Фондация и хаос

21

Клиа потръпна сред огромното празно пространство и погледна между краката си към мястото, където се сливаха две от най-големите реки на Трантор. Някога, преди дванайсет хиляди години, те си имаха имена; сега ги означаваха просто с номера, но дори и тези номера намекваха за величие: Едно и Две. Едната течеше през половината Сирта — континента, поддържащ някои от най-гъстонаселените Сектори, включително Императорския дворец, Стрилинг и Дал. Преди хиляди години, когато населението на Трантор нараснало и инженерите се замислили как да осигурят жилища на допълнителните милиарди хора, взели решението да покрият всички земни маси, да копаят дълбоко в земната кора и да изровят дори шелфовете под океанските брегове.

Тези древни инженери мъдро решили да не се опитват да пренасочат и променят природата на транторските речни басейни. Да накарат металната кожа на техните нови постройки да крепи толкова много вода в нейния устрем към морето било прахосничество, затова прокарали дълбоки канали там, където някога текли естествените реки, и оставили дъждовете да се събират и да се втичат в тях. Там, където първите Сектори предявили претенции за естествени водоизточници, инженерите — по заповед на легендарния император Куан Шонам — създали нови порьозни материали за басейните, които да позволят на водоизточниците да останат използваеми.

Клиа не разбираше сложностите с водата на Трантор повече от всеки нормален гражданин. Онова, което знаеше, беше, че тук, на петдесет метра под нея, в бушуващия водовъртеж, където двете реки се сливаха, се таеше сила. Тя ценеше силата, но беше твърде млада, за да се страхува достатъчно от нея; и освен това притежаваше наглост, породена от способностите й. Не можеше да убеждава водните реки да се променят, но реките от хора… Това отново беше нещо друго.

Беше й студено, беше гладна и сърдита. Чувстваше се обидена. Само да знаеха! Започна да диша дълбоко и замечта за деня, когато щеше да проследи онези, които сега я караха да бяга и да се крие като плъх.

После седна върху решетката на сервизната пътека, кръстоса небрежно пищялки и овладя прекалено негативните си емоции. Трябваше да намери къде да спи; тук беше твърде влажно, студено и шумно. Трябваше да намери храна. Под земята такава почти нямаше; можеше да изчака ремонтната кола да премине с грохот, да й махне да спре, да открадне пакети с храна и да накара екипажа да забрави… При тази мисъл се усмихна. Тя щеше да е призрак, фантом — фантомът на двете реки…

Някои в Дал вярваха, че живелите праведен живот се превръщат в част от великите реки и изтичат в покритите морета, където живеят в съвършени комуни далеч от знанието на Империята. Неправедните отиваха в каналите да се потят и да се бъхтят вечно. Тя не вярваше в подобни неща, но бяха интересни за размисъл, докато подсъзнанието й работеше върху проблемите и предоставяше решения.

Колата продължаваше да изниква в мислите й. Представяше си я като голямо, подобно на червей нещо с много колела, с удобни, добре осветени купета вътре. Можеше да се сприятели с работниците по поддръжката. Може би един от тях щеше да бъде изключителен, кореняк далит с огромни мустаци, далеч по-мъжествен от баща й и от всички крадливи продавачи на черно. Той щеше отначало да я утешава нежно, без да я насилва, докато тя не решеше какво иска, какво иска тялото й…

Тези романтични мечти само я накараха да се чувства още по-самотна. Чувстваше се много уязвима. Удари с юмрук по релсата и се вслуша как кухият тътен бе погълнат от по-мощен рев. Нямаше време за такива мечти! Щеше да действа нечовешки, да бъде над всякакви страсти и нужди; щеше да отмъсти бързо и да живее, за да сее страх и уважение. Щяха да плашат децата с името й, за да слушат…

Изведнъж влажните й очи изсъхнаха и тя просто се засмя заради нелепите си измислици. Смехът се издигна, висок и ясен, и като по чудо гневът на реката не погълна звука; вместо това смехът отекна в огромните сводове над мястото, където реките се сливаха и се върна при нея, сякаш се смееха стотици хора.

Засега — тя отпъди образа на онзи едър и нежен работник далит — беше победена. Знаеше го. Скоро трябваше отново да се върне в Дал и й трябваше скривалище. Щом издирваха хора с дарби като нейната, щеше да избере най-добрия екип и да им сътрудничи — известно време.

Тази необходимост я накара да въздъхне, но Клиа знаеше, че не е малоумна. Нямаше да крее с умиращите си мечти тук, долу, сред мрака и влагата, с единствена компания великите реки.