Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

27.

През целия обяд Морисън се чувстваше вцепенен, но въпреки това напрежението беше отслабнало донякъде. Нямаше ги нито настойчивите гласове, нито напрежението на обясненията и убежденията, нито решителните усмивки, нито приведените към него глави.

Разбира се, ясно му показаха, че излизане от Пещерата няма да има, докато работата не бъде свършена, а също и че няма път за бягство.

А освен това в ума постоянно се въртеше една и съща мисъл: Той действително беше приел да бъде миниатюризиран.

Заведоха го до собствената му стая в Пещерата, където можеше да гледа книги-филми с проектор, предоставен му за собствено ползване. Дори бяха му намерили книги на английски, ако желаеше да прекара следващите часове в позната, домашна атмосфера. И така, седеше там с проектора, прикрепен към очите му, а книгата се превърташе без изобщо да достигне до ума му.

Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран!

Казаха му, че може да прави каквото пожелае, докато някой не го повика. Можеше да прави каквото пожелае, тоест всичко, без да напуска. Навсякъде имаше стражи.

Чувството на страх беше намаляло значително. Такова беше въздействието на вцепенението, а и когато една мисъл се повтаря прекалено често, тя губи смисъла си. Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран. Колкото повече тази мисъл отекваше в главата му като камбанен звън, толкова повече страха отслабваше. А на негово място оставаше вакуума на безчувствието.

Смътно усети, че някой влиза в стаята. Някой е дошъл за мене, предположи вяло. Свали проектора, безразлично вдигна поглед и за миг почувства слаб проблясък на интерес.

Беше София Калинина, която изглеждаше красива дори за притъпените му чувства.

— Един добър ден на вас, джентълмен — каза тя на английски.

Морисън се намръщи леко. Предпочиташе да слуша руски, вместо толкова неправилен английски.

— София, моля ви, говорете на руски — каза той намусено.

Вероятно за нея руския му беше също тъй изтощителен, както нейния английски за него, но това не го вълнуваше. Бяха го довели тук насила и ако грешките му ги безпокояха, това също беше техен проблем.

Тя сви рамене и отговори на руски:

— Както желаете.

След това замислено се загледа в него. Издържа с лекота погледа й, защото в момента не се вълнуваше от събитията около себе си. Можеше да гледа към нея, както към всеки друг или към никой. Моментното впечатление от красотата й беше изчезнало.

— Разбрах, че сте се съгласили да се присъедините към нашето начинание — каза тя най-накрая.

— Да, съгласих се.

— Постъпили сте правилно. Много сме ви благодарни. Често казано, мислех, че няма да го направите, тъй като сте американец. Дължа ви извинение.

— Решението да ви помогна не беше доброволно — отвърна Морисън със слаб нюанс на съжаление и гняв. — Бях убеден от специалист.

— От Наталия Боранова?

Морисън кимна.

— Тя владее добре умението да убеждава — продължи Калинина. — Не много любезно, но много ефикасно. Аз също бях подложена на натиск.

— А защо точно вас?

— Имах други причини, които са важни за мен…

— Така ли? Какви са те?

— Но са без значение за вас.

Последва кратка неловка пауза.

— Елате, възложиха ми да ви покажа кораба — каза Калинина.

— Кораба? От колко време планирате този експеримент? Имахте ли време да построите кораб?

— За да изследваме отвътре мозъка на Шапиров? Не, разбира се. Беше замислен за други, по-прости задачи, но е единственият подходящ съд. Елате, Албърт. Наталия счита, че за вас ще бъде добре да го опознаете, да го видите, да го почувствате. Възможно е материалността на кораба да ви сдобри със задачата.

Морисън се отдръпна.

— Защо трябва да го видя точно сега? Няма ли да ми оставите малко време, за да привикна към идеята за миниатюризацията ми?

— Албърт, това е глупаво. Колкото повече време имате, за да седите в стаята си и да размишлявате, толкова повече подхранвате страха си. Освен това, нямаме време. Според вас колко време можем да изчакваме положението на Шапиров да се влошава, а мислите му да изчезват с всеки изминал миг? Корабът се отправя на път утре сутринта.

— Утре сутринта — промърмори Морисън с пресъхнало гърло.

Като глупак погледна към часовника си.

— Има достатъчно време, но ние ще се погрижим за спазването на графика, така че няма нужда да поглеждате часовника си. Утре сутринта корабът ще навлезе в човешкото тяло. И вие ще бъдете на борда му.

След това, без предупреждение, силно го плясна по бузата.

— Очите ви започнаха да се обръщат. Да не бяхте решил да припадате?

Морисън потърка бузата си, мръщейки се от болка.

— Нищо не бях решил — измънка той, — но мога да припадна, без да го обмислям предварително. Нямате ли по-нежен начин за съобщаване на новините?

— Изненадах ли ви, след като вече знаехте, че сте се съгласили да бъдете миниатюризиран и е очевидно, че нямаме време? А сега елата с мене — каза тя безапелационно.

Морисън я последва с ръка върху бузата си, кипящ от гняв и унижение.

28.

Отново бяха в секциятата за миниатюризация при загрижените хора, всеки зает със собствената си работа, без да обръща внимание на останалите. Калинина се движеше между тях с гордо вдигната глава и аристократичен вид, който се появява автоматично, когато всички ти отстъпват.

Очевидно беше едно от светилата и всички, които пресичаха или дори само се доближаваха до пътя й, свеждаха глави в нещо като лек поклон и отстъпваха назад, за да са сигурни, че не й пречат. Морисън все още държеше ръка върху пламтящата си бузата, страхувайки се да я изложи на погледите на останалите. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на присъствието му.

Преминаваха от една стая в друга и навсякъде се чувстваше мощта на сдържаната енергия.

Вероятно Калинина също беше го почувствала, тъй като прошепна на Морисън с известна гордост:

— В космоса се намира слънчева електростанция, която произвежда енергия, в по-голямата си част запазена за Маленкий град.

Достигнаха до целта си преди Морисън да разбере към какво всъщност гледа. Залата не беше много голяма, а размерите на разположения в нея обект не бяха внушителни. Първото впечатление на Морисън беше, че наблюдава произведение на изкуството.

Издължената машина не беше много по-голяма от автомобил, със сигурност по-къса от лимузина, а също и по-тясна. И беше прозрачна!

Морисън механично протегна ръка за да я докосне.

Не беше хладна на пипане. Беше гладка и изглеждаше леко влажна, но щом вдигна ръка, пръстите му бяха съвършено сухи. Прекара пръсти по повърхността й и почувства как леко прилепват, без да оставят потни следи. Дъхна върху нея. Върху прозрачната повърхност се появи кръгче кондензирала влага, което бързо изчезна.

— Пластмаса е — поясни Калинина, — но не знам точния й състав. Дори и да го знаех, вероятно щеше да е секретна информация. Но независимо от състава, материалът е по-здрав от стоманата — по-твърд и по-устойчив на удар, при едно и също тегло.

— При равно тегло може и да е вярно — каза Морисън, чието безпокойство временно беше изместено на заден план от научното му любопитство, — но пластмаса с тази дебелина, не може да бъде толкова здрава, колкото също толкова дебела стомана. Не би могла да бъде толкова здрава при равни обеми.

— Така е — съгласи се Калинина, — но къде възнамеряваме да пътуваме? Няма да има голяма разлика в наляганията вътре и извън кораба; няма да има метеорити или дори космически прах, от които трябва да се предпазваме. Няма да има нищо, освен меки клетъчни структури. Тази пластмаса ще бъде предостатъчна защита, а освен това е и лека. Вероятно двамата можем да вдигнем кораба. Това е важното. Както знаете, трябва да икономисваме масата. Всеки допълнителен килограм изразходва значително количество електромагнитна енергия при миниатюризация и отделя значителна топлина при обратния процес.

— Ще побере ли достатъчно голям екипаж? — попита Морисън, като се взираше във вътрешността на кораба.

— Да. Малък е, но може да побере шестима, а ние ще бъдем само пет. Освен това съдържа изненадващо голямо количество от най-различни приспособления. Разбира се, не чак толкова, колкото би ни се искало. Първоначалните планове… Но какво можем да направим? В този несправедлив свят винаги съществува натиск да се правят икономии, дори и неоправдани.

— Колко силен натиск за колко големи икономии? — запита Морисън обхванат от силно безпокойство. — Всичко ли функционира?

— Уверявам ви — лицето й просветна. Щом меланхолията й изчезна, за което Морисън беше сигурен, че е само временно, Калинина несъмнено изглеждаше красива. — Всичко в кораба беше подложено на пълни изпитания, както поотделно, така и изцяло. Нулевият риск е непостижим, но считам, че сме достатъчно близо до нулата. И всичко практически е изработено без метал. Заедно с чиповете, влакнестата оптика и преходите на Мануилски, всички уреди, от които се нуждаем тежат по-малко от пет килограма. Поради това корабът може да бъде толкова малък. В края на краищата, пътешествията в микрокосмоса едва ли ще надхвърлят няколко часа, така че не се нуждаем от приспособления за сън, устройства за преработка на отпадъците, източници на храна и въздух, нищо друго, освен няколко прости уреда за отделителните функции.

— Кой ще управлява кораба?

— Аркадий.

— Аркадий Дежньов?

— Изглеждате изненадан.

— Всъщност нямам основание. Предполагам, че е достатъчно квалифициран.

— Напълно. Занимава се с инженерство и е гений в работата си. Не можете да се заблудите от начина. по който говори… Не, всъщност можете да се заблудите от начина, по който говори. Мислите ли, че щяхме да понасяме грубия му хумор и преструвките му, ако не беше гениален? Той проектира кораба, до последната му част, и цялото оборудване. Създаде дузина напълно нови методи за намаляване на масата и на размерите. В Съединените щати не разполагате с нищо подобно.

— Не бих могъл да знам дали Съединените щати имат или нямат подобни необичайни машини — възрази остро Морисън.

— Сигурна съм, че нямате. Дежньов е необикновена личност, въпреки навика си да се прави на грубиян. Той е потомък на Семьон Иванович Дежньов. Чували сте за него, предполагам?

Морисън поклати отрицателно глава.

— Наистина ли? — гласът на Калинина стана леден. — Той е един от великите изследователи. По времето на Петър Първи е изследвал Сибир до най-източната му част и е установил, че Сибир и Северна Америка са отделени с ивица море десетилетия преди Витус Беринг, един датчанин на руска служба, който открил Беринговия проток. А вие не сте чували за Дежньов. Това е типично американско. Ако не го е направил някой западняк, никога няма да чуете за него.

— София, не търсете навсякъде обиди. Не съм изучавал морските пътешествия. Има много американски изследователи, за които не съм чувал, нито пък вие — той размаха пръст срещу нея и, спомняйки си отново за шамара, потърка бузата си. — Търсите аргументи, за да подхранвате омразата си — маловажни аргументи, от чието изтъкване би трябвало да се почувствате засрамена.

— Семьон Дежньов е велик изследовател и не е маловажен.

— Признавам го. Приятно ми беше да узная за него и се възхищавам от постиженията му. Но факта, че не съм чувал за него не е причина за съветско-американско съревнование. Засрамете се!

Калинина сведе очи, след това вдигна поглед към бузата му. Морисън се зачуди дали не е останала синина.

— Съжалявам, че ви ударих, Албърт. Нямаше нужда да го правя толкова силно, но не исках да припадате. Почувствах, че в този момент няма да имам достатъчно търпение, за да се занимавам с американец в безсъзнание. Позволих на гнева си да ме ръководи.

— Допускам, че намеренията ви са били добри, но на мене също ми се иска да не ме бяхте удряли толкова силно. Все пак, приемам извинението ви.

— В такъв случай, нека се качим в кораба.

Морисън скалъпи подобие на усмивка. Донякъде предпочиташе да общува с Калинина, отколкото с Дежньов или Конев, или дори Боранова. Хубавата жена, особено когато е млада, отвлича мъжкия ум от неприятностите много по-ефикасно от всичко друго.

— Не се ли страхувате, че мога да се опитам да извърша саботаж?

— Всъщност, не — отвърна Калинина след кратка пауза. — Подозирам, че имате достатъчно уважение към един научно-изследователски кораб, за да причините каквато и да е повреда. Освен това, при това го заявявам напълно сериозно, съветските закони в случай на саботаж са изключително сурови. Най-малката грешка при работа в кораба ще задейства сигнализацията и охраната ще е тук след няколко секунди. Охраната има инструкции да не бие саботьорите, но понякога е възможно да се самозабравят в негодуванието си. Моля ви, дори не си помисляйте да докоснете нещо!

Докато говореше, постави ръка върху корпуса на кораба и вероятно натисна някакъв бутон, въпреки че Морисън не видя как го направи. Вратата — правоъгълник със заоблени краища — се отвори. Ръбовете на вратата изглеждаха двойни. Дали не действаха също и като въздушна камера?

Отворът беше доста тесен. Калинина, която влезе първа, трябваше да се приведе. Обърна се и подаде ръка на Морисън:

— Внимателно, Албърт!

Морисън не само се приведе, но и се завъртя леко настрани. След като се озова в кораба, установи, че не може да се изправи напълно. Главата му опря в тавана и той вдигна изненадано поглед.

— През повечето време ще работим седнали — каза Калинина, — така че не се безпокойте за тавана.

— Не мисля, че обстановката ще се хареса на страдащите от клаустрофобия.

— А вие страдате ли от клаустрофобия?

— Не.

Калинина кимна облекчено:

— Това е добре. Трябва да пестим място. Имате ли някакви въпроси?

Морисън се огледа. Имаше шест седалки, разположени две по две. Седна в най-близката до вратата.

— Седалките също не са много просторни.

— Не са — съгласи се Калинина. — Освен това не могат да се регулират според теглото.

— Очевидно, корабът е строен доста преди Шапиров да изпадне в кома.

— Разбира се. От дълго време планираме изпращането на миниатюризиран човек в жива тъкан. Този етап е неизбежен по пътя към наистина важните биологични открития. Естествено, предполагахме, че в началото ще работим с животни и ще имаме възможност да изучим подробно кръвообращението. Корабът беше разработен именно за тази цел. Никой не можеше да предположи, че когато настане време за първото подобно микропътешествие, обектът ще бъде не само човешко тяло, но и самия Шапиров.

Морисън все още разглеждаше вътрешността на кораба. Изглеждаше доста гола. Оказа се изненадващо трудно да се различат върху прозрачния корпус прозрачните детайли, които освен това бяха миниатюрни в обичайния смисъл на думата — изработени от елементи с малки размери.

— На кораба ще бъдем петима: вие, аз, Боранова, Конев и Дежньов?

— Точно така.

— И какво ще прави всеки един от нас?

— Аркадий ще управлява кораба. Очевидно знае как да го прави. Корабът е дете на ума и ръцете му. Аркадий ще бъде най-отпред, на лявата седалка. Отдясно до него ще седи Конев, който има подробна карта на нервната и кръвоносната система на мозъка на Шапиров. Той ще бъде нашия навигатор. Аз ще седя зад Аркадий и ще контролирам електромагнитните характеристики на повърхността на кораба.

— Електромагнитни характеристики ли? Това пък за какво?

— Албърт, вие различавате обектите по отразената светлина, кучето ги различава по отделяната миризма, а молекулите разпознават обектите по повърхностната електромагнитна структура. Щом възнамеряваме да си проправим път като миниатюризиран обект между молекулите, трябва да имаме подходяща структура, за да се отнасят към нас като към приятели, а не като към врагове.

— Звучи доста сложно.

— И наистина е така, но се занимавам с него цял живот. Наталия ще седи зад мене. Тя ще бъде капитана на експедицията. Ще взима решенията.

— Какви решения?

— Каквито са необходими. Очевидно онези, които не могат да се предвидят. Що се отнася до вас, вие ще седите вдясно от мене.

Морисън стана и се промъкна един ред назад по тясната пътека между седалките. Досега беше седял на мястото на Конев, а сега се намираше на онова, което щеше да бъде негово. Сърцето му се разтуптя, щом си представи как на следващия ден ще седи на същото това място, докато ги миниатюризират.

— Значи има само един човек, Юрий Конев, който е бил миниатюризиран и деминиатюризиран, и е останал невредим след процеса.

— Да.

— И той не е споменавал за някакви неудобства, за прилошаване или умствени смущения?

— Не е докладвал за нищо подобно.

— Дали не е премълчал, за да се покаже стоик? Дали не е сметнал, че е под достойнството на един герой на съветската наука да се оплаква?

— Не бъдете глупав. Ние не сме герои на съветската наука. Онзи, за когото говорите, също не е. Ние сме човешки същества и учени. Всъщност, ако съществуват някакви неудобства, по-правилно ще е те да се опишат подробно, тъй като е възможно с модернизацията на процеса те да бъдат премахнати, с което бъдещата миниатюризация ще се улесни. Да се крие част от истината би било ненаучно, неетично и опасно. Не го ли разбирате, след като самият вие сте учен?

— Все пак би могло да има индивидуални различия. Юрий Конев оцеля без никакви наранявания. А Пьотр Шапиров не напълно…

— Това няма нищо общо с индивидуалните различия — нетърпеливо възрази Калинина.

— Все пак не можем да сме сигурни, нали?

— Тогава преценете сам, Албърт. Мислите ли, че щяхме да използваме кораба, без да го изпробваме за последен път — с и без хора на борда? Миналата нощ празният кораб беше миниатюризиран — не много, но достатъчно, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Морисън веднага скочи на крака.

— В такъв случай, София, ако не възразявате, бих искал да изляза преди да е изпробван с хора на борда.

— Но, Албърт, твърде късно е.

— Какво!

— Огледайте залата. Не сте поглеждали навън, откакто влязохме, което, предполагам, е добре. Погледнете сега. Хайде! Стените са прозрачни, а процесът вече е завършен. Моля, погледнете.

Морисън се сепна, огледа се и след това много бавно коленете му се подгънаха и той седна отново.

— Стените на кораба имат ли увеличаващ ефект? — попита той, макар да знаеше колко глупаво звучи въпроса му.

— Не, разбира се, че не. Всички навън е такова, каквото е. Корабът и аз, и вие бяхме миниатюризирани до около една втора от линейните ни размери.

29.

Морисън почувства, че му прилошава, наведе глава между коленете си и задиша бавно и дълбоко. Когато отново вдигна поглед, Калинина го наблюдаваше замислено. Стоеше на тясната пътека, леко приведена над облегалката на креслото, заради ниския таван.

— Този път можехте да припаднете — заяви тя. — Това нямаше да ме обезпокои. В момента ни деминиатюризират, а този процес ще отнеме повече време от миниатюризацията, която продължи не повече от три или четири минути. Ще е нужен около час, за да се върнем към оригиналните си размери, така че щяхте да имате достатъчно време, за да се съвземете.

— София, не беше редно да го правите, без да ми кажете.

— Напротив — възрази Калинина. — Мисля, че ви направих услуга. Щяхте ли толкова лесно да се качите в кораба, ако подозирахте, че ще бъдете миниатюризиран? Щяхте ли толкова хладнокръвно да разглеждате кораба, ако знаехте? А ако знаехте, дали нямаше да проявите някакви психогенни симптоми?

Морисън замълча.

— Почувствахте ли нещо? — попита Калинина. — Разбрахте ли изобщо, че ви миниатюризират?

— Не — поклати глава Морисън.

След това, подтикнат от някакъв срам добави:

— Вие никога не сте била миниатюризирана, нали?

— Не. До днес Конев и Шапиров бяха единствените човешки същества, които са били подлагани на миниатюризация.

— И не почувствахте никакъв страх?

— Не бих казала. Чувствах се неспокойна. От космическите пътувания знаем, както казахте преди, че има индивидуални различия в поведението при необичайни условия. Например някои астронавти понякога страдат от морска болест при безтегловност, докато на други тя не им действа. Не можех да бъда сигурна как ще понеса миниатюризацията. Почувствахте ли пристъп на морска болест?

— Не и преди да разбера, че сме били миниатюризирани, но предполагам, че това не се брои. Кой реши да се проведе този опит?

— Наталия.

— Разбира се. Нямаше нужда да питам — сухо каза Морисън.

— Имаше сериозни причини за това решение. Не можехме да си позволим да припаднете, щом пътешествието започне. Не искахме да се борим с истерията ви, щом започнат да ни миниатюризират.

— Предполагам, че съм заслужил липсата на доверие — рече Морисън, смутено отбягвайки погледа на Калинина. — Вероятно е решила да дойдете с мене, за да отвличате вниманието ми, докато се извършва процеса.

— Не. Идеята беше моя. Самата тя искаше да дойде с вас, но си помислих, че с нея можете да заподозрете някакъв номер.

— Докато с вас щях да съм спокоен.

— Или поне разсеян, както сам казахте. Все още съм достатъчно млада, за да привличам вниманието на мъжете — замълча и добави с горчива нотка — или поне на повечето.

— Казахте, че съм щял да заподозра нещо нередно — рече Морисън като присви очи.

— С Наталия, имах предвид.

— А защо не и с вас? Това, което виждам сега е, че всичко навън е увеличено. Как мога да бъда сигурен, че не е илюзия — нещо натъкмено, за да ме накара да мисля, че съм бил миниатюризиран и че процесът е безболезнен, просто за да се кача спокойно на кораба утре?

— Това е глупаво, Албърт. Все пак, ще ви дам едно доказателство. Вие и аз сме изгубили една втора от линейните си размери във всяка посока. Силата на нашите мускули е пропорционална на тяхното напречно сечение. Сега те са с ширина една втора от нормалната и с една втора от нормалната си дебелина, така че имат една втора по една втора или една четвърт от нормалното си сечение и, следователно, от силата, която имат при нормални условия. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да, разбира се — раздразнено каза Морисън. — Това е елементарно.

— Но като цяло нашите тела са с една втора височина, една втора ширина и една втора дебелина, така че целия обем, а също и теглото, и масата, е една осма от първоначалната. Това е вярно, ако сме миниатюризирани.

— Да. Ясно е още от времето на Галилей.

— Знам, но просто не мислехте за него в момента. Ако сега се опитам да ви повдигна, аз ще вдигам една осма от нормалното ви тегло с мускулите си, които имат една четвърт от нормалната си сила. Сравнени с вашето тегло, моите мускули ще са два пъти по-силни, отколкото биха били, ако не бяхме миниатюризирани.

При тези думи Калинина промуши ръце под мишниците му и с пъшкане го повдигна.

Задържа го така известно време и бавно го свали.

— Не е лесно — каза тя задъхано, — но мога да го направя. И понеже може би си казвате „Да, но това е София, която вероятно е съветска щангистка“, направете го с мене.

Калинина седна на мястото пред него и вдигна ръце встрани.

— Хайде, станете и ме повдигнете!

Морисън стана и мина на пътеката. Отиде напред, обърна се и я погледна. Ниският таван го принуждаваше да приведе глава, заставайки в неудобна поза. Поколеба се за миг.

— Хайде, хванете ме под мишниците! — подкани го Калинина. — Използвам дезодорант. И не се безпокойте за възможността да докоснете гърдите ми. Докосвали са ги и по-рано. Хайде! Аз съм по-лека от вас, а вие сте по-силен от мене. След като аз го направих, няма да имате проблеми с вдигането ми.

Нямаше никакви проблеми. Не беше възможно да използва цялата си сила, поради неудобната си поза, но въпреки това автоматично приложи силата, която дългогодишния му опит му подсказваше, че ще е необходима за обект с такива размери. Тя отплува нагоре, като че ли беше безтегловна. Въпреки че беше донякъде подготвен, почти я изпусна.

— Мислите ли, че и това е илюзия? — попита Калинина. — Или сме миниатюризирани?

— Миниатюризирани сме — съгласи се Морисън. — Но как го направихте? Не забелязах да правите някакви движения, с които да задействате управлението на миниатюризацията.

— Не съм. Всичко се извършва отвън. Корабът е оборудван със собствена миниатюризационна установка, но не смея да я използвам. Това ще бъде част от работата на Наталия.

— А сега деминиатюризацията също се контролира отвън, нали?

— Точно така.

— И ако миниатюризацията се изплъзне дори за малко от контрол, мозъците ни ще бъдат разрушени като този на Шапиров, а може би и по-зле.

— Едва ли — каза Калинина, протягайки крака през пътеката, — а ако мислим за тази възможност, това няма да ни помогне. Защо просто не се отпуснете и не затворите очи?

— Но все пак повредите са възможни — настоя Морисън.

— Разбира се, че са възможни. Почти всичко е възможно. Възможно е след две минути триметров метеорит да удари Земята, да проникне през планината над нас, да избухне в тази стая, да разруши кораба и нас, а също и целия проект за броени секунди. Въпреки че едва ли ще се случи.

Морисън отпусна глава върху ръцете си и се замисли дали, ако корабът започне да се загрява, ще успее да усети топлината, преди белтъчините на мозъка му да се денатурират.

30.

Измина повече от половин час преди Морисън да се почувства сигурен, че предметите извън кораба се смаляват и се доближават до нормалните си размери.

— Сетих се за един парадокс — рече Морисън.

— Какъв е той? — попита Калинина, като се прозя.

Очевидно беше последвала собствения си съвет за разумността на почивката.

— Докато ние се смаляваме, обектите извън кораба ни изглеждат по-големи. Не трябва ли дължината на светлинните вълни също да става по-голяма, тоест вълните да станат по-дълги, докато ние се смаляваме? Не би ли трябвало всичко навън да ни изглежда червеникаво, тъй като едва ли навън има достатъчно ултравиолетова светлина, чиято дължина да нарасне и да замести по-късовълновата видима светлина?

— Ако можехте да видите светлинните вълни навън, те наистина щяха да ви изглеждат така, както ги описахте — отговори Калинина. — Но вие не ги виждате. Вие виждате светлинните вълни само след като са навлезли в кораба и са проникнали в ретината ви. Тъй като навлизат в кораба, те попадат под въздействието на миниатюризационното поле, което автоматично скъсява дължината им, така че виждате светлината в кораба по същия начин, както бихте я видели и навън.

— Ако светлинните вълни намаляват дължината си, те би трябвало да увеличават енергията си.

— Да, ако константата на Планк в кораба имаше същата стойност, както и извън. Но константата на Планк намалява в миниатюризационното поле — това е същността на миниатюризацията. При скъсяването си, светлинните вълни запазват съотношението си към редуцираната константа на Планк и не увеличават енергията си. Аналогичен е случаят с атомите. Те също се смаляват и въпреки това взаимодействията между отделните атоми и между субатомните частици, които ги изграждат, остават същите, каквито са и извън кораба.

— Но гравитацията се променя. Тук тя е по-слаба.

— Силните, електромагнитните и слабите взаимодействия се описват от квантовата механика. Те зависят от константата на Планк. А какво става с гравитацията? — Калинина сви рамене. — Въпреки двувековните усилия, квантовия характер на гравитацията не беше доказан. Честно казано, мисля, че промяната на гравитацията при миниатюризация е достатъчно доказателство, че гравитацията няма квантов характер и че по принцип природата й не е квантова.

— Не мога да повярвам — вмъкна Морисън. — Двата века провали може би просто означават, че все още не сме навлезли достатъчно дълбоко в проблема. Теорията за свръхструните най-накрая почти успя да ни даде търсеното обединено поле.

Дискутирането на подобни проблеми го облекчаваше. Едва ли можеше да го прави, ако мозъкът му се загряваше.

— Както сам казахте „почти“ — каза Калинина. — Все пак, мисля, че Шапиров беше съгласен с вас. Както той отбеляза, щом веднъж успеем да свържем константата на Планк със скоростта на светлината, ще имаме не само практическия ефект от миниатюризацията и деминиатюризацията, но и ще имаме възможността теоретично да разработим връзката между квантовата механика и теорията на относителността и най-сетне ще получим добра теория за обединеното поле. При това една по-проста теория, отколкото бихме могли да си представим.

— Може би — отвърна Морисън. Знанията му не бяха достатъчни, за да продължава спора.

— Шапиров би казал — разгорещено продължи Калинина, — че при ултраминиатюризация, гравитацията би била достатъчно близо до нулата, за да може да бъде пренебрегната, така че скоростта на светлината би била достатъчно голяма, за да я приемем за безкрайна. При практически нулева маса, инерцията също ще бъде практическа нула и всеки обект, например този кораб, би могъл да бъде ускорен до произволна скорост с почти нулева енергия. На практика бихме имали антигравитация и свръхсветлинни пътувания. Химическите двигатели, казваше той, ни дадоха Слънчевата система; йонните двигатели биха ни дали най-близките звезди, но релативистичната миниатюризация би ни дала цялата Вселена.

— Красива картина! — възкликна Морисън, запленен от възможностите.

— Така че сега разбирате какво търсим, нали?

Морисън кимна:

— И всичко това — ако успеем да прочетем мислите на Шапиров. Ако наистина там има нещо, а не е било само мечти.

— Възможността не си ли струва риска?

— Склонен съм да повярвам — каза тихо Морисън. — Много сте убедителна. Защо Наталия не употреби тези аргументи?

— Наталия си е Наталия. Тя е практична личност, а не мечтател. Винаги успява да се справи.

Морисън се обърна към Калинина, която седна от лявата му страна и се загледа напред с отнесен поглед, който придаваше на профила й израз на непрактичен мечтател, но, за разлика от Шапиров, вероятно не мечтаеше за завладяването на Вселената. При нея мечтите изглеждаха по-близо до дома.

— София, вашето нещастие не е моя работа, както казахте, но ми споменаха за вас и Юрий.

— Аркадий! — проблеснаха очите й. — Знам, че е бил той. Той е… — тя поклати глава — При цялото му образование и гениалност, той си остава просто един селянин. За мене той винаги е бил брадат селяк с бутилка водка в ръка.

— Мисля, че той е загрижен за вас по свой начин, дори и да не се изразява поетично. Всеки би трябвало да бъде загрижен.

Калинина хвърли яростен поглед към Морисън, сякаш сдържаше думите си.

Морисън я докосна нежно.

— Защо не ми разкажете за него? Мисля, че мога да ви помогна и освен това съм най-подходящия събеседник, тъй като съм външен за вашия колектив. Уверявам ви, че можете да ми се доверите.

Калинина отново го погледна, този път почти признателно.

— Юрий! — процеди тя. — Всеки друг би могъл да бъде загрижен, но не и Юрий. Той няма чувства.

— Сигурно някога е бил влюбен във вас.

— А дали е бил? Не вярвам. Той има… има… — тя вдигна очи и разпери ръце, които трепереха и като че ли търсеха подходящата дума — фикс-идеи.

— Не винаги сме господари на емоциите и реакциите си, София. Ако е срещнал друга жена и мечтае за нея…

— Няма друга жена — намръщи се Калинина. — Няма! Това е само оправданието, зад което се крие! Ако изобщо ме е обичал, това е било единствено защото бях под ръка, защото можех да задоволя неопределената физиологична потребност и защото също участвах в проекта, така че нямаше нужда да губи много време с мене. Докато е включен в този проект, той не би възразил срещу връзката ни — тиха, ненатрапчива, през свободното време.

— Работата…

— Не е необходимо да запълва всеки миг. Казах ви, че има фикс-идеи. Той възнамерява да стане новия Нютон, новия Айнщайн. Иска да направи толкова фундаментално, толкова велико откритие, че за бъдещето да не остане нищо. Той ще вземе размишленията на Шапиров и ще ги превърне в сериозна наука. Юрий Конев ще стане същината на естествените науки, а всичко останало ще бъде странично.

— Нима това не са прекрасни амбиции?

— Не и когато заради амбициите си е готов да пожертва всичко и всички, дори да отрече собственото си дете. Аз? Какво значение има? Аз мога да бъда пренебрегната, отхвърлена. Аз съм възрастна. Мога сама да се грижа за себе си. Но бебето? Детето? Да отрече, че й е баща? Да се откаже от нея? Да я отхвърли? Тя би го отвличала от работата му, би имала изисквания към него, би консумирала част от времето му тук и там… и ето, той настоява, че не й е баща.

— Генният анализ…

— Не! Трябва ли да го завлека в съда и да го принудя да приеме официалното решение? Да обсъждаме намеците му? Децата не се раждат непорочно. Все някой трябва да е бащата. Той намеква… не, той твърди, че имам безразборни връзки. Не се поколеба да изкаже като мнение, че самата аз не знам кой е бащата на моето дете, тъй като се лутам между многото възможности. Трябва ли да се старая да направя против неговата воля толкова низък човек официално доказания баща на детето си? Не, нека сам да дойде и да признае, че той е бащата и да се извини за стореното. Аз може би ще му позволя да хвърля на детето по един поглед от време на време.

— Въпреки това имам усещането, че все още го обичате.

— Дори и да е вярно, това е моето проклятие — горчиво рече Калинина. — Не трябва да се превръща и в проклятие на детето ми.

— Заради това ли е трябвало да бъдете убеждавана да се подложите на тази миниатюризация?

— И да работя с него? Да, заради това е. Казаха ми, че не мога да бъда заменена и че онова, което може би ще направим за науката е далеч по-значимо и се намира отвъд всякакви лични чувства, всяка омраза или гняв. Освен това…

— Освен това?

— Освен това, ако откажа да участвам в проекта, ще загубя положението си на съветски учен. Ще загубя привилегиите си и добавките към заплатата, което е без значение за мене, но значи много за дъщеря ми.

— Юрий също ли трябваше да бъде убеждаван, за да работи с вас?

— Той? Разбира се, че не. Единственото нещо, което знае и вижда е проекта. Той не поглежда към мене. Не ме вижда. И ако загине по време на този опит… — тя протегна умолително ръка към него. — Моля, разберете, че дори за миг не вярвам, че това ще се случи. Това е само една глупава, романтична забележка, с която се измъчвам от любов към страданието, предполагам. Ако той умре, дори няма и да си помисли, че и аз ще умра заедно с него.

Морисън усети, че започва да трепери.

— Не говорете така. А какво ще стане с дъщеря ви в този случай? Наталия каза ли ви?

— Няма нужда да го прави. Знам го и без нея. Държавата ще се погрижи за дъщеря ми, като за дете на мъченик на науката. Може би дори ще е по-добре за нея — София замълча и се огледа. — Навън всичко започва да изглежда нормално. Скоро ще излезем от кораба.

Морисън безразлично сви рамене.

— Ще трябва да прекарате по-голямата част от остатъка от деня в медицински и физиологични изследвания, Албърт. А също и аз. Ще бъде много досадно, но трябва да се направи. Как се чувствате?

— Щях да се чувствам по-добре — рече Морисън в пристъп на откровеност, — ако не бяхте говорили за смъртта. Утре, когато ще пътуваме в тялото на Шапиров, колко ще бъдем миниатюризирани?

— Наталия ще реши. Очевидно поне до размерите на клетките. Може би до молекулярни размери.

— Някой правил ли го е досега?

— Не ми е известно.

— Със зайци? С неживи обекти?

Калинина поклати глава и повтори:

— Не ми е известно.

— Как, в такъв случай, знаете, че миниатюризацията до такава степен е възможна? И ако е възможна, дали някой от нас ще оцелее?

— Теорията твърди, че е възможно и че ще оцелеем. Досега всички експерименти се подчиняват на теорията.

— Да, но винаги съществуват ограничения. Не би ли било по-добре, ако свръхминиатюризацията първо се изпробва на парче пластмаса, след това на заек, след това…

— Да, разбира се. Но да се убеди Централния координационен комитет да разреши разхода на енергия би било трудна задача, а освен това подобни експерименти биха отнели месеци или дори години. А ние нямаме време. Трябва незабавно да навлезем в Шапиров.

— Но ние ще направим нещо безпрецедентно, ще навлезем в неизследвана област само с предположенията на теорията…

— Точно така, точно така. Елате, светлинния сигнал се включи. Трябва да излизаме и да се оставим в ръцете на чакащите физиолози.

Неясната еуфория от безопасната деминиатюризация бързо напусна Морисън. Това, което преживя днес по никакъв начин не наподобяваше онова, с което щеше да се сблъска утре.

Ужасът се завръщаше.