възможност, Албърт. Компютърът е изработен по ваш проект и пасва на вашия мозък. По неволя вие сте най-чувствителен към мислите на Шапиров. Ще бъде голяма глупост да се изпрати някой друг. Вас имах предвид, Албърт.

66.

Стомахът на Морисън се сви. Само не това! Не можеха да искат да го направи отново!

Опита се да го каже, но изглежда, че устата му беше напълно пресъхнала и не успя да издаде друг звук освен гърлено съскане. В ума му проблясна, че беше започнал да се наслаждава на усещането да не е страхливец, да броди безстрашно из мозъка. Но в крайна сметка си оставаше страхливец.

— Само не това! — изкрещя той, но гласа не беше неговия. Беше с една октава по-висок. Беше извикала Калинина.

Тя беше извърнала глава към Боранова, подпряла ръце на седалката, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Не го позволявай, Наталия — извика тя пламенно, а гърдите й се повдигаха от вълнение. — Предложението е страхливо. Бедният Албърт веднъж вече беше навън. Едва не умря и ако не беше той, все още можехме да се лутаме в погрешния капиляр и никога да не достигнем до тази група клетки. Защо да го прави отново? Сега е ред на някой друг и понеже той го желае — никой не попита кой е „той“ — нека сам да го направи. Не трябва да го иска от другите.

Под страха на Морисън се прокрадна любопитство дали чувствата на Калинина бяха предизвикани от нарастващата й обич към него или от стремежа да се противопоставя на всяко силно желание на Конев. В едно ъгълче в ума му беше останал достатъчно прагматизъм, за да повярва на второто.

Докато София говореше лицето на Конев бавно почервеня.

— Тук няма страхливци — рече той. Изплю думите така, че да покаже ясно колко е засегнат. — Направих единственото възможно предложение. Ако изляза навън, за което имам голямо желание, мога да го направя само с устройството на Албърт, което с мене няма да работи толкова добре, колкото с него. Не можем по нечия прищявка да избираме този или онзи. Трябва да отиде онзи, който би получил най-добрите резултати. Няма никакво съмнение кой е той.

— Прав сте — отвърна Морисън, който най-сетне си беше възвърнал гласа, — но нямаме основания да смятаме, че извън кораба приемането ще е по-добро, отколкото вътре.

— Но и нямаме основания да мислим противното — възрази Конев. — И както би ви казал Дежньов, енергийните ни запаси, а заедно с него и оставащото време, намаляват. Трябва да излезете извън кораба, както преди и то незабавно.

— Съжалявам — слабо каза Морисън, надявайки се, че думите му ще прозвучат като окончателно решение. — Няма да напусна кораба.

Но Боранова очевидно беше взела решение.

— Боя се, че се налага, Албърт.

— Не.

— Юрий е прав. Само вие и вашето устройство можете да ни дадете нужната информация.

— Убеден съм, че информация няма да има.

Боранова протегна ръце с дланите нагоре.

— Може би сте прав, но не можем да се осланяме на предположения. Нека да проверим.

— Но…

— Албърт — прекъсна го Боранова, — обещавам ви, че ако го направите, когато настъпи времето да публикуваме резултатите си, вашето участие ще бъде честно съобщено. Ще станете известен като човека, създал правилната теория на мисленето, човека, разработил уреда, който доказва тази теория, човека, спасил кораба в капиляра и човека, открил мислите на Шапиров, излизайки смело в неврона, така както преди това излязъл в кръвта.

— Да не намеквате, че ако откажа, истината ще бъде скрита?

— Принуждавате ме открито да играя ролята на мошеник. Предпочитам да се задоволите с принудата. Да, не е нужно да се казва истината. В крайна сметка, това е единственото ми оръжие срещу вас. Не можем просто да ви изхвърлим от кораба, защото няма да имаме голяма полза. Нуждаем се от сътрудничеството ви за приемането на мислите на бедния Шапиров. Ще ви възнаградим за това, но само ако го направите.

Морисън обходи с поглед лицата на екипажа, търсейки помощ. Боранова го изучаваше с твърд поглед. Конев го наблюдаваше с вид на победител. Дежньов гледаше с неудобство, не желаейки да взима страна. И Калинина — последната му надежда.

Морисън замислено се взря в нея и попита:

— Какво мислите, София?

Калинина се поколеба, после заяви със спокоен глас:

— Мисля, че е неправилно да ви заплашват по този начин. Подобна задача трябва да се изпълнява доброволно, а не под натиск.

Дежньов, който тихо си мърмореше нещо, вмъкна:

— Старият ми баща казваше: „Няма по-голяма принуда от съзнанието. Съвестта прави живота ненужно горчив.“

— По този въпрос нямам угризения на съвестта — каза Морисън. — Ще гласуваме ли?

— Безсмислено е — отговори Боранова. — Аз съм капитана и в подобни ситуации решенията взимам сама.

— Ако изляза навън и не почувствам нищо, ще ми повярвате ли?

— Да — кимна Боранова. — В края на краищата, ако поискате да сме ви благодарни, лесно бихте могли да измислите нещо звучащо полезно. Склонна съм да ви повярвам по-лесно, ако се върнете с нищо или с незначителна информация, отколкото ако заявите, че сте чули нещо от голяма важност.

— Трудно мога да бъда направен на глупак — каза Конев. — Ако се върне с нещо, което изглежда важно, лесно ще преценя дали наистина е така. А сега, стига дискусии. Да започваме!

И Морисън с разтуптяно сърце и свита гърло промълви:

— Много добре. Ще отида… но само за малко.

67.

Морисън по своя инициатива съблече памучните си дрехи. Първия път — нима наистина беше само преди няколко часа? — му изглеждаше неблагоприлично. Сега беше почти рутинна работа.

Докато Калинина му помагаше да навлече забеляза, че с лекота може да глътне корема си. Въпреки обилната закуска, многото вода и парчето шоколад, стомаха му беше празен. Радваше се, че е така. Докато костюма обхващаше тялото му усети пристъп на гадене, а да повърне би било недопустимо. Преди да сложи шлема отказа предложеното парче шоколад, защото при мисълта за ядене го побиха тръпки.

Сложиха компютъра в ръцете му.

— Можете ли да работите? — попита Боранова.

Чу я без особено затруднение. Знаеше, че щом веднъж излезе от кораба няма да може да я чува. Задържа практически безтегловния компютър с една ръка, а с другата натисна няколко клавиша внимателно и доста несръчно.

— Мисля, че ще се справя — извика в отговор.

След това завързаха доста неудобно компютъра за двете му китки със здраво синтетично въже, вероятно от същия материал, от който бяха направени и кораба, и костюма му.

— Така няма да го изгубите — каза Боранова.

Влезе във въздушния шлюз. Почувства как го обхваща, как налягането се увеличава, докато изтегляха въздуха и се озова извън кораба.

Отново навън. Беше ги предупредил, че ще остане само за малко, но каква полза от това? Как би могъл да ги принуди, ако откажеха да го пуснат обратно? Вече съжаляваше, че беше позволил да го убедят да излезе от кораба, макар и със заплахи, но не посмя да оформи мисълта си. Нямаше да му донесе нищо добро.

Мушна компютъра под лявата си ръка, отчасти защото не разчиташе напълно на въжето, което го държеше и отчасти за да го предпази доколкото е възможно от клетъчното съдържание. Потърси по повърхността на кораба някое място, където електрическия заряд на костюма му би се закрепил за противоположния заряд на корпуса.

Откри едно място, където можеше да закрепи гърба си за кораба. Електрическото поле не го държеше здраво и имаше известна свобода на действията. Все пак беше с размерите на атом и вероятно беше трудно да се съсредоточи електрическия заряд върху част от тялото му.

Всъщност дали беше така? Дали електроните, които бяха носителите на заряда, също не бяха миниатюризирани? Отново с негодувание почувства невежеството си в миниатюризационната теория.

Движението му заедно с вътрешноклетъчния поток не се усещаше, тъй като всичко останало се преместваше заедно с него. Но откри, че се намира в центъра на постоянно променяща се панорама. Между него и пейзажа се намираше само тънката пластмаса на костюма. Снопът светлина от фенерчето му се завъртеше заедно с шлема щом обърнеше глава и успяваше да види повече подробности.

Топките на водните молекули се триеха една в друга, подобно на неясни балони. Преминаваха покрай него в една или друга посока и повечето го игнорираха. От време на време някоя молекула, чийто електрически заряд срещаше противоположен заряд върху костюма му, се вкопчваше в него и се откъсваше чак след известно време. Като че ли молекулата се стремеше към него, но не можеше да превърне желанието в дело.

Между тях се забелязваха по-големи молекули, някои с големината на кораба, други още по-големи. Успяваше да ги види само защото светлината се отразяваше от тях тук-там по странен начин, подобно на отражението от призма. Всъщност не ги виждаше — умът му ги изграждаше от онова, което успяваше да зърне. Че изобщо успяваше да ги види се дължеше на знанията му за съдържанието на клетката. А може би само си въобразяваше.

На Морисън му се стори, че дори може да различи скелета на клетъчната вътрешност — големи структури, които оставаха неподвижни, докато течението ги отминаваше и които придаваха на клетката повече или по-малко постоянна форма. Структурите отминаваха толкова бързо, че едва успяваше да ги забележи преди да изчезнат. Само те създаваха усещането за бързото движение на вътрешноклетъчния поток. Корабът, а заедно с него и той самия, се извиваха в плавни завои между тези устойчиви структури.

Всички тези наблюдения не отнеха много време, но стига толкова. Беше време да насочи вниманието си към компютъра.

Защо? Няма да приеме нищо. Морисън беше сигурен, но не можеше да действа само с убеждения, колкото и силни да са те. Възможно беше да греши. „Освен това дължа на останалите, а и на самия себе си, тези усилия“, помисли си той.

Несръчно се опита да настрои компютъра на максимална чувствителност, едва успявайки да натиска клавишите правилно. Успокояваше го поне факта, че батериите на компютъра работя нормално. Съсредоточи се, за да почувства потока от мисли, преминаващи край него.

Уредът си вършеше работата. Водните молекули преминаваха край него толкова нежно, колкото и край Морисън, без да им пречат. Компютърът изобразяваше скептичните вълни по-отчетливо, по-ясно и с повече детайли, отколкото изобщо беше виждал. Но въпреки това, не усещаше нищо освен слаб съскащ шепот, който не съдържаше нито думи, нито образи, а само тъга.

Стоп! Как разбра, че шепота е тъжен? Очевидно оценката беше чисто субективна. Или беше приел някаква емоция? Дали Шапиров, с полумъртъв мозък и в дълбока кома, беше тъжен? Щеше ли да е изненадващо, ако е така?

Морисън погледна през рамо към кораба. Приетото беше достатъчно. Беше забелязал само тъга и нищо повече. Трябваше ли да сигнализира да го върнат обратно? Дали щяха да поискат да го направят? И ако го върнеха, и кажеше на Боранова, че не почувствал нищо, дали Конев нямаше да му каже гневно, че е бил навън само две минути и възможността да приеме нещо е била недостатъчна? Дали Конев нямаше да го накара отново да излезе?

А ако изчака още?

Всъщност можеше да изчака още. При тази степен на миниатюризация или поради някаква друга причина не беше почувствал особено затопляне.

Но ако изчакаше още, още две минути, или пет минути, или час, Конев пак можеше да каже: „Не е достатъчно.“

Можеше да забележи как Конев го гледа с мрачно и гневно изражение. Калинина се намираше точно зад него, тъй като беше махнала колана си и се беше преместила на мястото на Морисън. Гледаше загрижено навън.

Срещна погледа й и тя понечи да му сигнализира нещо, но Боранова се наклони напред и хвана рамото й. Калинина веднага се върна на седалката си. Налагаше се, каза си Морисън, тъй като трябваше да следи зарядовите характеристики на кораба, а сега и на самия него. Не можеше, не трябваше да изоставя работата си, независимо колко е притеснена.

За пълнота Морисън се опита да види Дежньов, но нужния ъгъл беше прекалено голям за възможностите на шлема да се върти. Вместо това забеляза недвусмислено въпросителните жестове на Конев.

Морисън сприхаво извърна глава, без да се опита да му даде някаква информация. Забеляза нещо в далечината, което се приближаваше към кораба с голяма скорост. Не различи някакви подробности, но потрепна, очаквайки течението да пренесе кораба и него, покрай обекта.

Приближаваше се неумолимо и Морисън се сви към корабния корпус.

Корабът заобиколи обекта, но недостатъчно и докато мержелеещото се чудовище преминаваше край Морисън, той почувства как нещо го придръпва към него.

В ума му проблясна, че Калинина е избрала някаква случайна характеристика на костюма му. Не знаеше край какво преминават, но по едно нещастно стечение на обстоятелствата, то имаше заряд, който пасваше на неговия собствен.

При нормални условия този факт не би имал значение. Корабът и структурата биха се разминали с такава скорост, че никакво привличане не би било достатъчно, за да го откъсне. Но той беше малък обект, без маса и инерция. За миг се почувства разпънат, като че ли структурата и кораба спореха за надмощие. Пред ужасените му очи кораба се забави за миг и след това течението го откъсна от него и го понесе.

Морисън залепна за обекта, а кораба, все още следващ течението, се движеше толкова бързо, че веднага изчезна от погледа му. Беше близо до него и в следващата секунда вече го нямаше.

Преди да осъзнае случилото се той остана сам и безпомощен — обект с размерите на атом в една мозъчна клетка. Слабата му връзка с живота и действителността — кораба — бе изчезнала завинаги.

68.

Следващите няколко минути се губеха на Морисън. През това време нямаше представа къде се намира и какво се е случило. Осъзнаваше само пълната паниката, убеждението, че е на косъм от смъртта.

Но щом живота продължи, Морисън почти изпита съжаление. Дали топлината и влагата щяха да пълзят, може би по-бавно, но също така неумолимо както при предишното му излизане? Дали светлината щеше да загасне преди смъртта му? Трябваше ли да умре в пълна тъмнина и съвсем сам? Налудничаво си помисли, че не би могъл да разбере кога умира, тъй като и преди, и след това ще бъде в пълен мрак. Спомни си как в „Илиада“ Аякс се моли на Зевс, че ако трябва да умре, поне да е на дневна светлина. Поне да имаше някой да държи ръката му.

Какво да прави?

Просто да чака?

Къде всъщност беше грешката?

А, все още не беше мъртъв! Страхът беше отстъпил достатъчно място на слабото любопитство и на желанието за борба, и за живот.

Не би ли могъл някак си да се отлепи от това нещо? Изглеждаше някак позорно да умре като муха залепнала за мед. И с всеки миг кораба се отдалечаваше. Почти веднага си помисли, че вече е твърде далеч, за да успеят да го намерят, независимо какво щяха да направят.

Мисълта го докара до лудост и Морисън се замята с всички сила, за да се освободи. Не постигна нищо. Дойде му на ум, че само губи енергията си и увеличава топлината в костюма.

Плъзна длани по неясната структура, която го задържаше, но ръцете му отскочиха. Еднаквите заряди се отблъскваха.

Започна да опипва настрани — надясно, наляво, нагоре, надолу. Някъде трябваше да има противоположен заряд. Трябваше да се хване някъде и да се опита да се откъсне от структурата. Защо трепереха зъбите му? Страх? Отчаяние? Или и двете?

Дясната му ръка с щракане залепна за част от структурата, която я привлече. Стисна ръка, опитвайки се да преодолее електрическото привличане и да разкъса самата атомна структура, доколкото можеше да се говори за някакво имащо смисъл атомно подреждане без зарядите.

За миг Морисън почувства, че структурата се съпротивлява на силния натиск подобно на еластична гума. А след това, без предупреждение тя се разтроши в ръцете му. Удивено се загледа в ръцете си, опитвайки се да разбере какво се случи. Нямаше го усещането за разкъсване, за раздиране или изтръгване. Като че ли част от структурата просто беше изчезнала.

Морисън опита повторно, като опипваше тук-там, докато изчезна друга част. Какво ставаше?

Стоп! Боранова беше споменала, че миниатюризационното поле се простира малко извън кораба. Значи го имаше и извън костюма. Щом стиснеше с всичка сила, част от атомите, които докосваше биха се миниатюризирали и при това щяха да изгубят нормалните си свойства, и да се откъснат от другите атоми, с които първоначално са били свързани. Всичко, което докоснеше, ако го натиснеше достатъчно силно, щеше да се миниатюризира.

Следователно всеки атом или група атоми миниатюризирани по този начин щяха да изчезнат и да се превърнат в частица с маса много по-малка от тази на електрона. След това щеше да отлети със скорост близка до тази на светлината през веществото, която практически вече нямаше да съществува за тази частица и да изчезне.

Дали беше така? Сигурно беше така. Не намираше никакво друго разумно обяснение.

При тази мисъл Морисън започна буйно да бута с ръце и крака, докато накрая успя да се откъсне.

Вече не беше залепен за структурата. Превърна се в независимо тяло, носещо се заедно с вътрешноклетъчния поток.

Разбира се корабът беше недостижим, но поне се движеше сам. Колко глупаво! Колко глупаво! Каква полза от самостоятелното движение? По неговите мащаби кораба сигурно се намираше на десет, ако не и на двайсет километра.

Осени го друга мисъл, която го изуми. Беше миниатюризирал атомите, за да се освободи, но тази миниатюризация изискваше приток на енергия. При тези размери не беше нужно голямо количество, тъй като трябваше да премахне нищожна маса, но откъде би дошла тази енергия?

Трябваше да дойде от собственото миниатюризационно поле на костюма. Следователно всеки атом, който беше миниатюризирал, беше отслабвал полето. Колко ли беше отслабнало полето, докато успее да се освободи?

И дали затова не чувстваше топлина? Дали миниатюризацията на околните атоми не отнемаше част от топлината, както отнемаше и енергия от миниатюризационното поле? Не, едва ли, тъй като не беше усетил някакво затопляне и преди да се освободи.

Хрумна му и друга мисъл, от която положението му стана още по-отчайващо. Ако се беше освободил от структурата с цената на енергия от собственото си поле, ако това поле беше отслабнало, значи се беше деминиатюризирал леко. Това не беше ли причината за спонтанната деминиатюризация?

Боранова беше говорила за опасността от подобна спонтанна деминиатюризация. Вероятността за такова събитие се увеличавала с намаляването на размерите на обекта. А сега той беше малък.

Докато се намираше на борда, беше част от цялото миниатюризационно поле на кораба. Беше част от обект с размерите на молекула. Докато беше залепнал за цитоскелета на клетката, беше част дори от по-голям обект. Но сега беше сам, отделен, непринадлежащ към нищо друго. Беше обект с размерите на атом.

Сега беше много по-вероятно да се деминиатюризира спонтанно, само че едва ли щеше наистина да е спонтанно — полето щеше да отслабва, миниатюризирайки околните нормални обекти.

Как би могъл да разбере дали се деминиатюризира? Ако беше вярно, процеса щеше да се извършва с експоненциална скорост. Отначало щеше да се деминиатюризира бавно, но с уголемяването на размерите си щеше да въздейства на по-голям обем околно вещество и щеше да започне да се увеличава с нарастваща скорост, след това още по-бързо и накрая щеше да се получи експлозия и да умре.

Но какво значение имаше дали се деминиатюризира? Ако процеса беше започнал, за кратко, просто за секунди, щеше да бъде мъртъв. Смъртта щеше да настъпи прекалено бързо, за да му направи някакво впечатление. В единия миг щеше да е жив, а в следващия там нямаше да има нищо.

Каква по-добра смърт би могъл да иска? Трябваше ли да знае, че в следващата секунда ще умре?

Да, защото беше жив и беше човек, и искаше да знае, какво го прави жив и човек.

Как би могъл да разбере?

Морисън се вгледа в неясното мъждукане около себе си, към прииждащите водни молекули, които бавно се въртяха около него и едновременно и той, и молекулите се носеха по вътрешноклетъчното течение.

Ако размерите му се увеличаваха, те би трябвало да изглеждат по-малки и обратното.

Морисън се взря. Размерите им намаляваха и молекулите ставаха по-малки. Това смъртта ли беше? Или само си фантазираше?

Почакай! Не увеличават ли размерите си? Не се ли издуват? Не стават ли по-големи? Като балони? Значи ставаше по-малък.

Дали щеше да се смали до размерите на елементарна частица? По-малък от електрон? Дали нямаше да излети със скоростта на светлината и да експлодира на половината път до Луната, умирайки във вакуума преди изобщо да е разбрал, че е попаднал там?

Не, молекулите се смаляваха, не, нарастваха…

Морисън затвори очи и пое дълбоко дъх. Полудяваше. Дали не започваше да страда от някакво поражение на мозъка?

Тогава по-добре да умре. По-добре самотна смърт, отколкото мъртъв мозък в живо тяло.

Или може би водните молекули пулсираха? А защо трябваше да пулсират?

Мисли, Морисън, мисли! Ти си учен. Намери обяснение. Защо пулсират?

Знаеше защо полето можеше да отслабне — заради тенденцията да миниатюризира околната материя. Но защо трябваше да се засилва?

Нужна беше енергия, за да се засили. Откъде?

Ами околните молекули? Топлинната им енергия в даден обем беше случайна, тъй като се намираха при по-висока температура. Нормално топлината би трябвало да тече от околността към него, докато костюма и той самия достигнат температурата на кръвта. Тогава щеше да умре заради неспособността си да се освободи от натрупаната топлина, както почти беше се случило при предишното му излизане от кораба.

Но топлината на тялото му не беше единствения фактор. Съществуваше и енергията на миниатюризационното поле. И при случайните удари на водните молекули не беше необходимо енергията да навлиза в него под формата на топлина, а под формата на миниатюризационна активация. Полето щеше да се засили и той щеше да се смали.

Предположението щеше да е вярно за случая, в който нормални обекти с по-висока температура заобикаляха миниатюризирания обект. Енергията можеше да навлезе от околната среда към миниатюризирания обект или като топлина, или като интензитет на полето. И сигурно колкото по-малък беше обекта, колкото по-силна беше миниатюризацията, толкова повече енергия получаваше полето, а не самия обект.

Вероятно корабът също пулсираше, постоянно увеличавайки и намалявайки размерите си, но промяната беше незабележима. Това обясняваше защо Брауновото движение не беше станало по-силно, въпреки че трябваше да стане и затова климатичната инсталация функционираше по-лесно. Миниатюризационното поле смекчаваше въздействието и в двата случая.

Но той, Морисън, сам в клетката, беше много по-малък, имаше по-малка маса и за него по-голямата част от енергийния приток идваше като миниатюризация, а не като топлина.

Морисън сви безпомощно юмруци. Пусна компютъра. Несъмнено останалите — Боранова и Конев знаеха за този ефект и можеха да му го обяснят. Отново бяха го отправили в опасност, без да го предупредят.

А сега, след като сам си го беше обяснил, каква полза имаше?

Изведнъж отвори очи.

Да, имаше пулсации. Вече знаеше какво да очаква и ги видя. Водните молекули се увеличаваха и свиваха в непостоянен ритъм, докато отдаваха енергия на полето, а след това я отнемаха.

Морисън се загледа в затъпяващи ритъм и откри, че беззвучно си мърмори:

— По-големи, по-малки, по-големи, по-малки, по-големи, по-малки.

Можеха да се увеличават само до определена големина. Разширението отразяваше собственото му свиване и енергията, която отдаваха, за да захранят това свиване беше ограничена. Клетъчните молекули имаха определена температура. От друга страна, те можеха да отнемат голямо количество топлина от него и щом приемеха достатъчно, остатъка щеше да се отдели бързо и той щеше да експлодира.

Следователно когато водните молекули се разширяваха, а той се смаляваше, беше в безопасност. Не би могъл да стане прекалено малък. Когато водните молекули намаляваха размерите си, а самия той нарастваше, не беше в безопасност. Ако водните молекули продължаха да се смаляват, докато станат твърде малки, за да започне обратния процес, той щеше да започне да нараства експлозивно.

— По-големи, по-малки, още по-малки, спрете!

Морисън си отдъхна, тъй като молекулите отново започнаха да нарастват.

Отново и отново! И всеки път — щеше ли да спре свиването им?

Като че ли си играеха с него, но имаше ли някакво значение? Нямаше значение, че докарваха до ръба на разрушението, а след това го грабваха обратно. Нямаше значение дори и да го направеха милиони пъти. Рано или късно въздуха му щеше да свърши и щеше да умре от бавно задушаване.

По-добре бърза смърт.

69.

Калинина изпищя. Първа осъзна какво се беше случило и задъхано се развика:

— Изчезна! Изчезна!

Боранова не се сдържа да зададе въпроса с очевиден отговор:

— Кой изчезна?

Калинина широко разтвори очи.

— Кой изчезна ли? Как можеш да зададеш такъв въпрос? Албърт изчезна!

Боранова заби празен поглед в мястото където се намираше Морисън, а сега го нямаше.

— Какво се случи?

— Не съм сигурен — дрезгаво промърмори Дежньов. — Минахме много близо край един ъгъл. Изглежда, че закрепения отвън Албърт нарушаваше симетрията. Опитах се да завия покрай… покрай каквото и да беше, — но корабът не се подчини напълно.

— Една неподвижна макромомолекулярна органела го откъсна — поясни Конев, вдигайки глава от дланите си, с които беше скрил лицето си. — Трябва да се върнем за него. Може да е получил нужната информация.

Боранова най-сетне разбра очевидната ситуация. С бързо движение разкопча колана си и се изправи.

— Информация ли? Разбираш ли какво става? Миниатюризационното поле на Албърт е изолирано, а той е само с размерите на атом. Шансовете му да избегне спонтанната деминиатюризация са поне петдесет пъти по-малки от нашите. Малко повече време и шансовете ще станат твърде големи. С или без информацията, трябва да го намерим. Ако се деминиатюризира ще убие и Шапиров, и нас.

— Спорим за мотивите — отвърна Конев. — И двамата искаме да го намерим. Причините са на второ място.

— Не трябваше да го пращаме навън — додаде Калинина. — Знаех си, че е грешка.

— Вече е сторено — навъсено каза Боранова — и трябва да продължим от това положение. Аркадий!

— Опитвам се — отговори Дежньов. — Не учи пияницата да хълца.

— Не те уча на нищо, стари глупако. Заповядвам ти. Завий обратно. Назад! Назад!

— Не — възрази Дежньов. — Позволи на стария глупак да ти каже, че това е абсурд. Искаш да направя обратен завой и да тръгна срещу потока? Искаш да се опитам да преодолея течението?

— Ако стоим на едно място течението ще го докара до нас.

— Той е залепен за нещо. Течението няма да го докара — каза Дежньов. — Трябва да заобиколим дендрита от другата страна и да се оставим на потока да ни върне.

Боранова се хвана с две ръце за главата.

— Съжалявам, че те нарекох стар глупак, Аркадий, но ако се върнем с обратното течение ще го пропуснем.

— Нямаме друг избор — заяви Дежньов. — Нямаме достатъчно енергия, за да тръгнем срещу потока.

Конев се намеси с отпаднал, но разумен глас:

— Наталия, остави Аркадий да постъпи както желае. Няма да изгубим Албърт.

— Откъде знаеш, Юрий?

— Защото мога да го чуя. Или по-скоро да го усетя. Или по-скоро да усетя мислите на Шапиров от уреда му, който е неизолиран в клетката.

Последва кратко мълчание.

— Приемаш ли нещо? — попита Боранова с очевидно удивление.

— Разбира се. В тази посока — Конев посочи с ръка.

— Можеш да определиш посоката? Но как?

— Не съм сигурен как. Просто го чувствам… Намира се в тази посока!

— Аркадий, направи така, както беше решил — каза Боранова.

— Правя го независимо от думите ти, Наталия. Може и да си капитан, но аз съм кормчията, пред който е застанала смъртта. Какво имам да губя? Както казваше стария ми баща: „Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата изпаднала от джоба ти.“ Би било по-добре да имах истински механизъм за завиване, вместо да се опитвам да управлявам с три несиметрични двигателя.

Боранова беше престанала да го слуша. Взираше се в мрака без никаква полза.

— Какво чуваш, Юрий? Какво разбра от мислите на Шапиров?

— До момента нищо. Само шум. И мъка.

Калинина промърмори по-скоро на себе си:

— Мислиш ли, че част от ума на Шапиров разбира, че е в кома? Предполагаш, че част от ума му разбира, че е в капан и крещи да бъде освободена. В капан като Албърт? В капан… като нас?

— Не сме в капан, София — остро възрази Боранова. — Можем да се движим. Ще намерим Албърт. Ще се измъкнем от това тяло. Разбираш ли, София?

Ръката й хвана рамото на другата жена, а пръстите й се забиха дълбоко.

— Моля те — простена Калинина. — Разбирам.

— Само това ли приемаш? — Боранова се обърна към Конев. — Мъка?

— Но силна — след това с любопитство добави към Боранова — Нищо ли не усещаш?

— Съвсем нищо.

— Но чувството е толкова силно. По-силно от всичко, което почувствах докато Албърт беше в кораба. Бях прав като го накарах да излезе навън.

— Но можеш ли да различиш някакви истински мисли? Някакви думи?

— Може би съм твърде далеч. Може би Албърт не е фокусирал правилно машината си. А ти наистина ли не усещаш нищо?

Боранова решително поклати глава и хвърли бърз поглед към Калинина, която разтриваше рамото си.

— Аз също не усещам нищо.

— Никога не съм приемал от тези мистериозни усещания — додаде недоволно Дежньов.

— Ти прие „Хокинг“. Албърт предположи, че е възможно да има различни типове мозъци, както има различни кръвни групи. Може би той и аз сме от една и съща група. Може би е прав — заяви Конев.

— А сега откъде идва усещането? — попита Боранова.

— Оттам — този път Конев посочи по-близо до предната част на кораба. — Завиваш, нали, Аркадий?

— Да — потвърди Дежньов — и сега съм доста близо до неподвижната зона между двете течения. Възнамерявам да се доближа леко до обратното течения, така че да се завъртим обратно, но не твърде бързо.

— Добре — кимна Боранова. — Не трябва да го пропуснем. Юрий, можеш ли да прецениш силата на усещането? Става ли по-силно?

— Да, засилва се — Конев изглеждаше изненадан, като че ли не беше забелязал нарастването на интензитета, преди Боранова да го спомене.

— Не мислиш ли, че засилването е само въображаемо?

— Възможно е — каза Конев. — Всъщност не сме се приближили до него. Просто правим завой. Като че ли той ни приближава.

— Може би течението го е повлякло или е успял да се освободи. В такъв случай течението наистина би го приближавало към нас, ако успеем да завием и да останем практически на едно място.

— Може би.

— Юрий — властно каза Боранова, — просто се концентрирай върху усещането! Постоянно съобщавай на Аркадий за посоката откъдето идва, така че през цялото време да сме насочени към него. Аркадий, щом приближим Албърт трябва да завиеш отново към другия поток. Щом веднъж започнем да се движим заедно, ще е по-лесно да го доближим с помощта на моторите ни.

— Лесно е да се каже, особено щом не управляваш двигателите — изръмжа Дежньов.

— Лесно или трудно — забележителните вежди на Боранова се сключиха — направи го! Ако не… Не, няма никакво ако. Направи го!

Устните на Дежньов се размърдаха, но не излезе никакъв звук и над екипажа надвисна мълчание, освен потока от нечути усещания, които изпълваха мозъка на Конев, но не достигаха до умовете на останалите.

Конев остана прав, с лице обърнато към посоката, от която като че ли идваше усещането.

— Определено се засилва — промърмори той. Няколко секунди по-късно добави — Почти мога да различа някакви думи. Може би, ако се приближим достатъчно близо…

Изражението му стана още по-напрегнато, като че ли се опитваше да натъпче насила усещането в ума си, да отдели шума и да го раздели на отделни думи. Пръстът му продължи да сочи в една посока.

— Аркадий — заяви накрая Конев, — започни да завиваш обратно към зоната на затишието и бъди готов да се навлезеш в другото течение.

— Толкова бързо, колкото ми позволят моторите — рече Дежньов. След това добави тихо — Ако можех да управлявам този кораб с лекотата, с която вие чувате гласове…

— Право към мембраната — прекъсна го Конев, игнорирайки забележката му.

Калинина първа видя проблясъка на светлината.

— Ето го — извика тя. — Това е светлината на фенерчето му.

— Не е нужно да го виждам — каза Конев към Боранова. — Шумът е силен като вулканично изригване на Камчатка.

— Все още ли приемаш само шум, Юрий? А думи?

— Страх — отвърна Конев. — Неопределен страх.

— Ако поне малко знаех, че съм изпаднала в коматозно състояние — заяви Боранова, — щях да се чувствам точно така. Но как е успял да го осъзнае? Преди това приемахме думи и дори тихи и спокойни образи.

Дежньов се намеси, леко задъхан от вълнението на преследването, което несъзнателно го беше накарало да сдържа дишането си:

— Може би сме направили нещо с кораба. Възбудили сме мозъка му.

— Твърде малки сме — презрително рече Конев. — Не бихме могли да възбудим забележимо дори тази клетка.

— Приближаваме към Албърт — обяви Дежньов.

— София — намеси се Боранова, — можеш ли да различиш електрическата му характеристика.

— Съвсем слабо, Наталия.

— Добре, използвай всички възможности, за да го привлечем силно.

— Изглежда по-голям, Наталия

— Осцилира, сигурна съм — мрачно каза Боранова. — Щом веднъж се закрепи за кораба, ще стане част от нашето миниатюризационно поле и размерите му ще се стабилизират. Бързо, София!

Електрическото поле привлече Морисън и с лек удар той залепна за стената на кораба.