Господар на стихии

1. Ремонт, превъзпитание и неочакваното

„Кралицата на бурите“ се долепи до кея в пристанището на Светилището. Слънцето грееше ярко и Хава с охота попиваше топлината по гърба и раменете си, след като бе прекарала повече от час в бавен преход през мъглата, която често обгръщаше този остров, мъглата, осигуряваща защитата, нужна, та той да остава скрит от всички врагове. Беше достатъчно гъста, за да навлажни блузата ѝ, а когато морският бриз се усили, я беше смразила.

Този кръг обкръжаваща мъгла се бе оказал главният фактор за избора на това място от Огнената гвардия за първоначалното им скривалище. Хава беше плавала достатъчно дълго в района, след като бе оценила странните климатични условия и как да влиза и излиза безопасно от Светилището. Покровът от мъгла се съчетаваше с допълнителната трудност от преодоляването на плитчините, рифовете и скалите, осеяли протока от острова към откритото море. По крайбрежието на Южна Тембрия го наричаха Жаркото море, но тук не беше чула някакво име за него. Беше просто Океана.

Светилището се извиси напред и Хава видя неколцина работници, на които бе възложено да разчистват трупаните с години отломки и смет от празните сега сгради точно над пристанището. Една задача, която Хава бе приела, без да се посъветва с никого, бе да освобождава пленници от Северна Тембрия, взети от търговци на роби. През трите кратки седмици, откакто бе пристигнала тук, беше направила още няколко пътувания през веригата острови, владени от Граничните пристани, и се беше връщала с освободени затворници и бивши роби. Те бяха обгрижвани и хранени и на годните за работа бяха възлагани задачи по съживяването на този древен дом на Огнената гвардия. За другите се грижеха и след време те щяха или да се възстановят, или да умрат.

От малка Хава не познаваше усещането за „дом“. Баща ѝ набързо я беше отпратил като една уста по-малко за хранене, тъй че най-близкото място до „дом“ беше школата, където се бе учила как да служи на Коалтачин, редом със своя приятел, вече съпруг, Хатушали и други деца. Коалтачин беше мястото, където се бяха учили да убиват, крадат и шпионират за едно тайно общество на престъпници и професионални убийци. Споделяли бяха странното качество да са част от по-голямо цяло, може би „семейство“ в известен смисъл — виждала беше семейства в пътуванията си, тъй че приемаше своето като странно и чудато според повечето мерки — но нито едно от тези места не беше „дом“.

Все пак с това място тук се свързваше нещо, което се усилваше в нея, макар и за толкова кратко време, може би като с Хълма на Беран. Там двамата с Хату бяха живели в относителна безопасност. Или поне до ужаса на нападението, унищожило градчето.

Раздялата със съпруга ѝ ѝ беше дала да разбере, че преструвката ѝ, че е негова съпруга, се е развила в чувството, че е негова съпруга. Въпреки че никога нямаше да приеме заповеди от него така, както бе виждала в пътуванията си да правят много жени, отстъпващи пред мъжете си. Най-малкото се чувстваше по-близо до него от който и да е мъж, когото бе познавала, и поради това намираше секса с него за много по-удовлетворителен. Беше лягала с няколко момчета, мъже и няколко жени по време на обучението си. Много от това беше приятно, дори забавно понякога, а в най-лошия случай се бе научила как да изтърпи всичко, от неопитност до насилие в случай че сексът се окаже нужен като част от мисията ѝ.

С Хату беше различно. Не бе успяла напълно да разбере какво означава това. Просто беше по-добре, отколкото с други мъже, но каквато и да бе причината, смяташе да го вкара в леглото им веднага щом се изкъпе.

Катариан стоеше на кея и махаше за поздрав. Хава се усмихна, докато нареждаше да привържат кораба, и се обърна към първия си помощник Сабиен.

— Свали първо пътниците. След това почистете и разпусни мъжете. Да занесат буретата ейл в общата трапезария и да отворят едно. Заслужили са си го.

— Да, капитане — отвърна бившият зидар.

Хава го изгледа в гръб, щом той тръгна по палубата. Потисна смеха си. Сабиен рядко ревеше заповеди, предпочиташе да ги предаде с приглушен тон. Повишаваше глас само при бурно време или когато викаше на екипажа горе. Тази предпазливост вероятно произтичаше от първото им измъкване от плен и тя не възнамеряваше да променя навика му. Сабиен бе израснал в толкова стабилен помощник-капитан, колкото бе могла да се надява. Беше се издигнал до първи помощник, след като бе дала на предишния си помощник-капитан, Джордж, командването на втория боен кораб, който бяха завзели, докато бе закотвен на път за дома. Казваше се „Корсарят на залеза“ и беше по-стар от „Кралицата на бурите“ и по-бавен. Очакваше Джордж да се прибере в пристанището по залез-слънце.

Напусна квартердека и слезе на кея, където чакаше Катариан. Той вече не се прикриваше като просещ монах от Ордена на Татан Предтечата, тъй че беше престанал да бръсне главата си и сега изглеждаше малко по-стар с видимо побеляващата си кафява коса.

Отначало тя се бе разгневила заради участието му в отвличането на съпруга ѝ от градчето Хълма на Беран, но след многото бежанци, на които се бе натъквала от нашествието на западния бряг на Северна Тембрия, накрая бе разбрала, че отвличането като нищо може да е спасило живота на Хатушали. Започнала беше дори да цени хладния остър ум на Катариан.

— Успешно пътуване, разбирам — каза той с усмивка.

— Много. Онези… Е, трудно можем да ги наречем земни ориентири, нали? Морски знаци? Все едно, право през Булото, после онези промени в цвета на водата се проследяват съвсем лесно, след като си плавал през тях и знаеш какво да търсиш.

— Було ли? — попита Катариан.

— Булото мъгла около този остров.

Той се усмихна.

— Не беше имало име досега. Харесва ми.

Тя се вгледа в изражението му, след което каза:

— Беше притеснен, нали?

Той понечи да свие рамене, но се сдържа до леко кимване и открито болезнено изражение.

— Много. Е, това бе първото ти пътуване без мен. — Погледна над рамото ѝ. — Къде е Джордж?

Тя се засмя звънко, с неприкрито задоволство.

— Води кораба, който пленихме.

— Още един ли? — попита той и погледна двата, закотвени близо до брега. — Още плячка?

— Още азанти — отвърна тя.

— Друг боен кораб? — Очите му се разшириха.

— „Корсарят на залеза“ — каза тя. — Чувал ли си за него?

— Виждал съм го пристанал в островите преди няколко години. — Погледна „Кралицата на бурите“, оценявайки, че изглежда точно както на заминаване. — Как успя без…? — Махна с ръка към непострадалия кораб.

— Щурмувахме го през нощта. Явно не всички бяха чули за завземането на „Кралицата“, тъй че го връхлетяхме преди да разберат, че не сме от техните.

Катариан погледна след отдалечаващите се освободени пленници и каза:

— Храната скоро ще започне да става проблем.

— Можем да вземем „Корсаря“, да ескортираме един от товарните и да отделим няколко дни за доставяне на храна. — Тя се огледа. — Ако искаме да приведем това място в прилична форма, ще ни трябват повече хора, а тогава ще трябва да започнем да мислим за по-трайни решения.

— Има стари чифлици на северната страна на острова. Земята не е обработвана… и аз не знам откога.

— Бодай вероятно знае — подхвърли Хава.

Катариан се усмихна и кимна.

— Вярно. Но съм сигурен, че са обрасли с бурени, а не знам дали имаме някакви земеделски сечива…

— Направи списък — каза Хава. — Чака ни пътуване до Маркензас, а със сигурност има изоставени ферми нагоре и надолу по брега… и може би някои скрили се фермери. — Тя помълча малко, докато премисляше каквото знаеха за нападението на онова баронство. Все още им липсваше цялата картина, но бяха чули достатъчно разкази от оцелели, за да знаят, че баронството като нищо може вече да не съществува. — Е, ще видим каквото ще видим, като стигнем там. — И добави: — А и каквото и да предложим тук, някои от тези хора ще искат да се върнат у дома.

— Да, разбира се — каза Катариан. — Семейства са разделени, близки са пленени и качени на други кораби, или оставени мъртви у дома. Ужасен хаос. Онези, които пожелаят да останат… Някога това е било една много оживена общност от хиляди хора, пръсната на над десет острова на север и северозапад. Имало е всичко, от което сме се нуждаели, трева за паша за стадата ни, дървен материал, дори рудници, както са ми казвали.

— Докато Огнената гвардия се е развивала с Огнегривите… — Помъчи се да намери думите за миг, след което отрони: — Трудно е да се обясни, тъй като много от историята ни е изгубено за нас. Това е една от задачите, които си е възложил Бодай, а сега може би и с Хатушали, да преровят библиотеката за това, което можем да намерим, за да запълним дупките в историята.

Помълча, после продължи:

— Просто знай, че каквато и да е била причината, Огнената гвардия е напуснала тази островна крепост и хората, които са живели наоколо, и след време повечето от нас сме били оставени в Итракия, като закрилници и възпитатели на кралските деца и пазители на тайни много по-дълбоки от това, което който и да било от нас знае днес. Повечето от нас са се изгубили, когато Итракия бе унищожена.

Хава видя, че изражението му едва прикрива искрената болка, която обикновено държеше спотаена дълбоко, и кимна.

— Имам усещането за много по-големи въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговори.

— Несъмнено. Едва след като се върнахме тук, започнахме да оценяваме колко много от собствената ни история е било забравено. — Той помълча за миг, след което добави: — Мисля, че някъде по пътя може да сме изгубили поглед за същинската ни мисия.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нищо конкретно. Просто усещане, че трябва да е имало някаква много по-голяма мисия, когато това тук е било центърът на ордена ни. — Катариан се огледа, сякаш все още попиваше в ума си промените, които претърпяваше Светилището. — Но отговорите на тези въпроси може да отнемат години, ако изобщо се намерят.

Хава кимна и помълча, докато премисляше това. Погледна го и сви рамене.

— Хатушали е част от тези отговори, изглежда.

Вниманието им се върна към екипажа, който привързваше кораба, след което Катариан каза:

— Ти беше далече оттук повече, отколкото аз бях тук. Знам, че липсваше на Хатушали.

— Били сме разделени и преди и със сигурност ще бъдем отново, но поне съм тук за известно време, преди да поема обратно към Северна Тембрия.

Катариан кимна, но не каза нищо.

— Освен това — добави тя с раздразнение — Бодай го задържа с проучванията от зори до здрач, тъй че бездруго едва мога да го видя, когато съм тук. — Изражението ѝ издаваше смесица от раздразнение и безпокойство. — Чувствам, че нещата помежду ни се променят, но…

Катариан я докосна успокоително по рамото.

— Промените ще са такива, каквито вие двамата решите. Мога само да си представя колко трудни са тези разделяния за двама ви. Били сте заедно още от деца.

— „Трудни“ не е точната дума. — Хава се намръщи. — Тези негови проучвания, когато ме няма, са едно… — Сви рамене. — Но когато съм тук, са…

— Необходимост — прекъсна я Катариан. — Допускам, че ти е говорил за инцидента на кораба? Когато доплава тук първия път?

Тя въздъхна.

— Да. Даде ми ясно да разбера, че без обучение представлява опасност за всички нас, дори за самия себе си. Но не разбирам напълно.

— Бодай може да обясни надълго…

— Тягостно дълго. — Хава се засмя. — Много тягостно.

Катариан също се засмя.

— Да, но е задълбочен. До Хатушали магията беше сфера само за жени. Не мога да схвана идеята за тези сили. „Магията“, ако щеш, беше нещо чуждо за мен, докато не станах част от Огнената гвардия, тъй че разбирам съвсем малко. — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — От това, което ми е казано, мисля, че мъже със… способност? Сила? — са били… проводници, свързващи по някакъв начин с… „магия“. Но само жени са могли всъщност да боравят и използват тази сила. — Извърна поглед над пристанището. — Точно затова е толкова съдбовно важно, че тъкмо родословието на Огнегривите притежаваше тази сила. Тяхната магия идваше през мъжете, а омъжената дъщеря имаше деца без… — Той сви рамене. — Не знам как да го обясня.

— Хату обясни каквото можа. Той също не го разбира, а доколкото виждам, не съм сигурна дали и Бодай го разбира. — Хава си пое дъх и погледна Катариан в знак, че тази тема е приключена. — Сега ще се погрижа за укрепването на кораба, после почистване и ще изтръгна мъжа си от хватката на Бодай!

Катариан се засмя.

— Желая ти късмет.

Тя се намръщи.

— И на двама ви — бързо добави той. — Но най-вече на Бодай.

Тя се изкикоти.

— Ще съм деликатна.

Разделиха се. Катариан се запъти към стаята си, за да се заеме със списъка с продоволствие, което им бе нужно, а Хава пое обратно към „Кралицата на бурите“ да се увери, че всичко е както трябва, преди да пусне екипажа в почивка.

Хату стоеше на върха на стълбата, на най-високата стъпенка, докато Бодай я държеше здраво. Хату се протегна колкото можеше по-високо, за да стигне до подвързания с кожа том на втория рафт над най-горния, и успя леко да го размърда с върховете на пръстите си.

— Тежък е — каза той, мъчеше се да диша спокойно и равномерно. От дете беше обучаван да пренебрегва височини и потенциално опасни падания, но тази стълба не беше най-здравата, на която се беше качвал, а подът долу беше каменен. Помисли си, че би трябвало да накара Бодай да намери по-висока, по-здрава стълба, ако искаха да стигнат до най-горния рафт.

— Можеш ли да го свалиш? — попита Бодай.

— Мисля, че да — отвърна Хатушали и избута тежкия том малко нагоре. Искаше да научи какво съдържа всяка книга, свитък, ръкопис, фолио или къс хартия с нахвърляни бележки, кой ги е написал и дали си заслужава да се проучат.

Бодай беше споменал, че макар да бил дошъл в Светилището преди години, всъщност имал бегла представа какво има в тази огромна библиотека — много от томовете бяха на езици, които не можеше дори да разпознае, още по-малко да разбере.

Поради възрастта и телосложението си той не се беше опитвал да стигне до книгите, разположени на двата най-горни рафта на главните етажерки, подредени по стените на няколкото стаи. Дори Хату беше сметнал това за предизвикателство, но беше намерил стълба и през последните няколко дни се беше заел със задачата да свали колкото може повече книги.

Вдиша дълбоко и се довери на Бодай, че ще държи здраво стълбата, докато се опитваше да се протегне колкото може повече. Избута леко и книгата малко се измести към него, но повече надясно. Бутна отново и книгата се измести, отново малко към него, но повече наляво. Редуването на тези бутания докара големия том почти в ръката му. Хату повтори движението, докато книгата вече надвисна достатъчно, за да усети, че се поклаща, и се приготви да я сграбчи.

— Хей, здрасти! — извика Хава от вратата.

Хату извърна рязко глава и усети как стълбата се люшна, след като Бодай също се сепна от неочаквания вик. Започна да се накланя назад и той разбра, че ще падне. Беше скачал от твърде много покриви, за да се поколебае. Скочи възможно по-далече от стълбата, претърколи се и се просна на пода с натъртено рамо.

Бодай наполовина отскочи, наполовина се хлъзна настрани, за да избегне и стълбата, и Хату да се срутят отгоре му, почти се катурна назад, но се задържа с протегната ръка, спипала най-близкия рафт.

Стълбата удари пода, а Хава се изсмя рязко на ефекта от поздрава си.

Хату ѝ хвърли учуден поглед, най-сетне осъзнал, че жена му се е върнала и е нарушила съсредоточаването му. Тъкмо бе започнал да се изправя, когато голямата книга, която се бе опитвал да вземе, започна да се хлъзга от лавицата.

— О, не! — викна Бодай като видя как тежкият том започна да пада.

Без да мисли, Хату се пресегна въпреки че това беше безсмислено — беше на пет-шест крачки от мястото, където щеше да падне книгата.

Изведнъж книгата спря да пада!

Хава и Бодай зяпнаха увисналия във въздуха том и очите им се ококориха от изумление. И двамата погледнаха Хату, коленичил на каменния под — дясната му ръка изпъната, с дланта нагоре, и леко трепереща все едно задържаше тежест. Неговите очи също бяха ококорени, а когато спусна ръката си, книгата също започна да се спуска. Когато опакото на дланта му опря на камъка, книгата бавно се смъкна един пръст надолу и всички чуха изтупването.

— Как го направи това? — промълви приглушено Хава.

Бодай пристъпи да огледа книгата, а Хату се надигна все едно коленичеше за молитва.

— Представа нямам.

И тримата бавно попиваха това, което току-що бяха видели. Най-сетне Хату се изправи, изтупа коленете си и каза:

— Е, значи се върна!

Усмихна се и тръгна към Хава, а тя се поколеба за миг, преди да пристъпи в прегръдката на мъжа си.

Отвърна му с бърза целувка и кратка, но силна прегръдка, след което каза:

— Значи, това правиш, докато аз съм в морето? Рееш книги във въздуха?

Той се засмя, но в смеха му имаше колкото веселие, толкова и загриженост.

— Не. Никога не бях правил нещо такова.

Бодай поклати глава.

— Добре поне, че не изгори библиотеката.

Хава изгледа мрачно стария учител на съпруга ѝ — изобщо не намираше тази забележка за смешна. Разговорът ѝ с Катариан само преди минути ѝ бе напомнил за риска, който Хату носеше както за себе си, така и за другите.

Бодай сви рамене и разпери ръце в признание, че шегата му е неуместна.

— Не е като това, което си мислиш, но понякога…

— Понякога има искри или малко пушек, — каза Хату, като се помъчи да го каже безгрижно.

Бодай реши да смени темата и попита Хава:

— Как беше пътуването?

— Пленихме един кораб и спасихме… Някъде петдесетина души. Може би повече.

Бодай кимна.

— Ще ги настаним и ще им намерим работа.

— Някои искат да си идат у дома — каза Хава.

— Ще говорим за това утре. Точно сега предполагам, че двамата бихте предпочели да останете насаме. — Махна с ръка да замълчат и добави: — Хату, ще продължим работата си утре сутринта.

— Ще дойда навреме — отвърна Хатушали.

— Но не прекалено рано — добави Хава натъртено.

Бодай вдигна ръце в жест на примирение.

— Нямам възражение.

Погледа ги, докато си отиваха, и огледа отново библиотеката, която бавно се превръщаше в това, за което бе предназначена — място за проучване и наука. Бодай въздъхна. Да, оправяше се, но имаше да се свърши още много.

Щом четата на Богартис прехвърли билото, брегът се открои пред очите им. Под тях лежеше пристанището на Торанда. Бяха пътували дотук от Маркенет. В далечината на югозапад можеше да види крайбрежната линия, извиваща се към залязващото слънце и чезнеща надалече. Отвъд градчето се простираше онова, което бе познато като Безкрайните дълбини. Явно не бяха безкрайни, помисли Деклан, след като някъде, на далечен бряг, живееха нападателите, които бяха убили жена му и приятелите му.

— Красиво е — каза Богартис.

Деклан кимна, усетил полъх на облекчение, за който бе сигурен, че и другите в четата споделят. Никой не беше знаел колко далекообхватно е било нападението на крайбрежието. Малкото съобщения, донесени от гълъби, бяха стигнали до барона точно преди четата на Богартис да потегли на тази мисия.

Порт Колос беше в димящи руини, както и по-големите градчета по крайбрежието, от него до малкия гарнизон на барон Дюмарш на север в сушата. Все още чакаха вест от конниците, пратени до по-далечните крайбрежни градчета.

Нападението, което беше убило семейството на барона, беше дошло от юг. Богартис и Деклан бяха видели касапницата, когато опиталите се да побегнат към Илкомен в паника се бяха върнали към Маркензас само за да ги връхлетят и избият нападателите.

Братът на барона, Балвен, беше подозирал, че южните пристанища, в Илкомен, също ще са в развалини, при което Торанда оставаше най-вероятното пристанище, което да осигури достатъчно голям кораб за мисията на Богартис.

Когато поеха надолу по склона към пристанищния град, Деклан видя няколко кораба, закотвени недалече от брега. Изпита облекчение, че Балвен се бе оказал прав в предположението си.

Скоро спряха на малко възвишение и вече можеха да видят градчето в повече подробности. Между корабите и пристанището сновяха баржи и лодки. Колкото повече се приближаваха, толкова по-явно ставаше, че корабите товарят, след като по-малките съдове се връщаха празни в града.

Когато стигнаха до портата, двама стражи наведоха предупредително пиките си, а трети закрачи към Богартис и Деклан и ги попита:

— По каква работа сте тук?

— Заповеди на барона — каза Богартис, бръкна в туниката си и извади пропуска с баронския печат и подписа на Балвен. После попита: — Само вие ли пазите града?

— Не, има още двайсет в града, но сме разпръснати, повечето наблюдават кейовете в случай че… знаете.

Богартис кимна.

— Ясно.

Деклан разбра. Тези тримата щяха да окажат съпротива, ако те бяха нападатели, но докато пристигнеше помощ, и тримата със сигурност щяха да са мъртви. А и другите двайсет едва ли щяха да оцелеят срещу четирийсет въоръжени конници, освен не ако успееха бързо да затворят портите.

Стражът им махна да минат и те влязоха в града.

Торанда бе съществувал достатъчно дълго, та жителите му да вдигнат защитна стена. Изпъваше се далече на юг, доколкото Деклан можеше да види, възвиваше леко на запад и се скриваше от поглед. Портата беше широка, тъй като обслужваше всички фургони, напускащи града с търговски стоки, както и земеделци, дървари, ловци и други местни хора, носещи стоката си в града за продан. Щом стигнаха до малък пазарен площад, Деклан погледна на юг и попита:

— Друга порта ли?

Богартис кимна.

— По-малка, но тук няма много търговия. Защо питаш?

— Просто исках да знам.

Обърнаха конете и поеха по широкия път, разделящ кейовете от града, и Богартис попита:

— Най-бързият изход ли?

Деклан кимна, после каза:

— И най-бързият вход.

Богартис се усмихна.

— Бързо схващаш. — После посочи. — Пътят от южната порта стига до всички рибарски селца покрай полуострова на няколко мили от носа. Има много кози пътеки и потоци, стичащи се от хълмовете, а те са обрасли с дървета. Южната страна на хълмовете, чак до границата на Илкомен, е почти гола. Само трънаци и няколко порутени рибарски селища. — Посочи на запад. — Ако някой дойде оттам, ще е по море според мен.

Деклан кимна. Откъм морето нямаше никаква защита и влизането право на кейовете щеше да се окаже много по-лесно от опита за дебаркиране някъде другаде и подхода по суша.

— Защо не са нападнали тук?

— Това всъщност е въпросът — каза Богартис. — Защо са спрели където са спрели и кога са спрели? — Поклати глава. — Можем само да предполагаме.

Както се очакваше, войниците на кейовете полагаха всички усилия да поддържат ред в трескавата дейност, докато повечето граждани товареха каквото можеха на корабите, за да побягнат от очакваното нападение.

На Богартис щеше да му трябва един от тези кораби, прецени Деклан, тъй че докато търсеха конюшни за конете, щеше да пусне вестта, че нападенията, изглежда, са приключили. Новината, че нападателите са напуснали точно когато тези кораби са готови да потеглят, щеше да накара много от хората да се откажат да бягат и да свалят имуществото си на брега. Малко го досмеша при тази мисъл.

Деклан все още беше момък от малко селце в сърцето си, но горчивината от последните няколко седмици бе променила всякакво чувство на почуда, което можеше да е изпитвал някога при идването на ново място. Реакцията му, когато за пръв път беше видял Илкомен и Маркенет, възхитата, която бе изпитал, беше вече не повече от смътен спомен. Това място тук беше просто място за преценка къде и как най-добре да се защитят, ако дойде атака.

Извън всичко това целта му беше проста — да намери виновниците за смъртта на жена му и приятелите му.

И да ги убие.

Единственото, което изпитваше, беше вътрешна празнота и тя бе обагряла всеки негов съзнателен миг, откакто се бе събудил, за да научи, че всичко, което е обичал, му е отнето. Не разсъждаваше дали отмъщението ще запълни тази празнота. Просто му беше все едно. Имаше цел без очакване.

Спряха при южния край на главната улица, където тя се пресичаше с широк каменен път, минаващ между града и пристанището. Пристанищната страна гъмжеше от хора, забързани към чакащи лодки и баржи, привързани за кейовете, и други, задържали се навътре за възможност да пристанат.

Богартис махна на един пазач и викна:

— Какво става тук?

Войникът беше млад, още почти момче, с буйна тъмна коса, която стърчеше изпод шлема му, и загоряла от слънцето кожа, която изглеждаше бронзова на слънчевата светлина. Тъмните му очи огледаха четата обнадеждено.

— Баронът ли ви праща? — попита младежът.

Богартис кимна. Вдигна свитъка с печата и попита:

— Накъде са тръгнали всички?

— Накъдето и да е, стига да не е тук — отвърна младежът. — Така е, откакто дойде вестта за нападенията нагоре по брега. — Погледна през рамо, после отново се обърна към капитана. — Тук сте да ни подкрепите ли?

Богартис поклати глава.

— Заповед от барона. Трябва ни кораб.

При този отговор изражението на войника видимо се промени и той дори се намръщи.

Деклан заговори бързо:

— Вече е доста спокойно от Маркенет надолу до тук. Нападателите явно са си заминали.

— Освен това, според всички донесения, тези хора нямат къде другаде да отидат — каза Богартис.

Стражът не изглеждаше много облекчен. Погледна Богартис и каза:

— Намирането на кораб едва ли е възможно. Всеки капитан в града прави каквото може да откара хора и вещите им.

— Ще се оправим — каза Богартис. — После се усмихна. — Предай на хората, че нападателите са си отишли. — Огледа наоколо. — Конюшни?

— Има много. Най-близката е ей натам — отвърна стражът и посочи на югозапад.

Богартис обърна коня си към четата и викна:

— Сиксто, отведи конете до конюшнята. — Посочи още няколко други. — Идете с него. Останалите — слизай и нарамвай багажа.

Мъжете бързо се смъкнаха от конете, а Богартис каза на Сиксто:

— Виж какво можеш да намериш за стоянка. И склад за такъмите. Знаеш какво да правиш.

Сиксто кимна и пристъпи бързо да поеме юздите на другите три коня, след което поведе четирите на юг. Последваха го други мъже и скоро десетима поведоха четирийсет коня по улицата, мъчейки се да ги удържат.

Богартис огледа улицата, след което посочи близкия хан.

— Деклан, ти иди там. — Посочи с брадичка друг хан по-надолу по улицата. — Аз ще ида в онзи. Виж дали можеш да намериш посредник, капитан, или който там може да ни даде кораб.

— Виждам какво мога да намеря, после идвам при теб? — попита Деклан.

— Да. И обяснявай, че нападенията са приключили. — Богартис махна на половината мъже да го последват.

Останалите тръгнаха след Деклан към хана. Той вдигна очи и видя нарисувана табела, избледняла, с кит, скачащ над котва.

— Допускам, че това ще е „Китът и котвата“ — подметна.

Един от мъжете се изсмя.

Щом влязоха в хана, с изненада откриха, че гостилницата е почти празна. Беше по обед и Деклан бе очаквал да види поне докери, които ядат и пият.

— Нямаме много ядене! — викна гостилничарят зад тезгяха.

Деклан се огледа, след което махна на мъжете да насядат на близките маси. Отиде до тезгяха и попита:

— И какво имате?

— Сирене, наденици и може би достатъчно бира за халба — две за всеки от вас. Хляб, плодове, зеленчуци — всичко друго свърши.

— Хората грабят каквото могат?

— Не, поне тук не — каза гостилничарят. — Просто не сме имали доставки вече от близо седмица, а я закъсахме още когато започна бедата. Местните фермери се разкараха.

Деклан кимна. Всички ферми, които бяха подминали през последните няколко дни, бяха изоставени.

— А двамата тукашни хлебари затвориха и заминаха преди два дни. — Гостилничарят погледна хората на Деклан. — Дори комарджиите, крадците и курвите избягаха. Аз съм единственият тук, тъй че ще трябва да изчакате малко.

— Работил съм в гостилница — каза Деклан. — Ще занеса бирата, докато ти се оправиш с храната…

— Литвик — каза гостилничарят. — Казвам се Литвик.

Деклан заобиколи тезгяха, свали халба от лавиците и започна да ги пълни.

— Преди да побегнеш в кухнята, я ми кажи къде да намерим посредник или собственик на кораб?

— Никакъв посредник няма, но капитаните обикновено са в „Гладният тигър“. — Кимна към хана, към който се бе запътил Богартис. — Или тук в „Скачащият кит“.

Литвик се вмъкна в кухнята, а Деклан приключи с пълненето на първите четири халби и промърмори:

— „Скачащият кит“. Е, това не го познах.

Бяха осигурили кораб, „Бригида“, търговска шхуна, достатъчно голяма да побере четата и продоволствието. Четирийсет въоръжени мъже в съчетание с тлъста кесия баронско злато убедиха капитана, че една разходка до Южна Тембрия е точно чартърът, който му трябва, и той започна да връща на местните каквото му бяха платили за превоз на юг. Както беше предвидил Деклан, щом вестта, че нападенията са приключили, се разпространи, хората започнаха да връщат вещите си в града. Няколко души, които живееха тук, бяха дошли при Богартис и Деклан да ги попитат вярно ли е и отговорът, че са хора на барона, дошли от Маркенет, бе посрещнат с облекчение.

Богартис беше прекарал остатъка от предния ден в разпространяване на мълвата, че баронът предлага работа и безопасно убежище в Маркенет за всички опитни работници и служба за войници и моряци. Докато четата наемници се качи на борда, оживената дейност на пристанището беше спряла и можеше да се види дълга колона от останалите в града хора, напускащи през портата, през която Деклан и четата бяха влезли. Богартис поговори с останалите войници на барона и ги посъветва да пратят съобщение да попитат дали да останат, или също да се върнат в столицата.

Конюшнята, до която Сиксто и другите бяха отвели конете, се оказа празна и бързата обиколка из градчето показа, че няма къде да оставят животните, след като другите конюшни — поддържани от търговци — бяха изоставени. След като нямаше кой да купи конете, наемниците ги откараха до една ливада наблизо и ги пуснаха на воля. За един кратък миг Деклан помисли дали да не отдели време да им махне железните подкови, но реши, че тези животни са в твърде добра форма, за да ги хванат скоро. Някой достатъчно умен да донесе чувал зоб и да почне да ги връзва, а след това да ги навърже на дълго въже, щеше да ги откара за няколко часа. Подозираше, че такъв човек можеше накрая да ги препродаде обратно на барона.

Богартис уреди да оставят седлата и сбруята на склад при собственика на „Скачащият кит“ и се качиха на кораба.

Деклан обиколи бързо „Бригида“ — искаше да разбере как най-добре може да се защити, все едно корабът беше крепост или град. Просто беше нещо, което трябваше да направи. Забеляза, че Богартис също обмисля възможността за морска атака. Застана до капитана и попита:

— Пирати?

Богартис кимна, после попита:

— Бил ли си се някога по море?

Деклан поклати глава.

— Малцина в четата ни са се били. Мразя го. Трябва не само да се безпокоиш някой кучи син да не ти клъцне главата, но палубата се клати, мокра е, понякога има пожар и има предостатъчно отломки, пръснати по палубите, за да се препънеш. Ако те видят, че идваш, дори ще сложат капани на борда на своите кораби в случай че ги отблъснеш — отровни шипове, телове за спъване и разни други изненади. Точно затова повечето опитни пирати използват големи тежки оръжия — секири, ятагани, дори големи саби. Налитат ти бързо, секат, за да те извадят от равновесие, и няма време за умение.

— И какво правиш тогава? — попита Деклан.

— Не им позволяваш да те доближат, ако можеш, и ги мушкаш тия кучи синове в секундата, в която се открият. Ако все пак влезеш близо, влез още по-близо, под замаха им, и търси слаби места. Повечето пирати не обичат да носят броня, понеже паднеш ли във водата, това е най-бързият начин да се удавиш.

Деклан кимна.

— Благодаря.

Богартис не каза нищо, само издиша дълго, почти въздишка. Деклан се зачуди дали от умора или от нещо друго.

Хава се събуди и откри, че страната на Хату на леглото е празна. Веднага щом го беше хванала сам, го беше замъкнала в леглото и след като правиха секс, се окъпаха заедно. Някъде след ядене и още секс бяха потънали в дълбок доволен сън.

Погледна през прозореца, видя, че небето на изток изсветлява, и прецени, че слънцето ще се издигне над морето след по-малко от половин час. Знаеше точно къде ще е Хату и усети, че това я ядоса.

Детството им заедно беше диктувано от школата, освен когато им възлагаха задача, било тренировка или работа с екип, а тогава обстоятелствата диктуваха какво правят заедно или отделно. Но краткото им пребиваване заедно в Хълма на Беран беше променило нещата.

Лъжливият им брак беше замислен първоначално по привидно противоречиви причини от учителите Зусара и Кугал, тъй че Хава да може да наблюдава Хату и да го убие, ако се превърне в опасност за Кралството на нощта. Бодай смяташе да задържи Хату колкото е възможно по-далече от Съвета, за да осигури безопасността му, докато Огнената гвардия успее да го отвлече и доведе тук. През краткото време, в което се бяха престрували на младоженци, с устройването и поддържането на хан, бяха навлезли в навиците на семейна двойка. Ставаха в зори, подготвяха се за дневната работа, обслужване на пътници, чистене, всичко, което бе нужно. Това ежедневие ги бе превърнало в онова, което се преструваха, че са — женена двойка. Уникалното преживяване за тях бе в това, че освен когато Хату взимаше фургон до Маркенет за вино, уиски, бурета бира и някои продукти, които не можеха да се намерят наблизо, бяха заедно. Всяка минута.

Дори докато бяха деца в школата, момичетата и момчетата бяха разделени, когато бяха извън клас, макар че понякога имаха време за малко игра. Хату и Хава се бяха сближили, Донти пък се беше прилепил към Хату и тримата бяха станали неразделни. Сега тя разбираше, че е имало някаква по-голяма цел, че само с това, че беше с Хатушали, беше уталожвала опасния му потенциал. Все още не беше наясно как действа това и общо взето не я интересуваше, защото времето с него, откакто бяха стигнали до Хълма на Беран, беше задълбочило връзката им до истински брак. Беше минала през церемонията повече от охотно, дори с ентусиазъм, въпреки че естеството ѝ я предпазваше да издаде колко много означава тя за нея. Както и обучението ѝ — а от това произтичаха съмненията ѝ.

Знаеше, че Хату умее да прикрива чувствата си, когато е нужна маска, въпреки буйния си нрав. Дори Донти, който имаше най-наглото поведение, каквото бе виждала у друг ученик, можеше да играе роля, щом се наложеше.

Стана от леглото, бързо се облече, слезе по стълбата от жилището им на главния етаж на сградата и тръгна по коридорите към библиотеката. Точно както очакваше, завари Хатушали приведен над големия том, който магически беше спасил предния ден.

Дълго остана неподвижна. Изпитваше празнота, която бе чужда за нея. Отчасти се зачуди защо това толкова я безпокои. Друга част от нея започваше да се ядосва, след като тя почувства, че щом той предпочита да е тук, по-добре да яде сама.

Точно когато се обърна да си тръгне, той каза, без да вдига очи от книгата:

— Ела да видиш това.

Тя се изненада, че е забелязал идването ѝ, след като повече от всеки друг, когото бе срещала, Хату можеше да се изгуби в проучванията дотолкова, че да пренебрегне всякакви разсейвания наоколо. Беше чел кротко книги и свитъци, обкръжен от работници, блъскащи по дърво с чукове и трошащи камък с кирки, очевидно забравил за хаоса наоколо.

Тя се приближи и надникна над рамото му.

— Какво?

— Можеш ли да прочетеш това?

Нужен ѝ беше само миг.

— Не прилича на нищо, което съм виждала.

— Делк е.

— Какво е делк?

— Език — отвърна намръщено Хату. — В мига, в който отворих книгата на първата страница, разбрах, че е език, наречен делк.

Имало беше достатъчно неочаквани разкрития за способностите на Хату, откакто бяха дошли тук, тъй че Хава не се усъмни.

— Как?

Той сви рамене.

— Просто го разбрах.

— Можеш ли да го четеш? — Любопитството изтласка яда ѝ от това, че беше напуснал леглото им рано. Знаеше, че щеше да се върне, но в момента бе толкова изумена от откритието му, колкото и той.

Хату огледа странно оформените символи, запълнили страницата, и каза:

— Донякъде… — Вгледа се в написаното и каза приглушено: — Все едно че… думите… сами се обясняват. Колкото по-дълго гледам, толкова повече започват да придобиват смисъл.

Глас зад тях каза:

— Кое придобива смисъл?

Беше Бодай.

— Това да не е…? — попита след миг.

— Книгата, която свалихме вчера — отвърна Хату.

— Онази, която той улови — добави Хава.

— И можеш да я четеш? — попита Бодай.

— Така мисля — отвърна Хату.

— Не съм виждал нищо такова преди — каза старият учител.

— Гладна съм — заяви Хава. — Предполагам, че никой от двама ви не е, права ли съм?

Без да отвърнат нищо, двамата ѝ махнаха разсеяно да си ходи, без да вдигат очи от книгата.

Хава поклати примирено глава.

— Разбира се.

Докато се обръщаше да излезе от сводестата библиотека, нещо на един от рафтовете привлече вниманието ѝ. Беше портокал. Тя пристъпи към рафта и го взе.

— Бодай…

Бодай и Хату се обърнаха.

— Какво? — попита учителят.

Тя му метна портокала.

— Ядеш, докато работиш?

Бодай улови портокала и го огледа.

— Не е мой. — Погледна Хату.

— И мой не е — каза Хату. — Сигурно някой от работниците, на които наредихме да разчистят боклука, го е оставил там и го е забравил. Донесохме много портокали от Маркензас.

Бодай кимна, вниманието на Хату се върна към големия том, а Хава си тръгна.

Старецът погледна портокала. Обърна се, отиде зад съседния рафт, подуши портокала, а после заби палец в коричката и почна да го бели. Резенчетата бяха тъмни на цвят. Той захапа едно парченце и се наслади на сладостта му.

Бавно огледа библиотеката, сякаш търсеше нещо, след това надолу към недоядения портокал в ръката си. Каза тихо:

— Сладък си, но не си от Маркензас.

Върна се бавно при Хату, който все още седеше изгърбен на пода, наведе се и осъзна, че ученикът му не е забелязал отдалечаването му. Поклати глава, отиде до голямата дървена маса и бавно седна на един стар стол, който беше намерил, докато разчистваха помещението. Облегна се, издиша дълбоко и си отчупи още едно парченце. Лапна го, задъвка и се замисли за внезапната поява на тази нечакана закуска.