Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

50.

Над петимата надвисна тежко мълчание. Конев се държеше най-неспокойно. Целият се тресеше, а ръцете му трепереха.

Морисън почувства смътна симпатия към него. Да си достигнал целта, да си изпълнил заплануваното през ред трудности, да си усетил, че се докосваш до успеха и в този миг нетърпеливи пръсти да ти го измъкнат от ръцете…

Познаваше това чувство. Сега, след като беше притъпено от разочарованията, вече не беше толкова силно както преди, но си спомняше какво беше някога — експериментите, които даваха надежда, но някак си никога не бяха напълно убедителни. Колегите, които се усмихваха и кимаха, но не му вярваха.

Наклони се напред и каза:

— Погледнете, Юрий! Просто наблюдавайте червените телца. Те пълзят напред, едно след друго, равномерно, което означава, че сърцето бие и то напълно нормално. Докато червените телца се придвижват напред, ние сме в безопасност.

— Освен това имаме и температурата на кръвта — намеси се Дежньов. — Постоянно я наблюдавам. Ако Шапиров не издържи, тя ще започне да спада бавно, но неизменно. Всъщност температурата е на горната граница на нормалното.

Конев изсумтя, като че ли отхвърляйки утешенията, но Морисън забеляза, че стана значително по-спокоен.

Морисън се отпусна в седалката си и затвори очи. Опита се да разбере дали усеща глад и реши, че не е гладен. Дали не усещаше натиск в пикочния си мехур? Нямаше нищо подобно. Човек винаги може значително време да отлага яденето, но нуждата от уриниране не дава толкова голяма възможност за избор.

Изведнъж разбра, че Калинина му говори нещо, но не я е чул.

— Извинете ме. Какво казахте? — обърна се към нея.

Калинина го погледна изненадано.

— Съжалявам. Прекъснах мислите ви.

— Добре, че ги прекъснахте, София. Моля да ме извините, че бях невнимателен!

— В такъв случай, исках да ви попитам какво правите при вашия анализ на мозъчните вълни? Имам предвид, какво различно правите от останалите? Защо беше необходимо да… — тя замълча, явно несигурна как да продължи.

Морисън довърши мисълта й без затруднение:

— Защо беше необходимо да ме отвличат от родината ми?

— Ядосах ли ви?

— Не. Предполагам, че не вие сте препоръчали подобно действие.

— Не, разбира се. Не знаех нищо за него. Всъщност затова зададох въпроса си. Не знам нищо във вашата област, освен че съществуват електроневронни вълни и че електроенцефалографията се превърна в сложна и важна наука.

— В такъв случай, ако ме питате какво е особеното в моите схващания, аз не мога да ви отговоря.

— Значи е тайна? Сигурно е така.

— Не, не е тайна — Морисън се намръщи. — В науката няма тайни или поне не би трябвало да има. Само че има опити за постигане на превъзходство, така че учените понякога са предпазливи при изказванията си. Самият аз нося подобна вина. В случая обаче думите ми бяха буквални. Не мога да ви обясня, защото ви липсват основните познания.

Калинина се замисли и присви устни, като че ли се опитваше да подпомогне мислите си.

— Бихте ли ми обяснили поне малко?

— Мога да опитам, ако желаете да чуете няколко прости твърдения. Не бих могъл добре да обясня всичко. Това, което наричаме мозъчни вълни представлява съвкупност от цялата невронна дейност — сетивните възприятия от различен тип, въздействията върху различните мускули и жлези, механизма на събуждането, координацията и така нататък. Мозъчните вълни, които управляват или са резултат от градивните и творческите мисли, се губят между останалите. Изолирането на скептичните вълни, както ги наричам, от останалите е трудна задача. Тялото го прави без затруднения, но ние, бедните учени, в повечето случаи губим напълно.

— Дотук разбрах всичко без затруднения — усмихна се Калинина.

„Когато успее да се отърве от меланхолията си, тя е забележително красива“, помисли си Морисън.

— Все още не съм стигнал до трудната част — продължи той.

— Моля, продължете тогава.

— Преди около двайсет години беше показано, че във вълните има случайна компонента, която никой дотогава не беше забелязал, тъй като използваните уреди не улавяха онова, което сега наричаме „трептене“. Представлява много бърза осцилация с непостоянна големина и сила. Разбирате, че това откритие не е мое.

— Предполагам, че преди двайсет години сте били твърде млад, за да направите откритието — отново се усмихна Калинина.

— По онова време не се бях дипломирал и правех откритието, че младите жени не са напълно недостъпни, което в никакъв случай не е маловажно. Всъщност мисля, че всеки човек може би трябва от време на време да го преоткрива. Но няма значение. Няколко човека изказаха предположението, че е възможно трептенето да отразява мисловните процеси в мозъка, но никой не успя да го изолира правилно. Трептенето се появяваше и изчезваше, понякога се улавяше, друг път — не. Общото убеждение беше, че произхода му е изкуствен — продукт на работата с апаратура, която е твърде деликатна за правените измервания, с други думи шум. Но аз не мислех така. Разработих компютърна програма, която направи възможно да отделям трептенето и да покажа, че то винаги съществува в човешкия мозък. Получих известно признание, макар малко хора да успяха да повторят работата ми. Използвах животни за опитите, които бяха прекалено опасни, за да бъдат правени върху хора и резултатите ми служеха за по-нататъшно подобряване на чувствителността на моята програма. Но колкото по прецизни ставаха анализите ми и колкото по-важни смятах, че са резултатите, толкова по-малко успяваха да ги възпроизведат и толкова повече настояваха, че съм подведен от експериментите с животни. Но дори и изолацията на трептенето беше далече от доказването, че то представлява абстрактна мисъл. Аз усилвах, променях, подобрявах отново и отново програмата си и се убедих, че изучавам мислите — самите скептични вълни. Никой не успя да дублира възловите точки в работата ми. Няколко пъти позволявах на други да ползват програмата и компютъра ми — установката, която използвам — и те неизменно се проваляха.

Калинина го слушаше със сериозно изражение.

— Имате ли представа защо никой не успява да повтори работата ви?

— Най-лесното обяснение е, че нещо не е наред с мене, че съм ексцентрик, ако не и луд. Предполагам, че неколцина от колегите ми подозират това да е истинската причина.

— Мислите ли, че сте луд?

— Не, София, не мисля, но самият аз понякога се колебая. Разбирате ли, след като изолирате скептичните вълни и ги усилите, може да се предположи, че човешкият мозък ще се превърне в приемник. Вълните могат да прехвърлят мисли, от мислещия, когото изучавате към самата вас. Мозъкът би могъл да бъде извънредно прецизен приемник, но също така и силно индивидуален. Ако подобря програмата си, така че да усещам мислите по-добре, това означава, че съм я прекроил според нуждите на собствения си мозък. Другите мозъци могат да останат незасегнати. На практика, колкото повече настройвам програмата към моя мозък, толкова по-малко би въздействала на останалите. Както при портрет. Колкото повече портрета прилича на мене, толкова по-малко прилича на който и да е друг. Колкото повече резултатите на програмата са смислени за мене, толкова по-малко те значат нещо за останалите.

— Наистина ли сте усещали мисли?

— Не съм сигурен. Понякога си мисля, че съм усещал, но никога не съм бил напълно убеден, че не е било само въображение. Със сигурност никой друг, с моята или друга програма, не е усещал нищо. Използвах трептенето, за да открия скептичните възли в мозъците на шимпанзета и по тях заключих къде би трябвало да се намират в човешкия мозък, но тези резултати също не бяха възприети. Когато един учен предлага прекалено усилено своята невероятна теория това се счита за свърхентусиазъм. Не можах да се уверя дори с помощта на проводници в скептичните възли, разбира се в мозъците на животни.

— С животните ще е трудно. Публикувахте ли тези ваши… усещания?

— Не посмях — поклати глава Морисън. — Никой няма да признае подобно субективно откритие. Споменах го мимоходом на няколко човека — каква глупост от моя страна! — и мълвата плъзна, и още по-твърдо убеди колегите ми, че съм, да го наречем, нестабилен. Едва тази неделя Наталия ми каза, че Шапиров ме е взел на сериозно, но той се смята, поне у нас, също за нестабилен.

— Не е нестабилен — твърдо рече Калинина — или поне не беше.

— Очевидно ще ми е приятно да мисля, че не е бил.

Пред Морисън Конев, без да се обръща, внезапно се намеси:

— Шапиров беше впечатлен от вашите усещания. Знам го. Той го обсъди с мене. Неколкократно спомена, че вашата програма служи като ретранслатор и че би искал сам да го изпробва. Ако сте били във вътрешността на неврон, ключовия неврон на скептичния възел, нещата щяха да се развият по друг начин. Щяхте безпогрешно да почувствате мислите. Така мислеше Шапиров, така мисля и аз. Шапиров дори считаше, че е възможно да сте възприемали мисли и при тази постановка, но не сте се чувствали готов да го съобщите на света. Така ли е?

„Колко са привикнали към пазенето на тайни“, помисли си Морисън. Изведнъж забеляза изражението на Калинина. Устата й беше полуотворена, веждите сключени, а пръстът й — поставен пред устните. Като че ли го умоляваше да мълчи, без да смее да го каже на глас.

Радостният, силен глас на Дежньов прекъсна мислите му.

— Достатъчно дрънкане, деца мои. Пещерата е определила положението ни и за огромно учудване ние сме точно там, където твърдим, че се намираме.

Конев размаха двете си ръце и гласът му прозвуча почти момчешки:

— Точно там, където казах, че се намираме.

— Нека да поемем отговорността заедно. Където ние казахме, че се намираме.

— Не — възрази Боранова. — Наредих на Конев да вземе решението на негова собствена отговорност. Следователно заслугата е негова.

Думите й не бяха достатъчни, за да успокоят Конев.

— Нямаше толкова бързо да търсите общата отговорност, Аркадий Висарионович — Конев употреби бащиното име, отдавна остаряла практика в Съветския съюз, за да подчертае факта, че Дежньов беше син на селяни, единствено между които все още се използваше подобно обръщение, — ако се беше оказало, че сме в друг капиляр.

Усмивката на Дежньов помръкна и жълтеникавите му резци прехапаха долната му устна.

Боранова прекъсна възможния отговор на Дежньов с властния си контраалт:

— А Шапиров? Какво казват за него?

— Че е прескочил трапа. Стабилизирали са пулса с някаква инжекция.

— Е, готови ли сме да тръгнем? — попита Конев.

— Да — отвърна Боранова.

— В такъв случай — най-сетне извън кръвообращението.

51.

Боранова и Калинина се бяха съсредоточили над уредите си. Известно време Морисън наблюдава как работят, но разбира се не знаеше какво става. Обърна се към Дежньов, който седеше отпуснат, за разлика от Конев, чието тяло беше толкова напрегнато, че почти личаха мускулите.

— Какво следва, Аркадий? Не можем просто да си пробием път от кръвоносния съд в мозъка.

— Ще се промъкнем щом станем достатъчно малки. Отново се миниатюризираме. Огледайте се!

Изненаданият Морисън последва съвета му. Всеки път, щом околния свят се стабилизираше, той бързо се научаваше да го приема за даденост и не му обръщаше внимание.

Кръвният поток беше набрал скорост. Или по-скоро корабът отново се беше смалил и съответно на движещите се обекти им отнемаше по-малко време, за да преминат. Но умът, който упорито приемаше размерите на кораба за постоянни, обясняваше видяното с по-високата скорост.

Покрай тях преминава червено телце, което се движеше със същата скорост както в сънната артерия, или поне така изглеждаше. Въпреки скоростта, тялото му доста време се надигаше над кораба, подобно на кит, преминаващ край гребна лодка. Наистина беше нараснало. Беше станало почти прозрачно, а краищата му изглеждаха неравни от Брауновото движение. Заобикаляше го сивкава мъгла, която му придаваше вид на гневен гръмоносен облак, който плува из небесата. Беше изгубило почти всичкия си кислород, отдавайки го на жадните мозъчни клетки, които без движение или видими признаци на живот консумираха една четвърт от кислорода пренасян от кръвта до различните органи на тялото. Мозъкът просто си седеше, възприемаше, реагираше и мислеше, и всичко това обединено и съгласувано със сложност, спрямо която компютрите бяха на астрономическо разстояние. Може би никога нямаше да я достигнат, ако не поевтинееха.

Като компенсация за разпрострелите се червени телца, тромбоцити и сравнително редки бели клетки, които се бяха превърнали в необхватни чудовища, кръвната плазма все повече изгубваше безличния си вид.

Започваше да става зърнеста, а отделните гранули бавно се увеличаваха, докато преминаваха покрай тях с постепенно нарастваща скорост. Морисън знаеше, че наблюдава протеинови молекули и след известно време му се стори, че през въртенето и гърченето им се забелязва неравномерното спирално подреждане на атомите им. Някои бяха наполовина обхванати от гора от липидни молекули.

Усети, че корабът се движи, но не с трептенето на Брауновото движение, а постепенно се накланя.

Обърна се, за да види капилярната стена, към която се бяха закрепили.

„Плочите“ бяха изчезнали или поне отделните „плочи“, или клетки — сега вече може да мисли за тях като за такива — бяха нараснали до такава степен, че се виждаше само една от тях. Зад тях се отдалечаваше грамадата на ядрото — голямо и дебело.

Корпусът частично се отлепи от стената и корабът се наклони, а след това, при повторното залепване, смени посоката на наклона си.

— Какво стана? — Морисън се обърна към Калинина, която нетърпеливо поклати глава. Беше напълно погълната от работата си.

— София се опитва да неутрализира тук-там електрическия заряд на кораба — поясни Дежньов, — така че да се освободим преди натиска да повреди стената. Трябва да намери нова област за закрепване на кораба, преди изобщо да сме изгубили капилярната стена. Не е лесно да се миниатюризираш и същевременно да останеш прикрепен към стената.

— Още колко ще се миниатюризираме? — разтревожи се Морисън.

Думите му се изгубиха в острата команда на Калинина.

— Аркадий, малко напред. Внимателно! Просто дай на кораба лек тласък.

— Да, София, но ще ми кажеш кога да спра — след което добави към Морисън — Баща ми казваше: „Между недостатъчно и прекалено има един косъм разстояние.“

— Още, още — рече Калинина. — Добре. Сега ще опитаме.

Корабът като че ли залепна, а след това изведнъж се плъзна напред и Морисън почувства как тласъкът леко го притиска към седалката.

— Добре. Сега малко по-слабо.

Доближиха края на клетката. А отвъд нея — друга клетка. Тънки, като всички клетки, просто един слой от клетки, които образуваха микроскопична тръба, към чиято вътрешна повърхност беше прилепнал, с помощта на привличането на електрически заряди, корабът и екипажа му от петима човека.

Пространството между допиращите се клетки беше влакнесто, изпълнено с въжета, които се простираха от едната клетка до другата. Не всички бяха непокътнати. Имаше остатъци, които приличаха на изсечена гора. Като че ли се виждаха тесни просеки в падналата гора, но Морисън не можеше да ги забележи ясно от този ъгъл.

— Аркадий, колко ще се миниатюризираме?

— Вероятно до размера на малка органична молекула.

— Но при такива размери каква ще бъде възможността за спонтанна деминиатюризация?

— Значителна — отвърна Дежньов. — Много по-голяма отколкото когато бяхме с размерите на червена клетка, та дори и на тромбоцит.

— И все пак недостатъчно, за да се безпокоите — намеси се Боранова. — Уверявам ви.

— Точно така — съгласи се Дежньов и леко вдигна ръка с кръстосани показалец и среден пръст, така че само Морисън да го види, а Боранова, която седеше отзад, да не може. Американският жест беше станал универсален и Морисън, който знаеше какво точно означава, почувства как изстива отвътре.

Дежньов гледаше право напред, но може би беше почувствал гримасата на Морисън или беше чул изсумтяването му.

— Не го мислете, Албърт. По-разумно е да имате само една грижа, а точно сега нека да се безпокоим за излизането ни от кръвоносния съд. София, любима моя!

— Да, Аркадий?

— Намали полето в задната част на кораба и когато се придвижа, потърси напред!

— Ще го направя, Аркадий. Баща ти не е ли казвал някога: „Не учи крадеца да краде!“

— Да, казвал го е. Кради тогава, малки крадецо, кради!

Дали Дежньов и Калинина умишлено не се държаха весело пред лицето на възможността за неочаквана смърт, само за да го ободрят? Или показваха пренебрежение към страхливостта му? Избра първото. Когато едно действие може да бъде разтълкувано както като приятелско, така и като враждебно, човек може да избере първото. Бащата на Дежньов сигурно би се съгласил. Почувства се ободрен от тази мисъл.

Задницата на кораба се освободи и остана на няколко сантиметра — може би няколко пикометра по истинската скала? — от стената на капиляра. Можеха да се видят стегнатите редици на протеиновите и липидните молекули, които я изграждаха.

„Какво правим, като ги игнорираме? — помисли си той. — Имаме възможност да изучим тъканите с по-голяма точност, отколкото най-добрия сканиращ електронен микроскоп и при това да ги изследваме на живо; да видим не само положението, но и живите промени, и движения. Преминахме през кръвоносната система и се пъхнахме в един капиляр, без нищо да погледнем в научния смисъл на думата. Преминаваме, без да покажем повече интерес, отколкото ако бяхме в метрото и се движехме в тунел. И всичко това, за да изследваме осцилациите, които мислите може би създават, а може би не…“

Корабът напредваше бавно, като че ли опипваше пътя си. А може би, подмятан от двигателите на Дежньов и колебливото поле на Калинина, той правеше точно това.

— Наближаваме съединението, малка ми София — заяви Дежньов с рядко рязък тон. — Провери дали захващането отпред е здраво, докато се придвижим още около метър.

— От онова, което виждам и от електрическото поведение смятам, че сме здраво закрепени към съединението. Това означава, че има област с положителен заряд. Мога да го направя гладко като крем.

— Не бъди прекалено самоуверена, София! — рече строго Боранова. — Наблюдавай внимателно! Ако сгрешиш и кораба се откъсне, ще си имаме много работа.

— Да, Наталия, но с цялото си уважение искам да кажа, че забележката не беше необходима.

— София, прави точно това, което ти казвам! Дръж само носа на кораба закрепен за стената, но здраво. Освободи останалото.

— Готово — тихо рече София.

Морисън усети, че сдържа дъха си. Задната част на кораба се извъртя настрани от стената, но носа се държеше здраво. Кръвният поток подхвана кораба и го извъртя перпендикулярно на течението, докато капилярната стена, където кораба беше закрепен, се изду напред като пъпка.

— Внимавайте! — напрегнато подхвърли Морисън. — Ще откъснем част от стената.

— Тихо, всички! — прогърмя Дежньов. След това добави с нормален глас — София, бавно ще увелича мощността на двигателите. Бъди готова да премахнеш останалото привличане! Корабът трябва да бъде напълно неутрален, но не преди да ти кажа.

София хвърли бърз поглед към Боранова.

— Прави, каквото ти казват, София — каза й тихо тя. — За тези неща Аркадий има пълна власт.

Секцията от капилярната стена, към която беше закрепен кораба, се разтягаше все повече и повече.

— Аркадий — нетърпеливо рече София, — или полето ще поддаде, или стената няма да издържи.

— Още миг, мила, още миг. Сега!

Стената се отдели от тях и корабът се хвърли напред с голям скок, който тласна Морисън назад. Носът на кораба се заби в свързващото вещество между двете клетки на капилярната стена.

52.

За първи път Морисън усещаше работата на микротермоядрените двигатели. Чуваше се почти недоловимо боботене, докато корабът все по-трудно си пробиваше път през съединителната тъкан. Напред нямаше нищо за гледане. Стената на капиляра, много тънка в нормален смисъл, беше далеч по-дебела от дължината на кораба.

Корабът вече беше изцяло в съединението. Дежньов, с чело покрито с капчици пот, се обърна към Боранова:

— Изразходваме енергия по-бързо, отколкото би трябвало.

— В такъв случай спри корабът и нека да го обсъдим!

— Ако го направя, съществува възможност естествената еластичност на това вещество да ни изхвърли обратно в кръвта.

— Тогава забави двигателите! Избери такова ниво, което ще е достатъчно, за да ни задържи на едно място!

Боботенето изчезна.

— Съединението оказва значителен натиск върху нас — заяви Дежньов.

— Достатъчен ли е, за да ни смачка?

— Сега не. Но кой би могъл да кажа какво ще стане по-нататък, ако натиска продължава?

— Това е глупаво — избухна Морисън. — Не каза ли някой, че сме с размерите на малка органична молекула?

— Имаме размерите на глюкозна молекула — потвърди Боранова, — която е изградена от двайсет и четири атома.

— Благодаря — отвърна смразяващо Морисън, — но знам колко атома има в глюкозната молекула. Малките молекули постоянно се придвижват през стените на капилярите посредством дифузия. Дифузия! Така функционира тялото. Защо ние не дифундираме?

— Дифузията е статистическа възможност — рече Боранова. — В кръвта във всеки момент има двайсет и четири милиарда трилиона глюкозни молекули. Те се движат произволно и някои от тях удрят на такива места, и по такъв начин, че да преминат през съединението между две клетки или през мембраната на клетките от капилярната стена, през клетката, и от другата й страна. Много малък процент успяват да го направят, но това е достатъчно за да осигури правилната работа на тъканите. Обаче е възможно дадена глюкозна клетка да остане в кръвта цял месец, без да дифундира. Можем ли да изчакаме един месец, докато дифундираме?

— Наталия, това не е аргумент — нетърпеливо каза Морисън. — Защо целенасочено не сторим онова, което глюкозната молекула би направила случайно? Особено сега, когато донякъде сме навлезли в съединението. Защо стоим на едно място?

— Аз съм на страната на Албърт — намеси се Конев. — Вероятно дифузията не е пасивно преминаване. Между дифузиращия обект и бариерата, през която той преминава, вероятно съществува някакво взаимодействие. Само че никой не знае какво точно е това взаимодействие. Особено тук, където бариерата е кръв — мозък.

— Намираме се при бариерата — додаде Дежньов. — Ти си мозъчния експерт. Не можеш ли да се огледаш и да ни кажеш как се осъществява дифузията?

— Не, не мога. Но молекулата на глюкозата преминава лесно през прехода кръв — мозък. Трябва да преминава лесно, защото е единственото гориво на мозъка. Бедата е там, че корабът е малък колкото глюкозна молекула, но не е глюкозна молекула.

— Целиш ли нещо, Юрий — попита Боранова, — или това е само лекция?

— Целя нещо. Премахнахме заряда на кораба, за да се гмурнем в съединението, но защо сега да го оставяме незареден? Не можем ли да му дадем зарядните характеристики на глюкозна молекула? Ако го направим, за тялото на Шапиров той ще бъде глюкозна молекула. Наталия, предлагам да наредиш да бъде направено.

Калинина не дочака заповедта.

— Направено е, Наталия.

Морисън забеляза, че и двамата се обръщаха към Боранова. Все още и двамата поддържаха измислицата, че другия не съществува.

— И натиска на съединението веднага намаля — рече Дежньов. — Разпознава приятел, така че се покланя любезно и отстъпва назад. Майката на баща ми, вечна й памет, би извикала: „Черна магия“ и веднага би се скрила под леглото.

— Аркадий — прекъсна го Боранова, — увеличи мощността на двигателите, за да преминем, преди съединението да забележи, че зад глюкозната характеристика се крие нещо друго.

— Да, Наталия.

— Предположението ви се оказа правилно, Юрий — каза Морисън. — Със закъснение виждам, че и аз трябваше да се досетя, но факт е, че не го направих.

Конев отвърна навъсено, като че ли намираше похвалата за нещо, което не може да понесе:

— Беше лесно. Смалихме се до размерите на глюкозна молекула, тъй като мозъка живее от глюкозата. Щом попитахте защо не дифундираме, когато би трябвало, аз разбрах, че трябва да имаме характеристиките на глюкозата.

— Членове на експедицията — обяви Дежньов, — преминахме през съединението. Извън кръвта сме. Намираме се в мозъка.

53.

„В мозъка, помисли си Морисън, но не и в мозъчна клетка.“ Засега бяха преминали от междуклетъчното пространство между клетките на капилярната стена, в междуклетъчното пространство на мозъка, където съществуваха поддържащи структури, които запазваха формата и взаимните връзки между нервните клетки или невроните. Премахнете ги и клетките ще се смачкат в аморфна маса привлечени от гравитацията и неспособни да поддържат никаква функция.

Намираха се в джунгла от дебели, извиващи се нишки колаген. Колагенът, универсалният животински съединителен протеин, изпълнява функциите на целулозата в растенията, но много по-успешно, тъй като е протеин, а не въглехидрат и е много по-еластичен. През погледа на свръхминиатюризацията тези колагенови нишки, напълно невидими без електронен микроскоп, приличаха на клони на дърво, разпрострени във всички посоки в свят, в който гравитацията беше от малко значение.

Имаше и множество фини нишки. Морисън знаеше, че някои от тях вероятно бяха еластин и че колагенът съществува в различни форми. Ако можеше да види цялото от по-неминиатюризирана гледна точка, би могъл да различи подреждането и структурата. Но на това ниво изглеждаха хаотични. Дори не можеше да се види надалече — припокриващите се влакна пречеха на погледа.

Морисън усети, че кораба се движи бавно. Другите четирима се взираха наоколо в захлас. Или не бяха очаквали подобно гледка — Морисън не я очакваше, тъй като беше се интересувал прекалено силно от електрическите свойства на мозъка, за да мисли за микроанатомията — или не бяха могли да си я представят.

— Как възнамерявате да се доберем до неврона? Знае ли някой?

— Корабът може да се движи само напред — пръв отговори Дежньов, — така че ще се движим направо, докато не стигнем до някоя клетка.

— Как ще се движим направо през тази джунгла? Щом не можем да завиваме, как ще заобикаляме препятствията?

Дежньов замислено потърка брадичката си.

— Няма да ги заобикаляме, а ще се промушваме. Ако корабът премине покрай някой от тези обекти, триенето от едната страна ще бъде по-голямо, отколкото от другата, така че траекторията ни ще извие, подобно на комета, която обикаля около слънцето — Дежньов се усмихна. — Космонавтите използват гравитацията, когато искат да се плъзнат около някой спътник или планета. А ние ще се плъзгаме около тези неща.

— Тези неща са колагенови нишки — мрачно рече Конев.

— Някои от тях са доста дебели — каза Морисън. — Не винаги ще можете да минете около тях. Ще се ударите челно в някоя нишка и ще останете там, а щом можете да се движите само напред, какво ще правите тогава? Този кораб е проектиран за движение само в кръвоносната система. Извън нея сме безпомощни, тъй като няма нищо, което да ни носи напред.

— Аркадий — предложи Боранова, — имаме три микродвигателя, чиито сопла са разположени отзад в равностранен триъгълник. Можеш ли да включиш само един от тях?

— Не. Трите се включват заедно.

— Да, Аркадий, така е сега. Но ти си проектирал кораба и познаваш в подробности управлението му. Можеш ли да го промениш така, че да включваш само един от тях?

Дежньов пое дълбоко дъх.

— Всички ми повтаряха отново и отново, че трябва да режа това-онова, че трябва да пазя бюджета, че не трябва с нищо да ядосвам бюрократите.

— Да оставим това, Аркадий. Можеш ли да направиш нещо?

— Нека да помисля. Това означава временно решение. Това означава да намеря от какво да направя прекъсвачи, а също и кабели и кой знае дали ще заработи, и колко време ще издържи, и дали няма да свършим зле. Все пак разбирам какво имаш предвид. Ако мога да включвам само един от двигателите, корабът ще получи неравномерен тласък.

— И ще можеш да завиваш, в зависимост от двигателя, който си включил.

— Ще опитам, Наталия.

— Защо не помислихте за това, когато попаднахме в другия капиляр? Можеше да ми спести малката неприятност почти да умра, докато се опитвах да завъртя кораба на ръка.

— Ако не бяхте предложили толкова настоятелно да завъртите кораба на ръка — отвърна Дежньов, — можехме да се досетим, но нямаше да бъде добра идея.

— Защо?

— Намирахме се в кръвния поток. Корабът има такава форма, че да използва предимствата му, а повърхността му е такава, че да позволява на течността да го обтича без турбулентност. Този факт силно би затруднил отклоняването ни от потока. Би отнело много повече време, отколкото обръщането на ръка, а и много повече енергия. Трябва също да помним и че капилярът беше тесен. Тук не се намираме в поток и имаме достатъчно място, тъй като сме силно миниатюризирани.

— Достатъчно — прекъсна ги Боранова. — Аркадий, хващай се на работа!

Дежньов се подчини. Започна да рови в сандъчето с инструменти, свали капака на уредите за управление и се загледа в детайлите, като през цялото време мърмореше нещо несвързано.

— Албърт — каза Конев, с ръце зад главата и без да се обръща, — разкажете ни за онези усещания, които сте приели?

— Усещания ли?

— Разказвахте ни за тях точно преди да получим съобщението от Пещерата, че са ни локализирали в правилния капиляр. Имам предвид усещанията, които сте почувствали, когато сте се опитвали да изследвате мисловните вълни.

— А! — рече Морисън и срещна погледа на Калинина.

Тя поклати глава съвсем слабо. Показалецът й предпазливо докосна устните й.

— Няма нищо за казване — отвърна Морисън. — Имах смътни усещания, които не бих могъл да опиша по обективен начин. Може би са били просто въображаеми. Онези, на които се опитах да го кажа, бяха убедени, че съм си въобразил.

— И не сте публикували нищо по този въпрос?

— Никога. Споменах го мимоходом на една конференция и това беше достатъчно лошо. Ако вие и Шапиров сте го чули, то е било само от уста на уста. Ако бях го публикувал, щях да стигна толкова близо до научното самоубийство, колкото изобщо бих искал.

— Много лошо.

Морисън хвърли бърз поглед към Калинина. Тя бавно кимна, но не каза нищо. Очевидно не можеше да каже нищо, без да бъде чута от целия кораб.

Морисън се огледа нехайно. Дежньов беше потънал в работата си и си мърмореше нещо. Конев гледаше право напред, изгубен в някакви свои заплетени мисли. Зад Морисън Боранова внимателно наблюдаваше екрана на компютъра и си вадеше някакви бележки. Морисън не се опита да ги прочете — можеше да чете английски наопаки, но руския му не беше толкова добър.

Само Калинина от лявата му страна гледаше към него.

Морисън сви устни и превключи компютъра си в текстов режим. Нямаше инсталирана кирилица, но можеше да изпише руските думи с латински букви.

„КАКВО НЕ Е НАРЕД?“

Тя се поколеба, очевидно несигурна в написаното.

След това пръстите й се раздвижиха и на екрана й се появи на кирилица:

„НЕ МУ ВЯРВАЙТЕ! НЕ КАЗВАЙТЕ НИЩО!“

След това веднага изтри написаното.

Морисън написа:

„ЗАЩО?“

„НЯМА ЗЛА УМИСЪЛ, А ЗАРАДИ ПЪРВЕНСТВОТО, ЗАРАДИ ПРИЗНАНИЕТО. БИ НАПРАВИЛ ВСИЧКО, ВСИЧКО, ВСИЧКО!“

Думите изчезнаха и Калинина обърна поглед настрана.

Морисън се замисли. А ако беше само женска отмъстителност?

Във всеки случай, нямаше значение, тъй като не възнамеряваше да каже нищо повече от онова, което вече беше заявил или написал в статиите си. Самият той не беше злоумишлен, но щом ставаше дума за признание и за първенство, може би не би направил всичко, всичко, всичко, но би направил много.

Все пак в момента не можеше да се направи нищо. Или може би едно нещо, което беше напълно странично, но започваше да завладява ума му все повече, докато измести всичко останало.

Обърна се към Боранова, която все още се взираше в уредите, а пръстите й замислено почукваха върху креслото.

— Наталия?

— Да, Албърт? — рече тя, без да го погледне.

— Мразя да вмъквам нотки на груб реализъм, но — гласът му се снижи почти до шепот — мислех за уринирането.

Тя го погледна, ъгълчетата на устните й леко се извиха нагоре, но не се усмихна. Гласът й прозвуча с нормална си сила:

— Защо да мислите за него, Албърт? Просто го направете.

Морисън се почувства като малко момче, което вдига ръка, за да иска разрешение да излезе от класната стая.

— Не искам да съм пръв.

Боранова се намръщи, като че ли беше учителката от мислите му.

— Глупаво е, а във всеки случай не сте пръв. Самата аз вече се погрижих за нуждите си. Често съм забелязвала, че напреженията изострят нуждите.

Морисън също често го беше забелязвал.

— За вас е лесно — прошепна той. — Сама сте на задната седалка — и той леко кимна към София.

— Е, и? — Боранова поклати глава. — Не ми се вярва да искате да ви импровизирам параван? Трябва ли да сложа ръцете си върху очите й? — Калинина изненадано погледна към тях. — Няма да ви обърне внимание от благоприличие, а и защото скоро ще иска вие да не й обръщате внимание.

Морисън силно се смути, тъй като сега Калинина гледаше към него с очевидно разбиране.

— Е, хайде, Албърт. Аз ви държах гол в скута си. В момента няма място за излишна скромност.

Морисън се усмихна слабо и леко й махна с ръка в знак на благодарност.

Опита се да си спомни как се отваря капака, но установи че при отварянето му се чува щракане. Тези противни Съвети! Винаги са малко назад. Лесно можеха да го направят така, че да се отваря безшумно.

Успя да освободи електростатичния цип покрай чатала си и започна да се безпокои дали после ще го затвори незабелязано.

Още щом отвори капака, Морисън почувства въздушния поток, неприятно хладен върху голата му кожа. Въздъхна с огромно облекчение щом приключи, успя да закопчае ципа и седна задъхан. Осъзна, че беше сдържал дишането си.

— Вземете — рече безцеремонно Боранова. За миг се втренчи в онова, което му подаваше, преди да разбере, че е опакована кърпичка. Отвори опаковката и установи, че кърпата е навлажнена и ароматизирана. Изтри ръцете си с нея. Очевидно Съветите се учеха на някои малки удобства или на упадък, в зависимост от това дали битката за надмощие в наблюдаващия печелеше придирчивостта или нетърпението.

Боботещият глас на Дежньов прозвуча силно, много силно в ушите на Морисън, които се бяха настроили за шепот:

— Готово!

— Какво е готово? — гневно попита Морисън, който автоматично реши, че възклицанието се отнася до телесните му функции.

— Индивидуалното запалване на двигателите — отвърна Дежньов, посочвайки с две ръце уредите за управление на кораба. — Мога да включвам единия или двата, или и трите, ако пожелая. Напълно сигурно, мисля.

— Какво значи това, Аркадий? — хапливо запита Боранова. — Напълно е сигурно или зависи от мнението ти?

— И двете — отвърна Дежньов. — Моето мнение е, че съм напълно сигурен. Бедата е там, че не винаги мнението ми е правилно. Баща ми казваше…

— Мисля, че трябва да ги изпробваме — рече Конев, прекъсвайки цитирането на бащата на Дежньов и може би напълно осъзнавайки, че го прави.

— Разбира се — съгласи се Дежньов. — Ясно е и без думи, но баща ми казваше — гласът му се издигна, като че ли беше твърдо решен да не позволи да го прекъсват: „Сигурното за нещо, което се разбира без думи е, че някой трябва да го каже.“ А може би също знаеш, че…

За миг спря и Боранова попита:

— Какво знаем може би?

— Няколко неща, Наташа — отвърна Дежньов. — На първо място, завиването ще отнеме много енергия. Направих каквото мога, но кораба не е проектиран за такива цели. И друго… е, не мога да се свързвам с Пещерата.

— Не можеш да се свързваш? — гласът на Калинина се издигна почти до писък, заради изненадата или възмущението й.

Гласът на Боранова не криеше силното й възмущение:

— Какво искаш да кажеш с това, че не можем да се свързваме?

— Е, Наташа, нали знаеш, че не мога да свържа моторите отделно без жици? И най-добрият инженер в света не може да направи жици от нищото, нито пък силициеви чипове. Нещо трябваше да бъде разглобено, а единственото, което можех да разглобя, без да повредя кораба, беше радиото. Съобщих го в Пещерата и последваха много писъци и жалби, но как биха могли да ме спрат? Така че сега мисля, че можем да завиваме и зная, че не можем да комуникираме.

54.

Щом корабът започна да се движи настъпи мълчание. Обкръжението им беше се променило коренно. В кръвта имаше смесица от обекти, едни струпани пред тях, други бавно отминаващи назад в зависимост от водовъртежите и теченията. Имаше усещане за движение, дори и само заради повърхността на кръвоносните съдове — удебелявания по стените на артериите, „плочите“ на капилярите, които бавно се плъзгаха назад.

Тук, в междуклетъчно пространство, имаше пълен застой. Никакво движение. Никакъв признак за живот. Плетеницата от колагенови нишки приличаше на първобитна гора, изградена само от клони, без листа, без цвят, без звук, без движение.

Но след като корабът се отправи напред през гъстата междуклетъчна течност, всичко започна да се движи назад. Корабът се плъзна между две V-образно свързани нишки. На Морисън му се стори, че ясно забеляза спиралната структура по дължината на колагеновите нишки, която се виждаше по-добре на по-тънката от двете.

А пред тях се виждаше дебело колагеново влакно — царят на колагеновата джунгла.

— Трябва да завиеш, Аркадий — каза Конев. — Сега е времето да изпробваме двигателите.

— Добре, но ще трябва да се наведа. Управлението не ми е под ръка. Подобренията имат някакви ограничения — наведе се напред, протягайки ръце на нивото на прасците си. — Не ми харесва мисълта да го правя постоянно. Трудно е за снажен мъж като мене.

— Искаш да кажеш за дебелак като тебе — злобно подметна Конев. — Отпуснал си се, Аркадий. Трябва да свалиш малко килограми.

Дежньов се изправи.

— Много добре. Спирам веднага, отивам си в къщи и започвам да свалям килограми. Юрий, сега ли е времето да ме поучаваш?

— Нито пък е време да ставаш прекалено емоционален, Аркадий — каза Боранова. — Завивай!

Дежньов се наведе, подтискайки пъшкането си. Корабът бавно зави в плавна дъга или, ако съдеха буквално по онова, което виждаха, дебелата колагенова нишка се отдалечи наляво, докато я приближаваха, както и всичко останало.

— Ще я удариш — извика Конев. — Завий по-бързо!

— Не мога да завия по-остро — рече Дежньов. — Всеки мотор е само малко отдалечен от центъра и не мога да го променя.

— Добре, тогава ще я ударим — каза Конев с нотка на безпокойство в гласа му.

— Нека я ударим — гневно се намеси Боранова. — Юрий, не изпадай в паника заради дреболии! Корабът е от здрава пластмаса, а тази нишка несъмнено е еластична.

И докато говореше, носът на кораба започна да преминава покрай нишката на безопасно разстояние. Наблюдавайки през страничната стена, беше ясно, че разширената част на кораба ще опре. Когато нишката достигна срещу седалката на Калинина, корабът опря в нея. Не се чу звук от разкъсване, а само едва доловимо съскане. Както Боранова предположи, нишката беше еластична, така че леко се сви под силата на сблъсъка, след което отскочи, избутвайки кораба малко встрани. Слузестата междуклетъчна течност послужи като смазка за триенето и амортисьор за удара.

Корабът продължи да се движи и зави наляво по посока на нишката.

— Щом видях, че ще се допрем изключих двигателите — поясни Дежньов. — Този завой наляво, който правим сега, е от триенето.

— Да — кимна Конев, — но ако искаше да завиеш на другата страна?

— Тогава щях да използвам двигателите. Или значително по-рано щях да направя завой с докосване с нишката от дясната ни страна. Нишката щеше да ни завърти надясно. Във всеки случай, основното е да използваме колкото можем по-рядко двигателите и колкото е възможно повече нишките. Първо, не трябва да изразходваме запасите си от енергия прекалено бързо. Второ, бързото отделяне на енергия увеличава възможността за спонтанна деминиатюризация.

— Какво? — викна Морисън. Обърна се към Боранова — Вярно ли е това?

— Ефектът не е силен — отвърна Боранова, — но е вярно. Шансовете се увеличават малко. Бих казала, че в този разговор по-важни са двете причини да пестим енергия.

Но Морисън не можеше да подтисне гнева си.

— Не виждате ли колко глупава, не, престъпна е цялата ситуация? Намираме се в кораб, който просто не е пригоден за целта и каквото и да направим, става все по-лошо.

— Албърт, моля ви — поклати глава Боранова. — Знаете, че нямаме друг избор.

— Освен това — допълни с усмивка Дежньов, — ако успеем да свършим работа с този неподходящ кораб, помислете си колко по-забележителен ще стане успеха ни. Ще бъдем герои. Истински герои. Сигурно ще получим орден „Ленин“ — всеки от нас. Въпросът ще бъде предрешен. А ако се провалим, удобно е да мислим, че ще можем да го обясним с дефектите на кораба.

— Да. Дали ще победим или ще загубим, всички вие ще станете съветски герои — рече Морисън. — А аз какъв ще бъда?

— Помнете, Албърт — допълни Боранова, — че няма да ви пренебрегнем ако успеем. Орден „Ленин“ няколко пъти е бил даван на чужденци, в това число и на американци. Дори ако по някакви причини не желаете славата, успеха на теориите ви ще бъде доказан и можете да получите Нобелова награда преди кой да е друг от нас.

— Не е време да броим пилците — възрази Морисън. — Благодаря, но ще отложа за известно време писането на речта си за връчването на Нобеловата ми награда.

— Всъщност — намеси се Калинина, — чудя се дали позицията ни е подходяща, за да достигнем до някой неврон.

— Каква пречка има? — попита Дежньов. — Можем да се движим и да завиваме. Намираме се извън капилярът, в мозъка. Ей там има някой неврон, колкото искате, милиарди неврони.

— Ето там ли? — попита в отговор Калинина. — Не виждам никакви неврони. Само колагенови влакна.

— Как смятате, колко е междуклетъчната течност?

— Ако бяхме с нормални размери — каза Калинина — дебелината на слоя е микроскопична. Обаче сега сме с размерите на глюкозна молекула и в сравнение с нас разстоянието до най-близкия неврон може да се окаже километри.

— Е, в такъв случай ще се придвижим с кораба един километър. Ще отнеме малко време, но може да се направи.

— Да, ако можехме да се движим направо, но сме в средата на непроходима джунгла. Трябва да завиваме и да заобикаляме тази и онази нишка, и накрая ще се окаже, че сме пропътували петдесет километра по нашата скала и сме се върнали в началната точка. Ще се изгубим в лабиринта от нишки и няма да стигнем до неврон, освен по чиста случайност.

— Юрий има карта — започна Дежньов, но гласът му прозвуча малко объркано. — „Церебро.. каквото и да е“ на Юрий…

Конев намръщено поклати глава.

— Моят цереброграф ми показва кръвоносната система на мозъка и разположението на клетките, но не мога да увелича картата до такава степен, че да определя положението ни в междуклетъчната течност. Тези фини детайли не са ни известни, а от церебрографията не можем да получим повече информация, отколкото сме й дали.

Морисън погледна през стената на кораба. Във всички посоки се виждаха колагенови влакна, които се преплитаха и препречваха пътя им. В нито една посока очите не можеха да видят надалеч и в нито една посока нямаше признак на нещо друго, освен на нишки, кръстосани с други нишки.

И никакви нервни клетки! Никакви неврони!