Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

70.

По-късно Морисън не успя да си спомни какво се е случило — нито преди, нито след връщането му на кораба. Колкото и да се мъчеше, не успя да си спомни нито да е видял как кораба идва за него, нито как са го взели, нито свалянето на синтетичния костюм.

Успя да си спомни, като се върна достатъчно назад, отчаянието и самотата на очакването да експлодира и да умре. След това си спомняше загриженото лице на София Калинина надвесено над него. Между двете нямаше нищо.

Не беше ли се случило вече нещо подобно? Двата инцидента свързани с грижите на Калинина за него бяха разделени от няколко часа, но се сливаха в едно.

— В правилната посока ли се движим? — гласът му беше дрезгав и почти неразбираем, а въпросът беше зададен на английски.

Калинина се поколеба, след което отговори бавно, също на английски с умерен акцент:

— Да, Албърт, но това беше преди време, когато бяхме в капиляра. Вие се върнахте и след това излязохте втори път. Сега сме в неврона. Помните ли?

Морисън се намръщи. Какво ставаше?

Бавно, накъсано спомените му се върнаха. Затвори очи и се опита да ги подреди.

— Как ме открихте? — този път въпросът беше на руски.

— Усетих, при това доста силно, мисловните вълни на Шапиров, идващи от вашия уред.

— От компютъра ми! Здрав ли е?

— Все още беше завързан за вас. Успяхте ли да приемете някакви истински мисли?

— Истински мисли? — Морисън зяпна неразбиращо. — Какви истински мисли? За какво говорите?

Конев очевидно проявяваше нетърпение, но стисна здраво устни и след това добави:

— Успях да приема мисловните вълни на Шапиров, движещи се през клетката от вашия уред, но те всъщност не бяха истински мисли или образи.

— В такъв случай какво усетихте?

— Мъка.

— Останалите не приехме нищо, но Юрий описа усещането като мъка на ум, който знае, че е в капана на комата, който знае, че е затворник. Вие приехте ли нещо по-конкретно?

— Не — Морисън погледна надолу и видя, че са го сложили да легне върху две седалки, а главата му лежи в скута на Калинина. Бяха му облекли памучните дрехи. Опита се да стане — Вода, моля.

Пи жадно, след което продължи:

— Не си спомням да съм чул или почувствал нещо. При моето състояние..

— Какво общо има състоянието ви? — остро каза Конев. — Вашият компютър предаваше информация. Почувствах я от значително разстояние. Как е възможно да не приемете нищо?

— Имах други проблеми, за които да мисля, Юрий. Бях изгубен и бях сигурен, че ще умра. При тези обстоятелства не обръщах внимание на нищо друго.

— Не ви вярвам, Албърт. Не ме лъжете!

— Не ви лъжа. Мадам Боранова! — успя да произнесе името й много официално, — настоявам за учтиво отношение към мене.

— Юрий — намеси се Боранова, — не започвай с обвинения. Ако имаш въпроси, питай!

— Тогава ще го кажа по друг начин. Усетих много силна емоция, макар че бях много далеч от компютъра по нашата миниатюризирана скала. Вие, Албърт, сте били до самия уред и той е настроен за вашия мозък, не за моя. Както изглежда мозъците ни са сходни, но не са еднакви и вие можете да приемате по-ясно от уреда, отколкото аз. В такъв случай как е възможно аз да усетя толкова много и въпреки това вие заявявате, че не сте приели нищо?

— Мислите ли, че съм имал време или желание за усещания? — напрегнато попита Морисън. — Бях пометен от кораба. Бях отделен, сам, изгубен.

— Разбирам го, но за да приемете нещо не е необходимо да полагате специални усилия. Усещането би навлязло в ума ви, въпреки всичко друго.

— Повтарям ви, че не приех никакви усещания. Умът ми беше зает с мисълта, че съм само и ще умра. Как е възможно да не го разбирате? Мислех, че ще се нагрея и ще умра, както почти се случи предишния път — обхвана го неочаквано съмнение и той погледна към Калинина — Нали бяха два пъти?

— Да, Албърт — потвърди тя.

— И тогава осъзнах, че не се нагрявам. Вместо това ми се стори, че ставам по-голям и по-малък, че осцилирам. Вместо топлообмен се получи нещо като миниатюризационен обмен. Възможно ли е, Наталия?

Боранова се поколеба.

— Този ефект следва непосредствено от полевите уравнения на миниатюризацията. Никога не е изпробван, но очевидно вие го потвърдихте.

— Стори ми се, че размерите на околните предмети осцилират, че всичко околни водни молекули се свиват и разширяват. Реших, че по-логичното обяснение е, че аз осцилирам, а не всичко останало.

— Прав сте и информацията ви е от голямо значение. Може да се каже, че има известна компенсация за бъркотията при тази случка с вас.

— Албърт — възмутено каза Конев, — казвате ни, че сте били напълно способен за внимателно и рационално мислене, и все пак очаквате да ви повярваме, че не сте усетили нищо?

— Не можете ли да разберете — Морисън повиши глас, — вие, маниак такъв, че именно това внимателно и рационално мислене, както го нарекохте, беше изпълнило изцяло ума ми? Бях ужасен. При всяко свиване на молекулите край мене очаквах този процес да продължи безкрайно, което всъщност означава, че ще се разширявам неограничено или с други думи ще се получи спонтанна деминиатюризация, ще експлодирам и ще умра. Ни най-малко не ме беше грижа за приемането на мисловни вълни. Ако някоя се е промъкнала, при тези условия щях да я игнорирам. Това е истината.

Конев изкриви лице в презрителна гримаса.

— Когато имам важна работа, дори ако цял взвод войници са насочили пушките си срещу мене, аз ще продължа да я върша и в последните секунди преди да натиснат спусъците.

— Както казваше баща ми — промърмори Дежньов — „Всеки може да ходи безстрашно на лов за мечки, щом мечката я няма.“

Конев се обърна свирепо към него:

— Наслушах се за баща ти, стар пияница такъв.

— Повтори го пак, когато се върнем в Пещерата и ще откриеш, че си отишъл на лов за мечки, когато мечката е там.

— Нито дума повече, Юрий — намеси се Боранова. — Да не мислиш да се караш с всички?

— Наталия, възнамерявам да си върша работата. Албърт трябва отново да излезе.

— Не — извика ужасено Морисън. — Никога.

Дежньов, който гледаше Конев не много любвеобилно, подметна:

— Чуйте героя на Съветския съюз! Той трябва да си върши работата, затова Албърт трябва отново да излезе в клетката.

— Дежньов е прав, Юрий — заяви Боранова. — Похвали се, че дори взвод войници няма да прекъснат работата ти. Излез навън веднъж, както Албърт направи два пъти.

— Машината е негова — продължи да упорства Конев. — Настроена е за неговия мозък.

— Съгласна съм, но както сам каза, мозъка ти е от същия тип. Поне можеш да усещаш същото, което усеща и той. Докато той беше изгубен в вътрешноклетъчния поток, ти несъмнено усещаше скептичните вълни. При това беше на разстояние. Ако компютъра е в ръцете ти и си навън, сам ще можеш да събереш данни, което във всеки случай ще е от по-голямо значение за нас. Каква е ползата от по-добрата възприемчивост на Албърт, щом не вярваш на думите му?

Сега всичко гледах Конев. Дори Калинина го наблюдаваше през дългите си ресници.

Морисън се изкашля леко и заяви:

— Страхувам се, че уринирах в костюма. Малко. Не много, мисля. Страхът има своята цена.

— Знам — отвърна Боранова. — Подсуших го и го почистих колкото можах. Това няма да спре Юрий. Малко урина не може да спре такъв целенасочен човек като него.

— Неуместния сарказъм на всички ви ме възмущава, но ще изляза навън в клетката. Наистина ли мислите, че се боя да го направя? Единственото ми възражение е, че Албърт е най-добрия приемник. Все пак аз съм втори по възприемчивост и ако той няма да го направи, аз ще отида, като се убедя…

Конев замълча и Дежньов добави:

— Като се убедиш, че мечката не е там.

— Не, алкохолик такъв — горчиво каза Конев. — Като се убедя, че съм здраво закрепен за кораба. Албърт се откъсна, защото беше слабо закрепен, което е резултат от лошата работа, на част от екипажа, отговорен за тази дейност. Не искам да пострадам от подобна немарливост.

Калинина каза, без да се обръща към никого, с поглед вперен в пръстите си:

— Албърт попадна на структура, която точно му пасваше в електрически смисъл. Вероятността да се случи подобно нещо е много малка. Все пак ще се постарая да използвам по-необичайна характеристика както за кораба, така и за костюма, за да се избегнат случайностите.

— Съгласен съм — кимна Конев на Боранова и добави към Морисън — Казвате, че няма топлообмен?

— Няма забележим топлообмен — потвърди Морисън. — Само осцилации на размерите.

— В такъв случай няма да свалям дрехите си.

— Юрий, надявам се, разбираш, че не можеш да останеш навън за дълго. Не можем да проточваме до безкрайност риска за деминиатюризация.

— Разбирам — каза Конев и с помощта на Морисън навлече костюма.

71.

Морисън наблюдаваше Конев през корпуса на кораба.

Два пъти вече беше навън. Беше гледал отвън навътре. А втория път за известно време не беше никъде и не гледаше никъде.

Чувстваше се малко огорчен, че Конев изглежда толкова спокоен. Конев не се обръщаше, за да гледа към кораба. Държеше компютъра на Морисън в ръце, следвайки кратките му инструкции как да увеличава и фокусира изображението. Изглеждаше напълно съсредоточен в работата си. Наистина ли беше толкова ледено спокоен? Дали щеше да продължи да работи, ако се откъснеше както Морисън? Вероятно. Морисън се почувства засрамен.

Погледна към останалите в кораба.

Дежньов стоеше при управлението. Трябваше да се придържа близо до клетъчната мембрана. Беше предложил да се насочат към спокойната зона между двете течения. Щяха да бъдат почти неподвижни или леко да се въртят от бавните водовъртежи и да избегнат риска от друго сблъскване, като това, което откъсна Морисън. Конев беше забранил. Скептичните вълни се движеха покрай мембраната и искаше да бъде близо до тях.

Дежньов също така предложи да обърне кораба наопаки. Посоките нагоре и надолу нямаха смисъл в клетката, както и в открития космос. Ако завъртеше кораба наопаки, въздушния шлюз щеше да се намира от другата страна на кораба, далеч от мембраната и Конев щеше да е в безопасност от цитоскелетните структури.

Предложението почти разгневи Конев. Изтъкна, че подобни структури би могло да има навсякъде в клетката. Във всеки случай не искаше между него и мембраната да се намира кораба.

И така, той беше навън, точно така, както желаеше и Дежньов, който наблюдаваше внимателно уредите си, тихо си подсвиркваше.

Боранова наблюдаваше показанията на апаратурата си и от време на време замислено поглеждаше към Конев. Калинина помръдваше неспокойно. Това беше точното определение. Очите й стотици пъти поглеждаха към Конев и се отместваха встрани.

— Албърт, уреда е ваш — неочаквано заговори Боранова. — Мислите ли, че Юрий може да работи с него? Считате ли, че приема нещо?

— Настроих го предварително — усмихна се слабо Морисън. — Обясних му как да го фокусира. Няма какво толкова да прави. Все пак съм сигурен, че не приема нищо.

— Откъде знаете?

— Ако усещаше нещо щях да го чуя или по-точно да го усетя, така както той ме усети, когато бях навън в потока. Не усещам нищо, абсолютно нищо.

— Как е възможно? — Боранова изглеждаше изненадана. — Щом усещаше нещо, когато вие го държахте, защо да не усеща нищо, когато го държи?

— Може би условията са други. Вземете например тази агония, която Конев казва, че е почувствал, докато приемал излъчваните от компютъра ми мисли на Шапиров. Преди това не приехме нищо подобно.

— Знам. Бяхме се настроили почти идилично. Зелени поля. Уравнения.

— В такъв случай дали е възможно живата част от мозъка на Шапиров, ако е способна на усещания, едва сега да е осъзнала коматозното си състояние? Може би това се е случило през последния час…

— А защо да се е случило през последния час? Откакто сме в мозъка се случиха твърде много съвпадения.

— Може би сме въздействали на мозъка с присъствието си и като следствие сме предизвикали осъзнаването. Или може би наистина е съвпадение. Забавното със съвпаденията е, че наистина се случват. И може би осъзнаването на комата, което съвсем скоро го накара да чувства мъка, сега го е потопило в дълбока апатия.

— Все още не мога да повярвам — несигурно каза Боранова. — Наистина ли мислите, че Юрий не приема нищо?

— Нищо значително. Убеден съм.

— Може би трябва да го извикам.

— Така бих направил на ваше място, Наталия. Навън е вече десет минути. Ако не приема нищо, това време е напълно достатъчно.

— А ако приема нещо?

— Тогава ще откаже да влезе. Познавате Конев.

— Почукайте по корпуса, Албърт! Вие сте най-близо до лицето му.

Морисън почука и Конев се обърна към него. Лицето му се виждаше смътно през пластмасовия шлем, но определено беше намръщено. Боранова му махна да се качва.

Конев се поколеба, след това кимна.

— Ето го вашето доказателство — каза Морисън.

Конев влезе и видяха, че лицето му е зачервено. Разкопчаха шлема и Конев пое дълбоко въздух.

— Ух! Така е добре. Навън стана малко топло. Тъй като бях закрепен към кораба, осцилацията на размерите беше по-малка отколкото очаквах и топлообмена беше забележим. Помогнете ми да сваля костюма.

— Това ли е главната причина, заради която се върна? — попита Боранова с неочакван пристъп на надежда. — Заради топлината?

— Това беше основната причина.

— Усети ли нещо, Юрий?

— Не — намръщи се Конев. — Нищо. Съвсем нищо.

Морисън вдигна глава. На дясната му буза едно мускулче потрепна, но не се усмихна.

72.

— Е, Наташа, малък капитане? — попита жизнерадостно Дежньов. — Какво следва сега? Някакви идеи?

Не получи отговор. Всъщност никой не забеляза въпроса му.

Конев все още бършеше гърдите и врата си. Погледът му към Морисън ни най-малко не беше сърдечен. Тъмните му очи пламтяха.

— Докато бяхте извън кораба предаването на усещания беше силно.

— Щом казвате — хладно отвърна Морисън, — но ви казах, че не си спомням нещо подобно.

— Може би има значение кой държи уреда.

— Не вярвам.

— Науката се основава не на вяра, а на доказателства. Защо не видим какво ще се случи когато излезете навън с компютъра си, така както направих аз? Ще ви вържем здраво, така че няма да се изгубите отново и ще можете да останете навън десет минути. Не повече.

— Няма да го направя — възпротиви се Морисън. — Вече го опитахме.

— И аз усетих мислите на Шапиров, макар вие да казвате, че не сте ги почувствали.

— Не сте усетили мислите му. Усетили сте само емоции. Не е имало думи.

— Защото сте изпуснали компютъра. Сам го казахте. Опитайте сега, без да го изпускате.

— Не. Няма да помогне.

— Изплашили сте се, защото се изгубихте. Този път няма да се откъснете, така както и аз. Няма да сте изплашен.

— Подценявате способността ми за уплаха, Юрий — Морисън сви рамене.

— Не е време за шеги — Конев изглеждаше отвратен.

— Не се шегувам. Лесно се плаша. Липсва ми вашата… каквото и да.

— Смелост?

— Добре. Щом искате признание, признавам, че ми липсва смелост.

Конев се обърна към Боранова.

— Наталия, ти си капитана. Заповядай на Албърт да опита още веднъж.

— Не мисля, че при тези условия мога да заповядвам — заяви Боранова. — Както каза самия той, каква полза ще имаме, ако обединим усилията си и го избутаме навън? Ако е неспособен да върши нищо, няма да получим резултат. Обаче мога да го помоля. Албърт?

— Спестете си думите — каза с досада Морисън.

— Още веднъж. Не повече от три минути, освен ако не приемеш някакви мисли.

— Няма да приема нищо. Убеден съм.

— Тогава само три минути, за да го докажем.

— Докога, Наталия? Ако не приема нищо, Юрий ще каже, че съзнателно съм разстроил компютъра си. Ако не си вярваме, няма да постигнем нищо. А ако например последвам примера на Конев, че несъгласието означава лъжа? Казах, че не усетих нито една мисъл или емоция на Шапиров, докато бях сам в вътрешноклетъчния поток. Конев твърди, че е приел. А някой друг? Вие, Наталия?

— Не. Не усетих нищо.

— София?

Калинина поклати отрицателно глава.

— Аркадий?

— Изглежда, че аз не съм твърде способен да приемам — отвърна с онеправдан глас Дежньов.

— Добре, значи Юрий остава сам. Откъде да знаем, че наистина е приел нещо? Няма да се държа нелюбезно като него. Няма да го обвинявам в лъжа. Но не е ли възможно желанието му да приеме нещо да го кара да си въобразява, че наистина е успял?

Лицето на Конев пребледня от гняв, но гласът му остана хладен, с изключение на слабото треперене:

— Забравете този спор. От часове сме в това тяло и ви моля да направите едно последно наблюдение, един последен експеримент, който може да оправдае всичко преживяно.

— Не — каза Морисън. — Последния плаща сметката. И преди съм го чувал.

— Албърт — обади се Боранова, — този път няма да има грешки. Един последен експеримент.

— Налага се да бъде последен експеримент — намеси се Дежньов. — Енергийните ни ресурси са по-малки, отколкото бих искал. Скъпо ни излезе да ви намерим, Албърт.

— И все пак ви намерихме — допълни Конев — без да отчитаме цената. Аз ви намерих — неочаквано се усмихна жестоко. — И нямаше да успея да ви открия, ако не приел излъчванията на уреда ви. Щеше да е невъзможно. Имаме доказателство, че онова, което съм усетил не е въображаемо. И тъй като ви открих, трябва да ми платите.

Ноздрите на Морисън се разшириха.

— Последвали сте ме, защото експлозията ми щеше да ви убие след няколко минути. Какво заплащане очаквате за това, че сте се опитвали да спасите собствения си жи…

Ненадейно корабът се метна встрани. Разлюля се се силно и Конев, който стоеше прав, залитна и се хвана за облегалката на креслото си.

— Какво беше това? — извика Боранова, вкопчвайки се с една ръка в контролните си уреди.

Калинина се приведе над компютъра си.

— Зърнах нещо, на на тази светлина се вижда трудно. Може би беше рибозома.

— Рибозома? — повтори учудено Морисън.

— Защо не? Те са разпръснати из цялата клетка. Рибозомите са органелите, които произвеждат протеин.

— Знам какво са — отвърна обидено Морисън.

— Така че тя ни блъсна. По-скоро при преминаването си ние сме я блъснали. Няма значение гледната точка. Просто получихме един силен удар като от Брауновото движение.

— По-лошо — намеси се Дежньов, сочейки ужасено навън. — Не приемаме топлина, а осцилираме.

Морисън, взирайки се с отчаяние, позна същото явление, което беше видял в клетката. Водните молекули очевидно се разширявах и свиваха.

— Спри го! Спри го! — изкрещя Конев.

— Опитвам се — отвърна Боранова през здраво стиснатите си устни. — Аркадий, спри двигателите и ми освободи цялата енергия! Изключи климатичната инсталация, светлината, всичко!

Боранова се надвеси над слабото сияние излъчвано от захранвания с батерии компютър. Освен светлината на компютрите на Боранова и на седящата до него Калинина, Морисън не виждаше нищо друго.В пълния мрак на клетката, разположена дълбоко в мозъка, не можеше да види как водните молекули се издуват и спадат.

Но не можеше да има никакво съмнение. Чувстваше вибрациите със стомаха си. В крайна сметка не осцилираха водните молекули. Осцилираше миниатюризационното поле и обектите в него, и той самият.

Всеки път щом корабът се разширяваше, което се виждаше като свиване на водните молекули, полето превръщаше част от енергията си в топлина и можеше да почувства вълната, която го облива. След това, щом Боранова вкараше енергия в полето и го принудеше да се свие, топлината изчезваше. За известно време осцилациите се забавиха и започнаха да отслабват.

Но след това вибрациите се засилиха и разбра, че Боранова се беше провалила. Не беше успяла да предотврати приближаващата спонтанна миниатюризация и след десет секунди щеше да е мъртъв. Той и всичко останали, и тялото, в което се намираха, щяха да експлодират в облак от водна пара и въглероден двуокис.

Почувства се замаян. Усети, че ще припадне и по свой страхлив начин ще изпревари смъртта със секунда, а последното му чувство ще бъде силен срам.

73.

Секундите минаваха и Морисън не припадаше. Размърда се леко. „Не трябваше ли вече да е мъртъв?“ Следващият въпрос беше неизбежен: Има ли живот след смъртта? Бързо отхвърли тази възможност.

Чуваха се нечии ридания. Не! Някой дишаше тежко.

Отвори очи и откри, че гледа в сумрака към Калинина. Тъй като цялата налична енергия отиваше в усилията да се предотврати деминиатюризацията на кораба, можеше да я види само на слабата светлина на компютъра й. Успя да различи приведената й глава, разрошената й коса. Дишаше със свистене през полуотворените си устни.

Морисън се огледа с неочакван прилив на надежда и живот. Като че ли осцилациите на кораба бяха намалели. Докато наблюдаваше отслабнаха още повече.

Калинина предпазливо спря и погледна встрани към него, а лицето и се изкриви в болезнена усмивка.

— Направих го — прошепна дрезгаво.

Светлината в кораба се засили бавно, почти колебливо и Дежньов изпусна дълбока, трепетна въздишка:

— Щом сега не умрях, надявам се да поживея още известно време. Както казваше баща ми: „Животът би бил непоносим, ако смъртта не беше още по-лоша.“ Благодаря ти, Наташа. Можеш завинаги да ми бъдеш капитан.

— Не бях аз — каза Боранова с толкова състарено лице, че Морисън нямаше да се изненада, ако видеше бели кичури в черната й коса. — Просто не успях да напомпя достатъчно енергия. Ти ли направи нещо, София.

Калинина беше затворила очи, но гърдите й все още се издигаха тежко. Размърда се леко, като че ли не желаеше да отговори на въпроса, като че ли не желаеше нищо друго, освен да се наслади за малко на живота.

— Не знам. Може би.

— Какво направи? — попита Боранова.

— Не можех просто да чакам смъртта. Направих кораба електрически двойник на Д-глюкозната молекула и се надявах, че клетката ще свърши нормалната си работа и ще реагира с молекулата на АТФ — аденозинтрифосфата. При тази реакция, корабът се свързва с фосфатна група и печели енергия. Надявах се, че тази енергия ще подпомогне миниатюризационното поле. След това неутрализирах кораба и фосфатната група отпадна. Отново Д-глюкоза, печалба на енергия, неутрализация и така нататък, отново и отново — тя спря за да си поеме дъх. — И пак, и пак. Пръстите ми се движеха толкова бързо, че не бях сигурна дали натискам правилните клавиши. Вероятно съм ги натискала. И корабът спечели достатъчно енергия, за да се стабилизира полето.

— Как се досети? — каза Боранова. — Никога не съм чувала за подобно предположение…

— Нито пък аз — отвърна Калинина. — Просто тази сутрин, преди да се кача на кораба, се чудех какво бих направила… или какво би направил някой друг, ако започне спонтанна деминиатюризация. Помислих си, че ще е нужна енергия, но ако кораб не може да подаде достатъчно, клетката не би ли могла да ни я даде? Ако е възможно, може да се осъществи само с АТФ, какъвто има всяка клетка. Не знаех дали ще се получи. Трябваше да изразходвам енергия, да променям електрическите характеристики на кораба и беше възможно да прахосам повече, отколкото да получа от АТФ. Или пък енергията от АТФ можеше да не въздейства на кораба по такъв начин, че да се противопостави на деминиатюризацията. Всичко беше въпрос на риск.

Дежньов каза тихо, все едно че говореше на себе си:

— Както казваше старият ми баща: „Ако нямаш нищо за губене, рискувай спокойно.“ — след което добави по-оживено — Благодаря ти, малка София. Отсега нататък живота ми ти принадлежи. Готов съм да го дам за тебе при нужда. Дори ще отиде по-далече. Готов съм дори да се оженя за тебе, ако не ти се струва неподходящо.

— Рицарско предложение — усмихна се слабо Калинина, — но няма да искам да се жениш за мене. Животът ти, при нужда, е достатъчен.

Боранова беше се овладяла напълно.

— Ще бъде отбелязано с подробности в доклада. Бързото ти мислене и бързите ти действия спасиха всичко.

Морисън не се довери на думите си. Почувства, че ще се разплаче. От признателност за спасения си живот? Или от възхищение от Калинина? Единственото, което успя да направи, беше да вземе ръката й и да я целуне. След това се изкашля енергично и каза с необичайна мекота:

— Благодаря ви, София.

Изглеждаше смутена, но не отдръпна веднага ръката си.

— Можеше да не се получи — рече тя. — Не мислех, че ще сработи.

— Ако не беше се получило — додаде Дежньов, — нямаше да сме по-мъртви.

През цялото време само Юрий Конев не каза нито дума. Морисън се обърна към него. Седеше по обичайния си начин — съвсем изправен и с гръб към тях.

Морисън, чийто глас и гняв неочаквано се бяха върнали каза:

— Е, Юрий, какво ще кажете?

Конев метна бърз поглед над рамото си и отвърна:

— Нищо.

— Нищо? София спаси експедицията.

— Просто си свърши работата — вдигна рамене Конев.

— Работата си? Направи много повече — Морисън се наклони напред и сграбчи рамото на Конев. — Тя изобрети метод, който ни спаси. И при това спаси и вашия живот, идиот такъв. Тя е причината все още да сте жив. Можете поне да й благодарите.

— Ще й благодаря ако искам — отговори Конев, измъквайки рамото си от хватката на Морисън.

Ръцете на Морисън сграбчиха Конев за гърлото.

— Ти нещастен, егоистичен варварин — изръмжа Морисън, стискайки отчаяно. — Обичал си я по своя ненормален начин, а сега не искаш дори да й благодариш. Поне една дума, боклук такъв.

Конев отново успя да се измъкне и двамата несръчно се сбиха. Пречеха им предпазните колани. Бяха се надигнали малко, но нито един не се движеше правилно при нулевата гравитация.

— Не го наранявай — изпищя Калинина.

„Няма да ме нарани“, помисли си Морисън, биейки се с всички сили. За последен път се беше бил когато беше на шестнайсет години и сега не се справяше много по-добре.

— Спрете! — проехтя остро гласа на Боранова. — И двамата!

Подчиниха се. И двамата.

— Албърт, не сте тук, за да учите някого на маниери. Юрий, не е нужно да се правиш на грубиян — то се получава по естествен начин. Ако не желаеш да признаеш, че София…

София се намеси с очевидно затруднение:

— Не моля за благодарности. Никого.

— Благодарности? — гневно каза Конев. — Нека всички кажем благодаря. Преди да започне деминиатюризацията се опитах да накарам този американски страхливец да ни благодари, че го спасихме. Не исках благодарност с думи. Не сме на танцова забава. Няма нужда от поклони и реверанси. Исках да покаже благодарността си, като излезе навън и се опита да приеме някоя от мислите на Шапиров. Той отказа. Кой е той, та да ме учи как и кога да казвам „благодаря“?

— Преди деминиатюризацията казах, че няма да го направя и сега го повтарям — заяви Морисън.

— Бием умрял кон — прекъсна ги Дежньов. — Свършихме енергията си като водка на сватба. От преследвания и деминиатюризации ни остана твърде малко енергия за нуждите на контролираната деминиатюризация. Трябва да се измъкваме оттук.

— Ако този човек излезе навън за няколко минути и се върне ще ни е нужна съвсем малко енергия — каза Конев. — След това можем да тръгваме.

За миг Конев и Морисън се спогледаха враждебно. Дежньов, с глас лишен от част от жизнеността му, каза:

— Бедният ми стар баща казваше: „Най-страшната фраза на руски е : «Това е в странно».“

Конев се обърна към него и гневно викна:

— Млъкни, Аркадий!

— Споменах — отвърна Дежньов — само защото е време да кажа: „Това е в странно.“

74.

Боранова отметна косата си от челото. Морисън забеляза, че изглежда уморена, а косата й е влажна от потта.

— Кое е странно, Аркадий? Да не си играем на думи.

— Потокът клетъчно вещество забавя скоростта си.

Последва кратко мълчание.

— Как разбра? — попита Боранова.

— Наташа, мила — отвърна тежко Дежньов, — ако седеше на моето място, щеше да знаеш, че клетката е изпълнена с кръстосани нишки…

— Цитоскелета — вмъкна Морисън.

— Благодаря, Албърт, дете мое — Дежньов направи широк замах с ръка. — Баща ми казваше: „По-важно е да познаваш самото нещо, отколкото името му.“ Все пак, не възразявам. Тези неща, каквото и да е името им, не спират нито клетъчния поток, нито кораба, но виждам проблясването им, когато преминаваме край тях. Е, сега проблясват по-бавно. Предполагам, че нишките не се движат, следователно ние се забавяме. И понеже не правя нищо, с което да намаля скоростта на кораба, допускам, че вътрешноклетъчния поток се забавя. Това се нарича логика, Албърт, така че не е нужно да ме образоваш по този въпрос.

— Мисля, че сме повредили клетката — каза слабо Калинина. В гласа й прозвуча угризение.

— Една клетка повече или по-малко няма да навреди много на Шапиров, особено при състоянието в което се намира — успокои я Морисън. — Все пак няма да се изненадам, ако наистина клетката е мъртва. В края на краищата предполагам, че корабът ме е последвал яростно, за което ви благодаря, и вероятно е вибрирал толкова силно, че трептенията са се предали на цялата клетка.

— Глупости — намръщи се Конев. — Ние сме с размерите на молекула, при това на малка молекула. Мислите ли, че каквото и да правим, независимо дали се движим или подскачаме, би могло да повреди цялата клетка?

— Не е нужно да спорим, Юрий — отвърна Морисън. — Изправени сме пред факт. Вътрешноклетъчният поток спира и това не е нормално.

— На първо място това е впечатление на Аркадий — заяви Конев, — а той не е невролог…

— Трябва ли да съм невролог, за да имам очи? — разпалено попита Дежньов, вдигайки ръка, като че ли искаше да удари другия.

Конев погледна Дежньов, но не потвърди забележката му.

— Освен това — продължи той — не знаем какво е нормално в една жива мозъчна клетка при това ниво на наблюдение. Може би в потока има затишия и завихряния, така че и да попаднем на нещо подобно, възможно е да е само временно.

— Свирите в гробище, Юрий — каза Морисън. — Истината е, че повече не можем да използваме тази клетка и нямаме достатъчно енергия, за да търсим наоколо друга.

Конев стисна зъби.

— Трябва да има още нещо, което да може да се направи. Не можем да се предадем.

— Наталия, вземете решение. Има ли някакъв смисъл по-нататъшното изследване на клетката? И имаме ли възможност да търсим друга клетка?

Боранова вдигна ръка и наклони глава в размисъл. Останалите се обърнаха към нея. Конев се възползва от възможността, сграбчи Морисън за ръката и го придърпа към себе си. Очите му бяха потъмнели от омраза.

— Защо смятате, че съм влюбен в… — той посочи с глава Калинина. — Какво ви дава право да мислите така? Кажете ми!

Морисън го погледна безучастно.

В този миг Боранова заговори, но думите й не бяха отговор на въпроса на Морисън.

— Аркадий, какво правиш?

Дежньов, който се беше привел над управлението на кораба, вдигна глава.

— Връщам проводниците в предишното положение. Сглобявам радиото.

— Казала ли съм да правиш подобно нещо?

— Необходимостта ми каза да го направя.

— Не ти ли се струва, че ще е невъзможно да завиваме? — попита Конев.

Дежньов изръмжа и отговори с мрачна ирония:

— А не ти ли се струва, че няма нужда от повече завои?

— Каква необходимост те кара да го правиш, Аркадий? — запита Боранова.

— Не мисля, че само тази клетка не е в ред. Температурата около нас спада. Бавно.

— По твоите пресмятания? — изсмя се Конев.

— Не. По показанията на корабните уреди. От фоновото инфрачервено излъчване, което получаваме.

— От него нищо не може да се заключи — възрази Конев. — При нашите размери улавяме твърде малко фотони. Нивото постоянно би варирало.

— Ето така — кимна Дежньов и бясно размаха ръка нагоре-надолу. — Но все пак, макар и да се мята като лодка в тайфун, средното ниво слиза все по-надолу и по-надолу — и ръката му се спусна още по-надолу, без да спира да трепти.

— Защо температурата трябва да спада? — каза Боранова.

— Е, хайде, Наталия — усмихна се мрачно Морисън. — Мисля, че знаеш защо. Знам, че и Юрий знае защо. Аркадий иска да открие причината и това го кара да сглобява радиото.

Последва неудобно мълчание, с изключение на пъшкането и профанското мърморене на Дежньов, който се бореше с проводниците.

Морисън се взря в заобикалящата ги панорама, която, след като отново включиха корабния прожектор, пак се виждаше по обичайния незадоволителен начин. Обграждаше ги обичайното блещукане на малките и големи молекули, които се носеха заедно с тях. След като Дежньов го беше споменал, забеляза периодичното отражение на светлината от въжетата, които се простираха пред тях и отминаваха с голяма скорост.

Несъмнено това бяха тънки колагенови нишки, които запазваха формата на неврона и го предпазваха от превръщането му в груба сферична топка под въздействието на собственото му повърхностно напрежение. Ако не знаеше за наличието им, нямаше да ги забележи. Дойде му на ум, че Дежньов като навигатор трябваше да следи за всичко и нямаше нито пътеводител, нито инструкции, нито опит в напълно непредвидимите ситуации, в които кораба можеше да попадне. Несъмнено задачата му го поставяше в по-голямо напрежение, отколкото останалите.

Сигурно останалите приемаха задълженията на Дежньов като нещо естествено. Не беше честно.

Дежньов се изправи. В едното си ухо имаше слушалка.

— Сега трябва да възстановя връзката. Чувате ли ме? Пещера… Пещера… Да — усмихна се той. — Съжалявам, но както ви казах, или свръзка, или завиване. Как е при вас? … Какво? … Моля, повторете бавно. … Да, така мисля.

Обърна се към останалите и каза:

— Другари, академик Пьотр Леонидович Шапиров е мъртъв. Всички признаци на живот са изчезнали преди трийсет минути и сега нашата задача е да напуснем тялото.