Фондация и хаос

76

Хари се изправи лице в лице с Вара Лизо от другата страна на Залата за освобождаване. Тя остана за миг с протегнати ръце, с гърчещи се пръсти, сякаш се бореше да запази равновесие. Главата й се люшкаше насам-натам. Жената, влязла преди нея — която толкова много му напомняше на Дорс, — лежеше отпуснато, просната до вратата, неподвижна като мъртва.

Хари не чувстваше страх; всичко се беше случило твърде бързо, за да го овладее това чувство. Всичко изглеждаше не на място и най-вече самият той; не му беше мястото тук, а на тях не им беше мястото там.

Залата беше мирна — сега тя миришеше на електричество, на урина, изтичаща от панталоните на тримата мъже, прострени на пода около него.

— Тебе ще те оставя… — обади се Вара от другата страна на залата. Тя пристъпи към него и отпусна ръце. — … За последно.

— Коя си ти? — попита Хари. Беше загрижен за жената на пода. Над всичко искаше да се увери, че тя е добре; трепети обхванаха ума му, спомени, задействани отговори, объркващи, богати, предизвикващи чувство и на напрегнато обещание, и на ужас, защото беше сигурен, че тази жена е Дорс. Върнала се е. Искала е да ме защити. Начинът, по който се движеше… като нападаща тигрица!

А сега е там, долу, като смачкано насекомо.

Тази дребна, слаба женица… отклонение. Чудовище!

Хари знаеше коя е. Уанда я беше споменала преди седмици — жената, която не се бе съгласила да се присъедини към менталиците, която вместо това се беше съюзила с Фарад Синтер.

— Ти си Вара Лизо — каза той и тръгна към нея.

— Хубаво — каза жената с разтреперан глас. — Искам да знаеш коя съм. Ти си виновен.

— Виновен за какво? — попита Хари.

— Твоята работа с роботите. — Изражението й се изкриви, докато лицето й сякаш се превърна във възел. — Ти си техният лакей и те си мислят, че са победили!