Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

16.

В голямата и добре осветена баня Боранова и Дежньов започнаха да свалят горните си дрехи. Морисън се поколеба пред тази перспектива.

— Можете да задържите бельото си, д-р Морисън — усмихна се Боранова. — Просто свалете дрехите от себе си, а обувките поставете в този кош. Предполагам, че нямате нищо в джобовете си. Поставете обувките си на дъното на коша. Когато си тръгваме, ще бъдат почистени и готови за употреба.

Морисън направи както му казаха, като се опитваше да не гледа доста пищната фигура на Боранова, която изглеждаше напълно безразлична. Интересно, какво ли щеше да скрие бельото, след като не беше предназначено за показване.

След това започнаха да се мият — лицата и ръцете до лактите, а след това да решат косите си. Морисън отново се поколеба и Боранова, прочитайки мислите му, го успокои:

— Д-р Морисън, гребените се почистват след всяка употреба. Не знам какво сте чели за Съветския съюз, но някои от нас разбират какво означава хигиена.

— И всичко това само за да влезем в Пещерата? — попита Морисън. — Всеки път ли минавате през тези процедури?

— Всеки път. Поради това никой не влиза и излиза твърде често. Дори и когато стоим вътре, често се налага да се къпем. Може би следващата процедура ще ви се стори неприятна, д-р Морисън. Затворете очите си, поемете дълбоко въздух и го задръжте, ако можете. Ще отнеме около минута.

Морисън последва нарежданията и изведнъж се озова в силен, брулещ вятър. Залитна пиянски и се сблъска с единия кош. Хвана се здраво за него. След това вятърът спря толкова неочаквано, както и започна.

Отвори очи. Дежньов и Боранова изглеждаха, като че ли са надянали уплашени перуки. Попипа косата си и установи, че и тя изглежда по същия начин. Посегна към гребена.

— Не си правете труда — намеси се Боранова. — Очакват ни и други процедури.

— И за какво е всичко това? — попита Морисън.

Оказа се, че трябва да се изкашля, преди да може да каже нещо.

— Споменах, че ще бъдем обезпрашени с вакуум, но това беше само първата фаза от почистващия процес. През тази врата, моля.

Морисън влезе в тесен, но добре осветен коридор, чиито стени бяха фотолуминесцентни.

— Много приятно — промърмори той.

— Пести енергия — обади се Дежньов, — а това е много важно. Или имате предвид технологичния напредък? Изглежда, че американците, идващи в Съветския съюз, очакват да видят навсякъде газени лампи — изсмя се и добави — Трябва да призная, че не можем да се мерим с вас във всяко отношение. Нашите публични домове са примитивни в сравнение с вашите.

— Вие удряте в отговор, без да изчакате дори да ви нападнат — каза Морисън. — Това е признак на нечиста съвест. Ако искате да демонстрирате развита технология, най-лесно ще бъде да павирате пътя от Маленкий град до Пещерата и да използвате закрити превозни средства. Тогава щяхме да имаме нужда от по-малко подобни процедури.

Дежньов се навъси, но Боранова се намеси с остър глас:

— Д-р Морисън е напълно прав, Аркадий. Не ми харесва, че не можеш да бъдеш честен, без да бъдеш груб. Ако не можеш да бъдеш едновременно честен и учтив, дръж си езика зад зъбите.

— Какво толкова казах? — ухили се Дежньов, с очевидно неудобство. — Разбира се, че американецът е прав, но какво можем да направим, когато решенията се взимат в Москва от идиоти, които спестяват дребни суми, без да мислят за последиците? Както казваше старият ми баща: „Проблемът с икономиите е, че могат да излязат много скъпи.“

— Това е напълно вярно — каза Боранова. — Можем да спестим доста пари, д-р Морисън, ако построим по-добър път и по-хубави автомобили, но не винаги е лесно да убедиш онези, които държат връвчицата на кесията. Вероятно в Америка имате същите проблеми.

Докато говореше, тя продължаваше да върви и Морисън я последва в малка камера. Щом врата зад тях се затвори, Дежньов подаде на Морисън пластмасова гривна.

— Позволете да сложа това на дясната ви ръка. Когато вдигнем ръцете си и вие трябва да вдигнете вашата.

Морисън усети, че теглото му намалява, веднага щом пода на камера полетя надолу.

— Асансьор — каза той.

— Много умно предположение — отвърна Дежньов. След това сложи ръка на устата си и добави с приглушен глас — Не трябва да бъда груб.

Асансьорът спря плавно и вратата му се отвори.

— Идентификация! — каза безапелационен глас.

Дежньов и Боранова вдигаха ръце, и Морисън ги последва. Асансьорът неочаквано потъна в лилава светлина, която накара гривните да заблестят. Морисън забеляза, че шарките им не са еднакви.

Отправиха се по друг коридор към стая, която беше едновременно гореща и влажна.

— Д-р Морисън, трябва да изтърпим последната процедура от почистването — поясни Боранова. — Привикнали сме към нея и събличането е нещо обичайно за нас. По-лесно е и спестява време, ако го направим в група.

— Ако можете да го издържите — каза мрачно Морисън. — За мене е без значение.

— Това е дреболия — намеси се Дежньов. — Гледката няма да е нещо ново.

Дежньов смъкна бельото си и се насочи към стената, където светеше малък червен бутон. Постави десния си палец непосредствено над него. Част от стената се плъзна встрани и разкри бяло шкафче за дрехи със закачалка. Постави бельото си на дъното.

Не изглеждаше ни най-малко смутен от голотата си. Гърдите и раменете му бяха гъсто покрити с черни косми, а на десният му хълбок се виждаше дълъг белег. За миг Морисън се учуди от какво ли би могъл да бъде.

Боранова постъпи по същия начин като Дежньов.

— Натиснете светещия бутон, д-р Морисън — каза тя. — Ще се отвори от отпечатъка на вашия палец и когато го докоснете отново, ще се затвори. След това може да се отваря само от вашия отпечатък. Моля ви, запомнете номера на шкафчето, за да не ви се налага да натискате подред всички бутони, докато откриете вашето.

Морисън постъпи според указанията.

— Можете първо да отидете до тоалетната, ако имате нужда — рече Боранова.

— Не е необходимо — отвърна Морисън.

Помещението се изпълни с мъгла от водни капчици.

— Затворете очите си — извика Боранова, но предупреждението не беше необходимо. Беше затворил очи още при първото жилване на водните струи.

Във водата имаше известно количество сапун, който залютя на очите му, предизвика горчивина в устата му и раздразни носа му.

— Вдигнете ръце — подвикна Дежньов. — Не е необходимо да се въртите. Водата идва от всички посоки.

Морисън вдигна ръце. Беше разбрал, че идва от всички посоки. Идваше дори и откъм пода, като предизвикваше неприятен натиск върху скротума му.

— Колко време ще трае това? — изпъшка той.

— Доста дълго — отговори Дежньов, — но е необходимо.

Морисън започна да брои наум. При 58 му се стори, че горчивина върху устните му отслабва. Отвори леко очи. Да, останалите бяха все още там. Продължи да брои и когато стигна до 126, водата спря. Обля го неприятно горещ и сух въздух.

Когато процедурата свърши откри, че беше сдържал дъха си.

— За какво беше всичко това? — попита той, като отклони от неудобство поглед от едрите, но стегнати гърди на Боранова и откри, че гледката на косматите гърди на Дежньов не е твърде приятна.

— Сега сме сухи — заяви Боранова. — Да се обличаме.

Морисън го очакваше с нетърпение, но вида на белите дрехи в шкафчето го разочарова. Състояха се от блуза и панталони от тънък памучен плат. Панталоните се държаха на тънък шнур. Освен това имаше кепе за покриване на косата и леки сандали. Въпреки, че дрехите бяха непрозрачни, на Морисън му се стори, че те оставят малко или почти нищо на въображението.

— Това ли е всичко, което ще облечем?

— Да — отговори Боранова. — Работим в чисто, спокойно обкръжение с постоянна температура. Не можем да очакваме много нито като качество, нито като цена от дрехите за еднократна употреба. В действителност, ако не обръщаме внимание на разбираемото нежелание, лесно бихме могли да работим голи. Но стига по този въпрос. Да вървим.

Морисън веднага разбра, че най-накрая бяха влезли в основната част на Пещерата. Сводът й се поддържаше от украсени колони, а погледът му не можеше да я обхване.

Оборудването му беше напълно непознато. И откъде ли би могъл да го познава? Беше теоретик, а когато работеше, използваше уреди, които сам беше създал и модифицирал. За момент усети носталгия по лабораторията си в университета, по книгите си, по мириса на клетките с животни, дори по глупавото упорство на колегите си.

Навсякъде имаше хора. Десетина работеха наблизо, а по-натам се виждаха други. Приличаше на човешки мравуняк, гъмжащ от хора и машинарии.

Никой не обърна внимание на новодошлите. Вършеха мълчаливо работата си, а стъпките им се приглушаваха от меките сандали.

Боранова отново прочете мислите на Морисън и тихо му прошепна:

— Придържаме се към определени правила. Никой от нас не знае повече от онова, което е необходимо за работата му. По този начин се предпазваме от значително изтичане на информация.

— Но те неминуемо трябва да общуват.

— Само когато е неизбежно. Това намалява удоволствието от другарството, но е необходимо.

— Този начин на разделяне забавя прогреса — забеляза Морисън.

— Това е цената, която плащаме за сигурността — каза Боранова. — Ако никой не разговаря с вас, то не е на лична основа. Просто нямат причина да разговарят с вас.

— Вероятно са учудени от появата на непознат.

— Погрижих се да научат, че сте външен експерт. Това е всичко, което трябва да знаят.

— Как биха могли да очакват от един американец да дойде тук като експерт? — намръщи се Морисън.

— Те не знаят, че сте американец.

— Моят акцент ще ме издаде веднага, както в случая със сервитьорката.

— Но вие няма да разговаряте с никого, освен с онези, с които ви запозная.

— Както желаете — отвърна с безразличие Морисън.

Все още се оглеждаше наоколо. След като беше попаднал тук, трябваше да се опита да научи, каквото успее, въпреки че можеше да се окаже незначително. Когато, ако, се върнеше в Съединените щати, със сигурност щяха да го разпитват за всяка дреболия, която е видял.

— Изглежда, че това място ви струва доста пари — прошепна на ухото на Боранова. — Каква част от националния бюджет се изразходва тук?

— Скъпо е — каза Боранова, без да поясни нищо повече, — а правителството се стреми да намали разходите.

— Беше ми необходим цял час тази сутрин — каза кисело Дежньов, — за да ги убедя да позволят малък допълнителен експеримент във ваша чест, дано Комитета хване холера.

— Холерата вече не съществува дори в Индия — възрази Морисън.

— Дано да се появи пак заради Комитета.

— Аркадий — обади се Боранова, — ако тези предполагаемо хумористични изрази достигнат до Комитета, не те очаква нищо добро.

— Не се страхувам от тези свине, Наташа.

— Но аз се страхувам. Какво ще стане с бюджета за следващата година, ако ги разяриш.

Морисън се намеси с неочаквано нетърпение, но със спокоен глас:

— Не ме засяга нито Комитета, нито бюджета, а простия въпрос какво правя тук.

— Тук сте за да присъствате на експеримент по миниатюризация — поясни Дежньов — и за да ви обясним защо се нуждаем от вашата помощ. Това задоволява ли ви, другарю амер… другарю външен експерт?

17.

Морисън последва другите двама до превозно средство, което напомняше на старомодна вагонетка, разположена върху много тесни релси.

Боранова постави палец върху малък, гладък правоъгълник и вратата на вагонетката се плъзна встрани.

— Д-р Морисън, моля, качете се.

Морисън се отдръпна.

— Къде отиваме?

— Към миниатюризационната камера, разбира се.

— С влак? Колко голямо е това място?

— Голямо е, д-р Морисън, но не чак толкова. Това е само предпазна мярка. Само определени хора могат да използват вагонетката и само с нейна помощ може да се проникне в сърцето на Пещерата.

— Хората ви толкова ли са ненадеждни?

— Живеем в сложен свят, д-р Морисън. Можем да вярваме на хората си, но не желаем да ги подлагаме на излишни съблазни. А ако някой от нас бъде убеден да отиде някъде, както убедихме вас, по-безопасно ще бъде, ако знанията му са ограничени. Моля, качете се.

Морисън влезе в малкото превозно средство с известно затруднение. Дежньов го последва с подобни затруднения.

— Още един пример за безсмислени икономии. Защо трябва да е толкова малка? Защото бюрократите харчат милиарди рубли за един проект и се чувстват гениални ако успеят да спестят няколкостотин от такива подробности, които правят живота на трудовите хора нещастен.

Боранова зае предната седалка. По тази причина Морисън не успя да види как работи с уредите за управление, ако имаше такива. Вероятно се управляваше от компютър. Вагончето потегли неочаквано и от внезапния тласък Морисън политна назад.

От двете страни на височината на очите имаше тесни прозорчета, които бяха направени от не напълно прозрачно стъкло. През тях смътно се виждаха части от пещерата. Очевидно прозорчетата не бяха направени за наблюдение, а за да намалят неприемливо тясното пространство за хората, които биха проявили клаустрофобични2 склонности.

Хората, които се виждаха през прозорците, не обръщаха внимание на преминаващата вагонетка. Всички, очевидно, бяха добре обучени. Всяка проява на интерес към дейност, която не беше свързана с пряката работа, вероятно се възприемаше като неучтивост или нещо по-лошо.

Очевидно приближаваха към стената на пещерата, защото вагонетката със слаб тласък забави движението си. Част от стената се плъзна встрани и вагонетката, като набра отново скорост, премина през отвора.

Почти незабавно стана тъмно. Слабата светлина на тавана на вагончето стигаше само, за да се превърне пълната тъмнина в здрач.

Намираха се в тесен тунел, който вагонетката изпълваше почти изцяло, освен от лявата страна. Като се взираше покрай Дежньов, на Морисън му се стори, че може да различи друга линия. Вероятно бяха поне две вагонетки, като в тунела имаше достатъчно място, за да се разминават.

Тунелът беше също така слабо осветен и постоянно правеше завои. Възможно беше да е прокопан през хълма в посоката на най-малкото съпротивление, за да се спестят пари или беше умишлено изкривен, като допълнителна мярка за сигурност. Вероятно тъмнината в тунела и във вагонетката имаше същата цел.

— Колко време е необходимо, за да… — започна Морисън.

Дежньов погледна към него, но в тъмнината изражението му беше неразличимо.

— Виждам, че не знаете как да се обърнете към мене. Нямам академична титла, затова защо просто не ме наричате Аркадий? Както всички останали. Баща ми винаги казваше: „Важен е човека, а не името.“

— Много добре — кимна Морисън. — За колко време ще стигнем, Аркадий.

— Скоро, Албърт — отвърна бодро Дежньов.

Морисън не можа да възрази на обращението, след като беше подмамен да използва първото му име.

Откритието, че не желае да възрази, малко го изненада. Въпреки непрестанните афоризми на баща си, Дежньов не изглеждаше лош човек. При тези условия за Морисън беше добре дошла възможността да избегне непрекъсната размяна на остри реплики, към които Боранова очевидно го подтикваше.

Вероятно вагонетката не се движеше по-бързо от скоростта на ленива разходка, но, въпреки това, при всяка промяна на посоката се усещаше леко накланяне. Очевидно дребнавите икономии бяха оставили линиите без насип.

След това, без никакъв преход, блесна светлина и вагонетката забави движението си.

Морисън примигна неуверено, докато излизаха отново на светло. Помещението, в което се намираха не беше толкова голямо, колкото онова, от което тръгнаха и беше практически празно. Единствено релсите завиваха в обратна посока в широка дъга към отвора в стената, през който бяха дошли. Видя друга вагонетка, която изчезна в отвора, а след нея стената се затвори. Вагончето, с което пристигнаха направи бавен завой и спря.

Морисън се огледа. Имаше много врати, а тавана беше относително нисък. Без да има очевидни доказателства, усети, че се намира в тримерна шахматна дъска, с голям брой стаи на различни нива.

Боранова го чакаше, като наблюдаваше неодобрително любопитството му.

— Готов ли сте, д-р Морисън.

— Не, д-р Боранова — отвърна Морисън. — Не съм готов, понеже не знам нито къде отивам, нито какво правя. Но съм готов да ви последвам.

— Това е достатъчно. Оттук, моля. Искам да ви представя на един човек.

Преминаха през една от вратите в друга малка стая. За разлика от предишната, тази беше добре осветена, а стените й бяха опасани с дебели кабели.

В стаята се намираше млада жена, която при появата им отмести настрани лист, приличащ на технически доклад. Бледността и уязвимия й вид я правеха доста приятна. Русата й коса беше подстригана късо, но не чак толкова, че да й придаде строг вид. Носеше скромната памучна униформа, която явно беше универсална в Пещерата. Беше привлекателно слаба и добре оформена, но без пищността на Боранова. Лицето й се загрозяваше или разкрасяваше, според вкуса, от малка бенка под левия ъгъл на устата. Скулите й бяха изпъкнали, ръцете — изящни и с тънки пръсти, а изражението й показваше, че няма навика често да се усмихва.

Морисън, обаче, се усмихна. За първи път, откакто беше отвлечен, му се стори, че може би нерадостната ситуация, в която беше въвлечен насила, има и хубава страна.

— Добър ден — каза той — За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Опита се да придаде на руския си образовано звучене и усети онова, което сервитьорката му беше посочила като типично за американците.

Младата жена не му отговори. Обърна се към Боранова и попита с леко дрезгав глас:

— Това ли е американеца?

— Да — потвърди Боранова. — Това е д-р Албърт Джонас Морисън, професор по неврофизика.

— Доцент — поправи я Морисън.

Боранова не обърна внимание на забележката му.

— А това, д-р Морисън, е д-р София Калинина, която е нашия специалист по електромагнетизъм.

— Трудно е да се нарече стара — каза галантно Морисън.

Комплиментът не очарова младата жена.

— Може би изглеждам по-млада, отколкото съм в действителност — каза тя. — На трийсет и една години съм.

Морисън се смути и Боранова побърза да се намеси:

— Е, готови сме. Моля те, провери схемите и започвай. И по-бързо.

— Радвам се, че не харесва американците — ухили се Дежньов. — Това ми спестява поне сто милиона потенциални съперници. А ако може да намрази и руснаците и да разбере най-накрая, че съм карело-фин.

— Карело-фин ли си? — Боранова се насили да се усмихне. — Кой би повярвал?

— Тя би повярвала, ако е в подходящо настроение?

— Такова настроение при нея е невъзможно — каза Боранова и се обърна към Морисън. — Д-р Морисън, не възприемайте поведението на София като нещо лично. Много от съгражданите ни преминават през свръхпатриотичен период и считат, че трябва да мразят американците. Това е по-скоро поза, отколкото действителност. Сигурна съм, че щом веднъж започнем да работим като един екип, тя ще изостави предразсъдъците си.

— Напълно разбирам. В родината ми има подобни тенденции. Например аз, в момента не съм изпълнен с любов към Съветите и това, мисля, е разбираемо. Но — Морисън се усмихна, — много лесно мога да направя изключение за д-р Калинина.

Боранова поклати глава.

— Американците като вас или руснаците като Аркадий имат особен мъжки начин на мислене, който лесно преодолява националните граници и културните различия.

— Не че ще работя с нея или с който и да било друг — продължи Морисън. — Д-р Боранова, уморих се да ви повтарям, че не вярвам в съществуването на миниатюризацията и че не мога и няма да ви окажа никаква помощ.

— Знаете ли, Албърт — разсмя се Дежньов, — човек почти може да ви повярва. Говорите толкова сериозно.

— Наблюдавайте внимателно, д-р Морисън — каза Боранова. — Това е Катюша.

Тя почука по една клетка, която Морисън видя чак сега. Досега вниманието му беше привлечено от д-р Калинина. Дори след като напусна, Морисън продължи разсеяно да наблюдава вратата в очакване на завръщането й.

Съсредоточи се върху клетката от телена мрежа. Катюша беше бял заек, умерено голям и с невъзмутим вид. Беше заета с хрупане на зеленина, с присъщото на вида й съсредоточение.

Усещаше се миризма на заек и се чуваше лек драскащ шум. Вероятно ги беше доловил и по-рано, но несъзнателно ги беше игнорирал.

— Да, виждам я. Заек — рече Морисън.

— Не е просто заек. Тя е най-необикновеното създание. Единствено по рода си. Историята й е много по-забележителна от войните и нещастията, които обикновено се свързват с това име. Като изключим чисто случайните създания от рода на червеи, бълхи и паразити, Катюша е първото живо същество, което бе миниатюризирано. На практика тя е била миниатюризирана три пъти и щеше да бъде миниатюризирана още поне десетина пъти повече, ако можехме да си го позволим. Приносът й за нашите знания за миниатюризацията е изключителен. Както виждате, преживяванията не са й се отразили неблагоприятно.

— Не искам да ви оскърбя — възрази Морисън, — но голото ви заявление, че е била миниатюризирана три пъти не е никакво доказателство, че това наистина се е случило. Не се съмнявам в честността ви, но в подобни случаи считам, че единствено присъствието ми при подобен експеримент ще бъде достатъчно убедително.

— Разбира се. И именно по тази причина, при това на значителна цена, Катюша сега ще бъде миниатюризирана за четвърти път.

18.

Веднага след влизането си, София Калинина се обърна към Морисън.

— Носите ли часовник или някакви други метални предмети?

— Нямам нищо, д-р Калинина. Нищо, освен дрехите, които нося. Джобовете ми са празни. Дори опознавателната гривна, която ми дадоха, като че ли е пластмасова.

— Просто питам, защото има силно електромагнитно поле, а метала ще пречи.

— А някакви физиологични ефекти? — попита Морисън.

— Никакви. Поне досега не сме забелязали.

Морисън се зачуди кога ли ще прекратят с преструвките си. С всяка измината минута ставаше все по-критично настроен към измамата им.

— Д-р Калинина, дали прекаленото излагане на въздействието й няма да предизвика проблеми, ако забременеете? — попита Морисън с едва забележима злобна нотка.

— Аз имам бебе — изчерви се Калинина. — Тя е напълно нормална.

— Облъчвана ли сте по време на бременността?

— Веднъж.

— Д-р Морисън — намеси се Боранова, — приключихте ли с инквизицията?

— Все още ли твърдите, че можете да миниатюризирате този заек?

— Разбира се.

— Тогава покажете ми!

Иронично си помисли, какви глупаци са. Скоро щяха да започнат да твърдят, че нещо не е наред, но какво щяха да направят след това? За какво беше цялата история?

— Д-р Морисън — каза Боранова, — като начало бихте ли вдигнали клетката?

Морисън не се помръдна. Огледа тримата руснаци подозрително и неуверено.

— По-смело — окуражи го Дежньов. — Няма да се нараните. Дори няма да се изцапате. В края на краищата, предполага се, че ръцете се цапат при работа.

Морисън хвана клетката с две ръце отстрани и я повдигна. Прецени, че тежи около десет килограма.

— Мога ли да я оставя? — изпъшка той.

— Разбира се — отвърна Боранова.

— Внимателно — намеси се Калинина. — Не плашете Катюша.

Морисън внимателно остави клетката. Заекът, който беше спрял да се храни при вдигането на клетката, подуши любопитно и предпазливо се върна към спокойното си дъвчене.

Боранова кимна и София се насочи към другия край на стаята, където зад кабелите се виждаше контролен пулт. Погледна към клетката, като че ли искаше да прецени позицията й, след това се върна и леко я премести. Отиде отново при пулта и натисна един бутон.

Разнесе се виещ звук и клетката започна да блести, като че ли между нея и тях беше паднала невидима преграда. Блясъкът обхвана цялата клетка и я отдели от каменния плот на масата, върху която беше поставена.

— В момента клетката се обхваща от миниатюризационното поле — поясни Боранова. — Ще бъдат миниатюризирани само обектите в полето.

Червеят на съмнението започна да гризе Морисън. Дали не смятаха да му покажат някой хитроумен фокус и да го накарат да мисли, че е видял миниатюризация?

— И как точно генерирате така нареченото миниатюризационно поле?

— Не възнамеряваме да ви кажем — отвърна Боранова. — Предполагам, разбирате, че това е секретна информация. Продължавай, София.

Виенето стана по-пронизително и се засили. Звукът не допадна на Морисън, но останалите го понасяха стоически. Докато ги гледаше, беше откъснал поглед от клетката. Когато отново я погледна, тя му се стори по-малка.

Намръщи се и се приведе леко за да види на каква височина е ръбът на клетката спрямо кабелите върху отсрещната стена. Остана неподвижен, но ръбът се отмести от набелязания кабел. Нямаше грешка, клетката определено се смаляваше. Смутено примигна.

— Наистина се смалява, д-р Морисън — усмихна се леко Боранова. — Очите ви не ви лъжат.

Виенето продължаваше, а с него — и смаляването. Клетката беше достигнала приблизително една втора от първоначалните си размери.

С очевидно смущение Морисън каза:

— Съществуват оптични илюзии.

— София — извика Боранова, — спри за малко процеса.

Виенето спря и блясъка на миниатюризационното поле потъмня, и изчезна. Както и преди, клетката се намираше върху масата, но беше значително по-малка. В нея все още имаше заек — по-малък заек, който обаче имаше същите пропорциите като първоначалния. Заекът хрупаше малки листенца, а по пода на клетката се търкаляха малки парченца моркови.

— Наистина ли мислите, че това е оптична илюзия? — попита Боранова.

Морисън замълча.

— Хайде, Албърт — намеси се Дежньов, — приемете доказателствата на очите си. Този експеримент консумира доста енергия. Нашите хитри администратори ще са недоволни от нас, ако останете неубеден. Какво ще кажете?

— Не знам какво да кажа — отвърна Морисън, клатейки смутено глава.

— Д-р Морисън, бихте ли вдигнали клетката — предложи Боранова.

Морисън отново се поколеба и Боранова продължи:

— Миниатюризационното поле не е оставило някаква радиоактивност или нещо подобно върху нея. Докосването на неминиатюризираните ви ръце няма да й въздейства, нито пък нейното миниатюризирано състояние ще въздейства на вас. Виждате ли?

И тя постави внимателно ръка върху нея.

Морисън преодоля колебанието си. Предпазливо постави ръце от двете страни на клетката и я вдигна. Извика от учудване, защото тежеше не повече от килограм. Клетката потрепна в ръцете му и миниатюризирания заек изплашено скочи в единия ъгъл и се сгуши.

Морисън внимателно остави клетката, като се опита да я върне в предишното й положение, но Калинина се приближи и леко я донагласи.

— Какво е мнението ви, д-р Морисън? — обади се Боранова.

— Тежи значително по-малко. Дали не сте натиснали някакво копче?

— Да натиснем някакво копче ли? Имате предвид, че сме подменили по-големия обект с подобен, по-малък? Д-р Морисън, моля ви!

Морисън се изкашля и изостави темата. Дори на него му се стори неправдоподобно, че го мамят.

— Моля, забележете — продължи Боранова, — че не само размерите, но и масата е намаляла пропорционално. Атомите и молекулите, от които е изградена клетката, и съдържанието й са намалили размерите и масата си. Константата на Планк е намаляла, така че вътре в нея нищо не се е променило. Храната и всичко останало в клетката изглеждат нормално на заека. За него външният свят е променил размерите си, но, разбира се, той не осъзнава това.

— Но миниатюризационното поле не съществува вече. Защо клетката и съдържанието й не се върнат към първоначалните си размери?

— По две причини, д-р Морисън. Първо, миниатюризираното състояние е метастабилно. Това е едно от фундаменталните открития, които направиха възможни миниатюризацията. Независимо от точката, в която е прекратен процеса, необходима е много малко енергия, за да се поддържа достигнатото състояние. И второ, миниатюризационното поле не е напълно премахнато. Просто е с намалени размери, така че предпазва въздухът в клетката от дифузия навън и пречи на нормалните въздушни молекули да дифундират навътре. Освен това позволява докосването на клетката от неминиатюризирани ръце. Но все още не сме приключили, д-р Морисън. Да продължаваме ли?

Морисън, който беше обезпокоен и не беше в състояние да отрече очевидното, за миг се зачуди дали не беше под въздействието на наркотик, който го караше да вярва във всичко, което му казваха.

— Казахте ми доста неща — каза той с дрезгав глас.

— Да, но само повърхностно. Ако повторите всичко това в Америка, вероятно няма да ви повярват. Нищо, от онова което бихте казали, няма да подскаже ни най-малко къде се намира същността на миниатюризационния процес.

Боранова вдигна ръка и Калинина отново натисна бутона.

Виещият звук се появи отново и клетката наново започна да се смалява. Сега процесът беше по-бърз и Боранова, като че ли прочела мислите на Морисън, заяви:

— Колкото повече се смалява, толкова по-малко маса се премахва и скоростта нараства.

Морисън втрещено гледаше голямата един сантиметър клетка върху масата.

Боранова отново вдигна ръка и виенето спря.

— Внимавайте, д-р Морисън. Тежи само няколкостотин милиграма и е доста крехка. Ето. Опитайте с това.

Подаде му лупа. Морисън, без да промълви дума, я взе и се наведе над клетката. Ако не беше предварителната му информация, вероятно нямаше да разпознае движещия се в нея обект, защото мозъкът му нямаше да възприеме съществуването на толкова малък заек.

Но това наистина беше заек и Морисън го наблюдаваше със смесица от смущение и очарование.

Погледна към Боранова и попита:

— Нима не сънувам?

— Подозирате, че сте жертва на оптична измама или хипноза, или на какво друго?

— Наркотици?

— Д-р Морисън, ако бяха наркотици, това щеше да е по-голямо постижение, отколкото миниатюризацията. Огледайте се. Нима всичко останало не изглежда нормално? Наистина би бил забележителен наркотик. Да промени възприятията ви към един-единствен обект в голяма стая, пълна с най-различни предмети. Д-р Морисън, онова, което видяхте е истина.

— Направете я по-голяма — каза Морисън с притаен дъх.

Дежньов се разсмя и прикри уста с длан.

— Ако се смея, вятърът може да отнесе Катюша, при което Наташа и София ще започнат да ме бият с каквото им попадне. Ако желаете да се уголеми, ще трябва да почакате.

— Дежньов е прав — допълни Боранова. — Виждате ли, д-р Морисън, наблюдавахте научна демонстрация, а не магия. Ако беше магия, щях да щракна с пръсти и заекът щеше да стане с нормални размери. Тогава щяхте да разберете, че сте наблюдавали оптична илюзия. Обаче, за да се намали константата на Планк до малка част от нормалната й стойност, дори и в относително малък обем от Вселената, е необходимо значително количество енергия. Именно това прави процеса толкова скъп. Възстановяването на константата на Планк ще произведе енергия, равна по големина на изконсумираното количество за намаляването й, понеже законът за запазването на енергията остава в сила дори и при миниатюризацията. Следователно, не можем да деминиатюризираме със скорост по-голяма от скоростта, с която отвеждаме топлината, която се отделя. Така че, необходимо е доста време — значително повече, отколкото за миниатюризация.

Известно време Морисън не каза нищо. Обясненията, които се позоваваха на закона за запазване на енергията, му се сториха по-убедителни, отколкото самата демонстрация. Ако бяха шарлатани, едва ли щяха толкова внимателно да се придържат към законите на физиката.

— Струва ми се — каза Морисън, — че вашият миниатюризационен процес едва ли може да бъде приложен на практика. В най-добрия случай, ще послужи за разширяване на квантовата механика.

— Дори и това би било достатъчно — отвърна Боранова, — но не съдете за метода по началното му състояние. Надяваме се, че ще се научим да заобикаляме тези големи енергийни промени и че ще успеем да направим миниатюризацията и деминиатюризацията по-ефикасни. Необходимо ли е цялата тази енергия да преминава от електромагнитното поле на миниатюризацията в топлината на деминиатюризацията? Дали не е възможно да накараме деминиатюризацията да освобождава енергия отново под формата на електромагнитно поле? Може би с него ще успеем да се справим по-лесно.

— Да не възнамерявате да заобиколите втория закон на термодинамиката? — попита Морисън с подчертана деликатност.

— Ни най-малко. Не очакваме 100 процентово превръщане. Ако успеем да превърнем 75 процента от деминиатюризационната енергия в електромагнитно поле, а дори и само 25 процента, това ще подобри сегашната ситуация. Обаче, ние се надяваме да приложим много по-хитър метод и именно за това сте тук.

— Аз? — Морисън широко отвори очи. — Не знам нищо, което да ви помогне. Защо избрахте точно мен? Със същия успех можехте да вземете някое дете от детската градина.

— Не сте прав. Ние знаем какво правим. Елате, д-р Морисън. Ще отидем двамата в офиса ми, докато София и Аркадий се занимават с досадния процес на възстановяването на Катюша. Ще ви покажа, че знаете достатъчно, за да ни помогнете да направим миниатюризацията по-ефикасна и следователно — приложима в практиката. Всъщност, ще разберете, че вие сте единствения човек, който може да ни помогне.