Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

81.

Морисън се опитваше с всички сили да сдържа чувствата си. Радостта беше неизбежна. Отиваше си в къщи. Щеше да бъде свободен. Щеше да бъде в безопасност. Нещо повече, щеше…

Но все още не смееше дори да си го помисли. Юрий Конев беше ужасно интелигентен, а и вече беше станал подозрителен. Ако се съсредоточеше, може би някак щеше да отгатне мислите на Морисън по изражението на лицето му.

Или само си играеха с него? Монетата има две страни.

Дали не възнамеряваха да сломят духа му и да го използват за своите цели? Стар номер — даваш надежда и след това я разбиваш. Но все пак по-добре, отколкото изобщо без надежда.

Възможно ли беше Наталия Боранова да е способна на подобно нещо? Та тя не се поколеба да го отвлече със сила, когато й отказа да дойде доброволно. Колко далеч би отишла? Нищо ли не можеше да я спре?

При появата на София Калинина сърцето му затупа облекчено. Тя не би могла да участва в подобна измама.

Повярва го още по-силно, когато тя му се усмихна, по-щастлива от всякога. Взе ръката му и я мушна под своята.

— Отивате си в къщи. Толкова се радвам за вас — не беше възможно тези думи, интонацията им, изражението й да са част от внимателно подготвена лъжа.

Въпреки това рече предпазливо:

— Надявам се, че си отивам?

— Разбира се, че си отивате. Возили ли сте се някога на скимер6?

За момент Морисън се запъна в руската дума, след което употреби преведена английска фраза:

— Имате предвид ССЗ? Самолет със слънчево захранване?

— Този е съветски дизайн. Много по-добър. Двигателите му са леки. Не винаги може да се разчита на слънцето.

— Тогава защо използвате скимер?

Бързо се придвижваха по коридора, който извеждаше от Пещерата.

— Защо не? Ще сме в Маленкий град след петнайсет минути. Щом никога не сте се возили на скимер, ще ви хареса. Още един начин да отпразнуваме завръщането ви.

— Височината ме изнервя. Дали ще е безопасно?

— Напълно. Освен това не мога да устоя на изкушението. Сега сме в превъзходно положение, а не се знае колко дълго ще е така. Получаваме всичко каквото поискаме — поне засега. Казах: „Искам скимер.“, лицата им грейнаха и отговориха: „Разбира се, д-р Калинина. Ще ви очаква.“ До онзи ден щеше да е необходимо да попълня специална разяснителна бланка дори и за допълнителна порция борш. Днес съм герой на Съветския съюз, неофициално засега. Всички сме герои. И вие, Албърт.

— Надявам се, че няма да се наложи да остана за официалната церемония? — попита все още предпазливо Морисън.

— Естествено официалната церемония ще се проведе в Пещерата и изобщо няма да бъде помпозна. Несъмнено вашата грамота ще ви бъде предадена. Може би нашият посланик ще ви я връчи при скромна церемония във Вашингтон.

— Не е нужно — възрази Морисън. — Бих оценил високо оказаната ми чест, но би било най-добре да я получа по пощата.

Коридора, по който вървяха беше непознат на Морисън и достатъчно дълъг, за да го накара притеснено да се чуди къде ли отиват. Страховете му бяха напразни, тъй като излязоха на малко летище.

Не можеше да сбърка скимера. С дълги крила, блестящ на слънцето от слоя фотоклетки, които покриваха цялата му горна повърхност, той много приличаше на американските ССЗ. Обаче американските самолети разчитаха изцяло на слънчевите батерии. Скимерът имаше малки помощни двигатели — бензинови, без съмнение. Калинина можеше да го представи като съветско подобрение, но Морисън подозираше, че просто съветските фотоелементи не са толкова ефикасни, колкото американските.

До скимера стоеше механик. Калинина се приближи с широки, уверени крачки.

— Наред ли е скимера?

— Като мечта. — отвърна механика.

Тя се усмихна и кимна, но щом механика отстъпи встрани промърмори на Морисън:

— Ще го проверя, разбира се. Виждала съм мечти, които се превръщат в кошмари.

Морисън огледа скимера със смесица от любопитство и опасение. Приличаше на скелет на самолет, чиито елементи са някак по-тънки и по-дълги, отколкото би трябвало да бъдат. Кабината беше малка, досущ сапунен мехур, залепнал под огромния размах на крилата и дългата, източена назад носеща конструкция.

За да се качи Калинина трябваше почти да се свие на две. Морисън наблюдаваше как работи с уредите за управление. Тръгна по пистата, зави и се върна. След това увеличи оборотите на перките и ги остава бавно да спрат, изключи всичко и слезе.

— Работи идеално — обяви тя. — Горивото е подходящо, а слънцето свети силно. Не бихме могли да искаме повече.

Морисън кимна и се огледа:

— А пилота? Къде е той?

— Където е той? — Калинина замръзна. — Полът има ли някакво значение за изпълнението на задачата? Аз ще карам собствения си скимер.

— Вие? — възкликна Морисън напълно автоматично.

— Да, аз! Защо не? Имам разрешително и майсторски клас пилот. Качвайте се.

— Извинявайте — заекна Морисън. — Летя рядко и управлението на самолет ми изглежда почти като нещо мистично. Просто предполагах, че един пилот не прави нищо друго освен да пилотира, а щом някой друг прави нещо друго, той не би могъл да бъде пилот. Разбирате ли какво имам предвид?

— Дори не се опитвам, Албърт. Качвайте се!

Морисън се покатери, следвайки указанията. Опита се да предпази главата си от някоя част на скимера или по-скоро да предпази самия скимер от повреда.

Седна и ужасено се загледа надясно, към липсващата странична стена на скимера.

— Няма ли врата?

— Защо ви е врата? Би развалила чудесното усещане от полета. Сложете предпазния колан и ще бъдете в пълна безопасност. Чакайте, ще ви покажа. Готов ли сте?

Калинина седна до него. Изглеждаше напълно уверена и доволна от себе си. Допираха се един до друг и поне тази близост му действаше успокоително.

— Примирих се — каза той. — Повече от това не мога да се приготвя.

— Не бъдете глупав. Ще ви хареса. Ще използваме двигателите, за да се издигнем.

Звукът на моторите се извиси в пронизително бръмчене, а от перките се понесе ритмично пляскане. Скимерът бавно се издигна и зави. Наклони се на една страна при завоя и Морисън се надвеси над отворената страна, увиснал само на колана си. С мъка подтисна импулса да сграбчи Калинина, воден не от някакви еротични помисли, а просто от съображения за собствената си сигурност.

Скимерът се изправи и Калинина каза:

— А сега слушайте!

Изключи двигателите и натисна бутон, с надпис на кирилица „слънчеви двигатели“. Бръмченето престана и перките се отпуснаха бездейно, а витлото за хоризонтално движение се завъртя. Скимерът бавно и почти безшумно се плъзна напред.

— Вслушайте се в тишината! — прошепна Калинина. — Като че ли се носим в нищото.

Морисън неспокойно погледна надолу.

— Няма да паднем — успокои го Калинина. — Имаме достатъчно енергия в акумулаторите, за да изминем километри, дори ако някой облак закрие слънцето или някоя схема предизвика повреда в слънчевите батерии. А ако и енергията свърши, скимерът е повече от половин безмоторен самолет и пак ще успеем да се приземим невредими. Не мисля, че бих могла да разбия самолета, дори и нарочно. Единствената реална опасност е някой внезапен порив на вятъра, но сега времето е тихо.

Морисън преглътна и промълви:

— ДВижението е плавно.

— Разбира се. Няма да развием по-голяма скорост от автомобил, но усещането е много по-приятно. Обичам това чувство. Опитайте да се отпуснете и гледайте небето. Няма нищо по-спокойно от полета със скимер.

— От колко време летите?

— Получих документа си за майстор-пилот когато бях на двайсет и четири. Тогава го получи и Ю… и той. Прекарвахме много спокойно летни следобеди във въздуха с подобен скимер. Дори веднъж и двамата бяхме със състезателни скимери и описвахме във въздуха любовните си възли — лицето й слабо се изкриви при спомена.

Морисън си помисли, че може би беше взела скимера за краткия полет до Маленкий град, само за да преживее отново за миг спомените си и заради нищо друго.

— Тези полети могат да се окажат много опасни.

— Всъщност не, ако знаете какво правите. Веднъж летяхме над подножието на Кавказ и наистина можеше да стане опасно. Някой внезапен порив на вятъра лесно можеше да размаже скимера в хълмовете и наистина нямаше да бъде приятно, но бяхме млади и безгрижни. И все пак може би за мене щеше да бъде по-добре, ако се беше случило.

Гласът й заглъхна и за миг лицето й помрачня, но след това някаква мисъл отново я накара да се усмихне.

Морисън почувства как недоверието му отново се надига. Защо мисълта за Конев я караше да бъде щастлива, след като на миниатюризирания кораб не желаеше дори да го погледне?

— Изглежда нямате нищо против да говорите за него, София? — след което умишлено добави забранената дума — Имам предвид Юрий. Дори ми се струва, че този разговор ви прави щастлива. Защо?

— Уверявам ви, Албърт, не сантименталните мисли ме правят щастлива — процеди през зъби Калинина. — Гневът и разочарованието и… и скръбта правят човека злобен. Искам отмъщение и съм достатъчно подла, е, имам предвид нормалното човешко чувство, че да се му се насладя, когато дойде момента.

— Отмъщение ли? Не ви разбирам.

— Много е просто, Албърт. Отне ми любовта и лиши дъщеря ми от баща, когато нямах възможност да отвърна на удара. Докато мечтаеше да превърне миниатюризацията в използваем процес с малък разход на енергия и да стане в отплата най-известния учен в света, а може би в цялата история, това не го безпокоеше.

— Но се провали. Не получихме нужната информация от мозъка на Шапиров. Знаете, че не успя.

— Да, но вие не го познавате. Никога не се предава. Действията му се ръководят от яростта. Видях го мимоходом как ви наблюдаваше, след като приключихме пътуването в тялото на Шапиров. Мога да прочета мислите му само от едно мигане на клепачите му. Той мисли, че вие имате отговора.

— Мисли, че знам какво има в мозъка на Шапиров? Не. Как бих могъл да го знам?

— Албърт, няма значение дали знаете нещо или не. Той мисли, че вие знаете нещо и повече от всичко на света желае да притежава вас и вашето устройство, повече дори отколкото иска мене или детето си. А аз ви измъквам от ръцете му, Албърт. Със собствените си ръце ви измъквам от Пещерата и ще ви видя как отлитате за родината си. И ще го видя как се поболява от неосъществените си амбиции.

Морисън удивено се загледа в нея, докато скимера се носеше равномерно, подчинявайки се на твърдата й ръка върху лоста за управление. Не беше и помислял, че Калинина е способна на подобна унищожителна и злобна радост.

82.

Боранова слушаше емоционалния и задъхан разказ на Конев, и усети, че вълната на вътрешната му убеденост я повлича. Веднъж вече се беше случвало, когато Конев беше убеден, че могат да прочетат мислите в умиращия ум на Шапиров и че Морисън, американския неврофизик е ключа към загадката.

— Звучи напълно налудничаво.

— Какво значение има как звучи, щом е истина? — отвърна Конев.

— А, значи е вярно?

— Сигурен съм.

— Трябваше Аркадий да е тук — промърмори Боранова, — за да ни каже как баща му го е убедил, че увереността не е гаранция за истината.

— Нито пък е гаранция за обратното. Ако се съгласиш с онова, което казвам, трябва също да признаеш и че не можем да му позволим да си отиде. Сега със сигурност, а вероятно никога.

— Твърде късно е — Боранова силно поклати глава. — Нищо не може да се направи. Съединените щати го искат и правителството се съгласи да го пусне. Не можем да се откажем от взетото решение, без да предизвикаме световна криза.

— Наталия, като вземем предвид каква е цената, можем да рискуваме. Няма да избухне световна криза. Месец-два ще има шумни разговори и много позиране, а след това, ако сме получили нужното можем да го оставим да си върви, ако е абсолютно наложително или можем да организираме малка катастрофа…

Боранова скочи на крака разгневена.

— Не! Предложението ти е немислимо. Сега сме двайсет и първи век, а не двайсети.

— Наталия, в което и столетие да живеем, изправени сме пред дилемата дали Вселената ще бъде наша или тяхна.

— Знаеш, че не можеш да убедиш Москва, че точно това е залога. Правителството получи онова, което искаше — безопасно пътуване в човешко тяло. И за момента е всичко, което желаят. Никога няма да разберат, че сме искали да прочетем мислите на Шапиров. Никога няма да им го кажем.

— Точно тук е грешката ни.

— Хайде, Юрий. Знаеш ли колко време отне да ги убедя, че трябва да доведем Албърт насила, ако не се съгласи да дойде доброволно? Не искаха да се изправят пред криза, дори и толкова малка, колкото сегашната. А сега ще искаш от тях да приемат една много по-голяма криза. Не само, че ще се провалиш, но и ще ги накараш да преразгледат идването на Албърт тук. Не можем да си го позволим.

— Правителството не е едно цяло. Има много ръководители, които са убедени, че твърде енергично отстъпваме на американците и че цената, която плащаме за равновесието на силите е прекалено висока. Имам достъп до някои хора…

— Отдавна го знам. Играеш опасна игра, Юрий. И по-добри хора от тебе са били залавяни в подобни интриги и са стигали до плачевен край.

— Трябва да поема този риск. Мога да променя мнението на правителството. Но за целта ни е нужен Албърт Морисън. Ако си отиде, всичко е свършено. Кога трябва да тръгне?

— Довечера. София и аз решихме, че е по-добре да сме по-ненатрапчиви и не е нужно излишно да провокираме онези, които са против сътрудничеството с американците. Така че нощта е по-добра от деня.

Конев се втренчи в нея, а очите му се разшириха толкова, като че ли щяха да изхвръкнат.

— София? — дрезгаво попита той. — Какво общо има тя?

— Отговаря за подробностите по отпътуването на Албърт. Само го пожела.

— Тя ли го пожела?

— Да. Мисля, че искаше още малко да е с него — след това добави със злобна нотка — Може би не си го забелязал, но тя доста харесва американеца.

— Ни най-малко — усмихна се презрително Конев. — Познавам я. Ако изобщо познавам нещо добре, това е тя. Знам всички мисли в главата й. Тя иска да го измъкне от мен. Докато е седяла до него в кораба и е наблюдавала всяко негово движение, навярно е отгатнала важността му и възнамерява да ми го отнеме. Няма да изчака нощта. Ще се опита веднага да го изпрати.

Скочи и излезе тичешком от стаята.

— Юрий! — извика Боранова след него. — Юрий, какво смяташ да правиш?

— Да я спра — долетя отговора.

Боранова замислено се загледа след него. Можеше да го спре. Имаше достатъчно власт. И все пак…

А ако беше прав? А ако наистина залога беше цялата Вселена? Ако го спреше всичко, всичко щеше да попадне в ръцете на американците. Ако го оставеше да действа, може да възникне криза, за каквато не са и помисляли от поколения.

Трябваше веднага да вземе решение.

Започна да разсъждава отначало.

Ако го спреше, щеше да е направила нещо. Ако след това се окажеше, че е прав, вината, че го е спряла и е изгубила Вселената щеше да се струпа върху нея. Ако го спреше и се окажеше, че е грешал, действията й щяха да бъдат забравени. Нямаше нищо страшно в грешка, която не е направена.

Обаче ако не го спреше, цялата вина се струпваше на главата на Конев. Ако успееше някак да предотврати завръщането на Морисън в Съединените щати и ако правителството по унизителен начин бъдеше принудено да го върне, щяха да обвинят Конев. Боранова не губеше нищо, тъй като той се втурна, без да й каже какво възнамерява да прави. Можеше да предложи приемливото обяснение, че не е и помисляла, че би могъл да наруши заповедта на правителството. Щеше да бъде оправдана. От друга страна, ако Конев предотвратеше завръщането на Морисън и докажеше, че е прав, а правителството спечелеше битката на волите, която щеше да последва, можеше да претендира, че не е направила нищо, за да го спре. Би могла да каже, че е действал с нейно разрешение.

Значи ако го спреше в най-лошия случай щеше да бъде виновна, а в най-добрия щеше да заеме неутралната позиция. Ако не направеше нищо, в най-добрия случай щеше да бъде възнаградена, а в най-лошия нямаше да се случи нищо.

Така че Боранова не направи нищо.

83.

Морисън реши, че Калинина е права. Минутите минаваха, чувстваше се все по-удобно в скимера, дори започна да изпитва слабо удоволствие.

Земята се виждаше ясно през решетката, която изграждаше корпуса на самолета. Намираше се на около трийсет метра под тях и равномерно се плъзгаше назад.

Калинина стоеше пред уредите за управление и изглеждаше напълно погълната от заниманието си, макар че Морисън не виждаше какво толкова има за правене. Вероятно умелото и търпеливо наблюдение правеше възможно поддържането на курса, без ежеминутни корекции.

— София, какво ще се случи ако попаднем в насрещен вятър?

— Ще трябва да използвам двигателите и да изразходвам гориво — отговори тя, без да вдига очи от уредите. — Ако вятъра е силен, няма никаква полза от скимера. За щастие днес времето е идеално за полет със скимер.

За първи път откакто напусна Съединените щати, не, за първи път от доста време насам Морисън започна да се чувства в добро разположение на духа. Започна да си мисли как ще се върне в Съединените щати. За първи път се осмеляваше да си го помисли.

— Какво следва, след като отидем в хотела в Маленкий град?

— Ще вземем кола до летището — решително отвърна София, — а след това ще се качите на борда на самолета за Америка.

— Кога?

— Довечера, съгласно графика. Ще се опитам да го ускоря.

— Бързате ли да се отървете от мен? — попита почти весело Морисън.

— Да. Точно така — отговори веднага Калинина за негово учудване.

Загледа се в профила й. Омразата отдавна беше изчезнала от лицето й, но в изражението й имаше някакво скрито нетърпение, което накара Морисън да се разтрепери. Представата за завръщането му в Съединените щати започна да се стопява по краищата.

— Нещо не е ли наред, София?

— Не, засега всичко е наред. Просто очаквам, че той ще тръгне след нас. Вълкът е излязъл на лов, така че трябва да ви отведа колкото е възможно по-бързо.

84.

Под тях лежеше Маленкий град, при все че всъщност не беше точно град. Малък по име, градът наистина не беше голям и във всички посоки преминаваше в равнинната местност.

Хората, работещи по миниатюризационния проект го използваха само за спане и сега, през деня, изглеждаше пуст. Тук-там имаше по някое превозно средство, виждаха се малко пешеходци и разбира се имаше деца, играещи по прашните улици.

Мярна му се мисълта, че не знаеше къде, върху огромната площ на Съветския съюз, се намират Маленкий град и Пещерата. Някъде в брезовите гори или в тундрата. Началото на лятото беше топло и почвата изглеждаше суха. Може би се намираше в Централна Азия или в степите в европейската част, близо до Каспийско море. Не можеше да прецени.

Скимерът се спускаше по-плавно от издигането. Морисън не би повярвал, че е възможно толкова равномерно спускане. Колелата докоснаха земята и почти веднага спряха. Намираха се зад хотела, чиито малки размери се виждаха от въздуха.

Калинина пъргаво скочи от скимера и махна на Морисън, който се измъкна по-спокойно.

— Какво ще стане със скимера?

— Ще се върна с него в Пещерата, ако времето се задържи — отвърна безгрижно тя. — Елате, ще ви заведа във вашата стая, за да си починете малко и да обмислим следващите ни действия.

— Искате да кажете, стая с войници, които да ме пазят?

— Никакви войници няма да ви пазят — възрази нетърпеливо Калинина. — Сега не се страхуваме, че можете да избягате — огледа се наоколо и добави, — макар че бих предпочела да има войници.

Морисън също се огледа с известно нетърпение и реши, че самият той не желае присъствието на войниците. Ако Конев дойдеше, за да го върне обратно, както явно се страхуваше Калинина, зад гърба му вероятно щеше да има войници.

За съжаление тази мисъл не го успокои.

Морисън не беше виждал хотела отвън през деня — не беше свободен, за да го разглежда. Вероятно се използваше само от официални лица или специални гости като него, доколкото можеше да се причисли към тази категория. Учуди се дали се пълни, макар и да е малък. Двете нощи, които прекара в него бяха спокойни. Не си спомняше да е чул шум по коридорите, а столовата също беше празна, когато се хранеше в нея.

Приближиха се до входа точно в момента, когато си мислеше за столовата. Отстрани, седнала на слънце и задълбочена в някаква книга, седеше някаква пълна жена с червеникаво-кафява коса. Ниско на носа й бяха кацнали очила. Морисън се учуди от тази проява на архаизъм. Очилата бяха рядкост. Операцията на очите беше нещо обикновено и нормалното зрение беше наистина нещо нормално.

Морисън не успя веднага да я познае, защото очилата и замисления вид на лицето й бяха променили изражението й. Може би нямаше да се досети, ако не мислеше за столовата. Тази жена беше сервитьорката, към която се обърна за помощ преди три вечери и която го издаде — Валерия Палерон.

— Добър ден, другарко Палерон — грубо рече Морисън. Гласът му беше остър, а изражението недружелюбно.

Не изглеждаше притеснена от тона му. Погледна го, свали очилата си и отвърна:

— А, другаря американец. Върнали сте цял и невредим. Поздравления!

— За какво?

— Целият град говори само за това. Имало е експеримент, който се е оказал голям успех.

— Не би трябвало целия град да говори за това — остро се намеси Калинина с мрачно изражение. — Нямаме нужда от приказливи езици.

— Какви приказливи езици? — духовито попита сервитьорката. — Кой тук не работи в Пещерата или няма близки там? Защо да не знаем и да не говорим за нея? И мога ли да не го чуя? Мога ли да спра ушите си? Не бих могла едновременно да нося таблата и да си запушвам ушите. Чух, че сте се справили много добре и са ви похвалили — обърна се тя към Морисън.

Морисън сви рамене.

— Този човек — продължи сервитьорката, обръщайки се към намръщената Калинина, чието нетърпение нарастваше — искаше да си тръгне, преди да е имал възможността да участва в това велико дело. Обърна се към мене, келнерката, с молба да му помогна да избяга. Разбира се, докладвах веднага и това го направи нещастен. Дори и сега, вижте го как ме гледа — тя го посочи с пръст. — Но помислете каква услуга ви направих. Ако не бях предотвратила онова, което бяхте замислили, нямаше да постигнете този голям успех и да станете причина за гордост в Маленкий град, а може би дори и в Москва. И сигурно тази малка царица ви обича заради това.

— Ако веднага не прекратиш това безобразие — каза Калинина, — ще докладвам на когото трябва.

— И какво от това? — отвърна Палерон с ръце на кръста и вдигнати вежди. — Върша си работата, почтена гражданка съм и не съм направили нищо лошо. Какво можете да докладвате? А освен това за вас е дошла една разкошна кола.

— Не виждам никаква кола — рече Калинина.

— На паркинга е, от другата страна на хотела.

— Защо смяташ, че е за нас.

— Вие сте единствените важни личности, които са се приближавали до хотела. За кого да е тогава? За портиера? Или за администратора?

— Елате, Албърт — каза Калинина. — Губим си времето.

Профуча покрай сервитьорката, преминавайки толкова близо край нея, че я настъпи по крака, може би не случайно. Морисън кротко я последва.

— Мразя тази жена — промърмори Калинина, докато се изкачваха по стълбите към стаята на Морисън на втория етаж.

— Мислите ли, че е наблюдател на Централния координационен комитет? — попита Морисън.

— Кой знае? Но в нея има нещо лошо. Обладана е от демона на дързостта. Не си знае мястото.

— Мястото ли? Значи в Съветския съюз има класови различия?

— Не ставайте саркастичен, Албърт. Твърди се, че и в Съединените щати няма класови различия, но сигурно на практика те съществуват. Така е и при нас. Знам теорията, но никой човек не може да живее само с нея. Ако бащата на Аркадий не го е казал, трябвало е да го направи.

Изкачиха се по стълбите до онази стая, която по-рано беше на Морисън и очевидно все още беше запазена за него. Морисън я огледа с лека неприязън. Липсваше и чар, макар че слънчевата светлина я правеше по-малко мрачна, отколкото си я спомняше, а и перспективата за завръщане в къщи придаваше блясък на всичко.

Калинина седна в по-хубавото от двете кресла в стаята, кръстоса крака и леко залюля горния. Морисън седна на ръба на леглото и замислено се загледа в краката й. Никога не бе имал възможността да се радва на собственото си спокойствие при натиск и му изглеждаше доста необичайно да наблюдава как някой друг е по-нервен от него самия.

— София, изглеждате силно обезпокоена? Какво не е наред?

— Казах ви. Тази жена, Палерон, ме безпокои.

— Не би могла толкова да ви разстрои. Какво не е наред?

— Не обичам очакването. По това време на годината дните са дълги. До залеза остават още девет часа.

— Забавно е, че остават само часове. Дипломатическите маневри можеха да се проточат с месеци — каза го с лекота, но мисълта накара стомаха му да се свие на ледена топка.

— Не и в подобни случаи. И преди съм виждала как се процедира. Участват шведите. Самолетът, който идва, не е американски. Нашето правителство все още се плаши от мисълта да допусне дълбоко в територията ни американски самолет. Но шведите… е, по взаимно съгласие те служат като посредник между двете страни и полагат всички усилия, за да се избегнат възможните търкания.

— В Съединените щати считаме, че Швеция в най-добрия случай е хладна към нас. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме избрали Великобритания.

— О, хайде, можехте да кажете и Тексас. Може би Швеция е хладна към вас, но значително по-малко отколкото към нас. Във всеки случай посредникът е Швеция, а техния принцип е, че ако е необходимо да се преодолее някаква криза, най-добре е да се действа бързо.

— Изглежда ми прекалено прибързано. Аз съм този, който трябва да бърза, тъй като съм най-нетърпелив да си тръгна. Какво значение имат няколко часа за вас?

— Казах ви. Той е по петите ни — Калинина произнесе натъртено местоимението.

— Юрий? Какво може да направи? Ако вашето правителство се е съгласило…

— В правителството има хора, които може би не желаят да ви дадат толкова лесно и нашия… приятел познава добре някои от тях.

Морисън постави пръст пред устните си и се огледа.

— Страхувате се да не ни подслушват? Още един американски мит? Подслушвателните устройства се откриват толкова лесно и толкова лесно се заблуждават. Нося със себе си малък детектор и никога не съм откривала поне едно.

— Тогава говорете каквото искате — сви рамене Морисън.

— Нашият приятел не е политически екстремист, но смята, че може да използва онези, които са по върховете. Предполагам, че и в Америка има екстремисти.

— Такива, които мислят, че политиката ни по отношение на Съветския съюз е прекалено мека? — кимна Морисън. — Срещал съм неколцина.

— Значи ме разбрахте. Амбициите му го унищожават и ако екстремизма ще помогне на плановете му, тогава ще стане екстремист.

— Не вярвам да мислите, че може да организира нещо като преврат в Москва и да докара на власт консерваторите, и всичко това само за да ми попречи да си тръгна тази вечер.

— Албърт, неправилно сте ме разбрали. Ако по някакъв начин успее да предотврати тръгването ви и да предизвика криза, може би ще склони някого в правителството да застане зад него и да отложи тръгването ви за дълго време. Когато е обхванат от манията си нашият приятел може да бъде много убедителен. Може да влияе дори и на Наталия.

Калинина замълча и прехапа долната си устна. Накрая вдигна глава и продължи:

— Не се е отказал от вас и няма да го направи. Сигурна съм. Трябва да ви отведа оттук.

Стана неочаквано и с бързи стъпки прекоси стаята, с такъв вид, като че ли възнамеряваше да накара Вселената да й се подчини. Спря пред вратата, ослуша се и изведнъж я отвори.

Валерия Палерон, чието учтиво изражение бързо премина в изненада, стоеше отвън с вдигната ръка, като че ли се канеше да почука.

— Какво искаш? — непроницаемо попита Калинина.

— Аз? — рече сервитьорката. — Нищо не искам. Въпросът е дали вие не искате нещо. Дойдох да ви попитам, дали не желаете чай.

— Не сме искали чай.

— Не казвам, че сте искали. Дойдох от учтивост.

— Тогава си върви от учтивост! И не се връщай!

Палерон, изчервявайки се, премести поглед от Калинина към Морисън и процеди през зъби:

— Може би прекъснах момент на нежност.

— Махай се! — каза Калинина.

Затвори вратата, изчака достатъчно дълго, за да се преброи бавно до десет, мърдайки беззвучно устни, след което отново рязко я отвори. Отвън нямаше никой.

Затвори вратата, заключи я и отиде до другия край на стаята.

— Изглежда е била от доста време отвън — рече тихо Калинина. — Чух тътрене на крака.

— Ако модерната техника е отживелица, предполагам, че е нараснала стойността на старомодното подслушване — заяви Морисън.

— Да, но за кого?

— Смятате ли, че би могла да го прави за Юрий? Едва ли има толкова пари, че да наема шпиони. А може би има?

— Вероятно не са нужни много пари. Жена като тази би го направила и само за удоволствие.

Последва кратко мълчание, след което Морисън додаде:

— София, щом е възможно да сте заобиколена с шпиони, защо не дойдете в Америка с мен?

— Какво? — изглежда не беше го чула.

— Знаете, че можете да имате неприятности, задето сте ми помогнали.

— Защо? Имам официални документи, с които ще ви кача на самолета. Изпълнявам заповед.

— Възможно е да не ви помогне, ако решат да търсят изкупителна жертва. София, защо просто не се качите на самолета и не дойдете с мене в Америка?

— Просто така? А какво ще стане с дете ми?

— Ще изпратим някого за нея.

— Ние ще изпратим някого? Какво предлагате?

— Не съм сигурен — Морисън слабо се изчерви. — Разбира се можем да бъдем приятели. Ще имате нужда от приятели в една нова страна.

— Невъзможно е, Албърт. Оценявам любезността и загрижеността ви… или съжалението ви, но е невъзможно.

— Напротив, възможно е. София, живеем в двайсет и първи век, не в двайсети век. Хората могат свободно да се движат навсякъде по света.

— Драги Албърт — каза Калинина, — склонен сте да теоретизирате. Да, хората свободно могат да се движат, но всяка нация има своите изключения. Съветският съюз няма да позволи на висококвалифициран учен с опит в област свързана с миниатюризацията да напусне страната. Помислете и ще видите, че е напълно основателно. Ако ви придружа ще последва незабавен съветски протест, сигурно ще заявят, че съм била отвлечена. По всички краища на света ще се понесе вой да бъда върната, за да се избегне криза. Швеция ще действа толкова бързо за мене, колкото и за вас.

— Но аз наистина бях отвлечен.

— Ще има много хора, които ще повярват в отвличането ми или ще предпочетат да повярват в него. Ще ме върнат от Съединените щати така, както вас ви връщат обратно от Съветския съюз. По този начин през последните шест десетилетия са избегнати десетки кризи. Не е ли по-добре така, отколкото война?

— Ако настоявате, твърдо и постоянно, че искате да останете в Съединените щати…

— Тогава никога вече няма да видя детето си, а може би и живота ми ще е в опасност. Освен това не искам да отивам в Съединените щати.

Морисън я погледна изненадано.

— Трудно ли ви е да повярвате? — попита Калинина. — Искате ли да останете в Съветския съюз?

— Не, разбира се. Моята страна… — той спря на средата на изречението.

— Точно така. Говорите безспирно за човечеството, за важността от гледна точка на света, но ако изстържем всичко до емоциите ви, остава родината ви. Аз също имам родина, език, литература, култура, начин на живот. Не искам да ги изоставям.

— Както кажете, София — въздъхна Морисън.

— Не мога повече да издържам в тази стая, Албърт. Нека да се качваме на колата и ще ви откарам там, където ни чака шведския самолет.

— Вероятно още не е дошъл.

— Тогава по-добре да изчакаме на летището, отколкото да стоим тук. Поне ще сме сигурни, че веднага щом пристигне ще се качите на борда. Искам да видя, че сте в безопасност, Албърт. А след това искам да видя лицето му.

Беше излязла от стаята и стъпките й се чуваха по стълбището. Морисън побърза да я последва. Наистина не съжаляваше, че си тръгва.

Преминаха по коридор застлан с килим и излязоха през една странична врата.

Близо до стената се намираше лъскава черна лимузина.

— Определено ни снабдяват с луксозен транспорт — малко задъхано рече Морисън. — Можете ли да карате това нещо?

— Без проблеми — усмихна се Калинина и неочаквано спря, а усмивката й замръзна.

Иззад ъгъла на хотела пристъпи Конев. Той също спря. Известно време и двамата не помръднаха, като че ли бяха две горгони, всяка от които се беше превърнала в камък от погледа на другата.

85.

Морисън пръв наруши мълчанието.

— Да не би да сте дошли да ме изпратите, Юрий? — каза той малко дрезгаво. — Ако е така, довиждане. Заминавам.

Изречението прозвуча фалшиво в ушите му. Сърцето му туптеше силно.

Юрий отмести очи, колкото да отправи бърз поглед към Морисън, след което ги върна в първоначалната посока.

— Елате, София — рече Морисън.

Със същия успех можеше да не казва нищо. Когато най-накрая тя заговори, думите й бяха към Конев:

— Какво искаш? — остро попита тя.

— Американеца — отвърна Конев с глас, който не беше по-мек от нейния.

— Ще го отведа.

— Недей! Нуждаем се от него. Той ни измами — гласът на Конев стана по-тих.

— Така твърдиш ти — каза Калинина. — Имам заповед. Трябва да го отведа до самолета и да видя как се качва. Не можеш да го вземеш.

— Не е нужен само на мен. Нужен е на нацията.

— Кажи ми! Хайде, кажи ми! Кажи, че Майка Русия се нуждае от него и ще се изсмея в лицето ти.

— Не твърдя подобно нещо. Съветският съюз има нужда от него.

— Безпокоиш се само за себе си. Махни се от пътя ми!

Конев застана между лимузината и останалите двама.

— Не! Не разбираш колко е важно да остане тук. Повярвай ми! Вече изпратих доклад в Москва.

— Сигурна съм. Мога също да предположа до кого е доклада. Но стария мърморко няма да успее да направи нищо. Само вдига шум и всичко добре го знаем. Няма да посмее да каже дума в президиума. Дори да го направи, Албърт отдавна ще си е отишъл.

— Не. Няма да си отиде.

— София, аз ще се погрижа за него. Отвори вратата на лимузината — заяви Морисън.

Усети, че леко трепери. Конев не беше едър, но изглеждаше жилав и очевидно беше решен на всичко. Морисън не вярваше, че от него може да излезе добър гладиатор при каквито и да са условия, а сега определено не се чувстваше във форма.

Калинина вдигна ръка с длан към Морисън.

— Стойте там, Албърт! — след това се обърна към Конев. — Как ще ме спреш? Имаш ли оръжие?

— Не — погледна изненадано Конев. — Не, разбира се. Носенето на оръжие е незаконно.

— Така ли? Но аз имам — тя измъкна от джоба на якето си малък предмет, който почти се скриваше в юмрука й, а малкото му дуло проблесна между показалеца и средния й пръст.

— Парализатор — отстъпи Конев, а очите му се разшириха.

— Разбира се. По-лошо от пистолет, нали? Помислих си, че можеш да се опиташ да ни попречиш и се приготвих.

— Носенето на парализатор също е незаконна.

— В такъв случай можеш да докладваш, а аз ще обясня, че съм го взела, за да изпълня заповедите, въпреки престъпната ти намеса. Сигурно ще получа похвала.

— Няма да получиш. София… — Конев направи крачка напред.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не се приближавай! Готова съм да стрелям и бих го направила дори и да стоиш там, където си. Не забравяй какво прави парализатора. Разбърква мозъка ти. Не ми ли го каза веднъж? Ще изпаднеш в безсъзнание и ще се събудиш с частична амнезия. Ще са ти нужни часове, а може би и дни, за да се възстановиш. Чувала съм, че някои хора никога не са се възстановили напълно. Представи си, че забележителния ти мозък никога не успее да възстанови фините си гънки.

— София! — каза отново Конев.

— Защо използваш името ми? — каза тя през почти стиснати устни. — Последния път, когато го употреби, каза: „София, никога вече няма да си говорим, никога вече няма да гледаме един към друг.“ Сега ми говориш, гледаш към мен. Махай се и спазвай обещанието си, жалък…

Морисън не разбра руската дума, която Калинина употреби.

— София — каза за трети път пребледнелия Конев, — изслушай ме! Щом искаш, вярвай, че всяка дума, която някога съм казвал е лъжа, но сега ме изслушай! Американецът е смъртоносна заплаха за Съветския съюз. Ако обичаш родината си…

— Уморена съм от любов. И какво ми даде тя?

— А на мен какво ми даде? — прошепна Конев.

— Ти обичаш само себе си — горчиво възкликна Калинина.

— Не! Продължаваш да го твърдиш, но не е вярно. Ако сега говоря за себе си, то е само защото аз мога да спася родината ни.

— Вярваш ли си? — попита Калинина. — Наистина ли го вярваш? Ти си луд.

— Ни най-малко. Знам собствената си цена. Няма да позволя на нищо да ме възпре, дори и на тебе. Заради нашата страна и моята работа, аз те изоставих, изоставих и детето си. Трябваше да се разкъсам на две и да изхвърля по-добрата част от себе си.

— Твоето дете? Нима поемаш отговорността?

Конев отпусна глава.

— Как иначе можех да те накарам да се махнеш? Как иначе можех да бъда сигурен, че нищо няма да попречи на работата ми? Обичам те. Винаги съм те обичал. През цялото време знаех, че детето е мое и не би могло да бъде на никой друг.

— Толкова силно ли искаш Албърт? — парализатора в ръката й не потрепваше. — Казваш, че детето е твое, че ме обичаш само за да ти дам Албърт, а след това отново ще го отречеш? Колко ниско е мнението ти за интелигентността ми.

— Как мога да те убедя? — поклати глава Конев. — Е, след като съзнателно съм отхвърлил всичко, не мога да очаквам отново да си го върна, нали? Но ще ми върнеш ли американеца за благото на нашата нация? А след това можеш да ме отхвърлиш. Ще ми позволиш ли да ти обясня защо се нуждаем от него?

— Няма да повярвам на обясненията ти — Калинина отправи бърз поглед към Морисън. — Албърт, чувате ли този човек? Не знаете с каква жестокост отхвърли мен и дъщеря ми. Сега очаква да му повярвам, че през цялото време ме е обичал.

И Морисън се чу да казва:

— Вярно е, София. Обича ви и винаги ви е обичал отчаяно.

Калинина замръзна. Свободната й ръка посочи към Морисън, докато очите й не се отделяха от Конев.

— Откъде знаете, Албърт? И вас ли е излъгал?

— Той знае — изкрещя възбудено Конев. — Признава го. Видя ли? Почувствал го е с компютъра. Ако сега ме оставиш да ти обясня, ще повярваш на всичко.

— Албърт, вярно ли е? — попита Калинина. — Потвърждавате ли думите на Юрий?

Морисън млъкна, за съжаление прекалено късно, но очите му го издаваха.

— София, моята любов не се е променяла — заяви Конев. — Страдах като тебе. Но дай ми американеца и всичко ще свърши. Повече няма да се опитвам да избягвам пречките. Ще върша работата си и ще имам теб и моето дете, каквото и да ми струва. И проклет да съм, ако не се справя и с двете задължения.

Калинина се взря в Конев, а очите й неочаквано плувнаха в сълзи.

— Искам да ти повярвам — прошепна тя.

— Тогава повярвай. Американецът ти го каза.

Като насън Калинина тръгна към Конев, с парализатора насочен настрани.

— Вашите заповеди… към самолета! — изкрещя Морисън и се втурна към тях.

Но се сблъска с нечие тяло. Обхванаха го нечии ръце, стиснаха го здраво и нечий глас каза в ухото му:

— Спокойно, другарю американец! Не нападай двама добри съветски граждани.

Беше Валерия Палерон, която го държеше със здрава хватка.

Калинина също така плътно се прилепи до Конев, макар и с друга цел. Парализаторът все още стоеше в отпуснатата й дясна ръка.

— Другарю академик, другарю доктор! — викна Палерон. — Ще ни видят. Да се върнем в стаята на американеца. Хайде, другарю американец, и се дръжте кротко или бъда принудена да ви нараня.

Конев зърна погледа на Морисън и му отправи триумфална усмивка. Имаше всичко — жена си, детето си и американеца си. Мечтата на Морисън да се върне в Америка се спуска като сапунен мехур и изчезна.