Фондация и хаос

72

Майор Нам държеше неврокамшика в несигурната си ръка. По лицето му се стичаше пот. Той залитна леко, когато се опита да обърне гръб на миниатюрната жена, облечена в специален смарагдовозелен тоалет. Изразът на Вара Лизо бе чудат и тя беше подбелила очи, сякаш нямаше нужда да гледа майора, за да го контролира.

Като че оглеждаше тавана горе.

Майорът изхленчи и камшикът падна от ръката му.

Беше толкова уморена. Заобиколи майора. Много скоро шеще да има нужда от някакво сладко питие и от храна, но първо трябваше да влезе през тази врата и да види Фарад Синтер, да докладва за последен път на мъжа, за когото се бе надявала някой ден да се омъжи. Глупави мечти, абсурдни надежди.

Вара Лизо влезе в преддверието на новия кабинет на Синтер и видя новите мебели и редовете специални информатори от имперска степен, които щяха да го свързват директно с обикалящите на орбита приемници и процесори. Това щеше да бъде неговият команден център. Синтер. Тя се усмихна криво. Нажежаване без топене, сухо в ядрото, купчина пясък, никакъв мъж, никакъв успех, никаква грешка — тя беше хвърлила пръчките на древната игра Биока, до която винаги прибягваше, когато вече нищо не можеше да измисли, и пръчките казаха: няма грешка, поправка в реда, при Синтер всичко не е наред.

Зад огромната бронзова врата тя дочу крясъци и дори вой. Облегна рамо на вратата. Нищо. После насочи пълното си внимание към майора, накара го да се приближи и да й даде кода за вратата. Той се надигна, както беше коленичил, с изкривено лице, плувнал в пот. Въведе кода и долепи длан.

Вратата се отвори и майорът се строполи назад. Вара Лизо влезе в кабинета.

Фарад стоеше вътре в пълно церемониално облекло и разговаряше с двама съветници и един адвокат; въпреки това с Комисията му беше свършено. Видя я и се намръщи.

— Трябва да сложа всичко в ред… Вара, моля те, върви си.

Вара забеляза поднос с изискани сладкиши на огромното бюро до най-мощния информатор/процесор, който някога беше виждала, може би способен да отсява информация от десет хиляди системи. В момента не функционираше. Достъп до Империята — отказан. Няма енергия. Тя награби шепа сладки и ги задъвка.

Синтер се втренчи в нея.

— Моля те — каза тихо той. Усещаше безпокойството й, но не се досещаше за причината. — Претопяват робота ни. Освобождават Селдън. В момента се опитвам да се свържа с императора. Много е важно.

— Никой няма да ни види — тя разбъркваше с пръст бонбоните в подноса.

— Не е чак толкова зле — настоя Синтер с пребледняло лице. — Ти как влезе? — Майорът — нейният майор — бе освободен от Протон, за да информира Синтер за положението. А после го бяха сложили на пост в преддверието, за да не я допуска вътре. Това беше ясно и без да се докосва до мислите им.

Никога не беше успявала да разчита мисли пряко — в най-добрия случай можеше да усеща емоции, да получава проблясъци на видения, звук, но никога подробности. Дълбоко в себе си хората не си приличаха. Съзнанието им се развиваше по различен начин.

Вара знаеше, че всички хора са чужди един на друг, но собственото й отчуждение беше от друг порядък.

— Госпожице Лизо, сега трябва да напуснете — обади се адвокатът и тръгна към нея. — Ще се свържа с вас по-късно за представянето в Имперския съд…

Той се препъна, обърна лице нагоре и започна да пелтечи; потекоха му лиги. Фарад го погледна — започваше да се тревожи.

— Вара, ти ли го правиш? — попита той настоятелно.

Тя остави адвоката.

— Ти излъга — каза тя на Синтер.

— За какво говориш?

— Сама ще пипна Селдън. Ти стой тук, ще тръгнем заедно.

— Не! — извика Синтер. — Престани с тези глупости! Трябва да…

За миг лицето на Вара Лизо стана безизразно. Стаята притъмня и се разми, после сякаш проблесна и се появи отново. Синтер се вкопчи в бюрото и се втренчи в нея със изцъклени докрай очи. Погледна гърдите си, треперещите си колене; краката му се огъваха под него. После отново погледна нея. Съветниците му вече бяха рухнали на колене с изпънати ръце, долепени до телата, със свити юмруци. Всичките се прекатуриха в различни посоки, а един си удари главата о ръба на бюрото.

Пулсът на Фарад се забави. Вара не знаеше тя ли го прави или не. Не вярваше, че е толкова силна, никога досега не беше правила нищо подобно, но нямаше значение.

Извърна се от мъжа, за когото би се омъжила в най-прекрасните си мечти и надежди, и каза:

— Сега не може да се отрече, че съм чудовище — думите й прозвучаха великолепно, свободно, съвсем окончателно.

Тя излезе от кабинета, премина с чудна лекота през антрето, покрай майора, който все още се задъхваше, после спря — но само за миг — и се намръщи.

Фарад умираше. Тя усещаше празнотата и тишината в гърдите му. Докосна бузата си.

Сега той беше мъртъв.

Тя вдигна неврокамшика на майора и продължи нататък.