Господар на стихии

6. Преподреждания, разкрития и откритие

Хава се изненада и остана доволна, като видя, че баронът я чака в подножието на кулата. Зад него пътниците ѝ се качваха във фургони, достатъчно на брой, за да ги превозят всички до града.

Скочи на брега и застана пред Дюмарш, докато лодката обръщаше към „Кралицата на бурите“.

— Поръчали сте фургони — каза тя.

— След като говорихме, помислих, че е дълго вървене, дори и тези хора да са здрави, а и все едно щях да пътувам с теб, тъй че мога да докарам няколко фургона, както и една карета за теб.

— Карета ли? — Тя се изсмя пренебрежително. — Нали ви казах, че мога да яздя.

— Да, но една карета ни предлага повече уединение, за да поговорим. Има много неща, които трябва да се пазят в малка група доверени хора. Хайде, ще поговорим повече за това по пътя. Би ли искала да закусиш?

— Бих, но може би нещо, което да споделим в каретата?

— Да, там има кошница с храна — каза Дейлон и ѝ махна да го последва.

Един лакей ги очакваше до хубава, макар и не особено украсена карета, предназначена да вози до шест души, с охрана до кочияша и малки седалки за още двама стражи отзад. Баронът се качи пръв, както се полагаше на ранга му, и Хава го последва.

След като се настаниха, барон Дюмарш дръпна кърпата, покриваща голяма кошница, и Хава надникна и видя пресни плодове, сирене и наденици, както и кърпи за почистване на ръцете и порцеланова кана.

— Чаят би трябвало все още да е горещ. Наредих да го сварят на печката в кулата. Останалото е толкова прясно, колкото можах да уредя. За съжаление, храната сега е сериозен проблем, тъй като повечето ферми в баронството бяха изоставени и все още възстановяват работата си.

Тя взе една чаша и попита:

— Чай?

— Не, благодаря. — И след като Хава си наля, продължи: — Това, че те видях да слизаш от този кораб, беше и изненада, и облекчение. Получих съобщение от Хълма на Беран, че си изчезнала след опустошението на градчето, а по-късно някой каза, че те видели с друга жена на път на север. Когато стигнах в Порт Колос и видях пълната разруха там, предположих, че или си мъртва, или пленена от търговци на роби.

— Второто — отвърна Хава. — Другата жена е Моли Боуман. Вдигнахме пленниците на бунт и завзехме кораба им съкровищница.

— Чий кораб?

— Трябва да започна от началото.

Той кимна.

И Хава заразказва историята си от момента, когато двете с Моли се бяха отправили за Порт Колос, за да потърсят Хатушали.

Баронът се отпусна на седалката и заслуша.

Хату седеше и пиеше кафе — бе открил голяма торба опечени зърна, донесени от един от азантските кораби, пленени от Хава. Момчетата, които поддържаха кухнята, не бяха разбрали, че са за пиене, тъй че Хатушали им изнесе набързо урок как да смелят зърната и да ги накиснат в гореща вода малко преди да е кипнала. Хвърли няколко твърди сухара в една торбичка, взе една все още незавехнала ябълка и занесе всичко в библиотеката.

Учебният курс през последните няколко вечери беше увлекателен, но и уморителен. Все пак нямаше търпение да продължат. Темите, които Бодай беше избрал, привидно нямаха нищо общо с непосредствения проблем с това, че силите му си бяха отишли без никаква ясна причина, но понятията и материята бяха предизвикателни. Принуден беше да мисли напрегнато, да подлага на изпитание възгледите си за това как е устроен светът. За негова изненада, приемаше с охота това предизвикателство.

— Имам няколко сухара, ако си гладен — каза щом влезе при Бодай.

— Ядох вече — отвърна Бодай. — Освен това стоката от онзи кораб винаги ми причинява киселини в стомаха.

— Е, момчетата в кухнята твърдят, че зидарите скоро ще направят големите пещи годни за работа, тъй че ще имаме истински пресен хляб! — После добави със саркастичен тон: — Стига да можем да намерим брашно, мая и останалото там, каквото им трябва.

— Ако намерим това, ще свия няколко яйца от един курник и ще им покажа как да изпекат яйчен хляб! — Бодай зарея поглед в далечината, наслаждавайки се на някакъв спомен. — Истински вкусен и засищащ! — Въздъхна. — Възстановяването на функциониращо общество, дори и мъничко като на тези острови, отнема време. Имаме фермери, които са разчистили земята си, а Хава каза, че ще докара каквото може — сечива, растения, които може да се пренесат в саксии и да се засадят тук, и работници, които може да намери, за да се присъединят към нас… но се чудя колко ли ще искат да останат тук?

Хату сви рамене.

— Зависи колко зле са нещата там. Ще се върне и ще ни каже какво всъщност става.

— Прав си — каза Бодай, махна му да седне и седна вдясно от него. — Е, какво мислиш за това, което обсъдихме вчера?

— Поразмишлявах и накрая осъзнах, че твърдението ти, че звездите са слънца, но толкова далече оттук, че приличат на мънички светлинки, не е по-невероятно от допускането, че са мънички светлинки, които са близо. — Хату отхапа от един сухар, след което отпи от кафето. — Тъй че не знам кое от двете обяснения е вярно, но и едното, и другото би могло да е.

— Добро начало. Засега допусни, че моето твърдение е вярното, че вселената е огромен простор, толкова голям, че нямаме дори числа колко далече са някои неща или колко много звезди има. Че звездите са събрани в купове, наречени галактики, и че когато си в открито море или сам в планините, тези невероятно много звезди, които можеш да видиш, са безброй, и нещо повече, че отвъд онова, което можеш да видиш, има още и още галактики, простиращи се толкова далече, че светлината изчезва, преди да можем да я видим. Звезди, които надвишават по брой зрънцата пясък на всички плажове на Гарн.

Хату се засмя.

— Снощи ми причини главоболие с всичко това, Бодай. Още е прекалено рано за пиене! Не съм сигурен дали вярвам на всичко това, но го намирам за удивително и нещо повече, идеята за светове, кръжащи около звездите? Повечето хора, които познавам, мислят, че слънцето кръжи около Гарн.

Бодай махна пренебрежително с ръка.

— Това, което ти казах първия ден, че нашият свят се върти, обяснява привидното…

— Да, разбрах — прекъсна го Хатушали. — Цял час похаби, за да обясниш всичко това с относителната гледна точка и перспектива. Не съм съвсем сигурен дали разбирам напълно, но като обяснение звучи също толкова разумно, както и като отговор на въпроса за звездите.

— Много добре — каза Бодай. — Подробното ми изложение за необятността на вселената е за да ти помогна да разбереш, че много от онова, което приемаме за даденост, е основано на допускания. Ние не усещаме, че земята под краката ни се движи, тъй че допускаме, че тя е неподвижна, също както някоя малка буболечка, вкопчила се в плод, не усеща, че той се движи във фургон, който кара този плод на пазара.

Хату кимна, приел аргумента му.

— Заради това допускаме, след това решаваме, че тъй като слънцето се движи по небето през деня, то трябва да се върти около нас.

— Този аргумент го повтори вчера няколко пъти, Бодай. Какво следва?

— Следва, че не можем да допуснем, че онези други звезди и световете около тях са като Гарн.

— Правилно.

— Някои звезди ще са малки, някои светове ще са замръзнали, негодни да приютят живот. Други биха могли да са много горещи и също да са необитаеми. Да допуснем, че някои са дотолкова като Гарн, че там да процъфтява живот. Нещо повече, на някои от онези светове има живи същества, разумни същества с логическо мислене.

Хату се засмя.

— Харесва ми накъде води това. — Изглеждаше искрено зарадван. — Защо не ни учеше на тези неща като малки?

— Защото ви учих в Коалтачин. — Тонът на Бодай беше мрачен.

Усмивката на Хату посърна.

— Знание, което да служи на Кралството на нощта. Никога знание заради самото знание.

— Именно.

— Просто да знаеш — каза Хатушали. — Понякога си… струва. — Изражението му намекваше за съжаление, миг на „какво можеше да е било“. След това се върна към обичайното си състояние. — Е, и какво още?

— Магията — каза Бодай.

— Магията?

— Ами ако това, което наричаме магия, за което се разказва в песни на менестрели и приказки на пътешественици, и твоите сили, ами ако това е просто име за неща, които не разбираме?

Хату кимна бавно, приел предположението.

— Защо един камък пада от ръката ти, когато го пуснеш?

— Не знам. Просто пада.

— Съществува сила, която го притегля към земята, също както ако паднеш от стълба…

Хату вдигна ръка.

— Явление, което не познавам много добре.

Бодай се усмихна.

— И все пак една прашинка може да се носи във въздуха.

— А птиците и насекомите могат да летят — добави Хату.

— Но ние не знаем как.

— Защото имат крила? — предположи Хату.

Бодай вдигна пръст.

— Но прашинките нямат. Листата от дърветата може да се отнесат на мили разстояние от много силен вятър.

Хату замълча.

— Неща, които не разбираме — каза Бодай.

— И все пак! — възкликна Хатушали.

А Бодай отвърна със смях:

— Все пак, да! — После каза: — Силата, която кара теб и камъка да падате на земята, се нарича гравитация.

Хату кимна. На лицето му се беше изписала радост от новите отговори на въпроси, почти противоположно на разочарованието и гнева му при въпроси, оставали без отговор, когато бе дете.

Доловил радостта на Хатушали, Бодай можеше подходящо да отиграе урока, получен от Натан предишната нощ.

— Гравитацията е сила, съгласни ли сме?

Хату кимна.

— Виждаме го непрекъснато… — После спря. — Това за възприятието ли е?

Хванат малко неподготвен, Бодай отвърна:

— Не в смисъла, който мисля, че влагаш, като допускането, че слънцето се върти около Гарн. Както каза, виждаме я непрекъснато. Бебето знае за нея преди да може да говори, просто като падне, докато се учи да ходи.

— Съвсем вярно — съгласи се Хату.

— Има много други сили, които приемаме за даденост, но ги виждаме ежедневно. Топлината, която идва от нашето слънце заедно със светлината. И топлината, и светлината са сили. Вятърът е сила. Когато земята под краката ни се разтресе и раздвижи, това е сила. Може да не разбираме защо тези сили се проявяват така, както се проявяват, но имаме известен усет за скритите причини.

Вниманието на Хату вече бе изострено.

— Всички сили в огромната вселена се причинени от конфликт между положителни и отрицателни стихии.

Челото на Хату се сбърчи.

— Помисли за магнитите. Те привличат метал — продължи Бодай, а Хату кимна. — Но ако поставиш два магнита един срещу друг, с едни и същи полюси един срещу друг, те се отблъскват взаимно.

Изражението на Хату се промени, щом се замисли над това.

— Тъй че, когато привличат… еднакви краища на парчета магнит… поставят един срещу друг противоположните… Да, мисля, че разбирам.

— Наричаме единия край на магнита положителен, другия отрицателен. Също толкова лесно бихме могли да кажем черно и бяло, мъжко и женско, добро и зло, но какъвто и да е етикетът, силата е това, което е реално.

— Мисля, че разбирам.

— Някои стихии са като единия край на магнита, докато други са техните противоположности. Някои се отблъскват взаимно, докато други се привличат една към друга. Стихиите са неизброими, по-малки от онези прашинки, които се носят във въздуха, невидими, но непрекъснато се привличат и отблъскват.

— Невидими?

— Можеш ли да видиш въздуха?

— Понякога… — почна Хату.

Бодай го прекъсна.

— Не, понякога виждаш това, което е във въздуха, прах или дим, пара в кухнята, но никога самия въздух. И въпреки това въздухът е реален. Без него умираме. — Хату кимна. — Стихиите са също толкова реални като въздуха и винаги създават сила, създават енергия. Магията е манипулиране на тази енергия.

— Значи, моите сили са манипулиране на тази енергия, напрежението между стихиите?

Бодай стана.

— Да. И това е краят на урока ни за днес.

— Но… — почна Хату.

Бодай махна с ръка да го накара да замълчи — реакция, усвоена от години обучение, която накара Хату да млъкне мигновено. След малко каза:

— Добре, до утре.

Бодай го потупа по рамото и рече:

— Обуздай страстта си. Всичко ще се изясни рано или късно.

Зачуди се наум дали това е вярно. Също така трябваше да обясни на Натан, че ще са му нужни много по-дълги уроци, ако трябваше да задържи Хату ангажиран.

Вървяха бавно през гъстата растителност — най-отпред Себастиян, който сечеше с големия си нож по-сериозните препятствия. Трябваха им поне две мачете. Все пак напредваха навътре в долината.

Растенията бавно се променяха. Балдахинът от дървесни корони се извиси, докато долината се уширяваше. Трънливите храсти оредяваха и започна да преобладава все по-гъста, тучна растителност.

В деня след като убиха сръндака, Деклан накара мъжете да отдъхнат колкото може повече, за да възвърнат силата си. Тук имаше прохладна сянка, а високите стени на ставащия все по-дълбок процеп задържаха слънцето точно над главата само за няколко часа, вместо от изгрев до залез, и можеха да пият до насита от близкия ручей, преди да напълнят отново меховете с вода и да продължат. Дневната горещина беше поносима, тъй че вместо да ги накара да продължат още на разсъмване, той им нареди да отдъхнат, докато слънцето се покаже над източния ръб.

Не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават, чувство, което се бе появило вечерта, когато удариха сръндака, преди два дни. Все пак не видяха дебнещи ги преследвачи, докато навлизаха все по-надълбоко в Раната.

При наличието на вода и обещанието за още храна следващата му грижа беше за връщането им в Маркензас. Изключил беше възможността да се опитат да се върнат в Ейбала, защото дори и с провизиите и водата, които можеха да носят, нямаше да могат отново да издържат в пустинята без коне, тъй че продължиха надолу по дълбоката клисура. Водеше на югоизток, далече от Ейбала, но Деклан се надяваше да намерят друг такъв проход, който да им предложи изход.

Малкото, което Бенруф знаеше за този район, не предлагаше голямо успокоение. Изглежда, имаше други по-малки каньони, някои от които можеше да ги изведат горе, но те свършваха при така наречения Опърлен бряг, на мили без никаква питейна вода, или в Безкрайната пустиня. Въпреки че не беше буквално безкрайна, пустинята беше достатъчно голяма. Без да се знае къде може да се намери вода, това предлагаше само сигурна и жалка смърт.

Себастиян търсеше пътека на дивеч или поток, който да могат да проследят надолу. Беше се доказал като опитен следотърсач и през този ден им се беше наложило да се връщат само веднъж.

Деклан оставаше бдителен за всякаква възможна засада и наблюдаваше за всякакви признаци за болест. Най-новият и най-младият от набора на Богартис в Маркенет, Били Джей, явно беше най-зле, тъй като не беше свикнал с походните несгоди, но като че ли се справяше. Учеше се от по-опитните членове, а като се изключеше гладът, мъжете като че ли се държаха.

Деклан се радваше, че продължават да се движат напред, защото това бе единственият план — да слизат все по-надолу в Раната на Гарн, към по-прохладно място, където да могат да се прегрупират и да намерят изход.

Хату се засмя и рече:

— Отново ме удивляваш с тези разсъждения.

Бодай се намръщи.

— Мислех, че вчера се съгласихме, че за целта на твоето обучение ще оставиш настрана неверието си и ще приемаш това, което казвам, за факт.

Хату вдигна ръце в израз на примирение.

— Дълъг ден беше. Слънцето залязва и огладнявам.

Лицето на Бодай помръкна. Беше изтърпял един досаден дълъг урок с Натан предната нощ, за да задържи Хату ангажиран.

— Опитвам се — заговори Хату с насмешливо-умолителен тон, но след това започна да се смее. — Мога да приема идеята за стихии, мощ, сили, енергия, макар че смътно разбирам какво означават те. Мога дори да приема идеята, че звездите са слънца, толкова отдалечени, че приличат на точици светлина, и определено би било разумно някои слънца да са по-големи или по-малки от други, но толкова огромни слънца, че и най-бързите коне не биха могли да пробягат по тяхната… обиколка, нали? — Бодай кимна. — В… какъв беше онзи брой?

— Милион. — Изражението на Бодай издаде, че е на ръба на раздразнението.

— Най-бързият кон не би могъл да пробяга от едната до другата страна за милион живота! — Хату поклати глава. — Съжалявам, но това е някак абсурдно…

— Натан! — викна Бодай. — Това не върши работа!

Хату се ококори и се дръпна назад в стола си.

— Какво?!

— Ако не се покажеш, това приключва!

След миг русият непознат пристъпи иззад една лавица от другата страна на библиотеката.

— Добре.

Хату скочи, но Бодай вдигна ръка да го успокои.

— Всичко е наред. Това е източникът на всички тези нови идеи.

— Не разбирам — каза Хатушали. В държането му не бе останал и намек за хумор. — От колко време се криете там?

— Достатъчно дълго — отвърна новодошлият, щом стигна до масата им и издърпа трети стол. Седна и каза: — Макар че издържа малко по-дълго, отколкото си бях представял.

— Какво? — попита Бодай.

— Ти беше прав. Вчерашният урок беше твърде кратък. Мислех, че имаше един момент, когато или ти щеше да вдигнеш ръце, или Хатушали щеше да те напусне.

— Имаше — отвърнаха Бодай и Хатушали почти едновременно.

Натан се засмя и смехът му беше почти мелодичен. Хату се почувства неловко, след като знаеше, че този непознат се беше крил само на няколко стъпки от тях, а той не бе усетил присъствието му, но се усети, че реагира също като Бодай. Притесненията му като че ли отпаднаха на мига и той усети, че се отпуска. У този човек просто имаше нещо, което вдъхваше усещането за познатост, чувство за приятелство и доверие. Също като с Бодай, миналото и обучението на Хату в началото го бяха направили подозрителен, но след това, все едно му бяха дали някакъв опиат, този приучен рефлекс да оспорва, да търси лъжи, просто заглъхна.

— И двамата сте уморени — каза Натан. — Беше дълъг ден, тъй че може би една бърза демонстрация и едно просто упражнение, и утре можем да започнем сериозно. Приемливо ли е това?

Двамата кимнаха.

— Защо е всичката тази глупост, след като бездруго щеше да се срещнеш с Хату? Ти каза нещо в смисъл че е задължително да не се срещнете сега.

Натан отвърна:

— Позволих да допуснеш, че би могло да стане нещо ужасно, защото трябваше да убедя теб — изпъна пръст към Бодай, — преди да мога да убедя него. — Заби палец към Хату.

— Защо? — попита Хату.

— Човешката природа — отвърна Натан. — Ако се бях опитал да убедя и двама ви едновременно, че бих могъл да разнищя тайните на проблемите ти, вие просто щяхте да се убедите един друг, че и двамата сте прави, а аз съм шарлатан, агент на някоя тъмна сила, който цели да ви попречи да намерите истината. — Махна пренебрежително с ръка. — Такъв вид глупост. Но сега, след като съм убедил теб, Бодай… Убедих ли те всъщност?

Бодай кимна замислено.

— Не съм напълно убеден, но ми даде наистина много за размишление. И това, което сподели, е разумно, но все пак изглежда толкова невъзможно, че…

— Е, надявах се да си спестя тази последна част. Доста тежка работа е.

Натан се изправи и махна с ръка към тавана в широка дъга. Внезапно куполът на библиотеката помръкна все едно че нощ изведнъж се спусна над тях, и се появи блещукащ кръг от тъмнина с искри вътре в нея. После рязко се очерта в смайващо звездно поле и Натан каза:

— Хату, хвани една.

— Какво имаш предвид? — попита Хату почти шепнешком.

— Магия! — ахна Бодай. — Истинска магия.

Натан сви рамене.

— Някои хора го наричат магия. Мисля за него като за фокуси, просто от по-високо качество от това, което ще намериш при някой факир на улично празненство. Вие двамата, след като сте от Коалтачин, знаете — ловкост на ръката и клоунада имам предвид. Е, хвани една звезда, Хату, и се учи.

Хату помисли.

— Онази, леко синкавата близо до центъра, точно над онези трите, по-малките бели.

— Аха! — каза Натан, явно доволен от представлението си.

Махна с ръка и изведнъж стана все едно че полетяха напред с ужасяваща бързина, докато звездата започна да се откроява и след няколко мига над тях надвисна кипяща маса от нещо, което приличаше на син огън; светлината му заличи всичко, освен няколко от най-ярките звезди по ръба на изображението.

— Има си име, смея да кажа, дадено ѝ от онези, които са в състояние да я видят, но за нас е просто синя звезда. Не съм вещ по темата за звездите, макар че из вселената има същества, които ги проучват, знам, но тази е много пъти по-голяма от собственото ни слънце — продължи Натан и погледна Хату. — Онзи брой, с който се затрудни, Хату?

— Милион.

— Кой е най-големият брой, който си видял в реалния живот, да речем, когато сте броили златото, откраднато от екипа ти?

Хату си припомни за времето си като крадец и отвърна:

— Сто. Виждал съм сто монети. Много е.

— Пълна кесия с монети — съгласи се Натан. — Значи, десет стотици е хиляда.

Хату кимна.

— Хиляда хиляди са милион.

Стъписан, Хату ококори очи, а Бодай каза:

— Трябваше да се сетя за този пример.

— Хиляда милиона са милиард — каза Натан и дори челото на Бодай се набръчка.

С махване с ръка Натан накара изображението да се промени. Хату и Бодай седяха като замръзнали, когато пред очите им се разгърна окръгленият пръстен на звезда, с дълги копия светлина, лумнали от дупката ѝ.

— Това също е звезда, макар че никога няма да можеш да я видиш дори и с най-добрия моряшки далекоглед. От единия край на онова тънко копие светлина до другия се измерват милиарди мили.

Погледна Хату и каза:

— Съмнявай се в сетивата си, но не се съмнявай, че тази вселена е толкова огромна, колкото изобщо не би могъл да си представиш.

Хату седеше неподвижен. След малко прошепна:

— Покажи ми още.

Натан махна с ръка и изведнъж изображението се завихри по купола на тавана и се сбра в една гневно червена точка светлина. Щом тя излезе напред, пред очите им се открои кълбо от нещо, което приличаше на пулсиращ червен газ.

— Това е вид звезда, за който знам малко — каза Натан. — Знам само, че е стара и че умира.

— Звездите умират? — възкликна Хату и се озърна към Бодай.

Бившият му наставник и настоящ учител седеше ококорил очи, по челото му блестеше пот, явно бе развълнуван до онемяване.

Натан каза:

— Тук вероятно има някои книги за звездите.

Махна с ръка и изображението изчезна.

— Как го направи това? — попита Хатушали.

— Както казах, фокуси, но… честни. — Въздъхна и седна отново. — Уморително беше. — Подпря се на масата и каза на Хатушали: — Ти си… връзка. През теб протичат сили, все едно дали го желаеш или не, и ти или просто го оставяш да става, или се учиш как да черпиш от тези сили.

Хату бавно издиша.

— Какво съм аз?

— Човек без късмет, предполагам — отвърна Натан. — Всичко, което видя, е многократно по-голямо, отколкото ти показах. Всичко в цялата вселена възниква, движи се и умира поради напрежение. — Вдигна юмруците си един срещу друг пред гърдите си. — Като магнити, които се отблъскват един друг или се привличат. Положителни и отрицателни стихии.

— Стихии — съгласи се Бодай.

— Онази звезда, която видяхме, огромното изригване на… енергия. Същината на онази звезда е продуктът на действащи стихии. Всичко вътре в теб е инструмент — каза Натан на Хату, — средство да обуздаеш тази сила, да я накараш да ти се подчини… — След това се засмя. — Донякъде. Винаги има граници. Ако наистина беше способен да контролираш всички стихии, щеше да си бог.

Хату беше изцеден.

— Как все пак направи всичко това? — промълви немощно.

— Бъди внимателен и ще можеш да правиш същото, и повече, но… — Натан замълча. — Ако живееш достатъчно дълго. Това май е непосредственият проблем.

— Трябва да пийна нещо — каза Бодай.

— По-късно. И аз ще пийна едно с теб — каза Натан. — Имаме да направим още едно нещо, преди да приключи денят, тъй че колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро можем да пийнем. Нали? — обърна се към Хату.

Хату кимна съгласен.

— Седни ей тук — каза Натан и посочи стола, който беше освободил.

Хату се подчини и когато седна, Натан каза:

— Стани за малко.

Хату се подчини, а Натан премести стола на няколко стъпки от масата.

— Така е по-добре. Сега, моля, седни.

Хату седна и Натан каза:

— Това беше лесно упражнение. Е, виждал ли си хора, накарани да си държат ръцете над главите дълго време?

— Какво имаш предвид? — попита Хатушали.

— Някой, който натиска висока стълба, докато някой друг стои на върха? Войник, който е наказан, тъй че трябва да държи дълга пика високо над главата си? Нещо такова?

— Мисля, че да — отвърна Хату.

— В това нещо има трик. Ще те науча. Това е първият ти урок. Нали?

Хату кимна и зачака.

— Първо, затвори очи.

Хату го направи.

— Сега си вдигни дясната ръка над главата.

Хату се измести леко в стола, наведе се наляво и вдигна дясната си ръка над главата си.

— Сега, Бодай, ти също затвори очи.

Бодай се поколеба за миг, после кимна и направи каквото му наредиха.

Измина миг тишина, след което Натан каза:

— Хату, представи си, че една нишка, здрава и силна, дърпа леко ръката ти нагоре. Можеш ли да го усетиш?

След малко Хату отвърна:

— Да.

— Сега тази нишка минава през ръката ти и докосва темето ти. Усещаш ли го?

— Да — каза Хату.

— Сега много леко дръпваш тази нишка и тя повдига ръката и главата ти.

Хату направи каквото му казаха и последва още един дълъг миг мълчание.

— Много добре — каза Натан. — Дръпни още мъничко, просто да се увериш, че нишката е изпъната.

Хату дръпна и усети подръпване в ръката и главата си.

— Продължавай да дърпаш нагоре! Почувствай как се вдига! Чувстваш се по-лек, докато те тегли нагоре.

Хату направи каквото му наредиха и чу как някакъв стол изскърца по каменния под. После Натан каза:

— Много добре. Отпусни малко и после направи каквото ти кажа.

И след няколко мига каза:

— Почувствай дръпването нагоре, отпусни и се остави да те издърпа… сега отвори очи.

Хату и Бодай отвориха очи едновременно и Бодай ахна. Хату погледна надолу и видя, че столът под него е издърпан от Натан и че самият той се рее на три стъпки над пода.

Възкликна изненадано и изведнъж пропадна и тупна на каменния под. Въздухът изригна от дробовете му, тялото му се разтърси и той изруга.

— Какво беше това?

— Ти летеше над пода — каза Бодай. Поклати глава в почуда. — Какво беше това?

— Всичко е до това да не опитваш, а просто да го правиш. Ти притежаваш сили, които ще ти убягват, ако ги търсиш. — Натан се усмихна и се приближи до Хату. Погледна го отгоре. — Трябва да оставиш тези сили да дойдат при теб, да ги оставиш кротко да потекат към теб. Ако се научиш да прочистваш ума си, можем да продължим напред и да стигнем докъдето желаеш да идеш. Е, след като ви показах някои неща… — Погледна към Бодай. — Да ходим да пием.