Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

86.

Морисън отново седна в хотелската стая, за която през последните петнайсет минути си мислеше, че никога вече няма да види. Беше близо до пълното отчаяние, по-близо дори и отколкото когато беше сам и изгубен в клетъчния поток на неврона.

И каква полза? Отново и отново тази мисъл преминаваше през главата, като думи, ехтящи в пещера. Беше губещ. Винаги е бил губещ.

Почти цял ден си мислеше, че София Калинина изпитва привличане към него, но разбира се не беше така. Не беше нищо повече от оръжие срещу Конев. Когато Конев я извика, когато й махна с ръка, тя се върна при него. Повече нямаше нужда от оръжия — нито от Морисън, нито от парализатора.

Мрачно погледна към тях. Стояха заедно в слънчевата светлина, струяща през прозореца — те в светлина, той в сянка, както винаги би трябвало да бъде.

Шептяха си, толкова погълнати един от друг, че Калинина изглежда не усещаше, че все още държи парализатора. За миг подгъна колене, като че ли възнамеряваше да се отърве от тежестта му, като го остави на леглото. Конев и каза нещо, и отново цялото й внимание беше погълнато от него, без да обръща внимание на съществуването на парализатора.

— Вашето правителство няма да одобри действията ви — дрезгаво извика Морисън. — Имате заповед да ме освободите.

Конев вдигна глава, а очите му слабо проблеснаха, като че ли с мъка склони да обърне внимание на пленника си. В крайна сметка не му се налагаше да пази Морисън във физическия смисъл на думата. Сервитьорката, Валерия Палерон, вършеше тази дейност с най-голяма ефективност. Стоеше на около метър от Морисън и очите й, някак развеселени, все едно че работата й доставяше удоволствие, не се откъсваха от него.

— Моето правителство няма нужда да се безпокои за вас, Албърт — каза Конев. — Скоро ще промени мнението си.

Калинина вдигна ръка, сякаш искаше да възрази, но Конев я хвана.

— Не се безпокой, София — продължи той. — Цялата информация, с която разполагам, вече е изпратена в Москва. Ще ги накара да размислят. Скоро ще ми се обадят по личния ми канал и щом им кажа, че Морисън е невредим в ръцете ни, ще предприемат действия. Сигурен съм, че имат достатъчно убедителност, за да накарат Стария човек да види какви са причините. Обещавам ти.

— Албърт? — загрижено каза Калинина.

— София, може би искате да ми кажете, че съжалявате, че сте зачертали съществуването ми само при една дума на човека, когото като че ли мразехте?

— Не съм зачертала съществуването ви, Албърт — изчерви се Калинина. — Ще работите тук така, както бихте работили в родината си, с тази разлика, че тук ще бъдете наистина оценен.

— Благодаря ви — отвърна Морисън, намирайки в себе си малък запас от сарказъм. — Щом вие се чувствате щастлива заради мене, какво значение имат моите чувства?

— Другарю американец — нетърпеливо се намеси Палерон, — говорите прекалено много. Защо не седнете? Седнете! — тя го бутна към едното кресло. — Можете да почакате тихо, тъй като не можете да направите нищо друго.

Обърна се към Калинина, чиито рамене Конев покровителствено беше обхванал с ръка и добави:

— А вие, малка царице, все още ли възнамерявате да стреляте по хубавия си любовник, та държите толкова застрашително този парализатор в ръка? Ще можете да го прегърнете по-здраво, ако и двете ви ръце са свободни.

Палерон протегна ръка към парализатора и Калинина й го даде, без да каже дума.

— Всъщност — продължи тя, — успокоих се като го взех. Страхувах се, че в пламъка на новооткритата ви любов можете да започнете да стреляте във всички посоки. Не е безопасно да го държите, малка моя.

Върна се към Морисън, все още изучавайки и въртейки на всички страни парализатора.

— Не го насочвай към мен, жено — размърда се неспокойно Морисън. — Може да гръмне.

— Няма да гръмне, ако не го искам, другарю американец — високомерно отвърна Палерон. — Знам как да го използвам.

Усмихна се към Конев и Калинина. След като се освободи от оръжието, Калинина беше обхванала с две ръце шията на Конев и го целуваше с бързи, нежни докосвания на устните си. Палерон добави към тях, но всъщност без наистина да им говори, тъй като те не я слушаха:

— Знам как да го използвам. Ето така! И ето така!

Първо Конев, а след това и Калинина се строполиха на пода.

Палерон се обърна към Морисън.

— А сега ми помогнете, идиот такъв. Трябва да побързаме.

Последните думи бяха казани на английски.

87.

Морисън я разбра трудно. Просто стоеше втренчен в нея.

Палерон го хвана за рамото и го разтърси, сякаш искаше да го събуди от дълбок сън.

— Хайде. Хванете го за краката.

Морисън механично се подчини. Палерон смъкна тънкото одеяло от леглото, след което вдигнаха Конев, а после и Калинина. Изпъна ги по дължината на тесния единичен дюшек, след това претърси Калинина с бързи, опитни движения.

— А-ха! — възкликна тя, взирайки се в един прегънат лист хартия, запечатан с печат, което несъмнено подсказваше, че е държавен документ. Мушна го в джоба на белия си жакет и продължи претърсването. Намери и други неща, например чифт малки ключета. Бързо премина на Конев и откъсна един малък метален диск закрепен от вътрешната страна на ревера му.

— Личния му предавател — поясни тя и също го пусна в джоба си.

Най-накрая измъкна черен правоъгълен предмет.

— Това е ваше, нали?

Морисън изсумтя. Беше компютърната му програма. Дори не знаеше, че е в Конев. Сграбчи я отчаяно.

Палерон обърна Калинина и Конев един към друг, подпирайки ги така, че да не паднат. След това постави ръката на Конев върху Калинина и ги зави с одеялото, като го подпъхна под двамата, за да ги закрепи по-здраво.

— Не ме гледайте така, Морисън — рече тя след като приключи. — Елате!

Хвана го здраво за мишницата.

— Където отиваме? — възпротиви се той. — Какво става?

— Ще ви кажа по-късно. Сега нито дума. Нямаме време за губене. Нито минута. Нито секунда. Елате — в думите й се появи слаба злоба и Морисън се подчини.

Излязоха от стаята и се промъкнаха по стълбите, колкото можеха по-безшумно. Морисън я следваше и имитираше движенията й. По коридора застлан с килим и навън, към лимузината.

Палерон отвори предната врата с един от ключовете, които взе от Калинина и рече безцеремонно:

— Качвайте се!

— Къде отиваме?

— Качвайте се! — всъщност тя го набута в лимузината.

Бързо се настани зад кормилото. Морисън подтисна желанието си да я попита дали знае да кара. Най-сетне в зашеметения му мозък започна да се промъква мисълта, че Палерон не е обикновена сервитьорка.

Но че играеше ролята на такава беше очевидно по слабия мирис на лук, който все още се носеше от нея и се смесваше доста неуместно с по-богатия и по-приятен аромат на лимузината.

Палерон включи двигателя, огледа паркинга, който беше празен с изключение на една котка тръгнала на някъде по своя работа и се насочи през песъчливата площадка към алеята, водеща към съседния път.

Лимузината бавно набра скорост и когато стрелката на спидометъра най-сетне достигна деветдесет и пет километровото деление, вече се движеха по двулентова магистрала. От време на време в обратна посока преминаваше по някой автомобил. Морисън откри, че отново е способен да мисли нормално.

Погледна загрижено назад. Далече зад тях една кола завиваше в отбивката, която току-що бяха отминали. Като че ли никой не ги преследваше.

Морисън се обърна към Палерон. Владееш положението, но изглеждаше мрачна. Започна да разбира не само, че не е келнерка по професия, но и едва ли е съветски гражданин. Английският й носеше силен градски акцент, който не можеше да се научи в европейските училища или да се придобие по такъв начин, че да звучи достоверно в ушите на Морисън.

— Чакахте пред хотела с книгата, за да видите кога София и аз ще дойдем — заговори Морисън.

— Познахте — отвърна Палерон.

— Вие сте американски агент, нали?

— Ставате все по-проницателен.

— Къде отиваме?

— Към летището, откъдето ще ви вземе шведския самолет. Трябваше да взема инструкциите от Калинина.

— Знаете ли как се отива там?

— Да, разбира се. Живея в Маленкий град значително по-дълго от вашата Калинина. Но отговорете ми, защо й казахте, че този човек, Конев, я обича? Тя просто очакваше да го чуе от трети човек. Желаеше да се потвърди и вие й направихте тази услуга. По този начин цялата игра пое Конев. Защо го направихте?

— Само по една причина — кротко отвърна Морисън. — Беше самата истина.

— Истината? — Палерон с объркан вид поклати глава. — Не живеете в реалния свят. Сигурна съм. Изненадана съм, че някой не ви е ударил по главата и не ви е заровил, просто така, за ваше добро. Освен това, откъде знаете, че е истината?

— Знам… — започна Морисън. — Съжалявах я. Вчера спаси живота ми. Спаси живота на всички ни. Всъщност, Конев също ми спаси живота.

— Предполагам, че всички сте спасявали живота си един на друг.

— Така се получи на практика.

— Но това е било вчера. Днес сте започнал наново и не е трябвало да позволявате на вчерашния ден да ви въздейства. Никога нямаше да се върне при него, ако не беше глупавата ви забележка. Можеше да се кълне колкото иска, че я обича и всякакви подобни глупости, но тя нямаше да му повярва. Нямаше да посмее. Да се остави отново да я правят на глупачка? Никога! Още някоя минута и щеше да го зашемети с парализатора и тогава щяхте да й кажете: „Да, дете, това момче наистина те обича.“ и това щеше да й е достатъчно. Казвам ви, Морисън, не трябва да излизате без придружител.

— Откъде знаете всичко това? — неспокойно се размърда Морисън.

— Бях на пода между седалките в тази кола, готова да дойда с вас и Калинина, за да се убедя, че ви е отвела. И тогава извадихте глупавия си номер. Какво ми оставаше, освен да ви хвана и да ви предпазя от някой изстрел на парализатора, да ви отведе обратно в стаята, където щяхме да бъдем по-прикрити и да се опитам някак да се добера до парализатора?

— Благодаря ви.

— Няма нищо. Освен това ги сложих така, че да изглеждат като влюбена двойка. Всеки, който влезе, ще изскочи с думите: „Извинете ме!“, а това ще ни даде още време.

— След колко време ще дойдат в съзнание?

— Не знам. Зависи колко точно съм настроила излъчването, от състоянието на ума на всеки от тях и кой знае още от какво. Но щом се събудят, ще им трябва известно време, за да си спомнят какво се е случило. Надявам се, че при тяхното положение първото, което ще си спомнят е, че са влюбени. Това ще ги забави още малко. Когато си спомнят за вас и за играта с Москва, ще бъде твърде късно.

— Дали ще бъдат увредени завинаги?

Палерон хвърли бърз поглед към загриженото лице на Морисън.

— Тревожите се за тях, нали? Защо? Какви са ви те?

— Е… корабни другари.

— Предполагам, че ще се възстановят — Палерон издаде неприличен звук. — Може би ще са по-добре, ако някое от тези техни свръхчувствителни нервни окончания се повреди. Ще се съберат и ще се получи хубаво семейство.

— А с вас какво ще стане? По-добре елате с мене.

— Не бъдете глупак. Шведите няма да ме вземат. Имат заповеди да вземат един човек и ще ви тестват, за да се убедят, че наистина сте вие. Имат отпечатъци от пръстите ви и характеристиката на ретината ви. Ако вземат някой друг или вземат двама, ще възникне нов инцидент, а шведите са твърде хитри, за да го допуснат.

— Но тогава какво ще стане с вас?

— Е, като начало ще кажа, че сте измъкнали парализатора и сте стреляли по двамата, след което сте ме накарали да ви закарам до летището, защото не сте знаели местоположението му. Нареди ли сте ми да спра на входа, след това сте ме парализирали, а парализатора сте хвърлили в колата. Утре сутринта ще се върна в Маленкий град, все едно че току-що се съвземам от зашеметяването.

— Но Конев и Калинина ще отрекат историята ви.

— Не гледаха към мен, когато стрелях, а и почти никой не си спомня самия момент на зашеметяването. Освен това съветското правителство знае, че са имали заповед да ви върнат и ако не са ви върнали, каквото и да каже Конев няма да му донесе добро. Правителството ще се изправи пред fait accompli7. Готова съм да се обзаложа на рубла срещу копейка, или по-добре на долар срещу копейка, че ще предпочетат да забравят цялата история, а аз просто ще се върна към сервитьорството.

— Ще възникнат подозрения към вас.

— Тогава ще му мисля — отвърна тя. — Ничего! Каквото ще става, ще става — слабо се усмихна.

Продължаваха да се движат по магистралата.

— Не трябва ли да се движим малко по-бързо? — неуверено попита Морисън.

— Нито километър повече — възрази твърдо Палерон. — Движим се на границата на позволената скорост, а Съветите наблюдават с радар всеки сантиметър от пътищата. Липсва им чувство за хумор за превишената скорост и не възнамерявам заради петнайсет спестени минути да прекарам часове, опитвайки се да се измъкна от полицейското управление.

Минаваше обяд и Морисън започна да усеща слабото, предупредително стържене на глада.

— Имате ли представа какво е съобщил Конев за мен в Москва?

— Не знам — поклати глава Палерон. — Каквото и да е било, той получи отговор преди петнайсет минути по личния си канал. Не го ли чухте?

— Не.

— Няма да изкарате дълго в моя занаят. Естествено не получиха отговор, така че независимо с кого в Москва е разговарял Конев, той ще се опита да открие защо. Някой ще ги открие, те ще кажат, че сте на път към летището. Ще ни последват, за да се опитат да ви попречат. Като колесниците на фараона.

— Нямаме си Мойсей да разцепи на две Червено море — промърмори Морисън.

— Ако се доберем до летището, ще имаме шведите. Няма да ви дадат на никого.

— Какво биха могли да направят срещу военните?

— Няма да бъдат военните. Ще бъде някой функционер, който работи за екстремистката фракция. Той ще се опита да измами шведите. Но ние имаме официални документи, с които ви предаваме на тях и шведите няма да позволят да бъдат измамени. Просто трябва да стигнем първи.

— Не мислите ли, че трябва да се движим по-бързо?

Палерон поклати непреклонно глава.

Половин час по-късно Палерон посочи с ръка и каза:

— Пристигнахме и имаме късмет. Шведският самолет е подранил.

Спря колата, натисна един бутон и вратата от неговата страна се отвори.

— Вървете сам. Не искам да ме виждат, но чуйте… — тя се наклони към него. — Името ми е Ешби. Когато стигнете във Вашингтон, кажете им, че ако считат, че е време да ме измъкват оттук… аз съм готова. Запомнихте ли?

— Запомних.

Морисън излезе от колата, примижавайки от силната светлина. В далечината униформен мъж, облечен не в съветска униформа, му махна с ръка.

Морисън се втурна към него. При бягането нямаше ограничения в скоростта и макар никой да не го преследваше, нямаше да се изненада, ако някой изникнеше от земята и се опиташе да го спре.

Обърна се, махна за последен път към колата, макар че никой не му отвърна и продължи да бяга.

Човекът, който му помаха, тръгна към него, отначало с бавни крачки, след това се затича и го подхвана, сякаш Морисън щеше да падне. Сега Морисън видя, че носеше униформата на Европейската федерация.

— Бихте ли ми казали името си? — попита на английски мъжът. За безкрайно облекчение на Морисън акцента му беше шведски.

— Албърт Джонас Морисън — отвърна той и двамата тръгнаха към самолета, и към малката група, очакваща да провери самоличността му.

88.

Морисън седна до прозореца на самолета, напрегнат и изтощен. Загледа се надолу, докато земята бързо отминаваше на изток. Обедът, състоящ се основно от херинга и варени картофи, успокои тялото, но не и духа му.

Нима след вчерашното пътешествие в кръвоносната система и мозъка завинаги щеше да се опасява от някаква надвиснала беда? Никога ли вече нямаше да възприема Вселената приятелски? Никога ли вече нямаше да ходи из нея със спокойното съзнание, че никой и нищо не му желае злото?

Или просто не беше успял да се възстанови?

Разбира се, разумът му говореше, че все още има причини да не се чувства в пълна безопасност. Все още под самолета се простираше съветска земя.

Дали все още имаше време за съюзника на Конев в Москва, който и да беше той, да изпрати самолети по петите на шведите? Имаше ли достатъчно власт да го направи? Дали фараонските колесници нямаше да полетят във въздуха и да продължат преследването?

За миг сърцето му спря, щом наистина видя в далечината един самолет, след това друг.

Обърна се към стюардесата, която седеше от другата страна на пътеката. Не се наложи да я пита. Очевидно тя прочете правилно притесненото му изражение.

— Самолети на федерацията — поясни тя. — Напуснахме съветска територия. Самолетите са с шведски екипаж.

След като преминаха над Ламанша, към ескорта се присъединиха американски самолети. Поне беше сигурен, че е в безопасност от колесниците.

Но мислите не му даваха покой. Ракети? Дали някой наистина би предприел военно действие? Опита се да се успокои. Никой в Съветския съюз, дори и президента им, не би предприел подобен ход без консултации, а те щяха да отнемат часове, може би дни.

Няма да има ракети.

И все пак едва когато самолета се приземи в покрайнините на Вашингтон, Морисън си позволи да почувства, че всичко е свършило и вече е в безопасност в родината си.

89.

Беше събота сутринта и Морисън си почиваше. Погрижи се за естествените си нужди. Закуси и се изми. Дори беше отчасти облечен.

Сега лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата си. Навън беше облачно, а прозорецът беше само наполовина прозрачен, защото желаеше да остане сам. В часовете след като слезе от самолета и го докараха в настоящото му скривалище, край него имаше достатъчно официални лица, за да го накарат да се чуди дали в Съединените щати е по-добре, отколкото беше в Съветския съюз.

Докторите най-накрая завършиха изследванията си, първите въпроси бяха задавани дори по време на вечерята и най-накрая го оставиха да спи в стая, намираща се в нещо, напомнящо крепост, заради сигурността му.

Е, поне не го очакваше миниатюризация. Тази мисъл беше достатъчна, за да го успокои.

Сигналната лампа на вратата премигна и Морисън се присегна над главата си, за да натисне бутона, който правеше вратата прозрачна само от неговата страна. Физиономията беше позната и Морисън натисна друг бутон, който позволяваше вратата да бъде отворена отвън.

Влязоха двама мъже. Заговори човекът с познатата физиономия:

— Надявам се, че ме помните.

Морисън не помръдна от леглото. Сега беше центъра, около който се въртеше всичко и искаше да се възползва от привилегиите на положението си. Просто вдигна ръка за поздрав и отговори:

— Вие сте агента, който искаше да отида в Съветския съюз. Родано, нали?

— Да, Френсис Родано. А това е професор Робърт Дж. Фраяр. Предполагам, че го познавате.

Морисън се поколеба, след това учтиво свали краката си от леглото и се изправи.

— Здравейте, професоре. Познавам ви, разбира се. Доста често съм ви виждал по холовизията. Приятно ми е да се запознаем лично.

Фраяр, един от „видимите“ учени, чиито снимки по холовизията го бяха направили известен по целия свят, се усмихна слабо. Имаше кръгло лице, бледосини очи, очевидно постоянна гънка между веждите, червеникави бузи, яко тяло и навика постоянно да се оглежда неспокойно.

— Вие, както разбирам, сте Албърт Джонас Морисън.

— Точно така — отвърна спокойно Морисън. — Мистър Родано ще го потвърди. Моля, седнете и ме извинете, че ще остана легнал. Ще ми е нужна около година, за да си почина.

Двамата посетители се разположиха на широкия диван и се наклониха към Морисън. Родано се усмихна нерешително.

— Не мога да ви обещая толкова дълга почивка, д-р Морисън. Поне засега. Между другото, получихме съобщение от Ешби. Помните ли я?

— Сервитьорката, която обърна нещата в наша полза? Разбира се. Без нея…

— Знаем същината на историята, Морисън. Иска да знаете, че двамата ви приятели са се възстановили и очевидно все още са привързани един към друг.

— А Ешби? Каза ми, че е готова за тръгване, ако Вашингтон сметне за нужно. Съобщих го снощи.

— Да, ще я измъкнем по един или друг начин. А сега, страхувам се, че отново трябва да ви обезпокоим.

— Още колко ще продължи това? — намръщи се Морисън.

— Не знам. Трябва да се примирите. Професор Фраяр, защо не продължите?

Фраяр кимна.

— Д-р Морисън, имате ли нещо против, ако си водя бележки? Не, ще го кажа по друг начин. Ще си водя записки, Морисън.

Измъкна от куфарчето си малка компютърна клавиатура с модерен дизайн.

— Къде ще отидат тези бележки, професоре? — учтиво попита Родано.

— В записващото ми устройство, м-р Родано.

— А то къде е, професоре?

— В кабинета ми, в министерството на отбраната, м-р Родано — след което добави с известно раздразнение, заради втренчения поглед на другия — В моя сейф, в офиса ми в министерството. И сейфа, и записващото устройство имат сложен шифър. Това задоволява ли ви?

— Продължавайте, професоре.

Фраяр се обърна към Морисън и запита:

— Морисън, вярно ли е, че са ви миниатюризирали? Вас, лично?

— Да. При най-силната миниатюризация, бях с размерите на атом, като част от кораб с размери на глюкозна молекула. Прекарах повече от половин ден в живо човешко тяло, отначало в кръвоносната система, а след това в мозъка.

— И това е вярно? Няма ли възможност да са ви заблудили или измамили?

— Моля ви, професор Фраяр. Ако съм бил заблуден или хипнотизиран, сегашните ми показания нямат никаква стойност. Не бихме могли да продължим, ако не приемете факта, че съм с нормално съзнание и събитията, които ще съобщя, напълно отговарят на действителността.

— Прав сте — стисна устни Фраяр. — Трябва да направим това предположение преди да започнем. Ще приема, че сте нормален и може да ви се вярва, без предубеждения относно по-нататъшното преразглеждане на тези предположения.

— Разбира се — кимна Морисън.

— В такъв случай — Фраяр се обърна към Родано — започваме с една важна забележка. Миниатюризацията е възможна и Съветите наистина я владеят, и могат да миниатюризират всяко живо същество, без да му причинят очевидни повреди.

— Вероятно — продължи той към Морисън, — Съветите твърдят, че извършват миниатюризацията като намаляват константата на Планк.

— Да, така е.

— Разбира се, че е така. Няма друг начин, по който да се направи. Обясниха ли ви процедурата, с която се извършва намаляването?

— Не. Можете също така да направите предположението, че съветските учени, с които работих, са нормални като нас. Не биха ми дали просто така нещо, което не искат да знаем.

— Много добре. Предположението е направено. Сега ни разкажете какво точно се случи с вас в Съветския съюз. Не ни го описвайте като приключенска история, а само като наблюдения на професионален физик.

Морисън започна да разказва. Всъщност не съжаляваше, че го прави. Искаше да се отърве от тези знания. Не желаеше да носи отговорността, че е единствения американец, който ги знае. Разказа историята с подробности, което отне няколко часа. Не спря, преди да седнат пред обеда, сервиран от обслужването по стаите.

Докато ядяха десерта, Фраяр каза:

— Нека да обобщя, доколкото мога по памет. Като начало, миниатюризацията не въздейства на хода на времето, нито на квантовите взаимодействия, т.е. електромагнитните, слабите и силните взаимодействия. Обаче въздейства на гравитационното взаимодействие, което намалява пропорционално на масата, както и би следвало да бъде. Така ли е?

Морисън кимна.

— Светлината — продължи Фраяр — или най-общо казано електромагнитните излъчвания могат да прекосяват навън и навътре миниатюризационното поле, но не и звука. Нормалната материя се отблъсква слабо от миниатюризационното поле, но при натиск може да бъде накарана да навлезе в него и да се миниатюризира, с цената на загуба на енергия от полето.

Морисън отново кимна.

— Колкото повече се миниатюризира даден обект, толкова по-малко енергия е нужна за по-нататъшната му миниатюризация. Знаете ли дали енергийните разходи намаляват пропорционално на оставащата маса при всеки етап на миниатюризацията?

— Изглежда логично — отговори Морисън, — но не си спомням някой да е споменавал за количествената природа на явлението.

— Тогава да продължим. Колкото по-миниатюризиран е даден обект, толкова по-голяма е вероятността за спонтанна деминиатюризация. Това се отнася по-скоро за цялата маса, намираща се в полето, отколкото за някоя нейна част. Спонтанната деминиатюризация е била по-вероятна когато сте бил отделен от кораба, отколкото когато сте бил част от него. Прав ли съм?

— Така го разбрах.

— И съветските ви спътници са признали, че е невъзможно да се максимизира и да се направят предметите по-тежки, отколкото са всъщност.

— Отново повтарям, че така го разбрах. Трябва да разберете, професор Фраяр, че само мога да повторя онова, което съм чул. Възможно е умишлено да са ме заблудили или да са сгрешили защото собствените им знания са недостатъчни.

— Да, да, разбирам. Имате ли някакви основания да вярвате, че умишлено са ви заблуждавали?

— Не. Изглеждаха ми искрени.

— Е, може би. И сега, най-интересно ми се стори, че Брауновото движение е в равновесие с миниатюризационните осцилации и колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно това равновесие се измества към осцилациите, далеч от обикновеното Брауново движение.

— Това е мое лично наблюдение, професоре, и не почива на нещо, което ми е било казано.

— А изместването на равновесието има ли нещо общо със скоростта на спонтанната деминиатюризация?

— Тази идея е моя. Не мога да я потвърдя с факти.

— Хмм! — Фраяр замислено отпи от кафето си. — Бедата е там, че цялата информация е повърхностна. Разбираме какво е поведението на миниатюризационното поле, но не знаем как се създава. Казахте, че при намаляването на константата на Планк, скоростта на светлината остава непроменена?

— Да, но както подчертах, това означава, че поддържането на миниатюризационното поле изисква огромно количество енергия. Ако успеят да обединят константата на Планк със скоростта на светлината и да увеличават втората, като намаляват първата… Но все още не могат да го правят.

— Така твърдят те. Предполага се, че е било в ума на Шапиров, но не сте успели да го откриете.

— Точно така.

Фраяр потъна в мисли за няколко минути. След това поклати глава:

— Ще прегледаме всичко, което ни казахте и ще видим какво може да се извлече от него, но се страхувам, че няма да ни помогне.

— Защо? — попита Родано.

— Защото не засяга същината. Ако някой никога не е виждал робот или не е чувал за частите му, би могъл да опише главата му и движението на крайниците му, звученето на гласа му, как се подчинява на заповеди и така нататък. Но от наблюденията си няма да разбере как работи позитронния мозък или какво е молекулярен клапан. Дори няма да има представа, че съществуват, нито пък учените, които трябва да работят въз основа на наблюденията му. Съветите има някакъв метод за създаване на това поле, но не знаем нищо за него. Нищо от онова, което разказа Морисън не може да ни помогне. Може би са публикували някакви материали, които водят към него, без да разберат, че в тях има нещо важно. Подобно нещо се е случило в средата на двайсети век, когато първите статии по разцепването на ядрото са били публикувани, преди да се разбере, че трябва да се държат в тайна. Но Съветите не са направили подобно грешка с миниатюризацията. Не успяхме да получим информация по въпроса нито с шпионаж, нито от някоя ключова личност, която да премине на наша страна. Ще се консултирам с колегите си от съвета, но като цяло, д-р Морисън, боя се, че приключението ви в Съветския съюз, колкото и да е смело, и заслужаващо похвала, освен потвърждението, че миниатюризацията съществува, беше безполезно. Съжалявам, мистър Родано, но цялата история можеше изобщо да не се случва.

90.

Изражението на Морисън не се промени, докато Фраяр правеше заключението си. Доля си още кафе, прибави сметана и отпи без да бърза.

— Знаете ли, Фраяр, напълно грешите.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че знаете нещо за създаването на миниатюризационното поле? — погледна го Фраяр. — Казахте, че…

— Онова, което ще кажа, няма нищо общо с миниатюризацията. Касае единствено моята работа. Съветите ме отведоха в Маленкий град и в Пещерата, за да използвам компютърната си програма за прочитането на мислите от мозъка на Шапиров. Претърпяхме неуспех, което не е учудващо, като се вземе предвид, че Шапиров беше в кома и почти мъртъв. От друга страна, Шапиров, което е бил забележително проницателен, след като прочел няколко мои статии, е говорил за моята програма като за „ретранслаторна станция“. Всъщност, наистина се оказа такава.

— Ретранслаторна станция? — лицето на Фраяр придоби озадачено изражение. — Какво означава това?

— След като попаднахме в невроните на Шапиров, вместо да чете мислите му, моят компютър действаше като ретранслатор, предавайки мислите от един член на екипажа на друг.

Изражението на Фраяр премина в негодувание.

— Искате да кажете телепатично устройство?

— Точно така. Отначало почувствах силна любов и сексуално привличане към една млада жена, която беше заедно с мен на миниатюризирания кораб. Естествено, приех, че мисълта е моя, тъй като тя е много привлекателна жена. Въпреки това не забелязах никакви подобни съзнателни чувства. Едва след няколко такива случая разбрах, че приемам мислите на един мъж от кораба. Той и младата жена се бяха разделили, но въпреки това страстта между тях оставаше.

— Сигурен ли сте, че при тези условия, на борда на кораба, сте разтълкували правилно тези мисли? — усмихна се толерантно Фраяр. — В края на краищата вие сте бил под голямо напрежение. Приехте ли подобни мисли и от младата дама?

— Не. На няколко пъти младият мъж и аз неволно разменихме мисли. Когато си помислих за съпругата си и децата си, той си помисли за жена и две деца. Когато се изгубих в неврона, той прие чувството ми за паника. Сметнал, че е доловил нещастието на Шапиров с помощта на моя компютър, който беше с мене, докато се носех по течението. Но това бяха моите чувства, не на Шапиров. Не успях да разменя мисли с нито една от жените на борда, но самите те обменяха мисли. Щом се опитаха да приемах някоя мисъл на Шапиров, усещаха сходни думи и чувства — една от друга, разбира се — но младият мъж и аз не ги приемахме.

— Предполагате, че има разлика между половете? — скептично подхвърли Фраяр.

— Всъщност не. Пилотът на кораба, мъж, не прие нищо, нито от жените, нито от мъжете, въпреки, че веднъж улови нечия мисъл. Не бих могъл да кажа от кого. Моето мнение е, че както има различни кръвни групи, така има и различни типове мозъци, вероятно само няколко, и телепатичната връзка може да бъде най-лесно осъществена между два мозъка от един и същ тип.

— Дори и така да, д-р Морисън — вмъкна Родано. — Какво от това?

— Нека ви обясня — продължи Морисън. — От години работя върху определянето на областите и характеристиките на абстрактните мисли в човешкия мозък, без някакъв съществен успех. Приемал съм случайни образи, но не съм ги тълкувал правилно. Мислех, че идват от мозъка на изследваното животно, но сега подозирам, че са идвали от някой стоящ наблизо човек, който е изпитвал силно чувство или е бил дълбоко замислен. Не съм обръщал внимание. Грешката е моя. Все пак, тъй като бях засегнат от общото безразличие, нарастващото недоверие и присмехите на колегите си, никога не съм публикувал улавянето на образи. Вместо това модифицирах програмата си, за да повиша чувствителността й. Някои от тези промени също никога не са публикувани. И така, навлязох в кръвта на Шапиров с устройство, което можеше да служи почти като телепатичен ретранслатор повече от всичко друго, което съм имал преди. И сега, след като дебелата ми глава разбра най-сетне какво притежавам, знам какво трябва да променя в програмата си. Сигурен съм.

— Нека го кажа направо, Морисън — рече Фраяр. — Заявявате ми, че като резултат от фантастичното ви пътешествие в тялото на Шапиров, вие сте сигурен как да измените уреда си, така че да стане практически използваемо телепатично устройство?

— До известна степен, да.

— Би било нещо изключително… ако можете да го демонстрирате — скептицизмът в гласа на Фраяр не изчезваше.

— По-изключително, отколкото може би си мислите — отвърна Морисън с известна рязкост. — Знаете, разбира се, че телескопите, независимо дали са оптични или радиотелескопи, могат да бъдат изградени от отделни елементи разположени върху голяма площ и ако се координират с компютър, могат да изпълняват функциите на един голям телескоп, много по-голям, отколкото може да бъде построен на практика.

— Да. Но какво от това?

— Споменах го като аналогия. Убеден съм, че мога да демонстрирам нещо сходно във връзка с мозъка. Ако имаме шест телепатично обединени мозъка, тези шест мозъка биха действали като един единствен голям мозък, който би имал интелигентност и проницателност много по-големи от човешките. Помислете за напредъка в науката и технологиите, които могат да бъдат направени, а също и напредъка в други области, към които са насочени човешките стремежи. Бихме създали умствен супермен, без да преминаваме през отегчителната еволюция или опасностите на генното инженерство.

— Много интересно, ако е вярно — рече Фраяр, очевидно заинтригуван и явно неубеден.

— Но има една хитрост — продължи Морисън. — Извършвах експериментите си върху животни, като поставях проводници, свързващи мозъка им с моя компютър. Това е било, сега го разбирам напълно, не напълно прецизно. Колкото и да се стараем, в най-добрия случай ще имаме груба телепатична система. Онова, от което се нуждаем е, да навлезем в мозъка и да поставим в неврона миниатюризиран и съответно програмиран компютър, където той ще действа като ретранслатор. И телепатичният процес ще стане много по-интензивен.

— А бедния човек, на когото ще причините тази повреда — додаде Фраяр, — ще експлодира, щом устройството се деминиатюризира.

— Животинският мозък е много по-прост от човешкия — сериозно рече Морисън, — тъй като има много по-малко неврони, които са много по-просто подредени. Но отделният неврон в заешкия мозък едва ли е значително по-прост от човешки неврон. Като ретранслатор може да се използва и робот.

— И тогава — добави Родано — американските мозъци, работейки заедно, биха могли да открият тайната на миниатюризацията и може би ще изпреварят Съветите, като открият връзката между константата на Планк и скоростта на светлината.

— Да — ентусиазирано рече Морисън. — И един съветски учен, Юрий Конев, с когото обменяхме мисли, също го разбра. По тази причина се опита да ме задържи заедно с програмата ми, въпреки разпорежданията на собственото си правителство. Съмнявам се, че без мен и програмата ми би могъл скоро да възпроизведе работата ми. Може би ще му потрябват години. Всъщност това не е областта, в която работи.

— Продължавайте — каза Родано. — Започвам да ви разбирам.

— Това е положението. Сега имаме някаква груба телепатия. Дори без миниатюризацията би могла да ни помогне да изпреварим Съветите, но може и да не успеем. Не можем да бъдем сигурни, че ще постигнем нещо без миниатюризацията и без поставянето на правилно програмиран компютър в животински неврон като ретранслатор. От друга страна, Съветския съюз има груба форма на миниатюризация. Може би в естествения ход на изследванията ще открият начин за обединяване на квантовата механика и теорията на относителността, така че да се създаде наистина ефикасно миниатюризационно устройство, но това може да отнеме много време. Така че, щом ние имаме телепатията, но нямаме миниатюризацията, а те имат миниатюризацията, но нямат телепатията, може би след много време ще победим. А може би те ще победят. Нацията, която успее, практически ще знае как да се придвижва с неограничена скорост и Вселената ще й принадлежи. Нацията, която загуби, ще изчезне. Поне институциите й ще изчезнат. Би било добре, ако спечелим състезанието, но може би те ще победят. Състезанието може да разруши крехкия мир, който се поддържа вече от две поколения и да доведе да унищожителна война. От друга страна, ако ние и Съветите желаем да работим заедно и да използваме усъвършенстваната и силна телепатия с помощта на миниатюризирана ретранслаторна станция в жив неврон, можем наведнъж и за кратко време да се сдобием с онова, което биха ни дали антигравитацията и безкрайната скорост. Вселената ще принадлежи и на Съединените щати, и на Съветския съюз. Всъщност на цялото земно кълбо, на Земята, на човечеството. Защо не, господа? Никой няма да изгуби. Всички ще спечелят.

Фраяр и Родано удивено го гледаха. Накрая Фраяр преглътна с мъка и каза:

— Звучи добре, ако наистина владеете телепатията.

— Имате ли време да изслушате обясненията ми?

— Разполагам с цялото време, което ви е нужно — отвърна Фраяр.

На Морисън му бяха нужни няколко часа, за да обясни в подробности теорията си. Накрая се отпусна назад и заяви:

— Почти е време за вечеря. Вече знам, че вие, а и другите, ще искате да ме разпитвате, ще искате да ви сглобя система, която да демонстрира приложимостта на телепатията. Това ще ми отнеме… е, остатъка от живота ми, доколкото разбирам. Но сега искам едно нещо.

— Какво е то? — попита Родано.

— Дайте ми малко време като начало. Моля ви! Доста ми се насъбра. Дайте ми двайсет и четири часа, до утре вечерта. Нека да почета, да ям, да мисля, да почивам, да спя. Само един ден, ако нямата нищо напротив и след това съм на ваше разположение.

— Звучи напълно приемливо — каза Родано, докато се изправяше. — Ще уредя каквото мога. Двайсет и четирите часа са ваши. Използвайте ги. Съгласен съм, че после ще имате изключително малко време за себе си. И отсега нататък, за доста време, ставате най-добре охраняваната личност в Америка, без да изключваме президента.

— Добре — обяви Морисън. — Ще поръчам вечеря за един.

91.

Родано и Фраяр довършваха вечерята си. Вечерята беше необикновено тиха, в изолирана и охранявана стая.

— Кажете ми, д-р Фраяр — каза Родано, след като приключиха, — считате ли, че Морисън е прав за телепатията?

Фраяр въздъхна и отвърна предпазливо:

— Ще се консултирам с някои мои колеги, които са по-сведущи по въпросите свързани с мозъка от мене, но чувствам, че е прав. И аз имам един въпрос към вас.

— Да?

— Мислите ли, че Морисън е прав за нуждата от сътрудничество в тази област между Съединените щати и Съветския съюз?

Проточи се доста дълга пауза. Накрая Родано отговори:

— Да, мисля, че и тук е прав. Разбира се от всички страни ще се надигне вой, но не можем да рискуваме Съветите да го постигнат преди нас. Всички ще го разберат. Ще трябва да го разберат.

— А Съветите? Дали и те ще го приемат?

— И те ще трябва да го разберат. Не могат да рискуват да ги изпреварим. Освен това останалият свят несъмнено ще разбере какво става и ще се надигне врява за мир и изисквания да не се започва нова студена война. Може би ще отнеме няколко години, но накрая ще си сътрудничим.

Родано поклати глава и добави:

— Но знаете ли кое ми се струва наистина странно, професор Фраяр?

— Кое от всичките тези събития би могло да не ви се стори странно?

— Нищо, предполагам, но най-странно ми се струва следното. Срещнах се миналата неделя с Морисън, за да го накарам да отиде в Съветския съюз. Тогава сърцето ми се сви. Стори ми се, че е човек без кураж, една нула, без никакви достойнства, освен в академичен смисъл. Не мислех, че може да му се разчита за изпълнението на каквото и да е. Просто го изпращах на смърт. Така си мислех и така казах на един колега на другия ден и… и все още мисля така. Той е нищо и е цяло чудо, че оцеля, за което трябва да благодарим на други. И все пак…

— И все пак?

— И все пак се върна, направил невероятно научно откритие и поставил началото на процес, при който Съединените щати и Съветския съюз ще бъдат принудени да си сътрудничат против волята си. Като връх на всичко, той направи от себе си най-важната личност, а след като публикуваме тези събития и най-известния учен по целия свят, а може би и на всички времена. В известен смисъл, той разруши политическата система на света и изгради нова или поне постави началото на строежа на нова система. И всичко това от неделя вечерта до днес, събота вечерта. Направи го за шест дни. Тази мисъл е някак плашеща.

Фраяр се облегна и се разсмя.

— По-плашеща е отколкото си мислите. Възнамерява да почива на седмия ден.