Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

75.

Над кораба надвисна мрачно мълчание.

Калинина зарови лице в дланите си и след един дълъг, мъчителен момент прошепна:

— Сигурен ли си, Аркадий?

И Дежньов, примигвайки, за да сдържи сълзите си, отвърна с въпрос:

— Дали съм сигурен? Човекът беше на границата на смъртта от седмици. Клетъчният поток се забавя, температурата спада и от Пещерата, където използват всички уреди, които някога са били изобретявани, казват, че е мъртъв. Какво друго ни остава, освен да повярваме?

— Бедния Шапиров — въздъхна Боранова. — Заслужаваше по-добра смърт.

— Можеше да издържи още един час.

— Юрий, той не е имал право на избор — намръщи се Боранова.

Морисън почувства хлад. Досега беше забелязвал само червените телца, някакви частички от вътрешността на клетката, от вътрешността на неврона. Светът му беше ограничен до най-близката околност.

Поглед навън, през прозрачните стени на кораба и за първи път забеляза материята, пласт върху пласт. При сегашните мащаба, при размер на кораба колкото глюкозна молекула, а самият той не по-голям от атом, тялото на Шапиров беше по-голямо отколкото цялата Земя.

И ето, той беше тук, заровен в една планета от мъртва органична материя. Почувства, че траурната пауза се проточва прекалено дълго. По-късно щяха да имат време, но сега…

— Как ще се измъкнем? — попита с глас, може би по-силен отколкото трябваше да бъде.

Боранова го погледна изненадано, а очите й се разшириха. Морисън беше сигурен, че от скръб по Шапиров, беше забравила за миг, че трябва да излизат.

Прочисти гърлото си и с очевидно усилие придаде на гласа си обичайния делови тон:

— Като начало трябва да се деминиатюризираме малко.

— Защо само малко? — каза Морисън. — Защо веднага да не се деминиатюризираме до нормални размери? — след това, за да предотврати неизбежното възражение, добави — Ще причиним повреди на тялото на Шапиров, но той е мъртъв, а ние все още сме живи. Нашите нужди излизат на преден план.

Конев погледна укорително към Морисън.

— Албърт, дори и мъртвото тяло заслужава уважение, особено тялото на един велик учен като академик Пьотр Шапиров.

— Да, но определено не чак толкова, че да рискуваме живота си.

Нетърпението на Морисън нарастваше. Познаваше Шапиров бегло, повече от репутацията му. За него той не беше свръхчовека, какъвто беше за останалите.

— Като оставим настрана въпроса за уважението — намеси се Дежньов, — ние сме заобиколени от черепа на Шапиров. Ако се увеличим дотолкова, че да запълним черепа, ще трябва да го строшим с помощта на миниатюризационното поле, ще изгубим твърде много енергия и ще се деминиатюризираме експлозивно. Трябва да се измъкнем от черепа.

— Албърт е прав — заяви Боранова. — Да започваме. Ще деминиатюризирам кораба до размерите на клетка. Аркадий, поискай от хората в Пещерата да определят точното ни положение. Юрий, провери дали можеш да установиш позицията ни с церебрографа.

Морисън се загледа през корпуса към далечната клетъчна мембрана — един по-ярък и непрекъснат блясък, на чийто фон се виждаха случайните отражения на светлината от молекулите.

Първият признак за започващата деминиатюризация бе смаляването на молекулите. Всъщност това беше единствения начин, по който Морисън можеше да опише събитията.

Като че ли заоблените обекти, които изпълваха пространството около тях и които мозъка на Морисън по-скоро изграждаше от отраженията на светлината, вместо наистина да ги вижда, се свиха. Приличаха на балони, чиито въздух изтичаше, докато околната течност започна да изглежда равномерна.

Заедно с изглаждането на течността, далечните големи макромолекули — протеините, нуклеиновите киселини, все още големите клетъчни структури — също започнаха да се смаляват, ставайки по-ясно очертани. Отразените искрици светлина се сгъстиха.

Клетъчната мембрана започна да се приближава и също стана по-лесно различима. Идваше все по-близо и по-близо. Всъщност корабът се намираше в тесния дендрит, който излизаше от клетката. Щом щяха да се увеличават до размерите на клетка, трябваше да станат много по-големи от този израстък.

Мембраната очевидно щеше да се сблъска с кораба и Морисън автоматично стисна зъби и се сви, за да посрещне удара.

Удар нямаше. Мембраната се приближи съвсем близо, а след това просто се разкъса и изчезна. Оказа се прекалено тънка и твърде слабо свързана, за да издържи последиците от натиска на миниатюризационното поле. Въпреки че корабът вече се беше деминиатюризирал до известна степен, все още бяха много, много по-малко от нормалния свят. Молекулите на мембраната при навлизането си в полето се смаляваха, изгубваха контакт една с друга, така че целостта на структурата се разруши.

Морисън очаровано наблюдаваше процеса. Околността изглеждаше хаотична, докато не започна да различава междуклетъчната джунгла от колагенови нишки, с която се бяха сблъскали преди да навлязат в неврона. Джунглата продължи да се свива, докато колагеновите клони и въжета не се превърнаха в нишки.

— Засега толкова — обяви Боранова. — Трябва да можем да преминем през някоя малка вена.

— При всяко положение — изсумтя Дежньов. — Нямаме много енергия.

— Сигурно ще стигне, докато си пробием път навън от черепа.

— Да се надяваме — каза Дежньов. — За съжаление си само капитан на кораба, не и на законите на термодинамиката.

Боранова поклати глава, като че ли искаше да го упрекне.

— Аркадий, нека да определят позицията ни и… не ме поучавай.

— Наталия, убеден съм, че не е наложително да определят позицията ни. Не би могла да бъде съществено различна от точката, в която напуснахме капиляра. За цялото си скитане сме преминали от единия неврон в съседния му. Разликата в позициите едва ли е измерима по нормалната микроскопична скала.

След няколко минути съобщиха координатите им.

— Както ви казах — рече Конев.

— Какво й е хубаво на позицията, Юрий? — попита Морисън. — Не знаем накъде сме насочени и можем да се движим само в тази посока, каквато и да е тя. След като възстановихме радиовръзката, не можем да завиваме.

— Е, след като има само една посока, ще тръгнем натам. Сигурен съм, че бащата на Аркадий е казал нещо по този въпрос.

Дежньов веднага заговори:

— Той казваше: „Щом има само едно възможно действие, решенията се взимат лесно.“

— Виждате ли? — рече Конев. — И ще се убедите, че независимо от посоката ще намерим пътя навън. Напред, Аркадий!

Корабът се насочи напред, разоравайки крехките колагенови нишки, премина през един неврон и разкъса някакъв аксон. Не беше за вярване, че доскоро се намираха в един от тези аксони и той им изглеждаше като магистрала широка сто километра.

— Да предположим, че Шапиров беше жив, щом се наложеше да излизаме от тялото — сухо каза Морисън. — Какво щяхме да направим?

— Какво искате да кажете? — попита Боранова.

— Имам предвид, каква алтернатива имаме на този начин на движение? Нямаше ли да се наложи да определим позицията си? И за тази цел нямаше ли да се наложи да установим връзка? И след това нямаше ли да сме способни да се движим само в една посока — напред? Нямаше ли да се наложи да се деминиатюризираме, за да не пътуваме еквивалента на десетки хиляди километра, вместо само няколко? Накратко, нямаше ли да се наложи да си пробиваме път през живите неврони на живия Шапиров, за да си проправим път навън така, както сега разкъсваме умиращите и мъртвите неврони?

— Е… да — потвърди Боранова.

— Тогава, къде е уважението към живото тяло? Всъщност ние се поколебахме да нарушим целостта на едно мъртво тяло.

— Албърт, трябва да разберете, че операцията е извънредна и използваме непригоден кораб. Нямаме друг избор. Във всеки случай, не беше ли ваше предложението да се деминиатюризираме на място, да строшим черепа и да оставим Шапиров без глава. Дори да беше жив, сегашния ни курс щеше да разруши десетина неврона, може би стотина, и едва ли това щеше да влоши забележимо положението на Шапиров. Мозъчните клетки умират през целия живот, също като червените телца.

— Не е точно така — мрачно рече Морисън. — Червените телца се постоянно се подменят. Но невроните — не.

Конев ги прекъсна със силен глас, като че гореше от нетърпение да прекъсне безполезния разговор.

— Аркадий, спри! Трябва отново да определим позицията си.

Всички на кораба замълчаха, като че ли разговорите биха могли да попречат на измерванията извършвани в Пещерата или да разсеят хората, които ги правят.

Накрая Дежньов прошепна резултатите на Конев, който каза:

— Поискай потвърждение, Аркадий. Убеди се, че си ги разбрал правилно.

Морисън разкопча колана си. Все още беше практически безтегловен, но определено се чувстваше по-тежък, отколкото през престоя им в клетката. Внимателно се издърпа нагоре, така че да може да наблюдава церебрографа над рамото на Конев.

Виждаха се две червени точки, съединени с тънка червена линия. Картата на дисплея се сгъсти малко, точките се приближиха, след това отново се увеличи, но в друга посока.

Пръстите на Конев работеха бързо по клавиатурата. Картата стана двойна и неразбираема, но Морисън знаеше, че Конев разполага с устройство, което може да я представи стереоскопично, придавайки й трето измерение.

Конев остави устройството и заяви:

— Наталия, този път шанса е на наша страна. Където и да се намираме и накъдето и да се движим, рано или късно бихме срещнали някоя малка вена. Но в случая сме на прав път. Не сме много далеч и ще я достигнем под такъв ъгъл, че ще можем да навлезем в нея.

Вътрешно Морисън изпусна въздишка на облекчение, но не можа да се стърпи и каза:

— А какво щяхте да направите, ако шанса беше поставил вената много далеч?

— Тогава — студено отвърна Конев — щях да накарам Дежньов да разглоби радиото и да завие към нея.

Дежньов обаче се обърна към Морисън, направи гримаса на несъгласие и безмълвно каза:

— Нямаме достатъчно енергия.

— Карай напред, Аркадий — заповедно се намеси Боранова — и влез във вената.

— Картата на Юрий е вярна — заяви Дежньов след няколко минути, — за което не бих се обзаложил с голям ентусиазъм. Вената е точно пред нас.

Морисън зяпна извиваща стена, която се стопяваше от погледа му нагоре и надолу, създавайки само неясно впечатление, че има плочеста структура. Морисън неспокойно си помисли, че кораба може и да не успее да се помести в нея.

76.

— София — попита Боранова, — би ли могла да придадеш на кораба някаква електрическа характеристика, която да ни помогне да влезем във вената?

Калинина не изглеждаше много сигурна.

— Едва ли, Наталия — каза Морисън. — Може би отделните клетки все още не са напълно мъртви, но организацията в тях вече е разрушена. Едва ли някоя клетка в тялото би ни приела посредством пиноцитоза или какъвто и да е друг начин.

— В такъв случай какво да правя? — каза нещастно Дежньов. — Да си пробия път със сила?

— Разбира се — потвърди Конев. — Притисни кораба към стената. Малка част от нея ще се миниатюризира и ще можеш да се вмъкнеш. Няма да е необходимо да използваш прекалено двигателите.

— А-ха! — възкликна Дежньов — Говори експерта. Вената ще се миниатюризира и ще се разпадне с цената на енергия от нашето поле, повече енергия, отколкото ако си пробием път с моторите.

— Аркадий — намеси се Боранова, — не се гневи. Сега не му е времето. Употреби умерено двигателите и използвай първото отслабване на стената на вената от миниатюризацията, и се вмъкни. Използването на двете техники ще изразходи по-малко енергия, отколкото всяка от тях поотделно.

— Можем да се надяваме — каза Дежньов, — но казването не означава, че ще стане. Веднъж, когато бях малък, баща ми каза: „Жаркото признание, синко, не е гаранция за истината.“ Каза ми го, когато най-сериозно се заклех, че не съм счупил лулата му. Попита ме дали разбирам, какво ми казва. Отвърнах, че не разбирам и той ми го обясни подробно. След това ме натупа.

— Да, Аркадий — кимна Боранова, — но сега тръгвай.

— Няма да наводниш мозъка с кръв — каза Конев. — Сега, след като Шапиров е мъртъв, не би имало значение, но, така или иначе, кръвта вече не се движи. Практически нищо няма да изтече.

— Хм — рече Дежньов, — това поражда интересен въпрос. При нормални условия, след като влезем във вената, кръвния поток би ни понесъл в определена посока. Щом кръвта не тече ще трябва да използвам двигателите, но в каква посока?

— Щом веднъж проникнем във вената — спокойно обясни Конев, — ще завиеш надясно. Така казва церебрографът ми.

— Но ако няма течение, което да ме обърне надясно и ако вляза под ъгъл наляво?

— Аркадий, ще влезеш под ъгъл надясно. Церебрографът ми казва и това. А сега, няма ли да започнеш?

— Давай, Аркадий! — окуражи го Боранова. — Нямаме друга възможност, освен да се осланяме на церебрографа на Юрий.

Корабът се насочи напред и щом носа опря в стената, Морисън почувства как се напрягат моторите. След това стената просто поддаде, отдръпна се във всички посоки и кораба се озова вътре.

Дежньов незабавно спря двигателите. Корабът се придвижи с бързо намаляваща скорост, отскочи от далечната стена, без да й причини някакви повреди при краткия контакт, доколкото можа да види Морисън, и застана успоредно на оста на огромния тунел на вената. Ширината на кораба беше доста по-голяма от половината диаметър на кръвоносния съд.

— Е — попита Дежньов, — правилно ли сме ориентирани? Ако не сме, нищо не може да се направи. Не мога да се върна назад. Твърде плътно изпълваме вената, за да може Албърт да излезе и да ни завърти, а и нямаме достатъчно енергийни ресурси, за да се миниатюризираме и да направим завой.

— Насочени сме в правилната посока — сурово каза Конев. — Просто тръгни и скоро сам ще се убедиш. Кръвоносният съд ще става по-голям с движението.

— Да се надяваме. А ако се разширява, още колко ще трябва да пътуваме докато излезем от тялото?

— Все още не мога да каза — отговори Конев. — Трябва да проследя вената на церебрографа, да се консултирам с хората в Пещерата и да уговорим вкарването на игла, колкото е възможно по-близо до мястото, където ще излезем от черепа.

— Мога ли да обясня, че не можем да се движим вечно — рече Дежньов. — С всичките тези миниатюризации и деминиатюризации, след завоите с ниска ефективност, погрешните капиляри и преследването на Албърт, сме изразходвали много повече енергия от предвиденото. Имахме много повече енергия, отколкото считахме за нужно и все пак почти я изразходихме.

— Нима искаш да кажеш, че нямаме енергия? — запита Боранова.

— Почти. Не го ли повтарям от известно време? Не ви ли предупредих, че се изчерпва?

— Но до каква степен сме я изчерпали? Да не искаш да кажеш, че няма да ни стигне, за да излезем извън черепа?

— При нормални условия щяхме да имаме достатъчно. Ако се намирахме в жива вена, можехме да разчитаме на кръвния поток, който щеше да ни отнесе. Но сега няма никакво течение. Шапиров е мъртъв и сърцето му не бие. Това означава, че ще трябва да се придвижваме на собствен ход и колкото по-студен става потока, толкова по-гъста ще става кръвта, двигателите ще трябва да работят повече и енергията ни ще се изчерпва по-бързо.

— Имаме да изминем само няколко сантиметра — каза Конев.

— Само няколко? — ядно рече Дежньов. — По-малко от една педя? Наистина ли? По нашите размери трябва да изминем километри.

— Не трябва ли да се деминиатюризираме още? — попита Морисън.

— Не можем — Дежньов вече говореше доста силно. — Нямаме достатъчно енергия. Неконтролируемата деминиатюризация не изисква енергия; напротив, тя освобождава енергия. Но контролируемата деминиатюризация… Вижте, Албърт, ако скочите от прозореца на висока сграда, ще достигнете без усилия до земята. Но ако искате да преживеете изпитанието и ако искате да се спуснете бавно, ще трябва да слезете по въже, за което ще са нужни доста усилия. Разбирате ли?

— Разбирам — промърмори Морисън.

Ръката на Калинина се прокрадна и леко стисна неговата.

— Не обръщайте внимание на Дежньов — тихо каза тя. — Мърмори и негодува, но ще ни откара.

— Аркадий — обади се Боранова, — ако разпалеността не е гаранция за истината, както току-що ни каза, тя не е и гаранция за хладния ум и правилното решение. По-скоро обратното. Така че защо просто не тръгнеш по вената и може би енергията ще ни стигне до иглата.

Корабът тръгна и Морисън си помисли, че всеки изминат метър ги приближава към спринцовката.

Мисълта не беше много успокояваща. Не би имало голяма разлика, ако до иглата не им достигне малко или много. Все пак пулса му се нормализира и спокойно загледа бързо отминаващата стена.

Червените телца и тромбоцитите изглеждаха много по-многобройни, отколкото в артериите и капилярите, през които преминаха. Тогава кръвта течеше и наоколо имаше сравнително малко обекти, които се движеха заедно с тях. Сега разнообразните тела бяха неподвижни. Корабът отминаваше безчет обекти, като ги разблъскваше наляво и надясно, оставяйки ги полюляващи се зад себе си.

От време на време подминаваха случайни бели клетки, огромни, топчести и неподвижни. Сега белите клетки бяха напълно безразлични към наличието на преминаващи чужди тела. Дори веднъж корабът просто се шмугна през една бяла клетка и я остави разкъсана зад себе си.

— Движим се в правилна посока — заяви Конев. — Вената определено е по-широка от преди.

И наистина беше така. Морисън беше го забелязал, без да схване значението на факта. Беше прекалено погълнат от самото движение.

Почувства слаб пристъп на надежда. Щеше да бъде истинска беда, ако се движеха в погрешна посока. Вената щеше да се стесни и да се пръсне, оставяйки ги да се носят в сивото вещество, с може би недостатъчно гориво, за да открият и достигнат друга вена.

Конев записваше нещо, което Дежньов му диктуваше. Кимна и попита:

— Потвърдиха ли тези цифри, Аркадий? Добре!

Прекара известно време над церебрографа, след което обяви:

— Чуйте, знаят в коя вена се намираме и ще вкарат иглата в точката, която съм отбелязал на церебрографа. Ще я достигнем след по-малко от половин час. Аркадий, можем ли да се движим още половин час?

— Вероятно малко по-малко. Ако сърцето биеше…

— Да, знам, но не бие. Наталия, мога ли да видя записките ти за онова, което сме приели от мисловните процеси на Шапиров? Искам да изпратя необработените данни навън, в Пещерата.

— Искаш да ги изпратиш за всеки случай? — попита Боранова.

— Точно това имам предвид. Дойдохме тук заради тези данни и не искам да се изгубят, ако не успеем да се измъкнем.

— Правилно, Юрий — кимна Боранова.

— Ако приемем — в гласа на Конев неочаквано прозвучаха гневни нотки, — че данните изобщо имат някаква стойност.

Отправи бърз поглед към Морисън. След това се наклони към Дежньов и двамата започнаха да предават информацията, от компютър на компютър, от малкия към големия, от вътрешността на вената към външния свят.

Калинина все още държеше ръката на Морисън, може би по-скоро за свое, отколкото за него успокоение.

— София, какво ще се случи — попита той, — ако енергията ни се изчерпи преди да достигнем до иглата?

Калинина повдигна вежди и отвърна:

— Просто ще трябва да останем на едно място. Хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят където и да сме.

— Нали няма да се деминиатюризираме, щом енергията ни свърши?

— О, не. Миниатюризацията е метастабилно състояние. Спомняте си, че ви го обяснихме. Ще останем в него неопределено дълго. Възможно е… това случайно псевдо-Брауново движение на свиване и уголемяване да предизвика спонтанна деминиатюризация, но не и преди да са изминали… Кой знае?

— Години?

— Вероятно.

— Разбира се няма да имаме голяма полза — каза Морисън. — Ще умрем от задушаване. Без енергия няма да можем да рециклираме въздушните си запаси.

— Казах, че хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят. Компютрите ни все още ще работят. Могат да срещат вената и да ни открият по електронен път или дори визуално.

— Как биха могли да открият една клетка между петдесет трилиона?

— Албърт, вие сте песимист — Калинина тупна с ръка. — Ние сме лесно различима клетка. При това можем да изпращаме радиосигнали.

— Мисля, че ще е по-добре, ако открием иглата и не се налага да ни търсят.

— Аз също. Просто исках да ви кажа, че ако привършим енергията и не открием иглата, няма да настъпи края на света.

— А ако я намерим?

— Тогава ще ни изтеглят и енергийните източници на Пещерата ще се погрижат за деминиатюризацията ни.

— Не могат ли да го направят още сега?

— Заобиколени сме прекалено плътно от големя количество неминиатюризирано вещество и ще бъде много трудно да фокусират деминиатюризиращото поле точно върху нас. След като веднъж се озовем навън, условията ще бъдат напълно различни.

В този момент Дежньов заговори:

— Всичко ли предадохме, Юрий?

— Да. Всичко.

— В такъв случай моето задължение е да ти кажа, че имаме енергия само за още пет минути движение. Може би по-малко, но със сигурност не повече.

77.

Морисън, който все още държеше ръката на Калинина, конвулсивно сви пръсти и младата жена трепна.

— Извинявайте, София.

Тя издърпа ръката си и силно я разтърка.

— Юрий, къде се намираме? — запита Боранова. — Можем ли да достигнем до иглата?

— Бих казал да — отвърна Конев. — По-бавно, Аркадий. Пести енергията, която ни е останала.

— Не, повярвайте ми — възрази Дежньов. — При сегашната скорост разцепваме кръвта със сравнително малко завихряне благодарение на аеродинамичната форма на кораба. Ако намалим скоростта, турбулентността ще нарасне и ще губим повече енергия.

— Но не трябва да подминем определеното място — каза Конев.

— Няма. Щом загася моторите, скоростта започва да пада, заради плътността на кръвта. При забавянето ни турбулентността нараства и започваме да спираме още по-бързо, така че след десет секунди сме напълно спрели. Ако имахме нормалната си маса и инерция, бързото спадане на скоростта би ни размазало в предната част на кораба.

— В такъв случай, ще спреш щом ти кажа.

Морисън се беше надигнал и отново гледаше над рамото на Конев. Прецени, че вероятно церебрографа работеше с най-голямото си увеличение. Тънката червена линия, която отбелязваше траекторията на кораба само от пресмятания, сега беше дебела и приближаваше до малко зелено кръгче, което вероятно представляваше позицията на иглата.

Но все пак позицията им се определяше само от пресмятания и беше възможно да има малка грешка. Конев непрекъснато местеше погледа си между церебрографа и гледката пред тях.

— Трябваше да се насочим към някоя артерия — неочаквано подхвърли Морисън. — След смъртта те са празни. Нямаше да губим енергия заради съпротивлението и турбуленцията.

— Безполезна идея — възрази Конев. — Корабът не може да се движи във въздуха — вероятно щеше да продължи да говори, но в този миг се сепна и извика — Спри, Аркадий! Спри!

Дежньов блъсна напред с дланта си ръчката пред себе си. Тя се отмести и Морисън почувства леко люшване напред, кораба забави движението си и почти незабавно спря.

Конев посочи с ръка. Виждаше се голям кръг, светещ оранжево.

— Използват влакнеста оптика, за да сигурни, че върха свети. Казаха, че няма да го пропусна.

— Но ние го пропуснахме — напрегнато рече Морисън. — Виждаме го, но не сме там. За да стигнем дотам, трябва да завием, а това означава Дежньов отново да прекъсне връзката.

— Няма да има полза — отвърна Дежньов. — Имам достатъчно енергия за още четиридесет и пет секунди, но определено няма да мога да потегля, след като съм спрял. Повече не можем да се движим.

— Е, ами сега? — започна Морисън почти със стон.

— Е, ами сега има друг вид възможно движение. От другата страна на тази игла има разумни същества. Аркадий, кажи им да я вкарат съвсем бавно.

Оранжевият кръг бавно се разшири и стана леко елиптичен.

— Няма да ни уцели — вмъкна Морисън.

Конев не му отвърна, а се наведе към Дежньов, за да може да говори направо по предавателя. За миг оранжевата елипса се сплеска още повече, но движението й спря веднага след командата на Конев. След това се превърна в почти правилен кръг. Иглата беше съвсем близо и сочеше право към тях.

Неочаквана всички околни обекти се раздвижиха. Смъртните очертания на червените телца и на случайните тромбоцити се размърдаха и се насочиха към кръга. Корабът също се раздвижи.

Морисън погледна нагоре и наоколо, докато оранжевия кръг ги обхвана отвсякъде, след това се плъзна покрай кораба, сви се бързо и изчезна.

— Всмукаха ни — обяви със задоволство Конев. — Вече можем спокойно да седнем. Те ще се погрижат за останалото.

78.

Морисън се опитваше с всички сили да изтрие мисълта от съзнанието си, да затвори ума си. Или щяха да се върнат обратно към стандартния свят, към нормалното, към реалността, или щяха да умрат като микроби и Вселената щеше да продължи без тях, както, между другото, неизбежно щеше да се случи след двайсет, трийсет, четиридесет години.

Затвори очи и се опита да не реагира на нищо, дори и на биенето на сърцето си. Усети леко докосване по лявата си ръка. Сигурно беше Калинина. Отдръпна ръката си, не изведнъж, а полека, с думите:

— Не сега.

Малко по-късно се обади Боранова:

— Аркадий, кажи им да евакуират секция В и да използват дистанционно управление. Ако си отидем, няма защо да повличаме и други хора с нас.

Морисън се зачуди дали наистина секция В беше евакуирана. Самият той би я евакуирал, ако му заповядаха, би я евакуирал дори и без заповед, но сигурно имаше безумци, които горяха от нетърпение да присъстват при безопасното завръщане на първия екип, изследвал живо човешко тяло. Сигурно така щяха да разказват на внуците си.

Какво ли щеше да стане с тези хора, ако се случеше да нямат внуци, ако умряха прекалено млади, за да ги видят, ако техните деца решаха никога да нямат деца, ако…

Смътно усещаше, че целенасочено се занимава с безсмислици и маловажни неща. Човек не би могъл наистина да не мисли за нищо, особено ако е посветил живота си на мисленето, но просто можеше да не разсъждава за нищо важно. В края на краищата имаше толкова много възможни мисли, които бяха по-скоро маловажни, отколкото важни, по-скоро незначителни, отколкото жизненоважни, по-скоро безсмислени, отколкото смислени, че…

Като че ли беше заспал. Когато по-късно си припомняше, почти беше убеден, че е станало точно това. Не мислеше, че е толкова хладнокръвен, но всъщност това не беше хладнокръвие, а по-скоро слабост; бягство от напрежението; усещане, че някой друг взима решенията, че най-накрая може напълно да се отпусне. А може би, макар и да не искаше да го признае, просто му беше дошло много и беше изгубил съзнание.

Отново усети леко докосване по лявата си ръка и този път не се отдръпна. Размърда се и отвори очи. Видя, че са осветени от нормална светлина. Прекалено нормална — заболяха го очите. Примигна бързо и очите му се насълзиха.

— Албърт, събудете се! — Калинина се беше навела над него.

Потърка очи и започна да схваща естественото обяснение на нещата.

— Пристигнахме ли?

— Да. Всичко е наред. Всички сме невредими и чакаме само вас. Вие сте най-близо до вратата.

Морисън погледна към отворената врата и понечи да се изправи, надигна се няколко инча и падна.

— Аз съм тежък!

— Знам — отвърна Калинина. — Самата аз се чувствам като слон. Просто се изправете бавно. Ще ви помогна.

— Не, не, всичко е наред — отблъсна предложената му ръка.

Залата беше препълнена. Ясно се виждаха лица, едно до друго, гледащи към него, усмихващи се, очакващи. Не искаше всички тези хора — съветски граждани — да видят как единствения американец става на крака с помощта на млада съветска жена.

Бавно, залитайки, но самостоятелно, той се изправи на крака, пристъпи към вратата и много внимателно слезе по малката стълбичка. Половин дузина ръце се протегнаха да му помогнат, игнорирайки думите му:

— Всичко е наред. Нямам нужда от помощ — след което изведнъж каза — Почакайте!

Преди да стъпи на твърда земя, той се обърна и погледна край Калинина, която стоеше точно зад него.

— Какво има, Албърт?

— Просто исках да хвърля един последен поглед на кораба, тъй като възнамерявам никога повече да го виждам, нито отдалеч, нито на филм или на снимка.

След това стъпи на земята, а останалите го последваха. Морисън видя с облекчение, че помагат и на останалите.

Вероятно щеше да има някаква импровизирана церемония, но Боранова пристъпи напред. Раздърпаният й вид се различаваше съществено от обичайната, добре поддържана форма, още повече че носеше само тънка памучна дреха, която зле прикриваше зрелите форми на тялото й.

— Приятели, сигурна съм че ще отбележим това фантастично пътешествие с подходяща церемония, но, моля ви, не сме в състояние да се присъединим към вас. Трябва да си починем и да се възстановим след тежките часове, така че ви моля да ни извините.

Изпратиха ги с викове и френетично махане. Единствено Дежньов се владееше достатъчно, за да приеме предложената му чаша, която съдържаше или водка, или вода. Морисън не се съмняваше, която от алтернативите отговаря на истината. След първата глътка широката усмивка на потното лице на Дежньов го потвърди.

— Колко време бяхме на кораба? — Морисън се обърна към Калинина.

— Мисля, че повече от единайсет часа.

Морисън поклати глава.

— Като че ли са минали единайсет години.

— Знам — отвърна тя със слаба усмивка, — но на часовниците им липсва въображение.

— Това един от афоризмите на Дежньов ли е, София?

— Не. Мой собствен.

— Иска ми се — каза Морисън — да отида до тоалетната, да се изкъпя, да се преоблека, да се навечерям добре, да се накрещя и напищя и да се наспя добре. Мисля, че тоалетната е на първо място.

— Ще имате всичко — отговори Калинина, — както и всички останали.

Така и стана, а вечерята се стори на Морисън особено вкусна. По време на престоя им на кораба напрежението беше подтискало апетита, но тази нужда просто бе отложена. Щом веднъж Морисън се почувства в безопасност, удобно, чист и облечен, гладът го загриза свирепо.

Главното блюдо беше печена гъска с огромни размери. Дежньов я разряза с думите:

— Бъдете сдържани, приятели мои, защото баща ми казваше: „Прекаленото ядене убива по-бързо от недояждането.“

С тези думи той сложи на себе си много по-голяма порция, отколкото на останалите.

Единственият страничен на масата беше висок, слаб, рус мъж, който бе представен като военния комендант на Пещерата, нещо, което можеше да се види веднага, тъй като беше в пълна униформа с множество медали. Останалите се държаха извънредно учтиво с него и в същото време изглеждаха много притеснени.

Докато вечеряше, Морисън почувства как напрежението се завръща. Коменданта често поглеждаше към него с мрачно изражение, но без да каже нищо. Не посмя да зададе важният въпрос в негово присъствие, а когато накрая той си тръгна, Морисън неочаквано се почувства прекалено изморен. Ако възникнеха някакви възражения, нямаше да успее да спори по подходящ начин.

И когато накрая се строполи в леглото, последната му полусъзнателна мисъл беше, че усложнения ще има.

79.

Закуската беше късно и Морисън откри, че е сервирано за двама. Само Боранова се присъедини към него.

Изпита слабо разочарование, понеже очакваше да види София Калинина, но не попита за нея. Имаше други, по-важни въпроси.

Боранова изглеждаше изморена, като че ли не беше си доспала, но въпреки това изражението й беше щастливо. Може би щастлива беше твърде силна дума. По-скоро изглеждаше доволна.

— Снощи дълго разговарях с коменданта и осъществих двустранна видео-връзка с Москва. Добре защитена. Разговарях лично с другаря Рашкин, който явно беше извънредно доволен. Не обича много показността, но ми каза, че е следил вчерашните събития и докато връзката с нас е била прекъсната, не е могъл нито да яде, нито да прави нещо друго, освен да се разхожда напред-назад. Може би преувеличаваше. Каза дори, че се е разплакал от радост, когато научил, че сме в безопасност и затова съм склонна да му повярвам. Потайните хора могат да бъдат емоционални когато бента се отприщи.

— Звучи добре за вас, Наталия.

— Не само за мен, но и за целия проект. Разбирате, предполагам, че съгласно графика не планирахме изследване на живо човешко тяло през следващите пет години. Факта, че успяхме да го направим с напълно неподходящ кораб и се върнахме живи е голям успех. Дори бюрократите в Москва разбират под какво напрежение работихме.

— Съмнявам се, че наистина постигнахме целите си.

— Имате предвид мислите на Шапиров? Това, разбира се, беше само една мечта на Юрий. Всъщност имахме късмет, че ни накара да преследваме мечтата му. Иначе никога не бихме се впуснали в подобно пътешествие. Провалът на тази мечта не засенчва успеха ни. Ако се бяхме провалили щеше да има много критики за безразсъдството, с което сме се решили на подобен опит. Но сега ние сме първите хора, влезли в живо човешко тяло и успели да се върнат живи. В историята ще остане записано, че първи са били Съветите. Още доста години няма да има подобен чужд успех. Съветските лидери го разбират добре и са много доволни. Ще бъдем подсигурени с пари за проекта за дълго, ако от време на време организираме по някой показен успех.

Боранова се усмихна широко, Морисън й кимна и вежливо се усмихна в отговор. Отряза от омлета с шунка, който беше поръчал и попита:

— Дали ще бъде дипломатично да се наблегне, че в екипажа е имало и един американец? Изобщо някъде споменава ли се за мене?

— Е, Албърт, не ни смятайте за толкова лоши. Обърнахме специално внимание на подвига ви при завъртането на кораба с голи ръце и с риск за живота.

— А смъртта на Шапиров? Надявам се, че няма да обвинят нас?

— Смъртта му беше неизбежна. Всички знаят, че го поддържахме жив само с помощта на съвременни медицински методи. Съмнявам се, че в докладите ще бъде обърнато голямо внимание на този факт.

— Във всеки случай кошмара приключи.

— Кошмара ли? Изчакайте месец-два и ще видите как ще се превърне в вълнуващ епизод, за който ще си спомняте с удоволствие.

— Съмнявам се.

— Ще видите. Ако доживеете да видите други подобни пътешествия, ще имате възможността да казвате: „Да, но аз участвах в най-първото“ и никога няма да се уморите да разказвате тази история на внуците си.

„Това е началото“, помисли си Морисън. На глас заяви:

— Виждам, че допускате, че някой ден ще видя внуците си. Наталия, какво ще стане с мен след като приключим със закуската?

— Ще излезете от Пещерата и ще се върнете в хотела.

— Не, не, Наталия. Искам да знам повече. Какво следва след това? Предупредих ви, че ако смятате да огласявате миниатюризационния проект и да организирате парад на Червения площад, аз няма да участвам.

— Изобщо не става дума за паради. Все още сме далече от огласяването, макар и да сме по-близо до него, отколкото бяхме онзи ден.

— Тогава нека да задавам открито въпроса си. Искам да се върна в Съединените щати. Веднага.

— Веднага щом е възможно. Предполагам, че ще има натиск от страна на вашето правителство.

— Надявам се — сухо рече Морисън.

— Няма да поискат да се върнете, преди да сте имали възможността да ни помогнете или — очите й го погледнаха доста строго, — от тяхна гледна точка, да ни шпионирате. Но след като свършихте своята работа, а аз съм сигурна, че имат начин да го узнаят, те ще поискат връщането ви.

— А вие трябва да ме изпратите обратно. Обещавахте го много пъти.

— Ще спазим обещанието си.

— И няма нужда да мислите, че съм ви шпионирал. Не видях нищо освен онова, което пожелахте да ми покажете.

— Знам. И все пак считате ли, че когато се завърнете в Щатите няма подробно да ви разпитат за всичко, което сте видели?

— Предполагам, че сте го знаели още когато ме доведохте тук — сви рамене Морисън.

— Така е и няма да ни попречи да ви върнем. Напълно сме сигурни, че не бихте могли да съобщите на вашите хора нещо, което те вече не знаят. Пъхат си носа в нашите работи внимателно и умело…

— Както и вашите хора си пъхат носа в нашите работи — прекъсна я с известно възмущение Морисън.

— Несъмнено — отвърна Боранова, кимвайки небрежно. — Разбира се, ще им съобщите за нашия успех, но ние нямаме нищо против. До ден днешен американците настояват, че съветската наука и техника е второкласна. Ще им предадем добър урок. Все пак има едно нещо…

— А! — възкликна Морисън.

— Не е нещо значително, но е лъжа. Не трябва да казвате, че сме ви довели тук насила. При всички публични изявления, ако възникне подобен въпрос трябва да твърдите, че сте дошли тук доброволно, за да изпробвате теорията си при условия, които няма никъде другаде по света. Изглежда напълно правдоподобно. Бихте ли го направили?

— Правителството ми знае, че не е вярно.

— Да, но самите те ще ви принудят да излъжете. Едва ли биха искали да вкарат в света в криза заради подобен инцидент. Дори в така нареченото добро ново време подобна криза между Съедините щати и Съветския съюз незабавно би предизвикала антагонизъм в останалата част на света. Съединените щати едва ли биха желали да признаят, че са позволили да бъдете отвлечен. Хайде, Албърт, лъжата е съвсем малка.

— Ако ме върнете веднага, както казахте — въздъхна Морисън, — ще си мълча по незначителния въпрос за отвличането.

— Използвахте условна форма. Казахте „ако“ — изражението на Боранова стана мрачно. — Очевидно ви е неприятно да повярвате, че съм почтена. Защо? Защото съм от Съветския съюз? Две поколения мир, две поколения съвместно съществуване, но старите навици си остават. Няма ли надежда за човечеството?

— Независимо дали новото време е добро или не, все още не харесваме държавната ви система.

— Кой ви дава право да ни съдите? Ние също не харесваме вашата. Но няма значение. Ако започнем да се караме, ще провалим деня, който би трябвало да е хубав за вас, а за мене е хубав със сигурност.

— Много добре. Няма да спорим.

— Тогава нека си кажем довиждане, Албърт, и съм сигурна, че някой ден ще се срещнем при по-добри обстоятелства — тя протегна ръка и Морисън я хвана. — Помолих София да ви придружи до хотела и да уреди отпътуването ви. Надявам се, че нямате нищо против?

— Не — Морисън силно стисна ръката й. — София ми допада.

— Усетих го — усмихна се Боранова.

80.

За Боранова денят беше щастлив и изтощението не пречеше на радостта й.

Изтощението! Колко ли дни почивка, колко ли нощи сън, колко ли време в къщи с Николай и Александър щяха да го излекуват?

Но сега беше сама и за известно време нямаше никакви задължения. Подходящ момент за почивка.

Боранова се разположи удобно на кушетката в кабинета си и се отдаде на приятни мисли — похвала от Москва придружена с повишение, почивка на Крим със съпруга и сина й. Заспа и мечтата почти се превърна в реалност. Сънуваше, че гони малкия Александър, който невнимателно влизаше в студената вода на Черно море, без да го е грижа, че може да се удави. Носеше барабан и удряше силно по-него, за да привлече вниманието му, а той упорито отказваше да се обърне.

Видението се разпадна и барабанните удари преминаха в думкане по вратата.

Смутено се надигна, приглади блузата си и се насочи раздразнено към вратата. Раздразнението й прерасна в гняв, щом видя намръщения Конев, вдигнал юмрук, за да продължи атаката си.

— Какво значи това, Юрий? — възмутено попита тя. — Така ли чукаш винаги? За теб няма ли звънец?

— Никой не отговори, но знаех, че си вътре.

Боранова го покани да влезе с късо кимване. Не гореше от нетърпение да го види, а и той не беше приятна гледка.

— Изобщо ли не си спал? Изглеждаш ужасно.

— Не ми остана време. Работих.

— Върху какво?

— А ти как мислиш, Наталия? Върху данните, които вчера получихме в мозъка.

Боранова почувства, че гнева й се изпарява. В края на краищата това изследване беше мечтата на Конев. Радостта от оцеляването беше сладка за всички останали, но не и за Конев. Само той чувстваше, че се е провалил.

— Седни, Юрий. Опитай се да го приемеш. Мисловният анализ не сработи, а и не би могъл. Шапиров беше прекалено зле. Беше пред смъртта още когато влизахме.

Конев погледна с празен поглед Боранова, като че ли не чуваше думите й.

— Къде е Албърт Морисън?

— Юрий, не е нужно да го преследваш. Направи каквото можа, но мозъка на Шапиров умираше. Чуй ме! Мозъкът умираше.

Отново празен поглед.

— Наталия, за какво говориш?

— Данните, които събрахме. Предполагаемите данни, към които се стремеше. Пътешествието е един истински успех, дори и без тях.

— Успех дори и без тях? — поклати глава Конев. — Не знаеш какво говориш. Къде е Морисън?

— Отиде си, Юрий. Свършено е. Връща се в Съединените щати. Обещах му.

— Но това е невъзможно — Конев широко отвори очи. — Не може да си отиде. Не трябва да си отива!

— Е? — спокойно рече Боранова. — А ти за какво говориш?

Конев се изправи.

— Прегледах всичките данни, глупава жено и всичко е ясно. Трябва да задържим Морисън. На всяка цена трябва да го спрем.

— Как смееш да ме оскърбяваш, Юрий — лицето на Боранова почервеня. — Веднага ми обясни или ще те отстраня от проекта. Каква е тази твоя нова мания по отношение на Албърт?

Конев вдигна ръце донякъде, като че ли чувстваше непреодолимо желание да удари някого, но нямаше нищо подходящо.

— Съжалявам, съжалявам! — прошепна той. — Взимам си думите обратно. Но трябва да ме разбереш. През цялото време, докато стояхме в мозъка и се опитвахме да се доберем до мислите на Шапиров, Албърт Морисън ни е лъгал. Знаел е какво става. Сигурно е знаел и внимателно ни е насочвал в грешна посока. Трябва да го притежаваме, Наталия, него и устройството му. Никога няма да му позволим да си отиде.