Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

1.

— Извинете. Говорите ли руски? — каза на ухото му нисък глас, определено контраалт.

Албърт Джонас Морисън застина в креслото си. Залата беше затъмнена, а екранът на компютъра настойчиво показваше графики, които никой не гледаше.

Вероятно се беше унесъл в дрямка. Когато седна, от дясната му страна със сигурност имаше някакъв мъж. Кога се беше превърнал в жена? Или беше станал и жената беше седнала на мястото му?

Морисън се изкашля и запита:

— Казахте ли нещо, госпожо?

Не можеше да я види ясно в мрачната зала, а трепкащата светлина от компютърния екран по-скоро замъгляваше образа й. Забеляза, че е с права, черна коса, изпъната гладко, покриваща ушите — без украшения.

— Попитах дали говорите руски.

— Да, говоря. Защо се интересувате?

— Защото това ще ме улесни. Моят английски понякога ми изневерява. Вие ли сте д-р Морисън? А.Дж.Морисън? Не съм сигурна в тази тъмнина. Простете ако съм сгрешила.

— Аз съм А.Дж.Морисън. Познавам ли ви?

— Не, но аз ви познавам.

Ръката й се протегна и докосна леко ръкава на сакото му.

— Имам голяма нужда от вас. Слушате ли какво говорят? Струва ми се, че не.

Разбира се и двамата шепнеха.

Морисън неволно се огледа. Залата беше полупразна и никой не седеше наблизо. Шепотът му се сниши до нивото на нейния глас.

— Дори и така да е? Какво от това?

Стана любопитен просто от скука. Изказването беше го приспало.

— Ще дойдете ли с мене? Казвам се Наталия Боранова.

— Къде да дойда с вас, мис Боранова?

— В кафето, за да можем да поговорим. Много е важно.

Така започна цялата история. По-късно Морисън реши, че присъствието му в определена зала, факта, че не беше нащрек и че беше достатъчно заинтригуван и поласкан, за да поиска да тръгне с жената, която му каза, че се нуждае от него, нямат значение.

В края на краищата, тя щеше да го открие където и да беше, щеше да сграбчи и да го накара да я изслуша. Може би нямаше да бъде толкова лесно при други условия, но щеше да доведе до същото. Със сигурност.

Нямаше начин да се измъкне.

2.

Сега можеше ясно да я разгледа на нормална светлина. Не беше толкова млада, колкото си мислеше. Трийсет и шест? Може би четиридесет?

Тъмна коса. Без никакво сиво. Ясни черти. Гъсти вежди. Силна челюст. Приятен нос. Силно тяло, но не дебело. Висока почти колкото него, въпреки че носеше обувки с нисък ток. Като цяло — жена, която беше привлекателна, без да е красива. Човек може да привикне към такава жена, реши той.

Въздъхна, щом си представи своя образ в огледалото. Оредяваща пясъчноруса коса. Повехнали сини очи. Тясно лице, слабо, жилаво тяло. Остър нос, приятна усмивка. Поне така се надяваше. Но със сигурност, не беше лице, към което да привикнеш. На Бренда и беше омръзнало за малко повече от десет години. Четиридесетият му рожден ден щеше да е пет дни след петата годишнина, откакто разводът им беше оформен окончателно и официално.

Келнерката донесе кафетата. Седяха, без да говорят и се гледаха преценяващо. Накрая Морисън реши, че трябва да каже нещо.

— Никаква водка? — опита се да каже нещо, което да разсее напрежението.

Тя се усмихна и заприлича още повече на рускиня.

— Никаква Кока-Кола?

— Ако това е американския навик, тя поне е по-евтина.

— И има за какво.

— Толкова ли сте бърза и на руски? — засмя се Морисън.

— Да опитаме. Нека да поговорим на руски.

— Ще звучим като двойка шпиони.

Последното й изречение беше казано на руски. Така й отговори и Морисън. Промяната на езика не му направи впечатление. Можеше да го говори и разбира със същата лекота, с която и английския. Трябваше да бъде така. Ако един американец искаше да бъде учен и да следи литературата, трябваше да знае руски, както и един руски учен — да може да се справя с английския.

Например тази жена, Наталия Боранова, въпреки преструвката й, че не владее добре английски, го говореше гладко и с едва доловим акцент.

— А защо ще изглеждаме като шпиони? В Съветския съюз има стотици хиляди американци, говорещи английски, както и стотици хиляди съветски граждани, които говорят руски в Съединените щати. Вече не живеем в лошите стари времена.

— Така е. Пошегувах се. Но, в такъв случай, защо искате да говорим на руски?

— Д-р Морисън, намираме се на ваша територия и това ви дава психологическо предимство, нали? Ако говорим на моя език, това донякъде ще балансира разликите.

Морисън отпи от кафето си.

— Както желаете.

— Кажете, д-р Морисън. Познавате ли ме?

— Не. Никога не съм ви срещал.

— А името ми? Наталия Боранова? Чували ли сте за мен?

— Простете ми. Ако работехте в моята област, щях да съм чувал за вас. Понеже не съм, допускам, че не сте в моята област. Трябва ли да ви познавам?

— Можеше да помогне, но няма значение. Аз, обаче, ви познавам. Всъщност, знам доста неща за вас. Кога и къде сте роден. Къде сте учил. Факта, че сте разведен и че имате две дъщери, които живеят с бившата ви жена. Знам каква е длъжността ви в университета и с какви изследвания се занимавате.

Морисън сви рамене.

— В нашето общество движено от компютри, не е трудно да се намери изброеното от вас. Раздразнен или поласкан ли трябва да бъда?

— Защо избрахте тези алтернативи?

— Зависи дали ми казвате, че съм известен в Съветския съюз, което би ме поласкало или че съм бил цел на разследване, което би могло да бъде дразнещо.

— Нямам намерение да бъда нечестна с вас. Аз ви проучих, поради причини, които са важни за мене.

— По какви причини? — хладно запита Морисън.

— На първо място — че сте неврофизик.

Морисън беше привършил кафето си и разсеяно махна да му долеят още. Чашата на Боранова беше наполовина пълна, но тя очевидно беше изгубила интерес към кафето.

— Има и други неврофизици.

— Но не като вас.

— Несъмнено, опитвате се да ме ласкаете. Това е възможно, единствено защото не знаете нищо за мен. Нищо съществено.

— Че не сте успели? Че вашите методи за анализ на мозъчните вълни не са официално приети във вашата област?

— Щом знаете това, тогава защо ме преследвате?

— Защото в нашата страна имаме неврофизик, който познава вашите трудове и смята, че са блестящи. Скочили сте доста навътре в неизвестното, твърди той и може би грешите. Дори и така да е, вие грешите блестящо.

— Греша блестящо? Това доколко се отличава от обикновената грешка?

— Според него не е възможно да се греши блестящо, без изобщо да не се греши. Дори и да не сте прав в някои аспекти, повечето от онова, което твърдите ще се окаже полезно и може би вие ще сте напълно прав.

— Кой е този особняк, който има такова мнение за мене? Ще го спомена с благодарност в следващата си статия.

— Казва се Пьотр Леонидович Шапиров. Познавате ли го?

Морисън се отпусна назад. Не го очакваше.

— Дали го познавам? Срещал съм го. Наричах го Пийт Шапиро. Хората тук, в Съединените щати, мислят, че той е толкова луд, колкото и аз. Ако се разбере, че той ме поддържа, това ще е просто още един гвоздей в ковчега ми. Слушайте, кажете на Пийт, че оценявам подкрепата му, но ако наистина иска да ми помогне, моля ви, помолете го да не казва на никого, че е на моя страна.

Боранова го изгледа неодобрително.

— Не сте много сериозен. Всичко ли е шега за вас?

— Не. Само аз. Аз съм шегата. Попаднах на нещо наистина голямо и не мога да убедя никого в правотата си. Освен Пийт, както разбрах току-що, но той не се брои. Напоследък дори не успявам да публикувам статиите си.

— Тогава елата в Съветския съюз. Можем да използваме вас и вашите идеи.

— Не, не. Няма да емигрирам.

— Кой ви кара да емигрирате? Ако искате да бъдете американец, никой няма да ви пречи. Но сте посещавали Съветския съюз и можете да го посетите още веднъж, и да останете за известно време. След това ще се върнете в родината си.

— Защо?

— Вие имате безумни идеи и ние имаме безумни идеи. Възможно е да успеете да ни помогнете.

— Какви безумни идеи? Вашите, имам предвид. Знам какви са моите.

— Не са подходящи за обсъждане, докато не разбера, че може би желаете да ни помогнете.

Морисън все още седеше отпуснат назад, осъзнавайки смътно шума около него от хората, които пиеха, ядяха, разговаряха — повечето от тях със сигурност от конференцията. Загледа се в жената, която допускаше, че лудите му идеи може и да са верни, и се зачуди какъв ли…

— Боранова! — викна Морисън, досещайки се внезапно. — Чувал съм за вас. Разбира се. Пийт Шапиро спомена името ви. Вие сте…

Във възбудата си беше заговорил на английски. Боранова протегна ръка към неговата и заби нокти в кожата му.

Морисън се задави и млъкна, а тя отдръпна ръката си.

— Извинявайте! Не исках да ви нараня.

Морисън се загледа в следите върху ръката си, едната от който вероятно щеше да посинее.

— Вие сте миниатюризатор — каза той тихо на руски.

3.

Боранова го изгледа с мълчаливо спокойствие.

— Предлагам да се поразходим и да седнем на някоя пейка край реката. Времето е прекрасно.

Морисън държеше слабо наранената си ръка в другата. Помисли си, че малцина погледнаха към тях, когато извика на английски, но сега вече никой не проявяваше интерес.

— Не желая — поклати отрицателно глава. — Трябва да присъствам на конференцията.

Боранова се усмихна, като че ли той се беше съгласил със забележката й за времето.

— Не съм съгласна. Ще ви бъде по-интересно да поседите край реката.

За миг Морисън си помисли, че е възможно усмивката й да крие съблазън. Едва ли се опитваше да загатне…

Отхвърли тази мисъл преди дори да си я помисли ясно. Тези неща бяха отминали дори и по холовизията — „Красива руска шпионка използва съблазнително си тяло, за да смае един наивен американец.“

На първо място, не беше красива, а тялото й не беше съблазнително. Нито пък изглеждаше да има подобно нещо наум. Освен това, той не беше толкова наивен, нито дори заинтересуван.

И въпреки това, след малко я придружаваше през двора на университета в посока към реката.

Вървяха бавно и тя жизнерадостно разказваше за съпруга си Николай и сина си Александър, който ходел на училище и по някаква странна причина се интересувал от биология, въпреки че майка му се занимава с термодинамика. Нещо повече, Александър бил отвратителен играч на шах, за разочарование на баща си, но показвал многообещаващи заложби на цигулка.

Морисън не я слушаше. Вместо това се опитваше да си припомни какво беше чувал за съветските интереси към миниатюризацията и каква е възможната връзка между нея и неговата работа.

— Тази изглежда достатъчно чиста — посочи Боранова към една пейка.

Седнаха. Морисън се загледа към реката. От двете страни на реката се точеха върволици коли, а по повърхността й като стоножки се носеха гребни лодки. Наблюдаваше ги, без напълно схваща какво гледа.

Продължи да мълчи и накрая Боранова, гледайки замислено към него, наруши тишината:

— Не сте ли заинтересуван?

— Какво да ме интересува?

— Предложението ми да дойдете в Съветския съюз.

— Не — отсече Морисън.

— Но защо? След като американските ви колеги не възприемат идеите ви и щом сте подтиснат от това, и търсите начин да се измъкнете от задънената улица, в която сте попаднал, защо не дойдете при нас?

— Като се имат предвид проучванията ви за моя живота, сигурен съм, че знаете, че моите идеи не се приемат. Но как е възможно да бъдете сигурна, че това ме подтиска?

— Всеки нормален човек би бил подтиснат. А с вас е достатъчно само да се поговори.

— Вие възприемате ли идеите ми?

— Аз ли? Аз не работя във вашата област. Не знам нищо или почти нищо за нервната система.

— Предполагам, че просто сте приели преценката на Шапиров за идеите ми.

— Да. Но дори да не беше така, безнадеждните проблеми изискват отчаяни средства. В такъв случай, каква вреда може да ни причини, ако опитаме да приложим като средство вашите идеи? Те няма да влошат положението ни.

— Но вие имате моите идеи. Те бяха публикувани.

Тя го загледа втренчено.

— Склонни сме да мислим, че не всичките ви идеи са били публикувани. Поради това ви потърсихме.

Морисън се засмя насила.

— С какво бих могъл да ви помогна във връзка с миниатюризацията? Аз знам по-малко за миниатюризацията, отколкото вие — за мозъка. Много по-малко.

— Знаете ли изобщо нещо за миниатюризацията?

— Само две неща. Първо, известно е, че Съветите я изследват и второ, че е невъзможна.

Боранова се загледа замислено към реката.

— Невъзможна ли? А ако ви кажа, че постигнахме целта си?

— Ще ви повярвам, колкото и ако ми кажете, че белите мечки могат да летят.

— Защо трябва да ви лъжа?

— Само посочих фактите. Не ме интересуват мотивите.

— И защо сте толкова сигурен, че миниатюризацията е невъзможна?

— Ако намалите човек до размерите на муха, тогава неговата маса ще бъде вкарана в обема на муха. Ще получите плътност, която ще бъде приблизително — Морисън се замисли за момент — сто и петдесет хиляди пъти по-голяма от тази на платината.

— Но ако масата се намалява пропорционално?

— Тогава ще получите по един атом в миниатюризирания човек на всеки три милиона в оригинала. Миниатюризираният човек ще има не само размерите на муха, но и мозъчните й способности.

— А ако и атомите също са смалени?

— Ако говорите за миниатюризирани атоми, тогава константата на Планк, която е абсолютно фундаментална величина в нашата Вселена, го забранява. Миниатюризираните атоми ще бъдат твърде малки, за да се впишат в структурата на Вселената.

— А ако ви кажа, че и константата на Планк също може да бъде редуцирана, така че миниатюризираният човек ще бъде затворен в поле, в което структурата на Вселената е многократно по-фина, отколкото при нормални условия?

— Тогава няма да ви повярвам.

— Без да сте проучили въпроса? Ще откажете да повярвате като резултат от предубеждението си, както вашите колеги отказват да ви повярват?

След тази фраза Морисън замълча за момент.

— Не е същото — смутолеви най-накрая.

— Не е същото ли? — Боранова отново се загледа замислено към реката. — И какво се различава?

— Колегите ми мислят, че греша. Според тяхното мнение идеите ми не са невъзможни теоретично, а само погрешни.

— Докато миниатюризацията е невъзможна?

— Да.

— Тогава елате и вижте. Ако се окаже, че миниатюризацията е невъзможна, както казвате, поне ще имате възможност да прекарате един месец в Съветския съюз като гост на съветското правителство. Ще поемем всички разноски. Ако имате приятел или приятелка, също можете да ги вземете с вас.

— Не, благодаря — поклати глава Морисън. — Не ми се иска. Дори и да е възможна, миниатюризацията не е в моята област. Няма да ми помогне, нито ще представлява някакъв интересен за мен.

— Откъде знаете? А ако миниатюризацията ви даде възможността да изучите неврофизиката така, както никога досега не сте го правили? Както никой никога досега не го е правил? И какво би било, ако междувременно успеете да ни помогнете? Това ще бъде нашата награда.

— Как е възможно да ми предлагате нов подход за изучаване в неврофизиката?

— Но, д-р Морисън, мислех, че говорим точно за това. Не можете да докажете на практика теорията си, защото не можете да изучите достатъчно детайлно отделна нервна клетка, без да я повредите. А какво би било, ако ви направим един неврон голям колкото Кремъл, може би дори още по-голям и получите възможността да го изучите молекула по молекула?

— Имате предвид, че можете да обърнете посоката на миниатюризацията и да направите неврона толкова голям, колкото пожелаете.

— Не, не можем да го увеличим, но можем да ви направим толкова малък, колкото пожелаете и това ще е равносилно, нали?

Морисън скочи и се загледа в нея.

— Не — каза той тихо. — Да не сте луда? Или мислите, че аз съм луд? Довиждане! Довиждане!

Обърна се и закрачи бързо.

— Д-р Морисън! — извика след него Боранова. — Изслушайте ме!

Морисън махна с ръка в знак, че не желае да слуша повече и се втурна през улицата, като с мъка избягна преминаващите коли.

Върна се запъхтян обратно в хотела и почти затанцува от нетърпение, докато чакаше асансьора.

„Луда жена, помисли си той. Иска да ме миниатюризира. Опитва се да ми предложи това невъзможно нещо. Или иска да опита дали е възможно върху мене, което би било безкрайно по-лошо.“

4.

Когато застана пред вратата на хотелската си стая, Морисън все още трепереше. Държеше в ръка пластмасовия правоъгълник на ключа, дишаше тежко и се чудеше дали Боранова знае номера на стаята му. Разбира се, би могла да го научи, ако е достатъчно решителна. Огледа коридора в двете посоки, като се страхуваше, че може да я види да тича към него с изкривено лице, разрошени коси и протегнати ръце.

Поклати глава. Това беше чиста лудост. Какво би могла да му направи? Не би могла да го отвлече. Не би могла да го накара да направи нещо, което не иска. Какъв беше този детски страх, който беше го обхванал?

Морисън пое дълбоко въздух и пъхна ключа в прореза на ключалката. Чу слабото щракване при наместването на ключа, след това го издърпа и вратата се отвори.

Мъжът, седящ в плетено кресло до прозореца се усмихна и каза:

— Влезте!

Морисън го погледна учудено и обърна глава, за да погледне номера на стаята.

— Не, не. Това е вашата стая. Влезте и затворете вратата след себе си!

Морисън се подчини на заповедта и се загледа в мъжа с нямо удивление.

Беше приятно закръглен, без да е съвсем дебел и изпълваше креслото от едната до другата облегалка. Носеше сако от тънък плат, а под него риза, която беше толкова бяла, че изглеждаше блестяща. Все още не беше онова, което хората наричат плешив, но беше на път, а остатъка от кафявата му коса беше къдрав. Не носеше очила, но очите му бяха малки и имаха късоглед вид, което може би беше подвеждащо или просто означаваше, че носи контактни лещи.

— Върнахте се тичешком, нали? — попита мъжът. — Наблюдавах ви — той посочи към прозореца — как седите на пейката, след това станахте и забързахте към хотела. Не ми се искаше да седя тук и да ви чакам цял ден.

— Били сте тук, за да ме наблюдавате от прозореца?

— Не, съвсем не. Това беше просто съвпадение. Току-що се разхождахте с дамата. Нищо необичайно, но беше непредвидимо. Все пак, няма нищо. Дори и да не гледах през прозореца, има и други наблюдатели.

Морисън вече беше успял да успокои дишането си и ума си до такава степен, че зададе въпроса, който трябваше да е пръв в разговора.

— Все пак, кой сте вие?

В отговор, мъжът се усмихна и извади малък портфейл от вътрешния джоб на сакото си, и го отвори.

— Подпис, холограма, отпечатъци от пръстите, запис на гласа.

Морисън премести поглед от холограмата към усмихнатото лице. На холограмата също се усмихваше.

— Добре, вие сте от сигурността. Това все още не ви дава право да се вмъквате в стаята ми. Не се крия. Можехте да ме извикате от фоайето или да почукате на вратата.

— Разбира се, вие сте прав. Но помислих, че е най-добре да се срещнем колкото е възможно по-дискретно. Освен това, разчитах на старото познанство.

— Какво старо познанство?

— Преди две години. Не помните ли? На една международна конференция в Маями. Представяхте един доклад и последваха тежки…

— Спомням си този случай. Спомням си и статията. Но вас просто не мога да си спомня.

— Може би това не е изненадващо. Срещнах ви след това. Зададох ви няколко въпроса, а след това изпихме по няколко питиета.

— Не си спомням за тази среща. Френсис Родано?

— Да, това е името ми. Дори го произнесохте правилно. Ударението е върху втората сричка. Отворено а. Очевидно имате силна памет.

— Не, не си спомням за вас. Видях името върху служебната ви карта. Бих искал да напуснете.

— Искам да поговоря с вас като длъжностно лице.

— Явно всички искат да говорят с мен. За какво?

— За вашата работа.

— Вие неврофизик ли сте?

— Би трябвало да знаете, че не съм. Главната ми специалност са славянските езици. А втората — икономика.

— Тогава за какво можем да говорим? Знам добре руски, но вие вероятно сте по-добър. А за икономиката не знам нищо.

— Можем да поговорим за вашата работа. Както преди две години. Вижте, защо не седнете? Това е вашата стая и няма да ви отнема много време. Ако желаете да седнете на това кресло, ще ви го отстъпя с удоволствие.

Морисън седна на ръба на леглото.

— Нека да приключваме. Какво искате да знаете за моята работа?

— Същото, което исках да узная и преди две години. Според вас има ли в мозъка специфична структура, на която се дължат творческите мисли?

— Не е точно структура. Не е нещо, което бихте могли да отделите по обичайните начини. Представлява невронна мрежа. Да, мисля, че има такова нещо. Очевидно. Проблемът е там, че никой друг не мисли така, защото не могат да я локализират и нямат никакви доказателства за съществуването й.

— А вие локализирахте ли я?

— Не. Стигнах до изводите си от резултати си и от анализите на мозъчните вълни, но изглежда, че не съм много убедителен. Анализите ми са… не много ортодоксални.

Замълча и добави горчиво:

— Общоприетото в тази област ги е отвело в задънена улица, но не искат да се вслушат в неортодоксални предложения.

— Казаха ми, че във вашите електроенцефалографски анализи използвате математични методи, които не само са неортодоксални, но и напълно погрешни. Да се отделиш от общоприетото е едно, а да грешиш — съвсем друго.

— Единствената причина, поради която твърдят, че греша е, че не мога да докажа, че съм прав. Единствената причина, поради която не мога да докажа, че съм прав е, че не мога да изследвам в достатъчно големи детайли изолиран мозъчен неврон.

— Опитвал ли сте да ги изследвате? Ако работите с жив човешки мозък, не се ли излагате на опасност да попаднете под ударите на закона?

— Разбира се. Да не съм луд. Работя с животни. Длъжен съм.

— Казахте ми същото и преди две години. В такъв случай трябва да приема, че не сте направил някакви смайващи открития през последните две години.

— Никакви. Но все още съм убеден напълно.

— Вашата убеденост няма значение, ако не можете да убедите някой друг. Но сега искам да ви задам един друг въпрос. Направил ли сте нещо през последните две години, което е могло да убеди в правотата ви Съветите?

— Съветите ли?

— Да. Защо сте изненадан, д-р Морисън? Не прекарахте ли час или два в разговор с д-р Боранова? Не избягахте ли от нея току-що?

— Д-р Боранова ли?

В смущението си Морисън не успя да измисли нищо по-добро от папагалските повторения.

Лицето на Родано не изгуби нито капчица от доброжелателността си.

— Точно така. Познаваме я добре. Държим я под око, където и да се намира в Съединените щати.

— Прозвуча като в лошите стари дни — промърмори Морисън.

— Не, изобщо не е така — сви рамене Родано. — Сега не съществува опасност от ядрена война. Държим се учтиво едни към други, Съветският съюз и ние. Сътрудничим си в космоса. Имаме съвместна минна станция на Луната и свободен достъп до космическите колонии на другите. Това отличава добрите нови дни. Но, докторе, някои неща не са се променили напълно. Държим под око любезните си приятели, Съветите, за да сме сигурни, че остават добродетелни. И защо не? Те също ни държат под око.

— А изглежда, че и мене държите под око — каза Морисън.

— Но вие бяхте с д-р Боранова. Няма как да не бъдете видян.

— Уверявам ви, това повече няма да се случи. Доколкото зависи от мен, възнамерявам никога вече да не съм в близост до нея. Тя е луда.

— Имате предвид буквално?

— Повярвайте ми. Доколкото знам, нищо от онова, което си говорихме не е тайна. Чувствам се свободен да повторя онова, което тя каза. Тя е включена в проект по миниатюризация.

— Чухме за това — безгрижно каза Родано. — Имат специален град в Урал за провеждане на миниатюризационни експерименти.

— А знаете ли дали са постигнали нещо?

— Само предполагаме.

— Тя се опита да ме убеди, че са успели да постигнат истинска миниатюризация.

Родано не каза нищо.

Морисън, който го изчака, за да му даде възможност да каже нещо, продължи:

— Но това е невъзможно, уверявам ви. Невъзможно от научна гледна точка. Трябва да го разберете. Или, след като сте специалист в областта на славянските езици и икономиката, повярвайте на думите ми.

— Не е необходимо, приятелю. Има много други, които казват, че е невъзможно, но въпреки това се интересуваме. Щом желаят, Съветите са свободни да си играят с миниатюризацията, но всъщност не искаме да я притежават, ако ние я нямаме. В края на краищата, не знаем какво приложение би могла да има.

— Никакво! Никакво! — яростно викна Морисън. — Няма защо да се безпокоите за това. Ако нашето правителство наистина не желае Съветския съюз да напредне твърде много в технологиите, трябва да окуражи тази миниатюризационна лудост. Нека Съветите да прахосват пари за нея и време, и материали, и да концентрират всяка частица научен потенциал върху нея. Всичко ще бъде пропиляно.

— И все пак — вмъкна Родано, — не мисля, че д-р Боранова е по-луда или по-глупава от вас. Знаете ли какво си мислих, докато ви гледах как сериозно разговаряте на пейката в парка? Стори ми се, че тя иска вашата помощ. Може би тя смята, че вашите теории в неврофизиката по някакъв начин биха могли да помогнат на Съветите да напреднат в миниатюризацията. Може би вашите странни теории, обединени с техните, биха дали нещо, което изобщо не е странно. Или поне така си мисля.

Морисън стисна устни.

— Казах ви, че нямам тайни за криене, затова ще ви каже, че сте прав. Точно както казахте, тя ми предложи да отида в Съветския съюз и да им помогна за техния миниатюризационен проект. Няма да ви питам откъде го знаете, но не считам, че е било просто догадка и не се опитвайте да ме убедите в това.

Родано се усмихна, а Морисън продължи:

— Във всеки случай, аз казах не. Отказах категорично. Станах и веднага си тръгнах и то бързо. Видяхте ме да бързам. Това е цялата истина. Щях да го съобщя, ако ми бяхте дали време да го направя. Всъщност, в момента ви го казвам. И нямате повод да не ми повярвате, защото по какви причини бих взел участие в проект, който е напълно безсмислен. Дори и да исках да работя срещу страната си, което не е така, аз съм достатъчно добър физик, за да не се замесвам в нещо, толкова ненормално, като работата по безнадежден проект. Та те биха могли със същия успех да работят и върху вечен двигател, антигравитация или пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината, или…

Беше се изпотил обилно.

— Моля ви, д-р Морисън — каза спокойно Родано, — никой не се съмнява в лоялността ви. Аз определено не се съмнявам. Не съм тук, защото съм обезпокоен от разговора ви с жена от Русия. Тук съм, защото имахме причини да мислим, че тя ще се опита да влезе в контакт с вас и се страхувахме, че няма да я изслушате.

— Какво?

— А сега, разберете, д-р Морисън. Моля ви, разберете. Бихме предложили, всъщност много бихме искали, да отидете с д-р Боранова в Съветския съюз.

5.

Морисън се загледа в Родано с пребледняло лице и леко трепереща долна устна. Приглади косата си с дясната си ръка и попита:

— Защо искате да отида в Съветския съюз?

— Не аз, лично. Иска го правителството на Съединените щати.

— Защо?

— По една очевидна причина. Ако в Съветския съюз се провеждат миниатюризационни експерименти, ние бихме искали да знаем колкото е възможно повече за тях.

— Имате мадам Боранова. Вероятно тя знае много неща. Хванете я и го разберете от нея.

— А сега се шегувате — въздъхна Родано. — В наши дни не можем да го направим. Знаете го. Съветският съюз ще си отмъсти веднага по най-неприятен начин, а с тях ще е и световната общественост. Така че, нека не губим време с подобни шеги.

— Добре. Приемам, че не можем да направим нищо грубо. Предполагам, че имаме агенти, които се опитват да изровят повече подробности.

— „Опитват“ е правилната дума, д-р Морисън. Имаме агенти в Съветския съюз, точно както и те — тук. Да не говорим за сложната шпионска апаратура на Земята и в космоса. И ние, и те сме много добри в мълчаливото промъкване. Ние също сме много добри в пазенето на тайни. Но тук Съветският съюз е по-добър от нас. Въпреки че вече не живеем в лошите стари дни, както ги наричате вие, Съветският съюз все още не е напълно отворено общество по нашите разбирания. Те имат повече от един век опит в завоалиране на онова, което правят.

— Тогава какво очаквате да направя аз?

— Вашият случай е различен. Обикновеният агент се изпраща в Съветския съюз или в някой регион, където Съветите действат с определена степен на секретност, която може да бъде проникната. Той или тя трябва да се промъкнат в място, където не са добре дошли и трябва да успеят да извлекат информация, която е секретна. Това не е лесно. Не винаги успяват, а понякога биват залавяни, което винаги е неприятно. Във вашият случай, те искат да отидете и се държат, като че ли се нуждаят от вас. Ще ви откарат в самото сърце на тяхната секретна инсталация. Каква възможност ви се предоставя!

— Но те ме попитаха точно преди два часа. Откъде знаете толкова много?

— Интересуват се от вас от доста време. Една от причините, поради които разговарях с вас преди две години беше, че те изглеждаха заинтересувани от вас дори и тогава. Бяхме учудени защо го правят. Така че, когато направиха своя ход, ние бяхме готови.

Морисън почука с пръсти по облегалката на креслото и ноктите му издадоха ритмичен звук.

— Нека го кажа направо. Трябва да се съглася да отида с Наталия Боранова в Съветския съюз, вероятно в района, където се предполага, че работят върху миниатюризацията. Трябва да се престоря, че искам да им помогна…

— Няма нужда да се преструвате — прекъсна го спокойно Родано. — Ако можете, помогнете им, особено ако по този начин ще опознаете по-добре процеса.

— Добре, трябва да им помогна. А след това, когато се върна, ще ви съобщя получената информация.

— Точно така.

— А ако нямам никаква информация? Ако цялата история е един гигантски блъф или те се самозаблуждават? Може би следват някакъв нов Лисенко?

— Тогава ще ни кажете точно това. Бихме се радвали да го научим, ако става дума за узнаване, а не за предположения. В края на краищата, сигурни сме, че Съветите са убедени, че ние имаме някакъв прогрес в антигравитацията. Може би е така, а може би — не. Те не го знаят със сигурност, а ние не възнамеряваме да им позволим да го разберат. Тъй като не искаме съветски учени да идват, за да ни помагат, те нямат лесен достъп до тази информация. Носят се слухове, например, че в Китай се работи върху движението със свръхсветлинна скорост. Звучи доста глупаво, понеже споменахте и двете теми като теоретично невъзможни. Обаче не съм чувал някой да работи върху вечен двигател.

— Това са глупавите държавни игри — рече Морисън. — Защо да не си сътрудничат в тези области? Не сме се променили от лошите стари времена.

— Не сте напълно прав. Животът в добрите нови времена не означава, че сме в рая. Все още има останки от подозрителността и все още се извършват опити да се направи гигантска крачка напред преди останалите. Може би дори е за добро. Възможно е да прогресираме по-бързо, ако се ръководим от егоистични подбуди за величие, които не водят към война. Спирането на опитите да изпреварим съседите и приятелите си може да означава леност и упадък.

— В такъв случай, ако аз евентуално успея достоверно да разбера дали Съветския съюз копае сух кладенец или, напротив, има някакъв прогрес от такъв и такъв характер, ще помогна не само на Съединените щати, но и на целия свят да остане енергичен и прогресивен, включително и на Съветите.

— Погледнато откъм добрата си страна, така е — кимна Родано.

— Трябва да призная, че добре си вършите работата. Обучен сте майсторски. Но не си падам по този бизнес. Привърженик съм на сътрудничеството между нациите и не възнамерявам да играя тази опасна игра от двайсети век в рационалния двайсет и първи. Казах на д-р Боранова, че няма да отида, а сега го повтарям и на вас.

— Разбирате ли, че тази задача ви се поставя от правителството?

— Разбирам, че вие ме карате да отида, а аз ви отказвам. Но ако се окаже, че наистина представлявате правителствените виждания по този въпрос, готов съм да откажа и на правителството.

6.

Морисън седеше зачервен, с навирена брадичка. Сърцето му биеше бързо и се чувстваше герой.

„Нищо не може да ме накара да променя решението си, помисли си той. Какво могат да направят? Да ме хвърлят в затвора? За какво? Трябва да предявят някакво обвинение.“

Очакваше изблик на гняв от Родано. Може би заплахи.

Родано просто го изгледа със спокоен израз.

— Д-р Морисън, защо отказвате? — попита той. — Нямате ли чувство за патриотизъм?

— Патриотизъм, да. Безумие, не.

— А защо безумие?

— Знаете ли какво планират да направят с мене?

— Кажете ми.

— Възнамеряват да ме миниатюризират и да ме поставят в човешко тяло, за да изследвам неврофизичното състояние на мозъчната клетка отвътре.

— А защо ще искат да направите това?

— Намекнаха, че това ще ми помогне в изследванията ми. Твърдят, че ще помогне и на тях, но аз със сигурност не възнамерявам да се подложа на такъв експеримент.

Родано почеса пухкавата си коса, така че тя застана в умерен безпорядък и бързо я приглади, като че ли се страхуваше да не покаже твърде много розова кожа.

— Невъзможно е да сте загрижен за това — възрази той. — Казахте ми, че миниатюризацията е напълно невъзможна. В такъв случай, те не могат да ви миниатюризират, каквито и да са намеренията им.

— Ще направят някакъв експеримент с мен. Казват, че владеят миниатюризацията, което означава, че или са лъжци, или луди. В нито един от тези случаи не възнамерявам да ги оставя да си играят с мене. Нито за да им доставя удоволствие, нито за да доставя удоволствие на вас или пък на цялото американско правителство.

— Те не са луди — каза Родано — и каквито и да са намеренията им, те знаят много добре, че ще ги държим отговорни за състоянието на американския гражданин, който е бил поканен в тяхната страна.

— Благодаря! Благодаря! Как възнамерявате да ги държите отговорни? Да заловите в отмъщение техни граждани? Или да им изпратите строга нота? Освен това, кой казва, че ще ме екзекутират публично на Червения площад? А какво ще стане, ако решат, че не искат да се върна и да говоря за тяхната работа по миниатюризацията? Ще получат каквото искат от мене, независимо какво е то и ще решат, че няма защо да позволяват на американското правителство да използва информацията, която съм узнал от тях. Така че ще уредят малка катастрофа. Колко съжаляваме! Колко съжаляваме! И, разбира се, ще платят обезщетение на опечаленото ми семейство и ще ме изпратят обратно в ковчег, покрит с националното знаме. Не, благодаря. Не съм годен за самоубийствени мисии.

— Драматизирате — каза Родано. — Ще бъдете гост. Ще им помогнете, ако можете. Не е необходимо демонстративно да се опитвате да научите нещо. Не ви караме да бъдете шпионин. Ще бъдем признателни, ако успеете да научите повече или по-малко от това, което неизбежно ще видите. Нещо повече. Ще имаме хора там, които ще ви наблюдават, ако могат. Възнамеряваме да се погрижим за безопасното ви завръщане…

— Ако можете — прекъсна го Морисън.

— Ако можем — съгласи се Родано. — Не можем да ви обещаем чудеса. Ако го направя, ще ми повярвате ли?

— Правете каквото искате, но това не е работа за мене. Не съм толкова смел. Не възнамерявам да ставам пешка в някаква налудничава шахматна партия, в която залогът е моя живот, само защото вие или правителството го иска.

— Страхувате се излишно.

— Не е така. Страхът има своето значение. Той държи човек нащрек и пази живота му. Има един номер, за да останеш жив в моето положение и той се нарича страхливост. Ако човек е мускулест и има ум на вол може би не е възхитително да бъде страхливец, но за слабак като мене не е престъпление. Обаче не съм чак толкова голям страхливец, че да бъда накаран да приема ролята на самоубиец, просто защото ме е страх да покажа слабостта си. Разкривам я с удоволствие. Не съм достатъчно смел за подобна роля. А сега, моля, напуснете.

Родано въздъхна, сви рамене, усмихна се и стана бавно.

— Е, тогава, това е. Не можем да ви принудим да служите на страната си, щом не желаете.

Насочи се към вратата, влачейки леко краката си. Хвана дръжката на вратата, обърна се и каза:

— Все пак, малко съм разочарован. Боя се, че сгреших, а мразя да греша.

— Да грешите ли? Какво сте направили? Да не сте се обзаложили с някого за пет долара, че ще скоча при възможността да дам живота си за своята страна?

— Не, мислех, че ще скочите при възможността да придвижите напред кариерата си. В края на краищата, при сегашното положение нямате къде да отидете. Никой не се вслушва в идеите ви. Вашите статии вече не се публикуват. Договорът ви с университета вероятно няма да бъде подновен. Временно назначение? Забравете го! Държавни поръчки? Никога! Не и след като сте отказали нашето искане. Другата година няма да имате никакви доходи и никакво положение. И все пак не искате да отидете в Съветския съюз, при все че бях сигурен, че това е единствения начин да спасите кариерата си. В такъв случай, какво ще правите?

— Това си е мой проблем.

— Не. Наш проблем. Името на играта в нашия добър нов свят е технологичен напредък — престижа, въздействието, възможностите, които идват със способността да правиш нещо, което другите сили не могат. Играта се води между двамата главни състезатели и съответните им съюзници. Ние и те. Съединените щати и Съветския съюз. При цялото благоразумно приятелство, ние продължаваме да се съревноваваме. Жетоните в играта са учените и инженерите, а всеки недоволен жетон може да бъде използван от другата страна. Д-р Морисън, вие сте недоволен жетон. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Разбирам, че започвате да ставате нахален.

— Твърдите, че д-р Боранова ви е поканила да посетите Съветския съюз. Наистина ли го направи? Дали не ви е накарала да останете в Съединените щати и да работите за Съветския съюз, в замяна на подкрепа за идеите ви?

— Бях прав. Вие сте нахален.

— Такава ми е работата. А ако съм прав и вие сте скочил при възможността да подобрите кариерата си? Но възнамерявате да го направите по този начин — да стоите тук и да взимате съветски пари или подкрепа в замяна на информацията, която искат.

— Грешите. Нямате доказателства, за да го предполагате и не можете да го докажете.

— Но мога да го подозирам, а също и останалите. В такъв случай ще се погрижим да сте под постоянен надзор. Няма да можете да се занимавате с наука. Свършено е с професионалния ви живот, напълно. Но можете да го избегнете, като просто направите онова, което ви помолихме и отидете в Съветския съюз.

Морисън сви устни и каза със сухо гърло:

— Заплашвате ме с груби опити за шантаж, но аз няма да капитулирам. Ще приема рисковете. Моята теория за мисленето е правилна и някой ден това ще бъде разбрано, независимо какво вие или някой друг прави.

— Може би няма да доживеете „някой ден“.

— Тогава ще умра. Може би съм страхлив физически, но не и морално. Довиждане.

Родано хвърли един последен, почти състрадателен, поглед и си тръгна.

А Морисън, треперейки от спазмите на страха и безднадежността, почувства как духа на непокорството го напуска, оставяйки след себе си само отчаяние.