Господар на стихии

15. Завръщане, разкритие и съмнения

Деклан и четата му минаха през южната порта на Ейбала, капнали от умора, но бяха стигнали и бяха живи. Слънцето бе на запад и денят гаснеше. Деклан спря и се огледа.

Нямало беше никакъв знак за още номади, опразващи града, и сега празнотата му го увери, че са стигнали безопасно до целта си. Все още личаха опустошенията, които бе претърпял Ейбала, и нямаше никакви признаци за други хора. Всички дюкяни бяха празни и през открехнатите врати се виждаха само отломки и нищо ценно.

Деклан махна на хората си да го последват. Минаха бавно покрай три празни дюкяна и на първата улица завиха надясно. Пред тях имаше малък площад, който Деклан не бе видял, когато бе тук, но беше добре познат на Бенруф. Имаше градски кладенец и ако разбойниците не го бяха отровили от злоба, щяха да пият за първи път от почти два дни.

Кладенецът бе в центъра на площада и след като извадиха голямото ведро, откриха, че водата е чиста. Около кладенеца имаше изковани железни куки, завинтени в камъните, от които някога бяха висели медни тасове. Някой бягащ или разбойник ги беше прибрал. Тобиас Уинтърс огледа наоколо и като не видя нищо друго, от което да пие, надигна голямото ведро и изля вода по лицето си, после отвори уста и загълта.

Следващият, който пи, беше Микола, след него Мик Сойер. Пускаха и вадеха ведрото четири пъти.

Близо до кладенеца имаше каменни пейки, красиво изваяни и поставени до фасадата на един дюкян, с лице към крайбрежната улица. Деклан бавно тръгна към една от пейките, видял малко сянка, и седна. Сиксто седна до него.

— Би трябвало да легнем и да спим. Точно това ще направят другите.

Деклан погледна и видя, че мъжете просто са налягали на камъните на площада в удължаващата се сянка. Осъзна, че всички са крайно изтощени. Бяха мръсни и примираха от глад — но бяха живи.

— А ти? — попита Деклан.

— Мога да се позадържа буден още малко — отвърна Сиксто. — Ти спи.

Деклан се излегна на пейката и пъхна ръце под главата си. След секунди потъна в уморен сън.

Събуди го миризма на пушек. Беше тъмно и Деклан се чувстваше съвсем малко отпочинал. Все пак умът му се бе прояснил повече, отколкото беше от дни наред, а онова, което приличаше на безкрайна жажда, най-сетне си бе отишло.

Видя, че Сиксто се е разположил западно от пейката му, където първи щеше да се събуди, ако някой се приближеше откъм кейовете. Всички останали спяха, някои от мъжете хъркаха силно. Деклан отново подуши и разбра, че димът идва някъде от запад, тъй като към брега духаше лек бриз. Стана и усети, че всичките му стави са се схванали. Би предпочел да легне отново и да продължи да спи, но източникът на дима го заинтригува. Означаваше, че наблизо в този град има поне още един човек.

Мина покрай Сиксто, закрачи предпазливо надолу по тясната улица, водеща към кейовете, и усети хладина във въздуха. Тъй като целия си живот бе преживял край морето, знаеше какво означава това: утрото беше все още на час или два, а горещината на предния ден най-сетне се отцеждаше и влагата във въздуха щеше да стане на мъгла, щом слънцето се вдигнеше. Погледна нагоре и видя, че звездите са по-малко и по-бледи от тези, които бе виждал навътре в сушата, тъй че разбра, че времето се променя. Ако това бе в Онкон, щеше да помисли, че може и да завали.

Продължи напред и спря на края на празния кей. Лъхът във въздуха все още намекваше за далечен дим. Присви очи в тъмното, но не видя нищо. Не беше обърнал внимание на морето на влизане в града, тъй че може би бе пропуснал някоя лодка или малък кораб на котва. Ако беше на закрито или ако използваха покрит мангал, това щеше да обясни дима и липсата на светлина.

По-скоро усети, отколкото чу приближилия се зад него Сиксто.

— Дим ли?

— И теб ли те събуди?

— Не, ти, когато мина покрай мен. Спя леко.

— Това помага да останеш жив — каза Деклан.

— Установил съм го — отвърна Сиксто.

— Не забелязах никакви кораби или лодки край брега — призна Деклан.

— Никой от нас също. Приятелю, може и да не признаваш какво чудо постигна, но ти изведе всички хора от Раната и ги опази живи до ден днешен.

— Извадихме късмет — отвърна Деклан; мислеше за трите дни преход през южния проход, без да ги засекат номади.

— Късметът си ти, капитане — каза Сиксто с уважение. — Богартис знаеше какво е видял в теб, както и аз, когато те обучих, докато лекуваше раните си.

Деклан помълча малко, а после се обърна и каза:

— Стоенето тук в тъмното няма да ускори съмването, а докато слънцето не се вдигне, няма да знаем какво има там. Като се събудят мъжете, трябва да разберем кой все още е тук и къде можем да намерим храна.

— Храната ще е скъпа. Ако има кой да ни продаде.

Деклан потупа опърпаната си риза отстрани.

— Богартис ми каза да пришия малък джоб тук и да пазя няколко монети. Увити, да не вдигат шум.

Сиксто се засмя, потупа своята риза и отвърна:

— Същото и при мен. Двамата може и да успеем да спазарим малко риба или хляб. Макар че може да се наложи да се бием.

— Ако се наложи, ще се бием — каза Деклан.

Хату изобщо не беше доволен от решението да остане, докато Хава рискува живота си, за да събере информация за лордовете на Прайдове. Балвен беше заминал на „Корсарят на залеза“ с капитан Джордж, за да огледат кораба съкровищница на Златния прайд „Черната диря на Борзон“, а Хава вече плаваше към Елсобас на бавен търговски бриг, който според нея се клател при насрещен вятър, но иначе беше здрав.

Хату изръмжа недоволно.

— Какво ти е на ума? — попита Натан. — Защото определено не е работата, която те чака.

— Хава — отговори Хату.

— Не се разделяте за първи път, тъй че какво е? — попита Натан.

— Не знам. Когато я пратиха в школата на Напудрените жени, не знаех дали изобщо ще я видя отново. Това се случва, когато те пратят нанякъде след обучение. Отидох в един екип и накрая се озовах на онзи проклет кораб с Донти… — Помълча малко. — Все едно, измъкнаха ме от онази подводна пещера… Не осъзнавах колко много ми липсва тя и колко съм притеснен за нейната безопасност, докато не я видях отново, а ѝ беше възложено да се преструва, че е моя съпруга…

— Да се преструва? — учуди се Натан. — Мислех, че ти е съпруга.

— Първоначално ѝ беше възложено да ме държи под око, от Бодай. Другите господари искаха тя да ме убие, ако дойде заповедта, но Бодай беше убеден, че не би го направила. Купихме хан в Хълма на Беран и наистина се оженихме. — В тона му имаше горчивина. — Оженихме се в деня, в който започнаха набезите.

— Нещата се променят — каза Натан. — Никога не знаем колко дълго ще сме с други хора. — Загледа се за миг в нищото. — Ако живееш достатъчно дълго, ще погребеш всички, които си познавал някога.

Хату долови тъгата в гласа му. После Натан като че ли си върна присъствието на духа.

— Живей все едно че нямаш никаква грижа, докато животът ти даде нещо, за което да се тревожиш — каза Натан. — Аз… имало ме е дълго и съм видял повече загуби, отколкото мога да си спомня, но в крайна сметка всеки нов ден носи възможност да започнеш отначало.

Помълча, после каза:

— Твоят приятел Деклан, онзи, когото ти спаси. Понесъл е голяма загуба, казваш?

— Да, жена му умря в деня на сватбеното празненство, както и бившият му чирак Юсан, и неговата жена. Освен ако е жив някой друг, за когото не зная, може би аз съм най-близкото нещо до приятел, което има.

— Това, което казваш за него, е същото каквото аз казвам сега. Това, което времето не лекува, го отдалечава и след известно време болката заглъхва до смътен спомен или дори е забравена. Но дори и да се помни, не е вече остра болка, смътна тъга може би, но нищо осакатяващо. Ако нещо сполети Хава, ще се възстановиш, а ако ти изчезнеш, и тя след време ще се възстанови.

— Това трябваше да ме успокои ли? — попита Хату.

— Само в смисъл че каквото и да поднесе бъдещето, няма да си стъписан или съкрушен от него. Приготви се за най-лошото и се надявай на най-доброто е обичайна поговорка в много езици и на много места. Ако искаш успокоение, помисли, че би могъл да си от много по-голяма помощ за нея в бъдещето с това, че сега си тук, отколкото да си с нея.

— Как?

— Както направи с Деклан, би могъл да намериш начин да си в помощ в критична ситуация… — Натан помълча за миг, после добави: — Като усъвършенстваш себе си и силите си.

Хату помисли над това.

— Извинявай. Трябваше сам да съм го осъзнал.

— Както казах, не мога да те уча повече, но мога да действам като водач.

— Тогава ме води — отвърна Хату почти насмешливо.

Натан помълча малко, след което каза:

— Мисля, че сега контекстът би могъл да помогне.

— Контекстът?

— Във всичко всъщност. Разговарял ли си някога с някого, който в разгара на дискусия изведнъж сменя темата и предполага, че го следиш?

Хату се изсмя гръмко.

— Аз държах хан. Това, което описваш, се случваше всяка вечер!

Натан се подсмихна.

— Как се справяше с това?

— Най-вече кимвах и пълнех отново чашите.

Натан се усмихна и рече:

— Добър отговор на кръчмар.

— Е, кажи ми за контекста.

— Силите, които ти притежаваш, това, което много хора мислят за магически способности, съществуват в състояние на енергия, за която те също така мислят като за „магия“. Това често слага край на цялата дискусия. За хора, които са лишени от твоите способности или способностите на други хора, манипулирането с веществото на вселената е нещо извън възможностите им да проумеят. Съпостави го с това, че от ден на ден за теб то става все по-познато. Доколкото можах да разбера от ехото на това, което ти видя, умът ти има свой начин да организира линиите енергия между стихиите. Това, което успях да зърна, беше безброй линии, като струни на лютня или нишки на тъкачен стан.

— Нишки на стан — каза Хату. — Да, това е добро описание, макар че станът трябва да е голям колкото света.

— Други хора организират нещата в ума си различно, всеки намира своята уникална гледна точка. Някои биха могли да гледат каменни блокове, трупани един върху друг, или безброй топки с големината на детско топче, или различни цветове може би, или дори светлина или звук. Моите дарби ми позволяват да правя неща, които ти не можеш или поне все още не можеш, и има неща, които ти можеш и които са невъзможни за мен.

— Но като с всяко човешко поведение, срещат се хора, приписващи йерархия на „магията“, както правят с всяко друго нещо, което би могъл да си представиш — продължи той. — Това е по-голямо от онова, това е в областта на святото чудо…

Хату кимна в знак, че е разбрал.

— Та ето какво можем да кажем за „магията“, на която си се натъкнал. Историята, която разказа, как си бил пленен от вещиците под морето…

— Сестрите на Дълбините — уточни Хату.

— Ако можеше да погледнеш техните сили, какво би видял?

Хату сви рамене.

— Не съм мислил за това. Общо взето, опитвам се да не мисля за това.

— Често научаването на нови неща може да е неприятно, дори трудно, а понякога невъзможно, толкова здраво се придържаме към определени вярвания и отхвърляме онова, което не съвпада със собствения ни възглед за нещата.

Хату отново кимна.

— Не мога да ти опиша безбройните пъти, когато съм виждал хора да отхвърлят истината пред очите им, за да се придържат плътно към вярванията, които явно са се оказали погрешни. В природата на някои хора е да намерят удобно място и да си останат там. — Той вдигна пръст. — Освен онези, които нямат търпение да открият какво има отвъд хоризонта.

— Смея да кажа, че повечето хора не ги интересува какво има отвъд хоризонта.

Натан кимна в съгласие и каза:

— Да поговорим за тази организация на нещата. По същество материята, която изгражда всичко, е невидимо подреждане на онези енергии, които възприемаш в ума си, което се събира по безброй начини, за да оформи… всичко. На най-фундаменталното ниво са стихиите, отговорни за четирите първични състояния: огън, въздух, земя и вода. В тези фундаментални състояния ще откриеш още по-сложни форми на енергия, но тези състояния са в постоянно движение. Без въздух огънят прекъсва, но твърде много огън — и водата става на пара и отлита. Земята покрива огъня и той умира, но достатъчно горещ огън — и камъните се разтапят и изригват от планините. Няма съвършени, статични състояния; всичко е непрекъснато движение и преход.

Той замълча.

Хату помисли и след малко попита:

— Как моето родословие е свързано с огъня? — Опипа главата си, вече покрита с буйна меднозлатиста грива.

— Едно подстригване няма да ти дойде зле — отбеляза Натан и добави: — Ще стигнем до това по-късно.

— След първичните състояния са естествените състояния — продължи след миг. — Въздух, земя, вода и огън се съчетават, за да сътворят живот. Има „магия“ в растенията и има хора, които почитат духовете в дърветата. Тя сътворява и се просмуква във всички животни, включително човешките същества, и някои хора почитат животни или хора, които възприемат като специални.

— Почитат?

— Има места, където вярват, че всички сили като твоите идват от боговете, или от един бог, и там биха те почитали като божество или аватар на божествено същество, или биха ти се прекланяли като на пратеник от някой рай, или като на пророк. А на други места биха те убили по един или друг неприемлив начин, като живо светотатство… което ни напомня това, което казах за хора, вкопчени във вярванията си.

Натан си наля вода и след като отпи, продължи:

— Ще оставя на теб да изследваш нещата, които казах, но преди да се върнем на въпроса ти как си свързан с огъня, ще спрем, за да кажем следното за Сестрите на Дълбините. Те практикуват това, което ще наречем „кръвна магия“ и което почти винаги е зло по замисъл и намерение. Взима жизнените енергии и ги покварява.

— Онези риби-хора — каза Хату. — Тритони, нага.

— Хора са умрели, за да се създадат онези техни слуги. Нито един от тях не е естествено същество. Тъкмо това покваряване на жизнената сила им позволява да живеят под водата, противно на всякакъв естествен аспект на съществото им. — Натан сви рамене. — Някога, може би, те са били поклонници на някакъв морски бог или богиня, но какъвто и да е бил изгубеният им във времето произход, те са унизени невъзвратимо. Съществува само един източник на „магия“, който е дори още по-зъл, и това е некромантиката, извличаща енергия от смърт. Смъртна магия, кръвна магия и други такива са мощни и опасни, но по-малко опасни от първичната магия.

— Пак да попитам: как аз се оказвам този уникален съсъд на първична магия?

— По някакъв начин, който дори не бих могъл да си представя, още по-малко да обясня. Но мисля, че някак си твоите предци са се свързали с огъня така, както Сестрите на Дълбините са се впримчили в кръвната магия на морето. Както и да е възникнала тази връзка, тя е привлякла други, които са я усилили. Така някои древни владетели на Итракия са създали съюзи с фамилии, които също са били свързани с първичната сила, и от тези бракове са дошли деца с още по-голяма свързаност с „магията“ на огъня. Като всички първични елементи огънят може да унищожи или може да гори ярко, за да прогонва тъмнината и да те топли.

— Твоите предци са били мъже и жени с добро сърце, защото са се издигнали на власт, носейки светлина и топлина на другите. Древното знание на Огнегривите е основано на тази фундаментална истина. Легендата за проклятието гласи, че ако последният Огнегрив… — и той посочи Хату — загине, огромно бедствие ще сполети света.

Хату си пое дълбоко дъх, докато попиваше всичко това, и накрая каза:

— Добре, аз още съм тук, но бедствие така или иначе ни сполетя.

— Е, съдбовните пророчества обикновено не вървят така, както си мислят хората. Стана това, че всичката „магия“ на Огнегривите се свърза, през поколенията, най-забележимо в кралската фамилия, но чрез десетки близки братовчеди. — Натан се усмихна. — Според това, което проучих, твоите баща и майка са били далечни братовчеди. Това често се случва в кралските среди.

— Значи твърдиш, че когато моята фамилия е била избита, магията е нямало къде другаде да отиде, освен в мен? — каза Хату.

Натан се усмихна широко.

— Точно така!

— И сега какво?

— В тази библиотека — каза Натан — има книги, които описват как са били отгледани децата на Огнегривите, особено момичетата, които са могли да проявят силите, които ти се опитваш да овладееш. — Натан стана, махна на Хату да го последва и пристъпи в главната зала на библиотеката. — Просто трябва да ги намерим и да видим какво можем да скърпим заедно, за да продължим обучението ти.

Хату бързо се отърси от потенциалната досада, както правеха двамата с Бодай седмици преди Натан да се появи.

— Но това ще го започнем утре. Има нещо друго, което бих искал да опитаме, преди да отидем да се нахраним. — Той тръгна обратно към масата.

Хату го последва и седна отново.

— Какво?

— Ти демонстрира, че би могъл да намериш някой, който ти е близък.

— Да — отвърна Хату, без да е сигурен дали това е въпрос или просто твърдение.

— Бих искал да видя дали можеш да върнеш сетивата си до мястото, където видя Деклан, в онзи каньон.

— Защо? — попита Хату. — Той вече не е там, сигурен съм.

— Уважи ме — каза Натан.

Хату стана, Натан се обърна срещу него и двамата се хванаха за раменете.

Хату мигновено усети как линиите енергия се подредиха сякаш със скоростта на мисълта. Просто различи една от нишките и за секунди можеше да види мястото, където бе предизвикал каменното срутване.

— Възхитително — каза Натан. — Ти дори не помисли да ми позволиш да видя през твоите очи, а вече виждам каквото виждаш и ти.

— Допуснах, че го искаше.

— Прав беше в това допускане.

— Сега какво?

— Насочи вниманието си към най-отдалечената точка, която можеш да видиш долу в каньона.

Хату направи каквото му наредиха и погледът му се отнесе отвъд каменния сипей. Падналите под канари и камъни мъртви бяха изкълвани от лешоядите, тъй че можеше да се видят само кости и жалки късове плът. Обходи още по-натам, до една голяма скална издатина в дясната стена на каньона, забележима, защото беше почти бяла на цвят.

— Виждам нещо в далечината.

— Виж дали можеш да се преместиш там, да изместиш перспективата си от онази точка.

Хату се спря да помисли как беше „местил“ перспективата си преди, а след това просто пожела зрението си над скалната издатина.

— Браво — каза Натан. — Може и да не знаем всичко, което има да се знае за това, което можеш да правиш, но е ясно, че след като си усвоил един трик, става без усилие.

— Не съвсем — отвърна Хату. — Вече усещам начало на главоболие.

— Тогава да продължим. Колко далече надолу в каньона можеш да видиш?

Хатушали фокусира вниманието си до предела на онова, което бе видял преди, докато помагаше на Деклан, след това погледна още по-надолу по стръмнината и след малко каза:

— Има пътека и тя пресича едно сечище.

— Премести се там — нареди Натан.

Хату мигновено се подчини и се озоваха на място, където двете пътеки на дивеч се свързваха — границата на наемническия лагер.

— Можеш ли да продължиш да се движиш напред? — попита Натан.

— Да — отвърна Хату, избра си ориентир и премести ума си там. Повтори това няколко пъти, след което видя стената на обиталището на човекоядците.

Хату и Натан се смълчаха. Накрая Хату каза:

— Какви са тези… неща на стената?

— Кости на нито едно същество, естествено за този свят — каза Натан, тонът му издаваше загриженост. — Премести се отвъд нея.

Хату пренебрегна това, че в тона му липсваше и намек за молба, а по-скоро беше заповеден, и направи каквото му бе наредено. Бързо се придвижиха през нещо, което приличаше на голям бивак или на малко село, а след това през запуснати градини, където това, което растеше, едва ли се поддържаше.

Стигнаха до центъра на селището и на фона на югозападната стена на скалната стръмнина, дълбоко навътре в Раната, можаха да видят огромна яма. Без много да мисли, Хату придвижи погледа си към ръба на ямата.

— Спри! — заповяда Натан.

Хату замръзна на място в ума си и гневът му се надигна от това, че му заповядват.

— Какво? — изрече той в ума си. Прозвуча като вик.

— Не поглеждай в тази яма.

— Защо? Какво има долу?

— Нещо, от което се боя повече, отколкото от простата смърт.

— Не искаш ли да го видя?

— Да — каза Натан. — Не искам да го видиш.

Внезапно двамата отново се озоваха в библиотеката и Хату пусна раменете на Натан. Отдръпна се и видя на лицето на Натан изражение, каквото изобщо не би могъл да си представи преди: ужас.

Хава винаги беше закотвяла „Кралицата на бурите“ от другата страна на острова, когато посещаваше Елсобас, но тъй като търговският кораб, който командваше сега, беше невзрачен на вид и нямаше никакво име, боядисано на носа или кърмата, едва ли щяха да го забележат, ако наоколо се навъртаха азанти. Заповяда да спуснат малкия гиг и двама от екипажа ѝ изгребаха късото разстояние от мястото на закотвяне до кея. Тя слезе и бързо тръгна към малката сграда най-близо до пристана.

Когато се върна, Катариан седеше пред пивницата и отпиваше от чаша плодово вино.

— Някакви новини?

— Шечал — каза тя.

Катариан стисна измъчено очи и поклати глава.

— Онази напаст?

Тя кимна.

— Играеш си на „намери престъпниците“, нали?

— Имаш доста добър опит в шпионството, Катариан — каза Хава, — но нямаш абсолютно никаква представа какво е да си престъпник. Ако искаш да идеш някъде, а живеещите там хора не искат да идеш, намираш контрабандисти.

— Контрабандисти? — Веждите му леко се повдигнаха и изражението му стана одобрително.

Хава се засмя.

— Ако е изгодно, все някой ще измисли как да се промъкне покрай властите.

— При смъртен риск?

Хава взе чашата му и я допи, после я постави отново пред него.

— Никой изобщо не е казвал, че престъпниците са най-умните хора. Иди донеси още вино и ще поговорим на следващата ни отсечка от това пътуване.

Катариан се намръщи, после стана и отнесе празната вече чаша до отворения прозорец, където взимаха поръчките. След малко се върна с две пълни чаши с ухаещо на плодове вино.

След като отново отпи дълбоко. Хава избърса уста с ръкав и каза:

— Току-виж свикна с това сладко вино.

Той се засмя.

— Чудесен избор е в горещ ден като този. Стига да нямаш нищо против да паднеш в несвяст под някое дърво и да лежиш там до залез-слънце.

— Като с всички пороци, ако малкото е добро, многото може да не е най-добрият ти избор.

Катариан отново се засмя.

— Кога стана толкова умна, момиченце?

Тя го погледна навъсено.

— Там, където отраснах, уроците бяха сурови и неуспехът в ученето можеше да означава смърт.

Той кимна.

— Е, а след това?

— Две неща. Първо, пътуваме до Шечал и научаваме колкото можем как да стигнем до град Акена, а по пътя трябва да те науча колкото е възможно повече на езика, използван от азантите.

Той поседя неподвижно за миг, след което отрони:

— Май ще ни трябва повечко вино.