Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

23.

Най-накрая Морисън се изправи, чувствайки се малко несигурен. Не знаеше дали е от изпитата водка или от напрежението през деня, или от това последно разкритие. Пристъпи от крак на крак, сякаш искаше да застане по-стабилно, след това замислено прекоси стаята и се върна обратно.

Погледна Боранова и каза остро:

— Можете да миниатюризирате заек, така че нищо да не се случи с него. Човешкият мозък е най-сложния къс материя, който познаваме. Не смятате ли, че за разлика от всичко останало, той не може да понесе миниатюризацията?

— Всичко наши изследвания — отвърна флегматично Боранова — показват, че процеса не засяга ни най-малко взаимовръзките в обекта, подложен на миниатюризация. Теоретично, дори човешкият мозък не би трябвало да бъде засегнат от миниатюризацията.

— Теоретично! — презрително възкликна Морисън. — Как е възможно да експериментирате само на базата на теории с Шапиров, чийто мозък цените толкова високо? Провалили сте се с него, което за вас е огромна загуба. В такъв случай, как можете да сте толкова луди, че да ми предложите да участвам в същия експеримент, за да възстановя загубата? Просто ще се провалите и с мене, което аз не мога да приема.

— Не говорете глупости — възрази Дежньов. — Не сме луди. При всичките експерименти не сме подценявали опасностите. Грешката е на Шапиров.

— Донякъде е така — обади се Боранова. — Шапиров имаше ексцентрични възгледи. Мисля, че на английски го наричате лудия Питър и може би не сте твърде далече от истината. Искаше да добие опит в миниатюризацията. Твърдеше, че остарява и че не иска като Мойсей да стигне до Обетованата земя, без да влезе в нея.

— Трябвало е да му забраните.

— Аз ли? Да забраня на Шапиров? Не говорите сериозно.

— Не вие. Вашето правителство. Ако миниатюризационния процес е толкова ценен за Съветския съюз…

— Шапиров заплашваше да изостави изцяло проекта, ако не му се позволи да действа по свой начин, а не можехме да приемем подобен риск. Освен това нашето правителство не се държи по онзи деспотичен начин, с който някога се е справяло с непокорните учени. В наши дни трябва да се взема предвид мнението на световната общественост. Това е цената на глобалното сътрудничество. Не мога да кажа дали е за добро или за лошо. Във всеки случай, Шапиров беше миниатюризиран.

— Той е напълно луд — промърмори Морисън.

— Не е — възрази Боранова, — защото не предприемаме нищо без предпазни мерки. Въпреки, че миниатюризацията струва толкова скъпо и предизвика толкова вълнения в Централния координационен комитет, ние настоявахме за предпазливост. Два пъти миниатюризирахме шимпанзета и два пъти успешно ги върнахме обратно. Не открихме никакви увреждания в тях — нито при детайлно наблюдение на поведението им, нито при изследването на мозъка им с помощта на магнитен резонанс.

— Шимпанзето не е човек — вмъкна Морисън.

— Което знаехме и ние — продължи сериозно Боранова. — Затова следващия етап беше да миниатюризираме човек. Доброволец. Юрий Конев, да бъдем по-точни.

— Трябваше да съм аз — заяви Конев. — Аз чувствах най-силно, че човешкия мозък няма да бъде засегнат. Аз съм неврофизика в този проект и необходимите изчисления са мои. Не желаех друг човек да рискува разума си на базата на моите пресмятания и убеждения. Животът е едно — всички го губим рано или късно. Разумът е нещо друго.

— Толкова смел — прошепна Калинина, като гледаше пръстите си. — Истински съветски герой!

Устните й трепнаха подигравателно.

Конев игнорира думите й и като гледаше към Морисън, продължи:

— Аз съм лоялен съветски гражданин, но не го направих ръководен от подобни мотиви. Те биха били неуместни. Направих го заради благоприличието и научната етика. Бях убеден в анализите си, а каква щеше да е стойността им, ако не смеех да рискувам на тяхната база? А има и нещо друго. Когато се пише историята на миниатюризацията, моето име ще фигурира в нея като първия човек, който се е подложил на процеса. Това ще затъмни делата на пра-пра-чичо ми, който е бил генерал през Великата отечествена война. А това би ме поласкало, не заради самолюбието ми, а защото вярвам, че мирните завоевания трябва да стоят пред военните победи.

— Е, да оставим настрана идеите и да се върнем към фактите — каза Боранова. — Юрий беше миниатюризиран два пъти. Първият път беше миниатюризиран до една втора от височината си и беше възстановен без никакви проблеми. След това беше миниатюризиран до размерите на мишка и отново беше върнат към нормално състояние.

— А след това Шапиров — обади се Морисън.

— А след това Шапиров. Дотогава успявахме с големи усилия да го сдържим. Настояваше да бъде първия човек, който да бъде миниатюризиран. След първия опит на Конев, на всички ни се наложи да го убеждаваме да изчаква втория, по-драстичен експеримент. След това изгубихме всякакъв контрол върху него. Не само че ни наложи да го миниатюризираме, но и се кълнеше, че ще изостави проекта и ще напусне страната, за да продължи другаде, ако не го смалим повече от Конев. Нямахме избор. Щом „лудия Питър“, както го наричате вие, беше склонен да говори за емиграция, това щеше да надхвърли допустимото за правителството ни, дори и в наши дни. Не искахме да попадне в затвора, затова го миниатюризирахме до размерите на клетка.

— И това прехвърли границите на безопасното, нали?

— Не. Имахме всички основания да мислим, че е в пълен ред, дори и толкова миниатюризиран. Започнахме обратния процес и в един момент се случи нещастието. Деминиатюризацията започна малко по-бързо и температурата в тялото на Шапиров се увеличи над допустимото. Имаше ефекта на силна треска — недостатъчна да го убие, но напълно достатъчна да повреди завинаги мозъка му. Може би щяхме да го избегнем, ако можехме веднага да се погрижим за него. За съжаление деминиатюризацията трябваше да бъде завършена, а това отне доста време. Това беше ужасна катастрофа и единственото, което ни остава е да се надяваме, че ще успеем да спасим онова, от което се нуждаем от остатъка от мозъка му.

— Ако бъда миниатюризиран, възможно е да се появи нов нещастен случай, както го нарекохте. Така ли е?

— Да, така е — потвърди Боранова. — Не го отричам. В историята на науката има много провали и нещастни случаи. Вероятно не е необходимо да ви напомням, че е имало смъртни случаи с космонавти и от американска, и от съветска страна. Това не попречи да създадем сегашните ни колонии на Луната и в космоса, като нов дом за човечеството.

— Права сте, но всички експерименти в космоса са извършени от доброволци. Никой не е изстрелян в космоса против волята си. А аз не съм доброволец.

— Не е нужно да се плашите чак толкова. Положихме всички усилия максимално да обезопасим процеса. Между другото, няма да сте сам. Конев и Шапиров бяха сами и също толкова беззащитни като заека, защото бяха в миниатюризационно поле, разположено в открит въздух. От друга страна, вие ще бъде в кораб — модифициран вид подводница. Тя също беше миниатюризирана и деминиатюризирана без никакви проблеми. Да се осъществи експеримент с нежив обект е малко по-евтино, понеже той може да издържи по-леко повишената температура. Всъщност, подобни експеримент служат, за да се изпита надеждността и стабилността на всички компоненти.

— Наталия, не възнамерява да го направя нито сам, нито с цялата Червена армия.

Боранова не обърна внимание на забележката му.

— С вас на кораба — продължи тя — ще бъдат четирима. Аз, София, Юрий и Аркадий. Затова ви запознах с всеки от тях. Ще бъдем съдружници в най-великото изследователско пътуване. Няма да прекосяваме океан или да проникваме във вакуума на космоса. Вместо това ще навлезем в един микроскопичен океан и ще проникнем в човешкия мозък. Можете ли да бъдете учен — неврофизик и да устоите на такава съблазън?

— Да. Мога да устоя. И то много лесно. Няма да отида.

— Имаме вашия софтуер — вашата програма. Винаги я носите със себе си и тя беше с вас, когато ви доведохме тук. На борда на кораба ще имате компютър — съвсем същия модел, като онзи, който използвате в лабораторията си. Пътуването няма да бъде дълго. Ще запишете показанията на компютъра и усещанията си, след което ще бъдем деминиатюризирани и вашата част ще бъде изпълнена. Кажете, че ще се присъедините към нас! Кажете, че ще го направите!

— Няма да се присъединя към вас — каза Морисън със свити юмруци. — Няма да го направя.

— Съжалявам, Албърт, но отговора ви е неправилен. Не го приемаме.

24.

Морисън усети, че сърцето му отново започва да бие бързо. Ако това беше открито състезание на волите, не беше убеден, че може да се противопостави на тази жена, която въпреки привидната си мекота, изглеждаше направена от стомана. Нещо повече, зад нея стоеше целия апарат на Съветския съюз, а той беше сам.

— Сигурен съм, че ви е известно, че цялата тази история се основава на скалъпена романтична забележка — каза отчаяно Морисън. — Откъде знаете, че между константата на Планк и скоростта на светлината има някаква връзка? Всичко, което имате е някакво изказване на Шапиров. Дали е вярно? Споменал ли е някакви подробности? Някакви доказателства? Някакви обяснения? Някакви математически анализи? Не е ли само едно изявление, една възможност?

Морисън се постара да звучи убедително. В края на краищата, ако Шапиров им беше казал нещо съществено, те нямаше да се опитват да претърсят мозъка му в търсене на нещо полезно. Сдържа дъха си, докато чакаше отговора.

Боранова погледна към Конев, след което каза с отсянка на неохота:

— Ще продължим да ви казваме чистата и неукрасена истина. Както предположихте, нямаме нищо, освен няколко забележки на Шапиров. Той обичаше да крие разработките си, докато не беше в състояние да ни ги представи напълно облечени, така да се каже. В това отношение се държеше доста детински. Може би това беше една от проявите на ексцентричността или на гениалността му, а може би и на двете.

— Но как можете да твърдите при тези условия, че подобни непотвърдени размишления биха имали някаква стойност?

— Когато академик Шапиров заявяваше: „Чувствам, че е така и така“, винаги се оказваше, че е прав.

— Хайде де. Винаги?

— Почти винаги?

— Почти винаги! Може би този път е сгрешил.

— Съгласна съм. Може би.

— А ако наистина има някаква идея, която да го докаже, то тя може да се намира в разрушената част на мозъка му.

— Възможно е.

— Или пък, ако тази идея се намира в незасегната част на мозъка, възможно е да не успея да разтълкувам правилно мозъчните му вълни.

— Също е възможно.

— Нека да обобщим: предположението на Шапиров може да е погрешно. Дори да не е, може да бъде извън досега ни. Дори да го достигнем, възможно е да не успея да го разтълкувам. Като вземем предвид всичко това, какви са шансовете ни за успех? И не можете ли да видите, че ще рискуваме живота си за нещо, което почти сигурно ще се провали?

— Ако разгледаме доводите обективно — съгласи се Боранова, — нашите шансове са много малки. Обаче, ако не рискуваме, възможността да получим нещо е нула — кръгла нула. Ако рискуваме живота си, шансовете за успех са малки, признавам го, но не са нула. При тези условия трябва да поемем риска, въпреки че най-доброто, което може да се каже за шансовете ни за успех е, че са различни от нула.

— За мене — каза Морисън — риска е прекалено голям, а възможността за успех е твърде малка.

Боранова постави ръка на рамото на Морисън и каза:

— Това със сигурност не е окончателното ви решение.

— Със сигурност е.

— Помислете си. Помислете си какво ще е значението за Съветския съюз. Помислете за изгодите за вашата страна и за световната наука в резултат на вашето участие. За вашата слава и репутация. Всичко говори в полза на вашето участие. Срещу него са само личните ви страхове. Те са разбираеми, но всяко постижение в живота изисква преодоляване на страха.

— Колкото и да мисля, няма да променя мнението си.

— Както и да е. Помислете си до утре сутринта. Това са петнайсет част. Повече не можем да ви дадем. В края на краищата, съпоставянето на страховете и надеждите може да се проточи цял живот, а ние нямаме толкова време. Бедният Шапиров може да остане цяло десетилетие в кома, а не знаем колко дълго остатъка от мозъка му ще запази идеите му. Не смеем да чакаме прекалено дълго.

— Не мога и не желая да се безпокоя за проблемите ви.

Очевидно Боранова игнорираше всичките му доводи и откази.

— Засега няма да ви убеждаваме повече — каза тя с твърд, но учтив глас. — Ще имате възможност да си починете. Ако искате, можете да гледате холовизия, да четете книги, да мислите, да спите. Аркадий ще ви придружи до хотела и ако имате някакви други въпроси, просто го попитайте.

Морисън кимна.

— И, Албърт, помнете, утре сутрин трябва да ни съобщите решението си.

— Приемете го веднага. Няма да го променя.

— Не. Решението ви трябва да бъде, че ще дойдете с нас и ще ни помогнете. Погрижете се да достигнете до това заключение. За всички ни ще бъде по-лесно, ако го направите с охота и доброволно.

25.

Вечерята се очертаваше спокойна и замислена за Морисън. А също и не твърде питателна, защото само чоплеше храната си. Липсата му на апетит очевидно не смущаваше ни най-малко Дежньов. Той ядеше енергично и говореше непрекъснато, черпейки от големия си запас забавни истории. Във всичките баща му играеше главната роля, а разказването им пред нова аудитория му доставяше явно удоволствие. Морисън се усмихна слабо на една-две от тях, по-скоро защото от гласа на Дежньов усети, че е достигнал до възловия им момент, отколкото от някакъв интерес.

Валерия Палерон, сервитьорката, която им поднесе закуската, беше все още там. Работният й ден беше дълъг, но вероятно това се отразяваше на заплатата й или имаше дежурство. Във всеки случай, при всяко приближаване до масата тя хвърляше гневен поглед към Дежньов. Морисън си помисли, че може би не одобрява историите му, които показваха известно неуважение към съветския режим.

Морисън не беше особено очарован от мислите си. След като се появи слабата възможност да се измъкне от Пещерата и от Маленкий град, започна да чувства слабо разочарование от изпуснатия шанс. Установи, че поне малко му се иска да бъде миниатюризиран, за да може да докаже теорията си и да натрие носа на всички самодоволни глупаци, които го пренебрегваха.

От всички аргументи, които представи Боранова, някакво впечатление му направиха единствено онези, които се отнасяха лично до него. Всяко споменаване на големия принос към науката или към човечеството, или към собствената му страна беше само риторично. Но собственото му място в науката беше нещо по-сериозно. Този довод наистина го беше развълнувал.

Следващия път, когато сервитьорката премина край масата, той се размърдва.

— Докога трябва да стоите тук?

— Докато двамата ви пазачи не ви разкарат оттук — отвърна тя не много сърдечно.

— Не бързаме за никъде — намеси се Дежньов, докато изпразваше чашата си.

Говорът му беше станал неясен, а лицето му — зачервено.

— Толкова съм привързан към другарката сервитьорка, че бих стоял тук докато Волга тече, така да се каже, щом мога да гледам лицето й.

— Докато не ми се налага да гледам вашето — промърмори Палерон.

Морисън напълни чашата на Дежньов и попита:

— Какво мислите за мадам Боранова?

Дежньов се ококори към чашата и не посегна да я вдигне веднага.

— Не е първокласен учен — отвърна с отсянка на тържественост, — но е прекрасен админ-администратор. Хитра е, бързо взема решения и е напълно неподк-неподкупна. Такива хора няма, бих казал. Ако администраторът е толкова неподк… прекалено честен, това прави живота тежък. Освен това е обожателка на Шапиров и мисли, че той е непогре… не, несравн… не, неоспорим. Това е точната дума.

Морисън не беше сигурен дали правилно е разбрал руската дума.

— Искате да кажете, че тя мисли, че той е винаги прав.

— Точно така. Ако той намекне, че знае как да направи миниатюризацията по-евтина, тя е сигурна, че наистина може. Юрий Конев също е сигурен. Той е още един от обожателите. Но в мозъка на Шапиров ще ви изпрати Бора-Боранова. Ще ви изпрати там по един или друг начин. Има си своите методи. Що се отнася до Юрий, този хлапак, той е истинския учен на групата. Наистина е блестящ.

Дежньов кимна тържествено и отпи от чашата си.

— Интересуват ме Юрий Конев — каза Морисън, като проследи с поглед пътя на чашата — и онази млада жена, София Калинина.

Дежньов се засмя похотливо:

— Хубаво парче! — след което тъжно поклати глава. — Липсва и чувство за хумор.

— Както разбрах, тя е женена.

Дежньов поклати глава по-енергично, отколкото го изискваше ситуацията.

— Не.

— Каза, че има дете.

— Да, момиченце, но знаете, че бременността не идва от подписа в гражданското. Необходими са креватни игри, независимо дали е женена или не.

— А пуританската съветска власт одобрява ли го?

— Не, но никой не е искал одобрението им — Дежньов избухна в смях. — Освен това, като учен в Маленкий град, тя има по-специално положение. Властите гледат по друг начин.

— Стори ми се — каза Морисън, — че София е силно заинтересована от Конев.

— Забелязахте ли го? Не е необходимо да сте особено проницателен. Толкова е заинтересована, че ясно показа приноса на Юрий за появата на това дете в онази игра, за която споменах.

— О-о?

— Но той го отрича. При това твърде енергично. Доста комично е, че продължава да работи с нея. Нито единият, нито другия могат да бъдат освободени от проекта. Единственото, което му остава е да се преструва, че тя не съществува.

— Забелязах, че не поглежда към нея, но по-рано сигурно са били приятели.

— Доста близки, ако може да й се вярва. Ако е вярно, държали са се много дискретно. Но каква е разликата? Не се нуждае от помощта му, за да гледа детето. Заплатата й е голяма, а когато е на работа, за него се грижат в детската градина. Остават само емоциите й.

— Чудя се, какво ли ги е разделило?

— Кой знае? Любовниците приемат споровете си прекалено сериозно. Никога не съм се влюбвал, в поетичния смисъл на думата. Ако имам момиче, аз си играя с него. Ако се уморя, махам се. Досега съм имал щастието да се запознавам с момичета, които са също толкова прагматични — каква добра дума, нали? — колкото и аз, и не са ми причинявали безпокойства. Както казваше баща ми: „Идеалната жена е онази, която не причинява безпокойства.“ Честно казано, понякога те се уморяват преди мене, но какво от това? Момичето, на което съм омръзнал не е подходящо за мене, а има и други.

— Предполагам, че Юрий мисли по същия начин, нали?

Дежньов беше изпразнил чашата си и когато Морисън посегна да му я напълни, я закри с ръка.

— Стига! Достатъчно.

— Никога не е достатъчно — каза кротко Морисън. — Бяхте започнали да ми разказвате за Юрий.

— Какво има за казване? Юрий не е от онези хора, които прелитат от жена на жена, но чух… — загледа се в Морисън със замъглен поглед. — Знаете как се узнават тези неща — един каже на друг, той казва на трети и никой не знае дали онова, което чува има нещо общо с истината. Но чух, че когато Юрий е бил в Съединените щати, за да се образова по западен стил, срещнал едно американско момиче. Както казват, влязла красивата американка и излязла бедната съветска София. Може би това е причината. Може би се е върнал променен и все още мечтае за изгубената отвъд океана любов.

— Заради това ли София е толкова зле настроена към американците?

Дежньов погледна към чашата с водка и отпи малко.

— Нашата София никога не е харесвала американците. Това не е изненадващо — Дежньов се наклони към Морисън, така че се усети тежкия му дъх на храна и водка. — Без да ви засягам, у нас американците не се радват на голяма любов.

— Не съм засегнат — каза спокойно Морисън, наблюдавайки как Дежньов бавно отпуска глава и я подпира на ръцете си. Дишането му стана тежко.

Изчака го около половин минута, след което махна с ръка на сервитьорката.

Тя дойде веднага, като полюляваше хълбоците си. Погледна към заспалия Дежньов с отвращение.

— Е, искате да взема големите щипци и да отнеса нашия принц в леглото му?

— Не още, мис Палерон. Както знаете, аз съм американец.

— Това го знаят всички. Достатъчно е да кажете само три думи и масите, и столовете в столовата започват да си кимат и да си подхвърлят: „Този е американец.“.

Морисън трепна. Винаги се беше гордял с правилния си руски, а тази жена за втори път му се присмиваше.

— Както и да е — продължи той. — Аз бях докаран тук насила. Вярвам, че е било направено без знанието на съветските власти, които, ако знаеха, не биха одобрили подобно действие и биха го предотвратили. Хората тук, по-точно д-р Боранова, която наричате царицата, са действали на своя глава. Съветското правителство трябва да го узнае и тогава ще предприеме бързи действия, за да ме върне обратно в Съединените щати и да предотврати нежелания от никого международен инцидент. Съгласна ли сте?

Сервитьорката постави ръце на кръста си.

— И какво значение има за някой тук или в Съединените щати дали съм съгласна или не съм? Да не съм дипломат? Да не съм превъплътения дух на цар Петър, Великия пияница?

— Можете да се погрижите — каза Морисън с известна неувереност — правителството да го научи. При това бързо.

— Какво си мислите, американецо? Трябва само да кажа на любовника си, който е в президиума и всичко ще бъде наред? Какво общо имам аз с правителството? Нещо повече, при това го казвам напълно сериозно, другарю чужденец. Не желая повече да ми говорите по този начин. Много добри, лоялни граждани са били безнадеждно компрометирани от бъбриви чужденци. Разбира се, аз веднага ще докладвам на другарката Боранова и тя ще се погрижи да не ме оскърбявате повече по този начин.

Тя се отдалечи бързо с намръщено изражение пред погледа на слисания Морисън. А след това му се зави свят от изненада, когато чу гласа на Дежньов да казва:

— Албърт, Албърт, доволен ли сте, дете мое?

Дежньов беше вдигнал глава и макар очите му да бяха малко кръвясали, гласът му беше изгубил нечленоразделността си.

— Чудех се защо толкова припряно ми доливате чашата, така че се престорих на пиян. Беше много интересно.

— Не сте ли пиян? — попита Морисън, с очи облещени от изненада.

— Определено съм бил и по-трезвен през живота си — отвърна Дежньов, — но съм в пълно съзнание и не съм го губил. Вие, непиещите, имате неправилни схващания за скоростта, с която един възрастен съветски гражданин пада в безсъзние от пиене. Това показва колко опасно е да не пиете.

Морисън все още не можеше да повярва на отказа на сервитьорката да му помогне.

— Казахте, че тя е оперативен работник на разузнаването.

— Така ли? — Дежньов сви рамене. — Мисля, че казах, че я подозирам, но подозренията често са погрешни. Освен това, мой малки Албърт, тя ме познава по-добре от вас и вероятно не е останала с впечатлението, че съм пиян. Обзалагам се на десет рубли срещу копейка, че е знаела, че слушам и с двете си уши. Какво бихте очаквали да каже при подобни обстоятелства?

— В такъв случай — окуражи се Морисън — тя все пак ме изслуша и въпреки всичко ще съобщи на съответното ведомство. За да се избегне международен инцидент, вашето правителство ще нареди да ме освободите, вероятно с извинения, а вие тук ще има дълго да обяснявате. По-добре ме освободете и ме изпратете обратно в Съединените щати по собствена инициатива.

— Губите си времето, мой хитри интриганте — разсмя се Дежньов. — Имате твърде романтична представа за нашите власти. Предполагам, че ще ви освободят някой ден, но, въпреки вероятните затруднения, това няма да стане преди да бъдете миниатюризиран и…

— Не вярвам, че някой, заемащ достатъчно отговорен пост, знае, че сте ме отвлекли. Щом разберат, няма да го одобрят.

— Може би не знаят и може би ще скръцнат със зъби, щом разберат, но какво могат да направят? Държавата е инвестирала твърде много пари в този проект, за да ви позволи да си отидете, преди да се опитате да го направите използваем на практика. Това е единствената възможност да се възвърнат вложените пари, а дори и нещо повече. Е? Не ви ли изглежда логично?

— Не, защото няма да ви помогна — Морисън почувства, че сърцето му отново се свива. — Няма да позволя да бъда миниатюризиран.

— Това е задачата на Наталия. Ще се ядоса и няма да прояви никакво съжаление. Осъзнавате, че се опитахте да хвърлите всички ни в немилост пред правителството, така че някои от нас могат да бъдат пенсионирани или дори нещо по-лошо. И това, след като се отнесохме към вас с пълно разбиране и любезност.

— Вие ме отвлякохте.

— Дори това беше извършено много любезно. Нараниха ли ви? Малтретираха ли ви? Въпреки това се опитахте да ни навредите. Наташа ще ви го върне.

— Как? Със сила? С мъчения? С наркотици?

Дежньов вдигна очи към тавана.

— Колко малко познавате нашата Наташа. Тя не върши подобни неща. Аз бих го направил, но тя — никога. Тя е толкова кротка, колкото и вие, но по свой начин. Но ще ви принуди да дойдете с нас.

— Нима? Как?

— Не знам. Никога не съм разбирал как го прави. Но винаги успява. Ще видите.

Усмивката му доби вълчи вид. И когато Морисън видя тази усмивка, разбра, че възможност за бягство няма.

26.

На следващата сутрин Морисън и Дежньов се върнаха в Пещерата. Влязоха в голям кабинет, без прозорци, със светещ таван, който Морисън не беше виждал преди. Очевидно не беше на Боранова и като всяко помещение, изградено с демонстративна разточителност на място, беше много внушителен.

Боранова седна зад масивното бюро. На стената зад нея висеше портрет на съветския президент, гледащ намръщено. В ъгъла вляво от нея беше поставен апарат за студена вода, а в другия ъгъл — проектор на микрофилми. Върху бюрото имаше малка пишеща машина. Това беше всичко. Останалата част от стаята беше празна.

— Докарах го, както виждаш — каза Дежньов. — Немирникът се опита да използва очарователната Палерон, за да организира бягството си, като заговорничи с правителството зад гърба ни.

— Получих доклада й — отвърна спокойно Боранова. — Аркадий, моля, излез. Искам да остана сама с професор Албърт Морисън.

— Дали е безопасно, Наташа?

— Така мисля. По мое мнение Албърт не е привърженик на насилието. Албърт, ще бъда ли в безопасност?

За първи път през деня Морисън каза нещо:

— Нека да не си играем. Какво искате, Наталия?

Боранова махна повелително с ръка и Дежньов излезе.

— Защо го направихте? — попита тя, след като вратата се затвори. — Защо се опитахте да заговорничите с някой, считан от вас за агент на разузнаването? Толкова лошо ли се отнасяме с вас?

— Да — гневно отвърна Морисън. — Защо никой от вас не иска да разбере, че няма да се примиря с отвличането си в Съветския съюз? Защо очаквате от мене благодарности? Защото не ми счупихте главата? Вероятно щяхте да го направите, ако здравата ми глава нямаше по-голяма стойност за вас.

— Ако вашата глава нямаше стойност за нас, нямаше да се занимаваме с вас. Знаете това, а също и обстоятелствата, които ни принуждават. Обяснихме ги внимателно. Щях да ви разбера, ако просто се бяхте опитали да избягате. Но ако вашия заговор беше успял, щяхте да унищожите проекта, а може би и нас самите. Надявали сте се, че правителството няма да одобри действията ни и ще се ужаси. Какво мислите, че щеше да се случи с нас в такъв случай?

Морисън присви устни и я погледна намръщено.

— Не успях да измисля друг начин за бягство. Говорите за обстоятелствата, които ви принуждават. Така е и с мене.

— Албърт, опитахме всички разумни начини да ви убедим да ни помогнете. Не сме употребявали нито сила, нито заплахи, нищо неприятно, откакто пристигнахте тук. Вярно ли е?

— Предполагам.

— Предполагате? Вярно е. Но всичките ни опити се провалиха. Мисля, че все още отказвате да ни помогнете.

— Все още отказвам и ще продължа да отказвам.

— В такъв случай, принудена съм да предприема следващата стъпка, колкото и да ми е неприятно.

В Морисън се прокрадна страх и почувства, че сърцето му прескочи един удар, но отчаяно се опита да се държи непокорно.

— Каква е тя?

— Ще се върнете у дома си, в Америка. Щом всичките ни опити да ви убедим пропаднаха, ще ви върнем.

— Сериозно ли говорите?

— Изненадан ли сте?

— Да, изненадан съм, но съм съгласен. Приемам думата ви. Кога си тръгвам?

— Точният момент зависи от историята, която ще разкажем.

— Какво сте намислили? Кажете истината.

— Албърт, ще има трудности. Правителството ще има известни затруднения, защото ще трябва да отрече даването на разрешение за действията ми. Ще имам сериозни неприятности. Не очаквайте от мене да постъпя по този начин.

— И какво можете да кажете вместо това?

— Че сте дошли тук по свое желание, за да ни помогнете за проекта.

Морисън енергично поклати глава.

— За мене това ще бъде също толкова трудно, колкото и за вас признаването на отвличането ми. Макар да живеем в добрите нови времена, старите навици умират трудно и американската общественост ще бъде повече от подозрителна към американски учен, който е отишъл в Съветския съюз, за да им помага за техен проект. Старото съперничество е живо, а аз трябва да мисля за репутацията си.

— Да, този проблем съществува — съгласи се Боранова, — но от моя гледна точка, бих предпочела вие да имате неприятности, а не аз.

— Но аз няма да го позволя. Съмнявате ли се, че ще се поколебая да кажа цялата истина в подробности?

— Но, Албърт — тихо каза Боранова, — предполагате ли, че някой ще ви повярва?

— Разбира се. Американското правителство знае, че ме помолихте да дойда в Съветския съюз и аз отказах. Следователно, бил съм отвлечен, за да попадна там.

— Страхувам се, че Американското правителство няма да приеме тази версия, Албърт. Дали ще се осмелят да кажат, че съветските агенти са измъкнали американец от удобната му хотелска стая и са го пренесли през земи и морета, без службите на американския закон да го узнаят? Като се има предвид съвременната американска супертехника, с която толкова се гордеете, това ще означава, че или някой е бил некомпетентен, или в някой отдел на разузнавате има предател. Мисля, че вашето правителство ще предпочете света да научи, че сте отишли доброволно в Съветския съюз. Освен това, те настояваха да дойдете доброволно в Съветския съюз, нали?

Морисън не отговори.

— Разбира се, че е така — продължи Боранова. — Искали са от вас да разберете колкото е възможно повече за миниатюризацията. Ще трябва да им отговорите, че сте отказали да бъдете миниатюризиран. Всичко, което можете да им съобщите е, че сте наблюдавали миниатюризацията на заек, което те ще приемат за някакъв трик от наша страна. Ще решат, че грижливо сме ви измамили и че сте ги провалили. Няма да горят от нетърпение да ви подкрепят.

Морисън трескаво обмисляше възможностите.

— Наистина ли възнамерявате да ме поставите в такова положение, че да бъда сметнат за шпионин и предател на своя народ? Това ли ще направите?

— Не, не, Албърт. Ще кажем цялата истина, доколкото можем. Всъщност, бихме искали да ви защитим, въпреки че не показахте желание да направите същото за нас. Ще обясним, че най-големият ни учен, Пьотр Шапиров е в кома и че се е изказвал положително за вашата неврофизична теория, преди да му се случи тази трагедия. Поради това сме се обърнали към вас и сме ви помолили да използвате теорията и опита си, за да го изведете от комата. Не можете да възразите на това. Ще се представите като голям хуманист пред света. Възможно е вашето правителство да подкрепи тази версия. Със сигурност ще предпази и тях, а също и нашето правителство от евентуални затруднения. И е почти истина.

— А миниатюризацията?

— Единствено за нея ще се отклоним от истината. Не можем да я споменем.

— Но какво ще ме накара да не я споменавам?

— Фактът, че никой няма да ви повярва. Приехте ли съществуването на миниатюризацията, докато не се убедихте с очите си? А вашето правителство няма да желае да разпространява мнението, че Съветският съюз е постигнал миниатюризацията. Няма да искат да плашат американската общественост, докато не са сигурни, че Съветският съюз наистина владее процеса или, още по-добре, докато и те не я притежават. И, ето, стигаме до вас, Албърт. Ще ви изпратим у дома с безобидна история, в която не се споменава миниатюризацията, която не затруднява нито вашата, нито моята страна и която ще свали от вас всяко подозрение, че сте предател. Доволен ли сте?

Морисън несигурно се загледа в Боранова, рошейки косата си, докато стана на кичури.

— Но как ще обясните, че ме връщате обратно? Не можете да кажете, че Шапиров се е възстановил с моя помощ, докато той наистина не се възстанови, за да можете го представите. Нито пък можете да заявите, че е умрял, преди да съм успял да му помогна, освен ако наистина скоро не умре. Иначе ще трябва да обяснявате защо все още е в кома или защо се е върнал към живота. Не можете вечно да криете положението.

— Точно този проблем ни безпокои, Албърт. Много сте умен, щом се досетихте за него. В крайна сметка, изпращаме ви обратно само няколко дни след пристигането ви и защо? Боя се, че единствената логична причина, която можем да посочим е, че сме открили, че сте шарлатанин. Довели сме ви тук, за да помогнете на бедния Шапиров, но бързо сме открили, че вашите идеи са несвързани безсмислици и с голямо разочарование сме ви изпратили обратно. Това няма да ви навреди, Албърт. Да си шарлатанин не е същото като шпионин.

— Наталия, не се правете на невинна. Не можете да го направите.

Морисън пребледня от гняв.

— Но е напълно логично, нали? Никой във вашата област не ви взима на сериозно. Надсмиват се над схващанията ви. Ще се съгласят с нас, че неврофизичните ви предположения са несвързани безсмислици. Ще сме смутени, от факта, че сме били толкова наивни, за да ви вземем на сериозно. Но истината е, че Шапиров, който имаше толкова високо мнение за вас, е бил на границата на пълен нервен срив, без ние да знаем, така че не можем да го виним за налудничавото му възхищение към вас.

— Но вие ще ме направите на шут — разтрепериха се устните на Морисън. — Не можете просто така да разрушите репутацията ми.

— Но, Албърт, за каква репутация говорите? Вашата жена ви е напуснала. Хората говорят, че го е направила, защото сте разбили кариерата си с вашите луди идеи и това е била последната капка, която е преляла чашата. Чухме, че договора ви няма да бъде подновен и не сте успели да си намерите друга работа. Свършен сте като учен, а тази история само ще потвърди онова, което вече съществува. Може би ще успеете да намерите друг начин за преживяване, извън науката. Вероятно щяхте да го потърсите и без да сме се докосвали до вас. Това ви е утехата.

— Но, Наталия, вие лъжете и знаете, че лъжете. За вас няма ли етика? Възможно ли е един почтен учен да стори това на свой събрат?

— Албърт, вчера вие не реагирахте на абстракции, а днес е мой ред да постъпя по същия начин.

— Някой ден учените ще открият, че съм бил прав. Как ще гледате хората тогава?

— Дотогава може би всички ще сме мъртви. Освен това, знаете, че не винаги събитията се развиват по този начин. Франц Месмер, въпреки че открива хипнотизма, е бил считан за измамник и шарлатанин. Когато Джеймс Брейд преоткрива хипнотизма, той получава пълно признание, но Месмер все още се счита за измамник и шарлатанин. Между другото, дали наистина лъжем, когато ви наричаме шарлатанин?

— Разбира се, че лъжете!

— Нека да се обоснова. Защо отказвате да участвате в опит по миниатюризация, който може да ви позволи да потвърдите теорията си и е възможно да увеличи познанията ви за мозъка с цял порядък? Подобен отказа може да се дължи единствено на факта, че сте сигурен в погрешността на теорията си, че сте или глупак, или мошеник, или и двете. А вие не искате да оборите тези предположения извън всяко съмнение, като се подложите на миниатюризация.

— Не сте права.

— Нима очаквате да повярваме, че отказвате миниатюризацията просто защото се страхувате? Че проваляте шанса си за знания, слава, известност, победа, реабилитация след годините на презрение само защото сте изплашен? Албърт, не е възможно да имаме толкова ниско мнение за вас. Много по-логично е да повярваме, че сте измамник и няма да се поколебаем да го кажем.

— Американците няма да повярват в подобно твърдение на Съветите.

— О, Албърт, разбира се, че ще повярват. Когато ви освободим, нашите обяснения ще се появят едновременно във всички американски вестници. Ще са пълни с тях. Те са най-забавните в света, а думата „най-свободни“, с която толкова се гордеете, за тях означава единствено, че смятат самите себе си за закон. Те са толкова горди от себе си, че никога не се уморяват да го повтарят пред нашата по-улегнала преса. За тях историята ще бъде толкова приятна: „Американски измамник премята глупавите Съвети.“ Отсега мога да си представя заглавията. Всъщност, можете да направите куп пари от цикъл лекции. Нали се сещате: „Как прекарах Съветите.“ След това можете да им разкажете всичките глупости, в които сте ни убедили преди да ви хванем и публиката ще се смее до припадък.

— Наталия, защо искате да ми причините това — прошепна Морисън.

— Аз? Аз не ви причинявам нищо. Вие си го причинявате сам. Искате да си отидете и понеже не успяхме да ви накараме да се съгласите на миниатюризация, нямахме друг избор, освен да се съгласим. След като веднъж сме се съгласили да ви изпратим обратно, всичко останало следва логически, стъпка по стъпка.

— Но в такъв случай, аз не мога да се върна у дома. Не желая да разбивам непоправимо живота си.

— На кого му пука, Албърт? На бившата ви жена? На децата ви, които вече не живеят с вас и винаги могат да променят имената си? На вашия университет, който ви уволнява? На вашето правителство, което ви изостави? Не унивайте. Никой няма да се заинтересува. След първоначалния силен смях в цялата страна ще бъдете забравен завинаги. Ще умрете без некролог, освен ако някой вестник, който не възразява срещу безвкусицата, не реши да ви изпрати в гроба с един последен изблик смях.

Морисън отчаяно поклати глава.

— Не мога да си отида.

— Трябва да си отидете. Не можете да стоите тук, освен ако не желаете да ни помогнете, а вие не искате да го направите.

— Не мога да си отида у дома при тези условия.

— Каква е алтернативата?

Морисън погледна жената, която го наблюдаваше с такава нежна загриженост.

— Приемам алтернативата — прошепна той.

Боранова остана втренчена в него цяла, дълга минута.

— Албърт, не желая да ви разбера погрешно. Кажете съгласието си в явен вид.

— Трябва да съглася или да бъда миниатюризиран, или да бъда унищожен. Така ли е?

— Представяте възможностите много грубо. Предпочитам да го формулираме по друг начин. Или до обяд ще се съгласите да ни помогнете, или в два следобед ще бъдете на самолета към Съединените щати. Какво ще кажете? Сега е почти единайсет. Имате повече от час да решите.

— Каква полза има? Един час няма да промени нищо. Ще бъда миниатюризиран.

— Ще бъдем миниатюризирани. Няма да сте сам — Боранова се протегна и натисна един бутон върху бюрото.

Дежньов влезе веднага.

— Е, Албърт. Изглеждате толкова тъжен, толкова съкрушен, че се досещам, че сте решили да ни помогнете.

— Няма нужда да правиш иронични забележки — намеси се Боранова. — Албърт ще ни помогне, а ние ще му бъдем признателни за помощта. Решението му е доброволно.

— Сигурен съм — каза Дежньов. — Как го постигна този път, Наташа? Не мога да кажа как, но знаех, че ще успееш. Трябва да ви поздравя, Албърт. Отне й малко повече, отколкото предполагах.

Морисън само ги гледаше отнесено. Почувства се така, сякаш е глътнал ледено кубче, което не се топеше, а охлаждаше стомаха му до точката на замръзване.

Освен това трепереше.