Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

7.

„В такъв случай аз ще умра“, помисли си Морисън.

Дори не се погрижи да заключи вратата след Родано. Остана в креслото си, потънал в мисли. Залязващото слънце светеше в прозореца, но не си направи труда да натисне бутона, който щеше да затъмни стъклото. Просто го остави да си свети. Всъщност, откри, че наблюдаването на танца на прашинките крие някакво хипнотично очарование.

Избяга изплашен от рускинята, но издържа пред американския агент. Издържа от смелост, а може би от отчаяние.

Всичко, което чувстваше сега беше отчаяние. В крайна сметка, казаното от Родано беше вярно. Договора му нямаше да бъде подновен за следващата година и всичките му сондажи за друга работа бяха безуспешни. Беше нежелан в академичните среди, а не притежаваше необходимия опит или по-точно връзките, за да си намери работа в частния сектор, дори и да не се взема предвид мълчаливата намеса на обиденото правителство.

Какво би могъл да направи? Да отиде в Канада?

Например, при Жанвие в университета „Макгил“. Преди време беше проявил интерес към идеите на Морисън. Преди време! Морисън не беше опитвал да си намери работа в „Макгил“, тъй като не възнамеряваше да напуска страната. Но сега плановете му нямаха никакво значение. Налагаше се.

Можеше да отиде в Латинска Америка, където поне дузина университети биха се зарадвали на идването на северняк, който може да говори испански или португалски добре, или поне до известна степен. Испанският му беше лош, а португалски не знаеше изобщо.

Какво имаше да губи? Не беше обвързан със семейство. Дори и дъщерите му вече му изглеждаха някак далечни, а очертанията им се губеха, като на стара снимка. Нямаше приятели. Във всеки случай, след несполуките на изследванията му не остана нито един.

Разбира се, имаше програмата си, специално разработена от него. В началото беше написана по негови спецификации от малка фирма. Оттогава непрекъснато я изменяше. Може би трябваше да я патентова, макар че беше малко вероятно някой друг да я използва. Щеше, разбира се, да я вземе със себе си където и да отиде. Дори в момента беше с него, във вътрешния джоб на сакото, издувайки го като голям портфейл.

Беше достатъчно тихо, за да чуе собственото си неравно дишане. Морисън разбра, че съзнанието му се мъчи да избяга в съня от повтарянето на едни и същи мисли. Как би могъл да привлече вниманието на другите, след като се отегчаваше от самия себе си?

Забеляза, че слънцето вече не свети в прозореца му и здрача в стаята се сгъстява. Толкова по-добре.

Дочу в просъница някакво слабо бръмчене. Досети се, че е телефона, но не се помръдна. Остана със затворени очи. Вероятно беше онзи човек, Родано, който се обаждаше, за да направи един последен опит. Нека си звъни.

Сънят надделя и главата на Морисън клюмна в толкова неудобно положение, че не можа да остане дълго време заспал.

Събуди се след около петнадесет минути. Небето все още синееше, но в стаята беше притъмняло. Помисли си с чувство на вина, че е изпуснал всичките следобедни доклади. А след това бунтовно си помисли, че така е още по-добре. Защо трябваше да ги слуша?

Бунтовническият импулс се засили. Всъщност, какво правеше на този конгрес? За три дни не успя да чуе нито един интересен доклад, нито пък срещна някой, който би могъл поне малко да помогне на пропадащата му кариера. Какво щеше да прави през останалите три дни, освен да се мъчи да избегне двамата, които срещна днес и в никакъв случай не искаше да вижда отново — Боранова и Родано.

Беше гладен. Не беше обядвал, а сега беше почти време за вечеря. Нямаше настроение да яде сам в плюшения хотелски ресторант, а още по-малко — да плаща надутите цени. Мисълта за чакане в кафетерията беше още по-малко апетитна.

Това решаваше всичко. Беше стоял достатъчно. Можеше да напусне хотела и да отиде пеша до гарата. Не беше далече, а студения вечерен въздух вероятно щеше да поразсее мрачните му мисли. Щяха да са му необходими пет минути, за да опакова багажа си, а след десет щеше да си е тръгнал.

Зае се с тази задача с мрачно изражение. Поне щеше да си спести половината хотелска сметка и да се махне от това място, което, беше убеден, му носеше само нещастия.

Разбира се, беше напълно прав. За съжаление алармената камбанка в ума му не звънна, за да го предупреди, че вече бе стоял прекалено дълго.

8.

Морисън бързо приключи с формалностите на регистратурата. Застана пред голямата стъклена врата на хотела, доволен, че е свободен, но все още неспокоен. Беше проучил внимателно фоайето, за да се убедил, че нито Боранова, нито Родано са наблизо. Сетне огледа редицата таксита и групичките хора, които влизаха и излизаха от хотела.

Изглежда, че всичко беше наред.

Всичко беше наред, с изключение на гневното правителство, незавършените изследвания и предстоящите безкрайни неприятности. Университета „Макгил“ изглеждаше все по-привлекателен, ако успееше да се уреди там.

Зави по тротоара и се насочи към железопътната гара, която беше достатъчно отдалечена, за да не се вижда. Пресметна, че ще се прибере в къщи доста след полунощ и няма да има възможност да спи във влака. Имаше книга с кръстословици, които щяха да му запълнят времето, ако светлината бъде достатъчна. Или…

Морисън се завъртя при произнасянето на името му. Направи го автоматично, въпреки че при сегашните условия трябваше да избърза напред. Тук нямаше никой, с когото би искал да разговаря.

— Ал! Ал Морисън! Мили Боже!

Гласът беше тънък и Морисън не успя да го познае.

Не успя да познае и лицето. Беше кръгло, на средна възраст, гладко избръснато и украсено с учила със стоманени рамки. Човекът, на когото принадлежеше това лице беше добре облечен.

Морисън веднага усети обичайното силното затруднение при опита да си спомни човек, който го помни и се държи, като че ли са добри приятели. Отвори уста, докато усилено се опитваше да прерови каталога в ума си.

Изглежда, че мъжът разбираше характера на притеснението на Морисън и това изобщо не го смути.

— Виждам, че не ме помните. Не сте длъжен. Аз съм Чарли Норбърт. Срещнахме се преди, ъ-ъ, няколко години на една конференция в центъра „Гордън“. Задавахте въпроси на един от докладчиците по мозъчни функции. Добре го наредихте. Бяхте доста рязък. Така че не е чудно, че ви помня.

— А, да — промърмори Морисън, опитвайки се да си спомни кога за последен път е бил в центъра „Гордън“. Може би преди седем години? — Много мило от ваша страна.

— Същата вечер поговорихме доста, д-р Морисън. Спомням си, понеже бях силно впечатлен от вас. Разбира се, вие нямате причини да си спомняте. В мене няма нищо впечатляващо. Видях името ви в списъка на присъстващите. Вашето презиме, Джонас, ме накара веднага да си спомня за вас. Исках да поговорим. Обадих се в стаята ви преди около половин час, но никой не отговори.

Изглежда чак сега Норбърт видя куфара на Морисън и попита с очевидно смущение:

— Тръгвате ли си?

— Всъщност, бързам за влака. Съжалявам.

— Моля ви, дайте ми пет минути. Четох за вашите… идеи.

Морисън отстъпи малко назад. Дори интереса, проявен към идеите му не беше достатъчен. Освен това, силният одеколон на другия нарушаваше личното му пространство. Както и самият човек. Не си спомняше нищо, от онова което му е казал.

— Съжалявам — каза Морисън, — но ако четете публикациите ми, то вие сте единствения. Надявам се, че няма да възразите, ако…

— Напротив, възразявам — лицето на Норбърт стана сериозно. — Направи ми впечатление, че не сте високо ценен във вашата област.

— Отдавна съм забелязал този факт, мистър Норбърт.

— Наричайте ме Чарли. Някога бяхме на малко име. Не би трябвало да останете неоценен, не е ли така?

— Не мога да ги принудя. Положението е такова и аз го приемам. Е… — Морисън понечи да си тръгне.

— Почакайте, Ал. Какво ще кажете, ако ви предложа нова работа с хора, които споделят вашия начин на мислене?

Морисън замълча за миг.

— Ще кажа, че сънувате.

— Ал, чуйте, толкова се радвам, че попаднах на вас. Искам да ви запозная с някого. Вижте, започваме работа в нова компания — „Дженетик Менталикс“. Имаме зад гърба си много пари, а също и големи планове. Целта е да се подобри човешкия ум с помощта на генното инженерство. Всяка година подобряваме компютрите, така че защо да не подобрим и нашите собствени компютри? — Норбърт почука по челото си. — Къде ли е той? Оставих го в колата, когато ви видях да излизате от хотела. Знаете ли, не сте се променили, откакто ви видях за последен път.

Морисън не обърна внимание на думите му.

— Дали тази нова компания ще иска да работя за нея?

— Разбира се, че ще иска. Ние искаме да променим ума, да го направим по-интелигентен, по-творчески. Но какво трябва да променим за тази цел? Вие ще ни кажете.

— Страхувам се, че не съм стигнал толкова далече.

— Не очакваме готови отговори. Искаме просто да работите в тази насока. Каквато и да е заплатата ви сега, удвояваме я. Само ни кажете сегашната цифра и ние ще си направим малкия труд да я умножим по две. Достатъчно ли е? Освен това, сам ще си бъдете началник.

Морисън се намръщи.

— За първи път срещам Дядо Коледа в делови костюм. А освен това е и гладко избръснат. Прилича на измама.

— Няма никаква измама. Къде ли е той? А, преместил е колата, за да не пречи на движението. Вижте, това е шефа ми Крейг Левинсън. Ал, не ви правим услуга. Вие ще ни направите услуга. Елате с мене.

Морисън се поколеба за момент. Преди зазоряване винаги е най-тъмно. Когато си стигнал до дъното, всички пътища водят нагоре. Внезапно ги изпълниха стари спомени.

Остави се на другия да го води, като вървеше малко зад него.

Норбърт махна с ръка и извика.

— Открих го! Това е приятелят ми, за който ви споменах. Ал Морисън. Точно от него имаме нужда.

Сериозен мъж на средна възраст погледна към тях от кормилото на нов автомобил, чийто цвят беше трудно различим в сгъстяващия се мрак. Мъжът се усмихна и зъбите му се бялнаха.

— Великолепно!

Капакът на багажника се вдигна при приближаването им и Чарли Норбърт взе куфара на Морисън.

— Ето, нека ви помогна.

Мушна го в багажника и затвори капака.

— Почакайте! — извика изненадано Морисън.

— Не се безпокой, Ал. Ако изпуснете този влак, има друг. Ако искате, можем да ви наемем лимузина, която да ви отведе в къщи. Евентуално. Качвайте се.

— В колата ли?

— Разбира се.

Задната врата се отвори подканващо.

— Вижте — каза Норбърт, чийто глас изведнъж слезе с половин октава надолу и стана много по-мек. — Да не губим време. Качвайте се.

Морисън усети, че нещо твърдо се притиска в ребрата му и се опита да види какво е то.

Почувства, че каквото и да е то, го притиска. Гласът на Норбърт се превърна в шепот.

— Нека да бъдем тихи, Ал. Нека да не се суетим.

Морисън се качи в колата и внезапно почувства уплаха. Разбра, че това, което Норбърт държи, е пистолет.

9.

Морисън седна на задната седалка, чудейки се дали може да достигне до другата врата и да се измъкне. Дори и да имаше оръжие, Норбърт едва ли щеше да го използва на хотелския паркинг пред стотина човека, намиращи се само на трийсет метра. В крайна сметка, дори пистолетът да е със заглушител, внезапното му падане сигурно щеше да привлече нечие внимание.

За съжаление тази възможност изчезна бързо, тъй като от другата врата се качи трети човек, който изпъшка, докато се наместваше в колата и погледна към Морисън ако не злобно, то, със сигурност, без всякаква следа от приятелско отношение.

Морисън се озова притисна от двете страни и без всякаква възможност да помръдне. Колата потегли и веднага щом излезе на магистралата набра скорост.

— За какво беше всичко това? — попита задавено Морисън. — Къде отиваме? Какво смятате да правите?

Гласът на Норбърт звучеше мрачно без фалцета и престорената сърдечност.

— Няма нужда да се безпокоите, д-р Морисън. Нямаме намерение да ви причиним нещо лошо. Просто искаме да дойдете с нас.

— Но аз бях с вас там — опита се да посочи „там“, но мъжът от дясната му страна се притисна към него и Морисън не успя да измъкне ръката си.

— Ние искаме да дойдете с нас някъде другаде.

— Вижте — Морисън се опита да прозвучи заплашително. — Вие ме отвличате. Това е сериозно престъпление.

— Не, д-р Морисън, нека не го наричаме отвличане. Нека да кажем, че сме се държали приятелски по един малко по-принудителен начин.

— Както и да го наричате, това е незаконно. Може би сте от полицията? Ако е така, моля, легитимирайте се и ми кажете какво съм направил.

— Не ви обвиняваме в нищо. Казах ви. Просто искаме да дойдете с нас. Бих ви препоръчал да си седите тихо и да останете спокоен. Така ще е по-добре за вас.

— Не мога да съм спокоен, щом не знам какво става.

— Помъчете се — каза безчувствено Норбърт.

Морисън не успя да измисли нищо друго, което би могло да помогне и без в действителност да се е успокоил, замълча.

Небето беше обсипано със звезди. Нощта беше ясна също като деня. Потоците от хиляди автомобили се движеха, а във всяка една от тях зад кормилото седеше някой, насочил се мълчаливо към обичайната си работа, без да го е грижа, че в съседната кола се извършваше престъпление.

Сърцето на Морисън продължи да бие ускорено, а устните му трепереха. Не можеше да не бъде нервен. Казаха, че няма да му причинят болка, но доколко можеше да им се вярва? Досега всичко, което Норбърт му беше казал, беше лъжа.

Опита се да се отпусне, но на кой орган от тялото си трябваше да заповяда, за да се успокои? Затвори очи и се насили да диша дълбоко и бавно, и да мисли рационално. Беше учен. Следователно трябваше да мисли рационално.

Вероятно бяха колеги на Родано. Водеха го към щаба, където щяха да увеличат натиска да приеме мисията. Но няма да успеят. Той беше американец, а това означаваше, че към него трябва да се отнасят в съответствие с известни установени правила, официални процедури и обичайни начини на действие. Не би могло да има нищо произволно, нищо импровизирано.

Отново пое дълбоко дъх. Просто трябваше да продължи да казва не и щяха да го оставят на мира.

Усети слабо накланяне и отвори очи.

Колата зави от магистралата по тесен прашен път.

— Къде отиваме? — попитва автоматично.

Не получи отговор.

Автомобилът се друса още доста време по пътя, а след това зави към неясна и тъмна площадка. На светлината на фаровете Морисън видя хеликоптер, чиито перки бавно се въртяха, издавайки само слабо бръмчене.

Беше от нов тип, чиито звукови вълни се подтискаха, а гладката му повърхност по-скоро поглъщаше, отколкото да отразява лъчите на радарите. Популярното му име беше хъшикоптер1.

Дъхът на Морисън секна. Щом използват хъшикоптер, който е извънредно скъп и не се среща често, значи те не го смятат за обичайна плячка. Отнасяха се към него като към голяма риба.

„Но аз не съм голяма риба!“, помисли си той отчаяно.

Автомобилът спря и фаровете му загаснаха. Останаха само тихото бръмчене и няколко слаби виолетови светлинки, маркиращи мястото, където се намира хъшикоптера.

Здравенякът от дясната страна на Морисън отвори вратата на колата, приведе глава и се измъкна навън, отново пъшкайки. Голямата му ръка се протегна към Морисън.

Морисън опита да се отдръпне.

— Къде ме водите?

Мъжът сграбчи рамото му.

— Излизайте. Стига приказки.

Морисън почувства, че го повдигат и издърпват от колата. Рамото го заболя, което не беше за чудене, като се вземе предвид, че почти го извадиха от ставата.

Но не обърна внимание на болката. За първи път чу здравеняка да говори. Думите бяха на английски, но акцента беше подчертано руски.

Морисън изстина. Беше заловен, но не от американци.

10.

Морисън влезе в хъшикоптера, въпреки че това не беше точното описание на действието. Да влезеш означава доброволно действие, а той по-скоро беше набутан в превозното средство.

Щом седна между същите двама мъже, които го пазеха в колата, хъшикоптера излетя. Като че ли нищо не беше се променило, въпреки че шепота на перките беше по-хипнотизиращ от бръмченето на колата.

След около час, а може би по-малко, излязоха от тъмнината на въздуха над сушата и се насочиха към мрака на океана. Морисън разбра, че това е океана, защото можеше да го помирише, освен това усещаше мъглата от водни капчици във въздуха, а и защото успя да различи, макар и неясно, тъмния силует на кораб.

Как беше възможно хъшикоптера да се придвижи над океана до кораба, а Морисън беше сигурен, че това е търсения кораб. Дори и изпаднал в полуунес от отчаяние, умът на Морисън не спираше да търси решения. Несъмнено пилотът на хъшикоптера следваше защитен, псевдослучаен радиосигнал. Радиосигналът изглежда случаен, но ако притежавате ключа, може да се окаже, че в него има някаква логика и може да се разшифрова първоначалната информация. При подходящо кодиране, псевдослучайният сигнал не би могъл да бъде разшифрован дори и от доста мощен компютър.

Но корабът не беше нищо повече от междинна спирка. Позволиха му да използва тоалетната и му оставиха малко време за бърза вечеря, състоящата се от хляб и гъста супа, които той посрещна с голяма радост. След това беше набутан в средно голям самолет с безцеремонност, която беше започнал да възприема като част от живота. Имаше десет места, но освен двамата пилоти и двамата мъже, които го придружаваха в колата и хъшикоптера, беше сам в самолета.

Морисън погледна назад към стражите, които едва се забелязваха на мрачната светлина, изпълваща вътрешността на самолета. Имаше достатъчно място, за да не се бутат в него. Освен това, нямаше нужда да се страхуват, че би могъл да се измъкне и да избяга. Тук можеше да избяга само на палубата на кораба. След като самолетът се издигнеше, можеше да избяга само в празния въздух, под който щеше да има вода с неизвестна дълбочина.

Тъкмо започна да се чуди защо самолета не излита, когато вратата се отвори, за да приемат още един пасажер. Въпреки сумрака, успя веднага да я познае.

Беше я срещнал за първи път само преди дванайсет часа, но колко неща се бяха случили оттогава?

Боранова седна на мястото до него и каза тихо на руски:

— Съжалявам, д-р Морисън.

Като че ли думите й бяха сигнал за тръгване. Звукът на самолетните двигатели се засили и Морисън усети, че потъва назад в седалката, щом самолетът започна стръмно да се издига.

Морисън се загледа в Наталия Боранова, опитвайки се да събере мислите си. Почувства смътно желание да й каже нещо учтиво и спокойно, но беше просто невъзможно.

Гласът му прозвуча като скърцане и даже след като си прочисти гърлото, всичко което успя да каже беше:

— Бях отвлечен.

— Д-р Морисън, нямахме друг избор. Много съжалявам. Повярвайте ми. Разбирате, че изпълнявах задълженията си. Трябваше да ви убедя, ако мога, да дойдете с мене. В противен случай… — тя не завърши думите си.

— Но вие не можете да постъпвате така. Не живеем в двайсети век — опита се да заглуши чувството на възмущение, за да може да говори разумно. — Не съм нито саможивец, нито прокажен. Отсъствието ми ще бъде забелязано, а американското разузнаване знае, че сме разговаряли и че вие сте поискали да дойда с вас в Съветския съюз. Ще разберат, че съм бил отвлечен, дори може би вече го знаят. Вашето правителство ще се озове в средата на международен инцидент, какъвто не би желало.

— Не е така — възрази сериозно Боранова, гледайки го втренчено с тъмните си очи. — Не е така. Разбира се, че вашето разузнаване знае какво се случи, но те нямаха нищо против. Д-р Морисън, операциите на съветското разузнаване се извършват с помощта на модерна техника. Освен това имаме повече от сто годишен опит в изучаването на американската психология. Не се съмнявам, че и американското разузнаването е също така съвременно. Именно това равновесие във възможностите, които притежават няколко географски единици на планетата, ни позволява да поддържаме сътрудничеството. Всеки от нас е убеден, че другите сили не са много по-напред.

— Не разбирам накъде клоните — каза Морисън.

Самолетът се носеше като стрела в мрака към източната зора.

— Това, което в момента интересува най-много американското разузнаване са нашите опити в миниатюризацията.

— Опити! — възкликна Морисън с нотка на ирония.

— При това успешни опити. Американците не знаят, че те са успешни. Не знаят, дали миниатюризационния проект не е само прикритието на нещо друго, което правим. Знаят единствено, че правим нещо. Сигурна съм, че имат подробна карта на областта в Съветския съюз, където правим експериментите — на всяка сграда, на всеки камион, който преминава. Несъмнено имат агенти, които правят всичко възможно, за да проникнат в проекта. Естествено, ние правим всичко възможно, за да осуетим намеренията им. Техните действия не ни смущават ни най-малко. Знаем доста за американските опити в областта на антигравитацията. Би било наивно да приемем, че ние можем да експериментираме, а американците — не. Или че ние можем да имаме някакви успехи, а американците не могат.

Морисън потърка очи. Тихият, равен глас на Боранова му напомни, че обичайното му време за лягане е минало и вече му се спи.

— И какво общо има това с факта, че моята страна остро ще протестира срещу отвличането ми?

— Д-р Морисън, изслушайте ме. Разберете ме. Защо ще протестират? Ние се нуждаем от вас, но те не могат да бъдат сигурни защо. Нямат никакви причини да предполагат, че има нещо особено важно във вашите неврофизични идеи. Вероятно мислят, че сме тръгнали по лъжлива следа и няма да успеем да научим нищо от вас. Въпреки това няма да възразят, ако американец успее да се добере до миниатюризационния проект. Ако този американец разбере за какво става дума, тази информация вероятно ще е доста ценна за тях. Не мислите ли, че могат да се аргументират по този начин, д-р Морисън?

— Не знам как ще се аргументират — рече Морисън. — Това не ме интересува.

— Но вие разговаряхте с Френсис Родано, след като си тръгнахте толкова неочаквано. Виждате ли, ние знаем дори това. Нима ще се опитате да ме убедите, че той не ви е предложил да ни сътрудничите и да дойдете в Съветския съюз, за да разберете каквото можете?

— Искате да кажете, че ми е предложил да играя ролята на шпионин?

— А нима не е така? Не ви ли направи такова предложение?

Морисън отново игнорира въпроса й.

— И след като сте убедени, че съм шпионин, ще ме екзекутирате, след като направя онова, което искате от мене. Нали това се случва с шпионите?

— Гледали сте прекалено много стари филми, д-р Морисън. Първо, ще се погрижим да не разберете нищо важно, дори изобщо нищо. Второ, шпионите са твърде ценна стока, за да ги унищожаваме. Те са полезни като разменна единица срещу нашите агенти, които са попаднали в ръцете на американците или в чужди ръце, най-общо казано. Предполагам, че отношението на Съединените щати по този въпрос е сходно.

— Госпожо, на първо място аз не съм шпионин. И няма да бъда. Не знам нищо за американските разузнавателни операции. Освен това, не възнамерявам да направя нищо за вас.

— Не съм напълно сигурна, д-р Морисън. Мисля, че ще решите да работите с нас.

— Какво сте си намислили? Нима ще ме държите гладен, докато се съглася? Ще ме биете? Ще ме държите в единична килия? Или ще ме изпратите в трудов лагер?

Боранова се намръщи и бавно поклати глава в неподправено учудване.

— Докторе, как можете да предположите подобно нещо? Нима отново сме в старите дни, когато шумно разгласявахте, че сме империя на злото и съчинявахте ужасни истории за нас? Не мога да кажа, че няма да ни изкушите да използваме по-силни мерки, ако непрекъснато отказвате. Знаете, че понякога необходимостта принуждава. Но няма да се наложи. Убедена съм в това.

— И какво ви кара да се чувствате убедена? — попита с отпаднал глас Морисън.

— Вие сте учен. Вие сте смел мъж.

— Аз? Смел? Госпожо, госпожо, какво знаете за мене?

— Че имате странни възгледи. Че сте ги поддържали през цялото време. Че сте наблюдавали как кариерата ви се срутва. Че не сте успели да убедите никого. И, че въпреки това, твърдо поддържате мнението си и не отстъпвате от онова, което смятате за правилно. Това не са ли действия на смел човек.

— Да, да — кимна Морисън. — Това е своеобразна смелост. Все пак, в историята на науката има хиляди особняци, които са останали през целия си живот вкопчени в някаква глупава идея, въпреки логиката, въпреки доказателствата, въпреки своите собствени интереси. Може би аз съм още един от тях.

— В този случай, дори и да грешите, все пак оставете смел. Нима мислите, че смелостта е изцяло физическо противопоставяне?

— Знам, че не е. Има най-различни видове смелост и може би — гласът му прозвуча горчиво — всички те са признак на ненормалност или безумие.

— Вие със сигурност не се считате за страхливец, нали?

— А защо не? Лаская се, до известна степен, че съм нормален.

— Но луд в ината си да поддържате идеите си в областта на неврофизиката.

— Не бих се изненадал.

— И вероятно сте напълно убеден, че възгледите ви са правилни?

— Сигурен съм, д-р Боранова. Това също би могло да бъде част от моята лудост, нали?

Боранова поклати глава.

— Вие сте несериозен. Казах ви го и преди. Сънародникът ми Шапиров мисли, че сте прав или ако не сте прав, то поне гениален.

— Следващото най-добро нещо, разбира се. Това също е част от неговата лудост.

— Мнението на Шапиров е много специално.

— За вас. Вижте, госпожо, уморен съм. Толкова съм замаян, че не знам какво говоря. Не съм сигурен, че всичко, което става е истина. Надявам се, че не е. Нека само.. само да си почина малко.

Боранова въздъхна и в погледа й се появи загриженост.

— Да, разбира се, бедни ми приятелю. Не искаме да ви нараним. Моля ви, повярвайте го.

Морисън отпусна глава на гърдите си. Очите му се затвориха. В просъница усети, че внимателно го накланят настрани и подпъхват под главата му възглавница.

Мина доста време. Време, лишено от сънища.

Когато отвори очи, все още беше в самолета. Беше тъмно, но вън от всякакво съмнение, все още се намираше в самолета.

— Д-р Боранова?

— Да, д-р Морисън? — веднага отговори тя.

— Не ни преследват, нали?

— Не. Няколко наши самолета летят на известно разстояние, но нямат никаква работа. Вижте, приятелю мой, ние се нуждаем от вас, а вашето правителство иска да успеем.

— И все още ли настоявате, че владеете миниатюризацията? Че това не е лудост? Или измама?

— Ще видите сам. И ще видите какво чудо е тя, така че сам ще поискате да участвате в експериментите.

— И какво възнамерявате да правите с нея — замислено попита Морисън, — ако приемем, че не си правите някаква сложна шега с мене? Ще я използвате като оръжие? Ще превозвате армии в самолет като този? Ще разпръснете невидимите си хора навсякъде? Или нещо подобно?

— Колко отблъскващо! — Боранова се изкашля, като че ли възнамеряваше да се изплюе от отвращение. — Нима нямаме достатъчно земя? Или достатъчно хора? Или достатъчно ресурси? Нима нямаме своята част от космоса? Няма ли по-важни неща, за които би могла да се използва миниатюризацията? Нима е възможно да мислите толкова изопачено, че да не виждате какво изследователско средство би могла да бъде? Представете си какви изследвания на живите организми биха могли да бъдат възможни с нея. Изследвания в химията на кристалите и твърдотелните системи. Конструирането на ултраминиатюрни компютри и на други уреди. Представете си още какво бихме могли да научим в областта на физиката, ако успеем да променяме константата на Планк според нуждите си. Какво бихме могли да научим за космологията?

Морисън се надигна, за да седне по-удобно. Почувства се объркан. През прозорците се процеждаха първите лъчи на зората и Боранова се виждаше неясно.

— Такива ли са вашите цели? Благородни научни стремежи?

— Какво би направило вашето правителство, ако имаше миниатюризацията? Щеше ли да се опита да добие внезапно военно превъзходство и да ни върне в лошите стари времена?

— Не. Разбира се, че не.

— Значи само вие сте благородни, а ние сме ужасно лоши. Наистина ли вярвате в това? Разбира се възможно е ако миниатюризацията се развие достатъчно, Съветският съюз да стане водещата сила в изграждането на едно космическо общество. Представете си превозването на миниатюризирани материали от един свят до друг или пък изпращането на милиони заселници в кораб, който при нормални условия би побрал двама или трима човека. Космосът ще придобие съветска окраска, съветски нюанс, не защото съветските граждани ще доминират или ще бъдат господари, а защото съветското мислене ще спечели битката на идеите. И какво лошо има в това?

Морисън поклати глава в сумрака.

— В такъв случай, със сигурност няма да ви помогна. Защо ще очаквате подобно нещо от мен? Не бих помогнал на съветската мисъл да обхване космоса. Предпочитам американското мислене и традиции.

— Така си мислите и аз не ви обвинявам за това. Но ще ви убедим. Ще видите.

— Няма да успеете.

— Скъпи приятелю Албърт — каза Боранова, — ако ми позволите да ви наричам така. Ще видите, че ще оцените високо нашия прогрес. Но нека да оставим тази дискусия за друг път.

Тя посочи към прозореца на самолета, където току-що се беше показало сиво море.

— Сега сме над Средиземно море — поясни тя — и скоро ще бъдем на Черно море, а след това през Волга към Маленкий град — малкия град. Когато се приземяваме, слънцето ще изгрява. Това ще бъде символично. Нов ден. Нова светлина. Ще видите, че ще горите от желание да ни помогнете да ускорим идването на този нов ден и няма да се учудя, ако поискате никога вече да не напускате Съветския съюз.

— Без да ме принудите да стоя?

— Ще ви откараме в къщи, ако пожелаете. Веднага щом ни помогнете.

— Няма да ви помогна.

— Ще го направите.

— Освен това искам да бъда върнат веднага.

— Това не се брои — каза жизнерадостно Боранова.

А след това прелетяха оставащите няколкостотин километра до Маленкий град.