Господар на стихии

10. Приготовления за отчаяни мерки

Деклан стоеше с гръб към работещите, поел смяната си на пост, докато ръцете му отпочинат, натежали толкова, колкото не помнеше да са били някога. Въпреки безбройните часове бухане с чука в ковачницата тези лиани, макар и да бяха гъвкави, бяха корави като дърво. Сеченето им беше наистина страшно трудно. По-тънките се предаваха след пет-шест удара, но с дебелите беше като сечене на дървета, а нямаха никакви брадви, само мечове и ками.

Знаеше, че остриетата им ще са затънели като кухненски лъжици, докато приключат, и се надяваше да може да намери приличен камък, за да ги наточи преди да потеглят. Тобиас беше подхвърлил, че биха могли да ги използват за криваци, ако потрябва.

Бенруф дойде и каза:

— Колко още ни трябват?

— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Деклан. — Ще ни трябват достатъчно, за да се овържем всички, както и всичко, което ще смогнем да носим със себе си, и може би ще се наложи да издърпаме някого от нас нагоре по скалите.

— По-нагоре по склона е прекалено горещо и сухо, а надолу не е достатъчно горещо. Има още няколко лози назад към лагера, но си мисля, че може би трябва да почнем да правим въжета с каквото вече разполагаме.

Деклан видя, че следобедът отминава и светлината вече гасне, и извика:

— Приключвай!

Нямаше нужда мъжете да бъдат убеждавани да спрат. Оскар издиша шумно да покаже облекчението си, а един от мъжете направи още два удара, за да отсече последната лоза.

Надигнаха товара си, като увиха лозите около раменете си, а Деклан ги огледа да се увери, че никой не се е претоварил. Пътят обратно до лагера беше труден, но го изминаха без произшествия.

Щом се върнаха в селището, Деклан каза:

— Яжте, наспете се и утре започваме да правим въжета.

— Трябва да презаредим капаните за ядачите, преди да почнем да правим въжетата — каза Оскар.

Деклан погледна Тобиас и повдигна въпросително вежда.

— От време на време ядачите пращат някого да подуши капаните ни — отвърна Тобиас. Посочи Оскар и каза: — Той е мърморко, но има нюх за неприятности.

— Много време мина — каза Оскар.

— Доста — съгласи се Тобиас.

— Какво имаш предвид с това „доста“?

— Не е като по редовен график — обясни Тобиас, — но досега би трябвало да намерим един-двама от тях потрошени от дърво, заклещени в капан или паднали в яма с кал. — Помисли и добави: — Време е да ни навестят.

Деклан помисли. Да загуби един ден го глождеше, но да ги нападнат в гръб, докато се катерят по стръмнината, не беше приятна мисъл.

— Колко би ни отнело да обиколим и да се погрижим да не ни ударят в гръб?

— Бихме могли да прегледаме капаните докъдето се събират двете пътеки — каза Тобиас. — Ямите не можем да преместим. Много време отне да ги изкопаем, но смятаме, че които са паднали в тях, няма да се върнат и да кажат на някого. Ако някой от ония зли кучи синове се е върнал и е казал на другите, и са ги белязали, това ги оставя да влязат в пропадите, шипове, прикрити под храсти, и две клопки трошачки на глезени. Ако искаш да се увериш, отнасяш се малко по-надолу до нещо като ничия земя между онези пътеки и там, където е границата на ядачите.

— Къде е това?

— Няма да ти е трудно да намериш границата — каза Оскар.

— Хич даже — съгласи се Тобиас. — Изобщо. Глави, животински и човешки, шантави знаци, надраскани по дънерите, камънаци, струпани и боядисани в бяло. На половин ден промъквано на юг оттам може да се натъкнеш на ловците им. Имат цялата Рана на юг оттам за ловен район… освен ако нямат съседи на юг, по-гадни и от тях, а се съмнявам в това. Подозирам, че ще ни нападат от време на време, защото сме близо и мислят, че може да сме лесна плячка. Откакто младоците докретаха тук, сме погвали ядачите няколко пъти, когато се опитаха. След като вие сте тук, освен ако не дойдат с повече сила, би трябвало да ги прогоним съвсем лесно.

— Или може би някои да получат рани и да не могат да догонят другите. — Деклан помисли малко и въздъхна. — Богартис веднъж ми каза, че когато се биеш с определени врагове, раняването е по-добро от убиването, защото ако държат на ранените си, те се забавят. Или се оттеглят бавно, ако искаш да ги преследваш и разчистиш, или преследват бавно и ги оставяш зад себе си.

Тобиас кривна глава.

— Не мога да възразя на това.

Деклан претегли наум всички за и против един допълнителен ден и каза:

— На разсъмване. — Погледна Себастиян, който кимна в съгласие. После вдиша дълбоко. — Тобиас, на разсъмване — повтори той. — Аз, Себастиян и вие двамата. — Обърна се към Бенруф. — Когато тръгнем, почнете да плетете въжета и ако не се натъкнем на неприятност, ще потеглим следващия ден. — Стана и разкърши рамене. — Чака ни огромна задача. Всички, починете тази нощ и тръгваме след два дни.

Никой не изказа възражение.

Хатушали се рееше в ума си, докато в действителност седеше на масата в библиотеката. Очите му бяха затворени и не мърдаше. Бодай и Натан го наблюдаваха.

— Какво прави той? — попита Бодай.

— Учи се — отвърна Натан. — Аз ще се присъединя към него, тъй че не ме прекъсвай, моля.

Бодай тъкмо оформяше отговор, когато Натан се вцепени и затвори очи. След миг Бодай промълви:

— Много добре.

Докато се рееше в пустота, Хату преценяваше нишките сила. Беше открил, че колкото по-малко усилие влага, толкова по-лесно е да разпознава това, което наблюдава.

Нишките бяха безбройни, но бързо беше научил, че са структурирани и огромното мнозинство беше банално: караща се двойка, ято гъски в полет, двама противници в двубой и други съвсем нормални човешки забавления, които създаваха връзки между противоположни енергии, или „стихии“, както ги наричаше Натан.

След това имаше друг пласт, от онези, които произлизаха от противопоставянето на стихии, които влияеха на други нишки енергия: по-голям конфликт, празненство или много животни, обезпокоени от земетресения, бури или пожар.

Беше на ръба да разпознае следващата йерархия, когато до него достигна гласът на Натан.

— Тези са по-големи движения, причинени от огромен конфликт между стихии. Към края си на това, което трябва да знаеш за своите предизвикателства.

— Предизвикателства ли? — попита Хатушали и внезапно отново се озова на масата и примигваше.

— Това не биваше да се случва — каза Натан.

— Какво? — попита Бодай и погледна първо Натан, а после Хату.

— Той ме стресна! — каза Хату и потърка лявото си око с ръка. — Сега имам болка в лявото око. Какво беше това?

— Опитвах се да оценя твоя… урок?

— Като нахълта в ума ми, без да ме предупредиш?

Натан изглеждаше смутен.

— Извинявай. Мислех, че съсредоточаването ти е по-дисциплинирано, отколкото, изглежда, е.

— Може би ако първо ми беше казал, че можеш да направиш това, и след това ме предупредиш, че ще го направиш — каза Хату малко ядосано. — Проклятие, това око наистина боли.

— Ще мине след малко — каза Натан. — Като мозъчно замръзване е.

— Като какво? — попита Бодай.

— Когато захапеш нещо наистина студено и това изстреля болка нагоре в мозъка ти.

— Защо човек би правил такова нещо? — попита Бодай невярващо.

Натан отрони въздишка.

— Това е просто израз. Мозъкът ти всъщност не замръзва. Просто боли.

— Това все още не отговаря на въпроса защо човек би направил това?

— Все едно. Тук наоколо бездруго нямате много наистина студени неща за ядене или пиене.

— Май не — съгласи се Бодай.

— Кажи ми какво виждаше, Хату — рече Натан.

— Дай ми още минута — каза Хату, все още явно ядосан.

Натан се отпусна в стола си.

— Когато си готов.

Хату примига няколко пъти с лявото си око, след което каза:

— Видях това, което ти казах последния път. Започва по същия начин. Просто… каква беше думата?

— Мътилка?

— Да, това. Вихрене, цветове, които не са реални цветове, но изглеждат като цветове. Зад цветовете усетих чернота, абсолютна чернота, като в пещера нощем. После цветовете… утаиха се, започнаха да се движат в нишки и да стават по-ярки. Чернотата, или усещането за нея, избледнява, докато не остане нищо, освен безбройни нишки от цветове.

Натан и Бодай бяха вперили погледи в Хату, докато той говореше. Беше петият път, в който слушаха за усилието му да проучва силите, създадени от стихиите, които ги заобикаляха. Всеки следващ път беше ставал малко по-вещ и способен да разгадае реда на тези енергии. Като че ли съществуваше някакъв шаблон, а Натан беше сдържан в указанията си, твърдеше, че не е сигурен на какво би се натъкнал Хату с това упражнение. Имаше усещане за напредък, въпреки че крайната цел беше смътна.

— После? — настоя Натан.

Хату го изгледа сърдито, но тонът му остана спокоен.

— Хаосът от вихрещи се цветове и чернотата този път се подреди много по-бързо; тази част става лесна. — Махна с ръка. — Както вече казах, когато съм в онова състояние на ума, нямам усещане за отминаване на времето. И в същото време се чувства сякаш върви по-бързо. — Сви рамене и последните остатъци от гнева като че ли го напуснаха. — Може би просто защото свикнах с това, но така изглежда.

— Мина приблизително същото време като последния път — каза Бодай, — тъй че ако чувстваш, че си стигнал по-далече в това упражнение, значи се придвижваш по-бързо. — Тонът му подсказваше, че това е по-скоро въпрос, отколкото твърдение.

— Наистина — вметна Натан. — Продължавай.

— Този път усетих, че нишките, които виждам, са безбройни връзки между стихии, движеща се енергия… — Погледна питащо Натан.

— Бързи колкото светлината — помогна му Натан.

— Да, като лъчи светлина, но тънки като конци.

— Продължавай — каза Натан.

— Изпъваха се във всички посоки, но след това… не беше като да ги движех аз, но по-скоро те сами се движеха както на мен ми трябваше… — Издиша дълго, за да освободи напрежението, и поклати глава в почуда. — Не усещах като аз да ги контролирам, както човек управлява впряг или лодка. — Събра мислите си, след което добави: — Беше все едно че те просто правеха каквото аз исках да правят.

— Възхитително — каза Бодай.

Натан кимна.

— Добро начало. Какво друго?

— Видях нещо… обикновено? Обикновени потоци по безброй линии, след това избледняха… — Замълча. — Започвах да долавям… началата, или краищата? — Изглеждаше все едно че се мъчи да оформи думите си. — Мисля, че започвах да разбирам какво са двойките… стихии. Мисля, че започвах да виждам, че те са безкрайни и че само някои са… важни? Не. — Той поклати глава. — Важни за мен.

Изведнъж изправи гръб и очите му се разшириха.

— Какво? — попита Бодай.

— Хора, животни… насекоми! Рибата в морето. Всяко живо същество е свързано чрез стихиите!

— Добре — каза Натан. — Схващането за стихии и енергии, самата тъкан на движението на вселената започва да идва на фокус за теб. — Бавно извърна поглед от Хату към Бодай. — Срещал съм едва шепа хора, които имат тази способност. Някои са израснали да бъдат експерти, може би дори майстори на това познание. Някои са се научили как да манипулират самата същност на вселената. — Плесна с ръка по масата. — Това, което наричаш „магия“!

— И после какво? — попита Хату. Всичкият гняв го беше напуснал.

Натан огледа наоколо.

— Гладен съм и е късно. Мисля, че зърнах буре вино в трапезарията.

Хату изведнъж изпита вълчи глад.

— Приключихме ли?

— За днес. Утре повече — каза Натан.

Хату се надигна от масата и му размаха предупредително пръст.

— Ако пак имаш някой номер, като онова да ми се напъхаш в главата, първо ме предупреди. Не обичам номера!

Натан се засмя и отвърна:

— Учиш се. Всичко са номера.

Балвен стоеше на брега. Войник зад него донесе малък дървен сандък. Фургонджията горе на хълма бавно обърна впряга си и пое обратно към града.

Лодка дойде до брега, войникът натовари сандъка, а след това Балвен се покатери тромаво през планшира и се настани при носа.

След няколко кратки минути братът на барона се изкатери по въжената стълба на борда на „Кралицата на бурите“. Хава стоеше там и когато той застана на палубата, го поздрави:

— Добре сте дошли на борда.

— Благодаря.

Спуснаха въже и след минута дървеният сандък се озова на палубата.

— Последвайте ме — подкани го Хава и Балвен тръгна след нея към една врата, водеща към три стъпала надолу до къс коридор с три врати. Тя отвори средната и му махна да влезе.

Каютата беше спретната, с легло под един рафт, до кърмовите прозорци, с пространство едва колкото за сандък с чекмеджета и бюро за карта, осветена от фенер, окачен над бюрото. От двете страни на вратата имаше скоби за свещи и Хава каза:

— Като притъмнее, едно от момчетата носи огън от трюма, за да запали свещите. Внимаваме много да не се запали нещо, когато сме на път. Ако някоя угасне, не се опитвайте да я запалите сам.

— Ясно — отвърна той. — Маркензас никога не е била морска държава, тъй че това е третото ми плаване в живота ми и най-дългото досега. Плавал съм от Илкомен до Зиндарос, за малко повече от ден, и обратно.

— Е, настанете се. Тук ще сте за доста по-дълго. Това е моята каюта, тъй че ще ползвате вашия сандък, защото чекмеджетата са пълни с мои парцали.

— А ти къде ще спиш?

— Ще деля каютата с помощника ми.

При този отговор Балвен повдигна вежди.

Хава се засмя.

— Спя, докато той командва на палубата, и той спи, докато аз съм дежурна. Нищо друго, макар че ако между мен и Сабиен ставаше нещо, Хату едва ли би забелязал.

Последното ѝ вметване беше наполовина шеговито и наполовина не. Балвен я погледна въпросително и Хава махна с ръка.

— Той просто е увлечен в проучванията си с Бодай. Виждам го само нощем, когато съм там.

— О — каза Балвен.

— Щом потеглим, ще оправим бъркотията и можете да се храните тук или на палубата.

— Ще се храня където и ти — отвърна той.

— Чудесно.

Тя затвори вратата и остави Балвен да седи на нара, притеснен и малко объркан.

Деклан и Себастиян се промъкваха през горите, като се стараеха да останат колкото е възможно по-безшумни. Първата светлина в Раната идваше много след изгрева горе, тъй като стръмните стени на каньона и гъстият дървесен покров я прекъсваха рязко. Бяха на около миля южно от там, където двете пътеки на дивеч се пресичаха, границата между наемническия лагер и „ничията земя“.

Деклан потупа Себастиян по рамото и прошепна:

— Трябва да хванем пътеката оттук, мисля.

Тъй като Себастиян беше по-опитен ловец, водеше той, и му отвърна през рамо:

— Още малко според мен, но да, скоро. Движим се тихо, но все пак този храсталак напред е по-гъст от този зад нас.

— Без приказки — каза Деклан. — Просто посочвай накъде искаш да вървиш. Аз ще те следвам.

Себастиян кимна, после бавно се обърна и поведе. След няколко минути спря и посочи един открит участък на същата страна на пътеката. Деклан го последва.

Бяха тръгнали веднага щом беше възможно да се движат в смътната светлина на утрото. Деклан беше възложил на Сиксто да организира плетенето на въжета. Бенруф се беше оказал прав, че нишките лиани бяха здрави като конопени и с по-дебелите в средата трябваше около тях само да се сплетат по-тънките. Обсъдили бяха как да организират похода и колко въже ще им трябва. Деклан позволи да има малко спор, но в крайна сметка просто реши какво ще правят. Дългите въжета щяха да са обременителни, тъй че по-късите намотки щяха да се свързват с промеждутъчни възли, изпъвани една след друга и отново разделяни след употреба.

Деклан знаеше, че може да се довери на Сиксто да държи хората ангажирани, и беше указал на най-близкия до приятел човек, когото имаше в четата, каква е идеята му и как трябва да ръководи опита да се измъкнат от Раната.

Беше решен и той самият да се измъкне; но ако се наложеше да умре преди да е отмъстил за Гвен, Юсан и Мили, поне щеше да даде на спътниците си шанса да се присъединят към барон Дюмарш в излавянето на кучите синове убийци.

Извън дърветата, на края на пътеката, Деклан се чувстваше беззащитен. Себастиян се обърна и му показа с жестове ако чуе нещо да се скрие сред дърветата, колкото може по-навътре. Деклан кимна, че е разбрал.

Промъкваха се покрай пътеката около час и Деклан се стараеше да държи сметка за изтеклото време, тъй че да знае кога да се обърнат и стигнат до границата преди стъмване. Също така трябваше да вземе предвид, че се спускаха по-надълбоко в Раната, тъй че пътят обратно щеше да е нагоре и заради това — по-бавен.

Каньонът продължаваше бързо да се уширява, тъй че се натъкнаха на няколко голи участъка, които според Деклан бяха разчистени за дърва, но вече започваха отново да обрастват. Нищо не знаеше за събирането на дърва, освен от малкото, което бе виждал тук-там, когато доставяше брадви за лагерите на дървосекачи северно от Онкон, и няколкото приказки, които бе имал със събирачите на дървен материал. Най-вече бе искал да разбере защо остриетата и трионите трябваше да са оформени по определен начин и защо са нужни стоманени клинове за събарянето на високи дървета в избраната посока.

Все пак участъците изглеждаха все едно са били разчистени преди много години. По-новите дървета все пак бяха високи и имаха стволове, дебели по две-три стъпки, а големите пънове бяха обкръжени от ниска растителност и щяха да са нужни години, докато избуят нови дървета.

Смътен шум напред спря Себастиян и той вдигна ръка. Шумът не стана по-силен и Деклан предположи, че не се приближава движеща се група. След това шумът секна.

Себастиян изчака около минута, после махна на Деклан да го последва.

Няколко минути по-късно шумът се поднови и беше ясно, че е от гласове — силно скандиране или пеене. И този път не стана по-силен, и след малко двамата продължиха.

Стигнаха до голямо сечище, нещо като проход за придвижващите се нагоре в Раната, тъй като пътеката цепеше през средата и дърветата се отдръпваха на двете страни. Себастиян се обърна и попита с жестове: през средата или към едната или другата страна? Деклан спря и огледа терена. Както и предишното сечище, това беше разчистено преди много години и имаше някакво прикритие по-близо до пътеката, отколкото по краищата. Посочи към група по-млади дървета, след което имитира, че се снишава и притичва от едно място до друго. Себастиян кимна и се отправиха колкото можеше по-бързо към първата група дървета.

Като се придвижваха от едно укритие до друго, стигнаха до отсрещната страна на сечището и видяха пролука между дърветата на юг. Странният монотонен звук отново секна и Деклан докосна Себастиян по рамото и посочи. Поеха към южния край на голямото сечище.

Дърветата близо до пътеката от двете страни продължиха още около сто крачки, после се появи друго просторно сечище. Двамата спряха, след като видяха на още сто крачки напред висока стена, построена от стволовете на големи дървета, от този вид отбранително съоръжение, за чието построяване са нужни месеци. Дънерите бяха покрити с гъсти увивни растения, създаващи внушителна зелена преграда.

Имаше огромна порта, отворена широко и издаваща признаци на запуснатост, а около нея се виждаха черепи, кости и други неща, струпани по такъв начин, че Деклан не можеше да реши дали са трофеи или някакъв вид предупреждение. Когато се озоваха на двайсет крачки от нея, се присвиха в храстите източно от портата.

— Виж — каза тихо Себастиян.

На Деклан му отне миг, докато разбере какво сочи Себастиян, и то го порази. Някои от черепите не бяха животински, имаше и човешки. А някои от тези, които бяха животински, като че ли бяха от зверове, каквито не бе виждал никога.

Имаше нещо като череп на крокодил от едно далечно блато, който бе виждал окачен над тезгяха на кръчма, но този тук беше поне два пъти по-голям. Други от черепите бяха почти познати, но някои бяха толкова чужди, че бе невъзможно да ги разпознае.

— Какво е онова там? — прошепна Деклан и посочи нещо, което грубо приличаше на череп на маймуна, но беше три пъти по-голямо от нормален човешки череп, с дълги почти като ножове кучешки зъби и изпъкнала кост над очните кухини.

— Не знам — отвърна Себастиян, — и се надявам никога да не разбера. Ако черепът на този звяр е толкова голям, изправен трябва да е…

— Десет-дванайсет стъпки — довърши Деклан.

— Връщаме ли се? — прошепна Себастиян и Деклан бързо схвана кой отговор би предпочел.

— Не минавам през порта, която може да се затвори зад нас — отвърна той шепнешком. — Но бих искал да науча малко повече.

Бързо претегли наум любопитството спрямо риска и тъкмо се канеше да предложи да се върнат, когато някъде далече зад стената се чу внезапен звук. Много гласове се сляха в тихо ръмжене, което бавно се извиси до вик. Последва тишина. Миг след това монотонното ръмжене се повтори и отново се извиси до вик.

— Да се махаме — каза Себастиян.

— Точно това си помислих — отвърна Деклан, обърна се и се отдалечи малко от портата, а след това пое по пътеката на бегом, със Себастиян на няколко стъпки зад него.

Както беше предвидил Деклан, пътят обратно отне повече време. Все пак чувстваше, че липсата на ядачи между техния лагер и този на наемниците е добър знак. Означаваше, че преходът до стръмната стена ще е безпрепятствен. Без бой на живот и смърт, докато се мъчат да преодолеят скалите, водещи до планинските подножия над Раната, беше за предпочитане.

Не беше казал нищо на никого, дори и на Сиксто, но никой от мъжете в лагера не беше напълно годен. Собствените му хора все още страдаха от преживяното в пустинята. Отдихът и оскъдната храна бяха помогнали и поне имаше изобилна вода от изворите наблизо. По-младите бойци бяха вероятно в същото състояние като мъжете на Деклан, но по-старите като Оскар и Тобиас? Деклан знаеше, че ако ги сполети неприятност, ще се държат възможно най-добре, но едва ли щяха да оцелеят в решителна битка.

Беше притеснен и че след като излезеха от Раната, озовяха ли се откъм погрешната страна на планините, отделящи ги от брега, те можеше да се окажат непреодолима пречка. Все пак предпочиташе да умре, докато поне се опитват.

Към залез-слънце стигнаха до наемническия лагер и ги посрещнаха обнадеждени лица. Котелът с яхния отново къкреше и Деклан беше толкова прегладнял, че му беше все едно дали е прясна или претоплени остатъци от вчерашното.

Сиксто му подаде дървена паница и попита тихо:

— Какво откри?

— Открих, че дължим живота си на Тобиас и другите. Така и не видях нито един ядач, но това, което са окачили на входа към територията си, ми казва, че всички щяхме да свършим увиснали там, или поне части от нас.

Себастиян беше достатъчно близо да ги чуе и добави:

— А това, което ловуват от другата страна на лагера си… бих се радвал никога да… не видя нещо подобно в този живот.

В този момент лагерът затихна и Деклан осъзна, че всички погледи са вперени в него. Вдиша дълбоко и попита:

— Въжетата?

— Довършихме преди час каквото ни помоли и малко повече — каза Тобиас.

— Добре — отвърна Деклан. — Изяжте колкото можете, а сутринта ще довършим каквото остане. Веднага щом стане достатъчно светло, за да можем да се движим, без да чупим крака, започваме. Взимаме храна, колкото можем да носим, и всеки мях, оръжията и въжетата. Всичко друго оставяме.

Огледа четата си и каза:

— Тези мъже са слизали тук оттам, накъдето отиваме, тъй че знаят какво се каня да кажа. Изкачването ще ни изцеди краката. Склонът е полегат до стръмнината, но все пак е нагоре по целия път. Сигурно е, че ще трябва да починем преди катеренето, а подозирам, че никой от нас не е бил планински боец, тъй че ще е бавно.

Седна да си дояде и чу как Оскар промърмори:

— Ако успеем да оцелеем от тази лудост и стигнем до цивилизована земя, заклевам се, че няма да ям яхния до края на живота си.

Деклан се засмя и насмалко да се задави.