Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

19.

— Това — каза Наталия Боранова — е моята собствена част от Пещерата.

Тя се отпусна в доста разнебитено кресло, в което вероятно се чувстваше напълно удобно, след като през годините го беше оформила по тялото си.

Морисън седна на друго кресло, което беше по-малко и аскетично, покрито със сатен и по-неудобно, отколкото изглеждаше. Огледа се наоколо със силна носталгия. Донякъде напомняше собствения му офис. Имаше компютърен терминал с голям екран. Офисът на Боранова беше по-претрупан от неговия — съветският стил клонеше към помпозността и Морисън за миг се замисли за възможните причини, но след това изостави този въпрос, понеже му се стори незначителен.

А иначе се виждаха същите разхвърляни купчини от компютърни разпечатки, същата специфична миризма, същите случайни старомодни книги между филмовите касети. Морисън се опита да разчете заглавието на една от тях, която се намираше доста далече и изглеждаше доста употребявана. Книгите винаги имаха такъв вид, дори и когато бяха нови. Като че ли беше на английски, което не го изненада. Самият той имаше няколко книги от руската класика, които държеше в лабораторията, за опресняване на езика от време на време.

— Тук сме напълно сами — заяви Боранова. — Не могат да ни подслушват и няма да ни прекъсват. По-късно ще наредя да ни донесат обеда.

— Благодаря! Много сте любезна — каза Морисън, като се опита да не звучи иронично.

Изглежда, че Боранова възприе буквално думите му.

— Няма за какво. Д-р Морисън, забелязах, че Аркадий се обръща към вас с малкото ви име. Разбира се, той донякъде е некултурен и си позволява прекалено много. И все пак, мога ли отново да ви помоля, въпреки условията, при които ви доведохме тук, да се опитаме да се държим любезно и неофициално един към друг?

Морисън се поколеба за миг.

— Е, наричайте ме Албърт. Но това ще бъде просто за удобство, а не знак за приятелство. Не съм склонен да забравя отвличането си.

Боранова се изкашля.

— Опитах се да ви убедя да дойдете доброволно. Нямаше да стигнем толкова далеч, ако обстоятелствата не ни принуждаваха.

— Ако се смущавате от онова, което направихте, върнете ме в Съединените щати. Изпратете ме обратно веднага и ще се опитам да забравя случилото се, и няма да предявя жалба пред властите.

Боранова бавно поклати глава.

— Знаете, че това не може да бъде направено. Все още ни принуждават същите обстоятелства. След малко ще видите какво имам предвид. А междувременно, Албърт, нека да си говорим без недомлъвки, като част от семейството на учените, което е надраснало националните проблемите и други изкуствени разграничения между хората. Сигурна съм, че вече сте приели съществуването на миниатюризацията.

— Трябваше да го приема — Морисън поклати глава почти със съжаление.

— Разбрахте ли какъв е проблема ни?

— Да. Методът изразходва твърде много енергия.

— Представете си, обаче, че снижим многократно енергийните разходи. Представете си, че можем да получим миниатюризация като се включим в контакта и черпим енергия колкото един тостер.

— Мога да си представя, но това е неосъществимо. Или поне вашите хора не могат да го направят. В такъв случай, защо е цялата тази секретност? Защо просто не публикувате откритията си и не приветствате приноса на останалата част от семейството на учените? Секретността загатва за възможността Съветският съюз да планира използването на миниатюризацията като оръжие — достатъчно мощно, за да може вашата страна да си позволи да разруши взаимното разбирателство, което поддържаше мира и сътрудничеството в света през последните две поколения.

— Не е така. Съветският съюз не се опитва да установи световна хегемония.

— Надявам се. Все пак, ако Съветският съюз се стреми към пазене на тайна, останалите страни ще се чудят дали не се стреми към някакво завоевание.

— А нима Съединените щати нямат тайни?

— Не знам. Американското правителство не обсъжда тези въпроси с мене. Ако има тайни, а предполагам, че всъщност е така, аз не го одобрявам. Кажете ми защо е необходимо да има тайни? Каква е разликата, ако вие създадете миниатюризацията или ние, или я създадем заедно, или пък, например, африканците? Ние, американците, сме изобретили самолета и телефона, но вие притежавате и двете. Първи достигнахме Луната, но вие също притежавате лунни станции. От друга страна, вие първи преодоляхте проблема с ядрения синтез и първи изградихте слънчева електроцентрала в космоса, а ние използваме и двете.

— Всичко, което казахте е вярно — съгласи се Боранова. — Въпреки това, повече от век се приема за дадено, че американската технология превъзхожда съветската. Това постоянно ни дразни. Ако успеем да поведем в нещо толкова основно и напълно революционно като миниатюризацията, това ще е от голямо значение за нас.

— А какво ще кажете за световното семейство на учените? Вие част от него ли сте или сте просто съветски учен?

— Аз съм и двете — отвърна Боранова с отсянка на гняв. — Ако зависеше от мене, вероятно щях да покажа откритията ни на света. Обаче решенията не ги взимам аз. Взима ги моето правителство, а аз съм напълно лоялна към него. А вие, американците, не ни улеснявате в тази насока. Постоянното ви шумно напомняне за американското превъзходство ни принуждава да преминем в отбранителна позиция.

— Няма ли да ви се накърни съветската гордост от факта, че сте извикали американец, за да ви помогне?

— Е, да, това е неприятно, но поне дава на Съединените щати част от достижението. Ние няма да скрием това, Албърт. Ще се покажете като голям патриот и ще подобрите репутацията си, ако ни помогнете.

— Това подкуп ли е? — усмихна се горчиво Морисън.

Боранова сви рамене.

— Не мога да ви попреча да го интерпретирате по този начин. Но нека да говорим приятелски и да видим какво ще се получи.

— В такъв случай, започнете с малко информация. След като ме принудихте да повярвам в съществуването на миниатюризацията, не бихте ли ми казали какви са основните й физични принципи? Любопитен съм да ги чуя.

— Албърт, знаете достатъчно добре, че ще бъде опасно за вас, ако научите твърде много. Как бихме могли да ви върнем обратно? Освен това, въпреки, че мога да работя с миниатюризационната система, аз не знам принципа, на който работи. Ако знаех, нашето правителство едва ли щеше да рискува да ми позволи посещение в Съединените щати.

— Имате предвид, че можехме да ви отвлечем, както постъпихте вие? Мислите ли, че Съединените щати се занимават с отвличания?

— Сигурна съм, че биха го направили, ако ги принудят обстоятелствата.

— И кои са хората, които знаят принципите на миниатюризацията?

— Това също е нещо, което, най-общо казано, не е безопасно да знаете. Обаче, аз мога да повдигна малко завесата в тази насока. Пьотр Шапиров е един от тях.

— Лудият Питър — усмихна се Морисън. — Това не ме изненадва.

— Не би трябвало да сте изненадан. Сигурна съм, че употребихте „луд“ само като една от вашите шеги. Първите разработки по миниатюризацията са негови. Разбира се — добави тя замислено, — възможно е за това да се изисква малко лудост или поне някакъв странен начин на мислене. Освен това Шапиров пръв предложи метод за използване на миниатюризацията с минимален разход на енергия.

— Как? Посредством превръщане на деминиатюризацията в електромагнитно поле?

Боранова направи гримаса.

— Просто ви давах пример. Методът на Шапиров е много по-хитър.

— Можете ли да го обясните?

— Само грубо. Шапиров посочва, че има два основни аспекта на обединената теория на Вселената — квантовия и релативистичния аспект — всеки от тях зависещ от константа, която поставя някакво ограничение. В квантовата механика това е константата на Планк, която е много малка, но не е нула. В теорията на относителността, това е скоростта на светлината, която е много голяма, но не е безкрайна. Константата на Планк поставя долната граница на размера на енергийния обмен, а скоростта на светлината — горната граница на скоростта на обмена на информация. Шапиров твърди, че двете величини са свързани. Казано с други думи, ако намалим константата на Планк, скоростта на светлината би трябвало да нарастне. Ако константата на Планк стане нула, скоростта на светлината ще стане безкрайна.

— В такъв случай — добави веднага Морисън — Вселената ще се подчинява на законите на Нютон.

— Да — кимна Боранова. — Поради това, според Шапиров, причината за огромната консумация на енергия при миниатюризация е, че двете гранични величини не са свързани, т.е че константата на Планк се намалява, без да се увеличава скоростта на светлината. Ако двете се свържат, тогава енергията ще преминава от границата на скоростта на светлината към константата на Планк при миниатюризация и в обратна посока при деминиатюризация. В такъв случай при миниатюризация скоростта на светлината ще нараства, а при деминиатюризация — ще намалява. Ефективността би трябвало да бъде почти сто процента. Ще се изисква много малко енергия за миниатюризация, а възстановяването ще се осъществява много бързо.

— Шапиров знае ли как миниатюризацията и деминиатюризацията могат да се осъществят като се свържат двете константи? — попита Морисън.

— Казваше, че знае.

— Казваше? В минало време? Това означава ли, че е променил мнението си?

— Не е точно така.

— Тогава какво е направил?

— Албърт — поколеба се Боранова, след което продължи почти умолително, — не бързайте толкова. Искам да помислите. Знаете, че миниатюризацията съществува. Знаете, че е възможна, но не е ефективна. Знаете какъв дар ще е за човечеството, а аз ви уверявам, че не възнамеряваме да я използваме за военни цели. Щом веднъж се убедим, че националното ни първенство е известно, което желаем само по психологични причини, сигурна съм, че ще споделим миниатюризацията с всички страни по земното кълбо.

— Наистина ли, Наталия? Щяхте ли вие и вашата нация да вярвате на Съединените щати, ако позициите бяха разменени?

— Вяра! — каза Боранова и въздъхна тежко. — Тя не идва лесно при никого. За човечеството е присъщо да вижда най-лошото в останалите. Все пак вярата трябва да започне някъде, иначе крехкото разбирателство, на което се наслаждаваме толкова дълго, ще се разпадне и ще се върнем обратно в двайсети век с всичките му ужаси. След като Съединените щати се чувстват толкова силна и по-напреднала нация, не трябва ли първи да поемат риска на вярата?

— Не мога да отговоря — разпери ръце Морисън. — Аз съм само един обикновен гражданин и не представям своя народ.

— Можете да ни помогнете като обикновен гражданин, след като знаете, че няма да причините вреда на страната си.

— Не бих могъл да знам подобно нещо, тъй като имам само вашата дума и не вярвам, че представлявате страната си повече, отколкото аз — моята. Но това са странични въпроси, Наталия. Дори и да искам, как бих могъл да ви помогна да направите по-ефективна миниатюризацията, след като не знам нищо за нея?

— Бъдете търпелив. След малко ще обядваме. Дотогава Дежньов и Калинина ще са приключили с деминиатюризацията на Катюша и ще се присъединят към нас, заедно с още един човек, с когото искам да ви запозная. След обеда ще ви заведа да видите Шапиров.

— Не съм сигурен, че го желая, Наталия. Преди малко ми казахте, че би било опасно за мене да се срещам с когото и да е, който наистина разбира миниатюризацията. Бих могъл да науча твърде много и това ще затрудни връщането ми в Съединените щати. Защо, в такъв случай, да рискувам да се срещам с Шапиров?

— Шапиров е изключение — каза тъжно Боранова. — Обещавам ви, че ще го разберете, когато го видите. Освен това ще разберете защо трябваше да се обърнем към вас.

— Това — заяви Морисън с цялата убеденост, с която доскоро отричаше възможността за миниатюризация — аз никога няма да разбера.

20.

Обядваха в силно осветена стая. Част от стената и целият таван бяха електролуминесцентни. Боранова ги посочи с очевидна гордост и Морисън се сдържа от оскърбителни сравнения със Съединените щати, където електролуминесценцията беше широко разпространена.

Не показа и изненадата си от факта, че въпреки електролуминесцентното осветление, в центъра на тавана беше закачен малък полилей. Не допринасяше много към светлината, но несъмнено караше стаята да изглеждаше по-малко антисептична.

Както беше споменала Боранова, към тях се присъедини пети човек, който се представи като Юрий Конев. „Неврофизик като вас, Албърт“ — поясни му Боранова.

Конев притежаваше някаква мрачна хубост и въпреки че беше на около трийсет и пет години, около него витаеше атмосфера на непохватна младост. Разтърси ръката на Морисън с любопитство и каза:

— Много се радвам да се запозная с вас.

Думите бяха произнесени на много добър английски, с отчетлив американски акцент.

— Предполагам, че сте били в Съединените щати — каза Морисън, също на английски.

— Две години специализирах в Харвардския университет. Това ми даде чудесната възможност да практикувам английския си.

— Въпреки това — намеси се на руски Боранова, — д-р Албърт Морисън се справя много добре с нашия език. Юрий, ние също трябва да му дадем възможност да го използва в нашата страна.

— Разбира се — съгласи се на руски Конев.

Морисън почти беше успял да забрави, че се намира под земята. Стаята нямаше прозорци, но това беше често срещана практика при офисите в големите сгради, дори и над земята.

Храната не беше нищо забележително. Аркадий Дежньов се хранеше с мълчаливо съсредоточение, а София Калинина изглеждаше отнесена. Хвърляше случайни погледи към Морисън, но игнорираше напълно Конев. Боранова наблюдаваше всички, но не казваше почти нищо. Изглеждаше доволна да предостави тази възможност на Конев.

— Д-р Морисън — заговори Конев, — трябва да ви кажа, че внимателно следя работата ви.

Морисън, който с апетит ядеше гъста зелева супа, погледна към него с усмивка. Откакто беше в Съветския съюз, това беше първото споменаване на неговата, а не на тяхната работа.

— Благодаря ви за интереса. Наталия и Аркадий ме наричат Албърт. Ще ми бъде трудно да отговарям на различни имена. Нека да се обръщаме един към друг с малки имена през краткото време, което остава до завръщането в родината ми.

— Помогнете ни — вмъкна тихо Боранова — и времето наистина ще бъде кратко.

— Без условия — възрази Морисън, също толкова тихо. — Искам да си тръгвам.

Конев повиши глас, като че ли искаше да върне разговора към избраната от него тема.

— Албърт, трябва да призная, че не успях да възпроизведа опитите ви.

Морисън стисна устни.

— Същите оплаквания получих и от неврофизици в Съединените щати.

— Имате ли някакво възможно обяснение? Академик Шапиров е силно заинтригуван от вашата теория и твърди, че вероятно сте прав, ако не изцяло, то поне частично.

— А-ха! Но Шапиров не е неврофизик, нали?

— Не, но има извънредно силно чувство за онова, което би могло да бъде правилно. Не си спомням да е казал за нещо, че го смята за вярно и то да не се е оказало наистина вярно или поне отчасти. Казва, че сте на път да създадете интересна ретранслаторна станция.

— Ретранслаторна станция ли? Не знам какво означава това.

— Веднъж го чух случайно. Без съмнение е казал на глас някакви свои мисли — Конев хвърли пронизващ поглед към Морисън, като че ли очакваше отговор на забележката си.

— Онова, което съм направил — отвърна Морисън — е създаването на нов тип анализ на мозъчните вълни и по-специално търсенето на специфична мрежа в мозъка, която е отговорна за творческите мисли.

— В тази насока може би сте прекалено оптимистично настроен, Албърт. Не успях да се убедя, че тази ваша мрежа наистина съществува.

— Моите резултати го посочват ясно.

— При маймуни и кучета. Не е сигурно до каква степен можем да екстраполираме тази информация за много по-сложната структура на човешкия мозък.

— Признавам, че не съм работил анатомично с човешки мозъци, но внимателно съм анализирал човешки мозъчни вълни и резултатите потвърждават хипотезата ми за творческите структури.

— Именно това не успях да възпроизведа и предполагам, че американските изследователи са имали същия проблем.

Морисън повдигна рамене.

— Правилният анализ на мозъчните вълни е извънредно труден и никой не е отдал на тази задача годините, които аз посветих.

— Или пък не е притежавал подходящо компютърно оборудване. Разбрах, че сте създали своя програма за анализ на мозъчните вълни, нали?

— Да, така е.

— И сте я описали в литературата?

— Разбира се. Ако постигна някакви резултати с неописана програма, те няма да струват нищо. Кой би потвърдил резултатите ми, ако не притежава еквивалента програма?

— Все пак, на миналогодишната неврофизична конференция в Брюксел чух, че непрекъснато модифицирате програмата си и сте се оплаквали, че липсата на потвърждения идва от недостатъчно сложните програми, които не могат да извършват с задоволителна точност Фурие-анализ.

— Не, Юрий, не е вярно. Напълно е невярно. Променям програмата си от време на време, но описвам подробно всяка модификация в „Къмпютър тикнолъджи“. Опитах се да публикувам данните в „Американски журнал по неврофизика“, но през последните години те не приемат статиите ми. Ако останалите се задоволяват с четенето само на това списание и не следят останалите публикации, вината не е моя.

— И все пак… — Конев спря и се намръщи, като че ли не беше сигурен в мисълта си. — Не съм сигурен, че трябва да го кажа, за да не ви настроя враждебно.

— Не се притеснявайте. През последните няколко години се научих да приемам всякакви забележки — враждебни, саркастични и, най-лошото, съжалителни. Привикнах към тях. Между другото, това пиле не е лошо.

— Това е меню за гости — промърмори Калинина. — Твърде мазно е, а това е лошо за фигурата.

— Ха! — възкликна шумно Дежньов. — Лошо за фигурата! Това е американска забележка, която няма смисъл на руски. Баща ми винаги казваше: „Тялото знае от какво се нуждае. Заради това някои неща са вкусни.“

— Това е рецепта за самоубийство — възрази Калинина с очевидно отвращение.

Морисън забеляза, че Конев не погледна към младата жена по време на това отклонение.

— Започнахте да казвате нещо, Юрий? Нещо, което щяло да ме настрои враждебно.

— Албърт, вярно ли е, че сте дали програмата си на ваш колега, който е работил на вашия компютър, но въпреки това не е успял да възпроизведе резултатите ви.

— Вярно е — потвърди Морисън. — Поне така каза колегата ми, който е доста способен човек.

— Подозирате ли, че е излъгал?

— Не. Просто наблюденията са толкова деликатни, че ако се опитате да ги направите и сте убеден в провала им, те наистина ще се провалят.

— А не би ли могло да се възрази, Албърт, че вашата убеденост в успеха води към въображаеми постижения?

— Възможно е — каза Морисън. — Това ми беше казано на няколко пъти. Но не мисля, че е така.

— Още един слух — рече Конев. — Мразя да го повтарям, но изглежда важен. Вярно ли е, че сте заявили, че по време на анализите ви на мозъчни вълни, вие неколкократно се почувствали истински мисли?

— Никога не съм заявявал подобно нещо в писмена форма — енергично възрази Морисън. — Веднъж или два пъти съм споменавал на колеги, че по време на анализ на мозъчни вълни на няколко пъти ми се е струвало, че в мозъка ми проникват външни мисли. Не бих могъл да кажа дали мислите са били изцяло мои или мозъчните ми вълни са резонирали с тези на изучавания обект.

— Възможен ли е такъв резонанс?

— Предполагам. Мозъчните вълни създавам микроскопично променливо електромагнитно поле.

— А-ха! Предполагам, това е накарало академик Шапиров да направи онази забележка за ретранслатора. Мозъчните вълни винаги създават електромагнитно поле, независимо дали се анализират или не. Вие не резонирате, ако това наистина е резонанс, на мислите на някой друг присъстващ, независимо от интензивността на мисленето ви. Резонансът се появява само когато сте зает с изучаването на мозъчните вълни с помощта на вашия компютър. Вероятно той действа като ретранслаторна станция, като усилва мозъчните вълни на изучавания обект и ги проектира във вашия мозък.

— Нямам доказателства, освен няколко бегли впечатления. Те не са достатъчни.

— Може би. Човешкият мозък е далеч по-сложен, от който и да е друг къс материя.

— А делфините? — попита с пълна уста Дежньов.

— Това са отживелици — възрази незабавно Конев. — Те са интелигентни, но мозъците им са прекалено заети с подробностите на плуването, за да остане място за творческо мислене, сравнимо с човешкото.

— Никога не съм изучавал делфини — каза Морисън с безразличие.

— Оставете делфините — продължи нетърпеливо Конев. — Просто се концентрирайте върху факта, че вашият компютър, ако се програмира подходящо, може да действа като ретранслатор, предавайки мисли от мозъка на обекта, който изучавате, във вашия мозък. Ако е така, Албърт, тогава ние се нуждаем само от вас и от никой друг на света.

Морисън се намръщи и избута стола си настрани от масата.

— Дори да мога да доловя мисли с помощта на компютъра си — нещо което никога не съм заявявал и което отричам — каква е възможната връзка с миниатюризацията?

Боранова се изправи и погледна часовника си.

— Време е. Нека да отидем и да видим Шапиров.

— Онова, което той твърди е без значение.

— Ще видите — каза Боранова със стоманена нотка в гласа си, — че той няма да каже нищо, но въпреки това ще бъде извънредно убедителен.

21.

Досега Морисън успяваше да сдържи гнева си. Отнасяха се към него като към гост и, като се изключеше дребната подробност, че го бяха докарали тук насила, нямаше срещу какво да възрази.

Но към какво се стремяха? Боранова го беше запознала с останалите — първо Дежньов, после Калинина и накрая Конев. Причините оставаха непонятни. Боранова постоянно споменаваше колко полезен е за тях, без да казва нищо конкретно. След това Конев разговаря с него и се държа също така потайно.

А сега отиваха при Шапиров. Очевидно това беше някаква кулминация. От момента на първото му споменаване преди два дни, името на Шапиров постоянно присъстваше като сгъстяваща се мъгла. Той беше разработил миниатюризационния процес, беше открил връзката между константата на Планк и скоростта на светлината, беше оценил неврофизичните теории на Морисън и пак той беше направил забележката за използването на компютъра като ретранслаторна станция. Последното твърдение очевидно беше причина за убедеността на Конев, че Морисън и само Морисън може да им помогне.

Единствената възможност за Морисън беше да се съпротивлява срещу примамките и аргументите, които Шапиров би могъл да представи. Ако продължи да настоява, че не би могъл да им помогне, какво щяха да предприемат, след като всички примамки и доводи се провалят?

Използване на груба сила или заплаха?

Промиване на мозъка?

Обхвана го страх. Трябваше да не аргументира отказа си с нежелание. Трябваше да ги убеди, че не може да им помогне. А за това имаше убедителна причина, зад която да застане. Какво би могъл да допринесе за миниатюризацията един неврофизик и неговите съмнителни, и отхвърлени идеи?

Но как беше възможно да не го разберат сами? Не беше дори помислял за миниатюризацията до преди четиридесет и осем часа. Защо всички се държаха, като че ли беше несъмнено, че може да им помогне — на тях, единствените в света специалисти по този въпрос, които сами не можеха да решат проблемите си?

Разходката по коридорите беше доста продължителна и Морисън, увлечен в нерадостните си мисли, не забеляза, че бяха останали по-малко.

— Къде са останалите? — обърна се неочаквано към Боранова.

— Имат работа. Знаете, че не можем безкрайно да работим върху задачата си.

Морисън поклати глава. Не бяха разговорливи. Никой не изпускаше информация. Мълчаха със стиснати устни. Може би беше отдавнашен съветски навик? Или бяха го усвоили при работата си върху секретния проект, в който дори учените не дръзваха да пристъпят извън тесните граници на личните си задължения?

Дали не се бяха обърнали към него, понеже беше известен с широките си интереси? Не, със сигурност не беше направил нищо, което да остави подобно впечатление. Всъщност, той беше тесен специалист, без никакви познания извън областта на неврофизиката. Това беше типично влошаващо се заболяване на модерната наука.

Качиха се на друг асансьор и преминаха на друг етаж. Морисън почти не обърна внимание на прехода. Огледа се и забеляза признаци, които очевидно надхвърляха националните различия.

— В медицинското крило ли сме? — попита той.

— В болницата — отвърна Боранова. — Пещерата е самостоятелен научен комплекс.

— И защо сме тук? Аз… — Морисън млъкна изведнъж, поразен от ужасяваща мисъл. Дали нямаше да го инжектират с наркотик, за да го направят по сговорчив?

Боранова продължи напред, след това спря, погледна назад и се върна при него.

— А сега от какво се страхувате? — остро каза тя.

Морисън се почувства засрамен. Толкова прозрачно ли беше изражението на лицето му?

— Нищо не ме плаши? — изръмжа той. — Просто се уморих от безцелното ходене.

— Какво ви кара да мислите, че ходим безцелно? Казах ви, че ще посетим Пьотр Шапиров. В момента отиваме точно при него. Елате, съвсем наблизо е.

Завиха зад ъгъла и Боранова му посочи прозореца.

Морисън пристъпи до нея и погледна. Виждаше се стая, в която имаше неколцина човека. Стаята беше с четири легла, но само едно беше заето. Около него беше струпана непозната апаратура. Виждаха се тръби, които бяха проточени към леглото. Морисън преброи десетина човека, които можеха да бъдат лекари, сестри или медицински техници.

— Това е академик Шапиров — каза Боранова.

— Кой точно? — попита Морисън, докато очите му преминаваха от една фигура на друга, без да открият някой, който да прилича на учения, с когото се беше срещал само веднъж.

— В леглото.

— В леглото ли? В такъв случай той е болен?

— По-лошо от болест. Той е в кома. В кома е повече от месец и подозираме, че състоянието е необратимо.

— Страшно съжалявам. Предполагам, че затова преди обеда споменавахте името му в минало време.

— Да. Шапиров, когото познавахме е вече в миналото, освен…

— Освен ако не се възстанови? Но вие току-що казахте, че комата вероятно е необратима.

— Точно така. Но мозъкът му не е мъртъв. Мозъкът му със сигурност е повреден, иначе нямаше да бъде в кома, но не е мъртъв и Конев, който следи подробно работата ви, мисли, че някои от мисловните му мрежи са непокътнати.

— А-ха! — възкликна Морисън. — Започвам да разбирам. Защо не ми го казахте веднага? Ако бяхте поискали да се консултирате с мен по подобен въпрос, може би щях да дойда с вас доброволно. От друга страна, ако изуча церебралните му функции и потвърдя, че Юрий Конев е прав, от каква полза ще е за вас?

— Това изобщо няма да ни е от полза. Виждам, че все още не ме разбирате и не мога да ви обясня какво точно искаме от вас, преди да сте се запознали с проблема. Разбирате ли напълно какво е погребано във все още живата част от мозъка на Шапиров?

— Мислите му, предполагам.

— По-точно, мислите му за връзката между константата на Планк и скоростта на светлината. Неговите мисли за новия метод, който ще направи миниатюризацията и деминиатюризацията бързи, с нисък разход на енергия и приложими на практика. Ако узнаем тези мисли, ще можем да дадем на човечеството техника, която ще революционизира науката и технологията, а също и обществото, повече, отколкото всички открития, направени след изобретяването на транзистора. Може би дори повече, отколкото откриването на огъня. Кой знае?

— Сигурна ли сте, че не преувеличавате?

— Не, Албърт. Не разбирате ли, че ако миниатюризацията се свърже с увеличената скорост на светлината, космическите кораби, ако се миниатюризират достатъчно, могат да достигнат до произволна точка във Вселената много пъти по-бързо от нормалната скорост на светлината. Няма да се нуждаем от пътуване със свръхсветлинна скорост. За нас скоростта ще се движи достатъчно бързо. Няма да се нуждаем и от антигравитация, тъй като миниатюризирания кораб ще бъде с почти нулева маса.

— Не мога да повярвам.

— Не вярвахте и на миниатюризацията.

— Нямам предвид, че не вярвам в резултатите от миниатюризацията. Исках да кажа, че не вярвам, че решението на проблема е заключено завинаги в ума на един човек. Възможно е и други да достигнат до него. Ако не сега, то следващата година или следващото десетилетие.

— Лесно е да се чака, когато не сте пряко засегнат. Бедата е в това, че няма да имаме следващо десетилетие, а дори и следваща година. Пещерата, която виждате, струва на Съветския съюз колкото една малка война. Всеки път, когато миниатюризираме нещо, дори това да е само Катюша, ние изразходваме енергия, достатъчна да захрани средно голям град за цял ден. Доста от правителствените лидери се отнасят с недоверие към големите разходи. Много учени, които не разбират важността на миниатюризацията или просто са егоисти, се оплакват, че цялата съветска наука страда заради Пещерата. Ако не открием метод за снижаване на енергийните разходи, това място просто ще бъде закрито.

— Въпреки това, Наталия, ако направите вашите откритията достояние на световната общност, безброй учени ще поставят умовете си във ваша услуга и методът за свързването на константата на Планк и скоростта на светлината ще бъде открит достатъчно бързо.

— Да — каза Боранова — и, може би, ученият, който ще открие ключа към нискоенергийната миниатюризация ще бъде американец или французин, или нигериец, или уругваец. В момента решението го притежава съветски учен, а ние не искаме да губим признанието за първенство.

— Забравяте за братството на учените от цялата Земя. Не го разкъсвайте на части.

— Щяхте да говорите друго, ако на прага на откритието стоеше американец и бяхте помолен да направите нещо, което щеше да направи прочути нас, а не вас. Помните ли историята за американската реакция, когато Съветският съюз изстрелял първия изкуствен спътник в орбита?

— Несъмнено е, че оттогава сме се променили.

— Да, напреднали сме един километър, а не десет. Светът все още не е единен в мисленето си. Националната гордост все още съществува в значителна степен.

— Толкова по-зле за света. Но все пак, ако изхождаме от позициите на националната гордост, защо да не желая да запазя своята? Защо трябва един американец да се безпокои от факта, че съветски учен губи признанието за откритието си?

— Искам единствено да разберете каква е важността на това откритие за нас. Искам само за миг да се поставите на наше място и да разберете колко отчаяно се опитваме да открием какво знае Шапиров.

— Добре, Наталия — съгласи се Морисън, — разбирам. Не го одобрявам, но го разбирам. А сега, моля, изслушайте ме внимателно. След като разбрах проблема ви, какво искате от мене?

— Искаме — напрегнато каза Боранова — да ни помогнете да разберем какви са мислите на Шапиров — все още живите и съществуващи мисли.

— Как? В моята теория няма нищо, което да го направи възможно. Дори да приемем, че мисловните мрежи съществуват и че мозъчните вълни могат да бъдат детайлно анализирани, дори да приемем, че понякога приемам мисловни образи, което вероятно е само въображение, няма начин, по който мозъчните вълни да бъдат изучени до такава степен, че да се разтълкуват в смисъла на действителни мисли.

— Дори ако можете да анализирате в подробности мозъчните вълни на отделна нервна клетка, като част от мисловната мрежа?

— Не съществува метод, при който достатъчно детайлно да мога да изследвам отделна нервна клетка.

— Забравяте! Можете да бъдете миниатюризиран и да бъдете поставен вътре в нервната клетка.

И Морисън се втренчи в нея с болезнен страх. При първата им среща беше споменала нещо подобно, но той не му беше обърнал внимание — ужасяващо, но безсмислено, тъй като тогава беше сигурен, че миниатюризацията е невъзможна. Но миниатюризацията не беше невъзможна и страхът се стовари върху него, концентриран и парализиращ.

22.

По-късно Морисън не успя да си припомни последвалите събития. Не всичко му се губеше, както става при припадък.

Следващият му ясен спомен беше, че лежи на кушетка в малкия офис на Боранова, която го гледаше, а зад нея стояха останалите трима — Дежньов, Калинина и Конев. Техните лица успя да различи малко по-късно.

Опита се да седне, но Конев пристъпи напред и постави ръка върху рамото му.

— Моля ви, Албърт, починете си. Съберете силите си.

Морисън смутено ги огледа. Беше се изплашил от нещо, но не можеше да си спомни ясно от какво.

— Какво се случи? Как… как попаднах тук?

Огледа малката стая. Не, не беше тук. Наблюдаваше през някакъв прозорец един човек в болнично легло.

— Припаднах ли? — попита той озадачено.

— Не напълно — отвърна Боранова, — но известно време не бяхте на себе си. Очевидно преживяхте шок.

Сега Морисън успя да си спомни. Отново се опита да седне, този път по-настойчиво. Отблъсна ръката на Конев настрана. Седна на канапето, подпрян с двете си ръце отстрани.

— Сега си спомням. Искате да ме миниатюризирате. Какво се случи с мене, след като го казахте?

— Просто се олюляхте и паднахте. Поставиха ви на носилка и ви донесоха тук. Не сметнахме, че се нуждаете от медикаменти, а само от почивка.

— Медикаменти? — Морисън недоверчиво огледа ръцете си, като че ли очакваше да види следа от убождане с игла през ръкавите на памучната си блуза.

— Никакви. Уверявам ви.

— Казах ли нещо, преди да колабирам?

— Нито дума.

— В такъв случай, ще ви отговоря сега. Не възнамерявам да се подлагам на миниатюризация. Ясно ли е?

— Ясно е, че го казвате.

Дежньов седна на канапето до Морисън. В едната си ръка държеше пълна бутилка, а в другата — празна чаша.

— Имате нужда от това — каза той и напълни чашата до половината.

— Какво е това? — каза Морисън, като вдигна ръка, за да отблъсне чашата.

— Водка — отвърна Дежньов. — Не е лекарство. Полезна е.

— Не пия.

— Всяко нещо идва с времето си, Албърт. Сега е време за една стопляща глътка водка, дори за онези, които не пият.

— Не пия не защото не го одобрявам. Не пия, защото не мога. Не понасям алкохол. Ако изпия две глътки, след пет минути ще съм пиян. Напълно пиян.

Дежньов повдигна вежди.

— Така ли? Каква друга цел има пиенето? Хайде, пийнете и ако сте достатъчно щастлив да се напиете от няколко глътки, бъдете благодарен. Достатъчно е съвсем малко, за да ви стопли, да стимулира периферното ви кръвообращение, да проясни главата ви, да концентрира мислите ви. Дори ще ви даде смелост.

Гласът на Калинина прозвуча като шепот, но думите се разбираха ясно:

— Не очаквайте чудеса от малко алкохол.

— Никога не съм се представял за смелчага — заяви Морисън. — Никога не съм се представял за човек, който може да ви помогне. От самото начало поддържам, че не бих могъл да направя нищо за вас. Че съм тук по принуда, както всички знаете. Какво ви дължа? Какво дължа на когото и да е от вас?

— Албърт — намеси се Боранова, — вие треперите. Пийнете глътка водка. От една глътка няма да се напиете. Няма да ви насилваме повече.

След миг колебание Морисън взе чашата от ръката на Дежньов и без да се замисля отпи от питието. Усети в гърлото си изгарящо усещане, което премина. Вкусът беше сладникав. Отпи по-голяма глътка и върна чашата. Дежньов я взе и я постави заедно с бутилката на малка маса до канапето.

Морисън опита да каже нещо, но се закашля. Изчака малко и каза жизнерадостно:

— Всъщност, не беше лошо. Аркадий, ако не възразявате…

Дежньов посегна към чашата, но Боранова го спря с повелителен жест.

— Не. Това е достатъчно, Албърт. Не искаме да се напивате, а само да се стоплите малко, за да ни изслушате.

Морисън усети как топлината се надига в него. Винаги изпитваше това чувство, при редките случаи когато пиеше шери, а веднъж дори и сухо мартини. Реши, че може да се справи с всеки неин аргумент.

— Е, казвайте — каза той, като стисна устни в непреклонна линия.

— Албърт, не казвам, че ни дължите нещо и съжалявам, че всичко ви се струпа като шок. Знаем, че не сте безразсъден човек и се опитахме да ви поднесем информацията, колкото е възможно по безболезнено. Всъщност, надявах се, че ще видите какво е същественото за вас, без да са необходими обяснения.

— Грешите — възрази Морисън. — Никога не ми е хрумвала подобна лудост.

— Разбирате от какво се нуждаем, нали?

— Разбирам от какво се нуждаете вие, а не аз.

— Приемете го като задължение за клаузата на световната наука.

— Световната наука е абстракция, която одобрявам, но не съм склонен да жертвам тялото си за нещо, което изглежда не съществува. Необходимостта съществува само за съветската, а не за световната наука.

— Тогава, нека да говорим за американската наука — предложи Боранова. — Ако ни помогнете, ще станете един от победителите. Победата ще стане смесена съветско-американска.

— А моята част ще бъде ли публикуване? — подметна Морисън. — Или цялата победа ще бъде представена като съветска?

— Имате думата ми — каза Боранова.

— Не можете да заповядате на съветското правителство.

— Ужасяващо — вмъкна Калинина. — Той съди за нашето правителство по своето собствено.

— Почакай, Наталия — намеси се Дежньов. — Нека да поговоря с американеца по мъжки.

Седна до Морисън и се обърна към него.

— Албърт, нека да разгледаме проблема от гледната точка на собствената ви работа. Досега не сте постигнали никакви съществени резултати. Не сте успели да убедите никого във вашата страна и имате малки шансове да го направите със средствата, с които разполагате. Ние ви предлагаме по-добър инструмент. До преди три дни не сте и мечтали за подобна възможност, а ако се откажете, никога няма да имате друга подобна. Албърт, имате възможността да преминете от романтични размишления към убедителни доказателства. Направете онова, което искаме от вас и ще се станете най-известния неврофизик на света.

— Но вие искате да рискувам живота си с неизпробван метод.

— Подобно начинание няма да бъде безпрецедентно. От историята знаем за много случаи, когато учени са рискували живота си, за да продължат изследванията си. Издигали са се с балони и са се спускали в дълбините с примитивно съоръжени сфери, за да правят измервания и наблюдения. Химиците са рискували да работят с отрови и експлозиви, биолозите — с най-различни патогенни микроорганизми. Физиолозите са се инжектирали с експериментални серуми. Опитвайки се да създадат устойчива ядрена реакция, физиците са рискували да загинат при експлозия.

— Вие сте мечтател. Никога няма да позволите да стане известно, че някакъв американец е взел участие. Не мога да го повярвам, след като ми обяснихте колко сте отчаяни от възможността съветската наука да загуби първенството си.

— Албърт — заговори Конев, — нека бъдем честни един към друг. Не бихме могли да скрием участието ви, дори и да го желаем. Американското правителство знае, че сме ви довели тук. Знаем го със сигурност. Знаете го и вие. Те не си помръднаха пръста, за да ни спрат, защото искаха да дойдете тук. Щом веднъж обявим успеха си, те ще знаят или поне ще предполагат за какво сме ви довели тук и какво сте направили за нас. И ще се погрижат американската наука, във ваше лице, да получи пълно признание.

Морисън замълча с отпусната глава. На двете му бузи се бяха появили червени кръгове като резултат от изпитата водка. Без да гледа знаеше, че четири чифта очи го наблюдават с очакване и подозираше, че и четиримата сдържат дъха си.

Погледна ги и каза:

— Искам да задам един въпрос. Как Шапиров изпадна в кома?

Отново настъпи мълчание и погледите се преместиха към Боранова.

Морисън го забеляза и също се втренчи в нея.

— Е?

— Албърт — започна Боранова, — ще ви кажа истината, дори и това да попречи на намеренията ни. Ако ви излъжа сега, ще бъдете в правото си да не ни вярвате за нищо друго. Ако бъдем искрени, може би ще ни вярвате в бъдеще. Албърт, академик Шапиров е в кома, защото беше миниатюризиран, както се надяваме, че и вие ще бъдете. По време на деминиатюризацията се случи малка неприятност, която разруши, очевидно завинаги, част от мозъка му. Това може да се случи и виждате, че не го крием от вас. А сега ни отдайте дължимото за искреността ни и ни кажете, че ще ни помогнете.