Господар на стихии

8. Неочакваното, стъписване и пригодяване

Деклан едва ли имаше нужда да вдига ръка и да заповяда да спрат, защото всички реагираха като него. От гората на поляната излезе самотна фигура, на изстрел с лък разстояние.

Беше висок мъж с широки рамене. Косата му висеше до раменете и, както и дългата му брада, беше почти побеляла. Въпреки това изглеждаше годен за бой и бе облечен в нещо, което приличаше на стара кожена ризница. Дълъг меч бе преметнат през рамото му. Мъжът явно изчакваше четата на Деклан да се приближи.

Без указание мъжете се развърнаха, с ръце на дръжките на оръжията си.

— Внимавай на фланговете — каза Деклан. — Мисля, че иска да преговаряме.

Когато стигнаха до средата на поляната, мъжът вдигна лявата си ръка, с дланта напред.

— Достатъчно. Не искаме да има недоразумения.

— Спокойно — каза Деклан, след като мъжете спряха. След това се обърна към непознатия. — Имахме достатъчно недоразумения напоследък, тъй че хайде да нямаме друго. Кой си ти?

— Тобиас Уинтърс. А ти?

— Наричат ме Деклан Ковача.

— Ти ли си командирът?

— Не по мой избор.

Тобиас се засмя.

— Никой не идва тук по свой избор, Деклан Ковача. — Огледа четата, леко присвил очи. — Дошли сте от Опърления бряг, нещо, за което щях да се обзаложа, че е невъзможно. Как стана това?

— Дълга история — каза Деклан. — Ейбала беше оплячкосан от номади и нямахме много избор накъде да бягаме. Бяхме около четирийсет души в началото. Вие?

Тобиас посочи на север и отвърна:

— Подгонени бяхме насам от степите, от същите проклети номади. Преди години. Около четирийсет, казваш?

Деклан кимна.

— Тъжна диря сте оставили. Все пак сега сте тук. — Обърна се и каза през рамо: — Елате с мен. Виждам, че сте гладни, а имаме достатъчно храна, за да я споделим. — Погледна назад, за да се увери, че Деклан и останалите го следват. — Трябваше да ви преценя набързо, за да не завиете по погрешния път.

— Погрешен път ли? — попита Деклан, след като го настигна, а другите поеха зад тях и навлязоха в гората.

— Пътека на дивеч, напред на около миля — отвърна Тобиас и посочи. Сочеше наляво. — Има друга, успоредна на вас, вече от доста време. Там, където се събират, е нещо като граница.

— Граница ли? — попита Деклан.

— Натам е нашият лагер. — Тобиас посочи приблизително на север.

— Вашият…

— Ще видите — прекъсна го Тобиас.

Отблизо Деклан можа да види, че Тобиас Уинтърс е мъж в напреднала възраст, въпреки държането му и внушителната му осанка. Начинът, по който примижаваше, подсказваше, че зрението му гасне.

Продължиха в югоизточна посока, а след това пътеката възви на изток. Както им беше казал Тобиас, скоро стигнаха до пресечката на двете пътеки на дивеч. Тобиас спря и им каза:

— Момчета, никога не тръгвайте натам. — И посочи на юг. — Там надолу има някакви хора, които изобщо не искате да срещнете. Аз и моите им нанесохме сериозни щети, преди да схванат, че ще ги оставим на мира, ако и те ни оставят на мира.

— Кои са те? — попита Бенруф.

— Не мога да кажа как се наричат самите те. Нямат никакъв цивилизован език, който някой от нас да е чувал. Ние ги наричаме „ядачи“, защото ще те изядат като хубав телешки бут, ако изобщо са се натъквали на нещо такова тук долу.

— Канибали — каза Деклан. — Вие откъде…

Тобиас вдигна ръка и Деклан млъкна. Старият боец каза:

— Имаме достатъчно време за въпроси, щом стигнем в лагера ни. — Погледна ги един по един. — Оттук, докато не ви кажа, вървите в колона по един, всеки точно зад мъжа пред него. Заради тия ядачи сме заредили всичко по тези две пътеки с някои гадни примки, ями с шипове, капани и така нататък. Променяме нещата от време на време, тъй че дори да схванат нещо, рано или късно се натъкват на изненада. Ясно ли е на всички?

Деклан погледна лицата на хората си и видя в тях несигурност.

— Можеше да ни остави да тръгнем по погрешния път — каза тихо и няколко души кимнаха.

После посочи Били Джей и каза:

— Стой точно зад мен, момче.

Най-новият член на отряда на Богартис кимна и пристъпи по-близо до него.

— Видите ли човека пред вас да залитне, хващате го — нареди им Тобиас, — но ако падне, не отбивате встрани да го вдигнете. — Усмихна се и добави: — Ако има късмет, ще стане и ще си изтупа прахта, но ако не, няма смисъл да падате до него. Нали, Деклан?

Деклан не можеше да възрази, а и вече беше почти сигурен, че Тобиас е бил или войник, или наемник, преди да се озове тук. Тази история искаше да чуе. Щом този старец и няколко други можеха да оцелеят тук, те също щяха да могат. А и сигурно беше възможно да има изход, дори все още да не го бяха намерили.

След като всички се подредиха в колона, Тобиас Уинтърс ги преведе между две ясно откроими дървета, тъй че Деклан знаеше къде е началната точка. Не се съмняваше, че Бенруф и всеки друг мъж с дори малко опит в проследяването също забелязват всеки важен ориентир по пътя.

— Ако видите змия, не подскачайте — каза Тобиас. — Тези тук са общо взето безвредни.

— Общо взето? — попита Деклан.

— Е, има една гадина с глава като лопатка, с червен диамант на нея. Нея трябва да я отбягвате, доколкото можете.

— Отровна ли е?

— Мхм.

Придвижваха се целенасочено, но крачката на Тобиас беше по-скоро отмерена, отколкото бавна. Докато преминаваха през определени места, Деклан успя да различи признаци, че там има капани, но осъзна, че ги вижда само защото го бяха предупредили. Не се съмняваше, че много от онези „ядачи“ бяха разбрали по трудния начин, че пътят не е безопасен.

С водач, който знаеше пътя, не им отне много време да напуснат зоната с капаните. Тобиас се обърна и каза:

— Оттук вече е безопасно да се върви, момчета, и можете да дишате по-леко.

Деклан беше доволен, че никой от мъжете не се беше поколебал. Надяваше се, че ги очаква безопасно убежище.

Бенруф посочи напред.

— Дим.

— Момчетата ще готвят — каза Тобиас Уинтърс. — Тук се стъмва рано.

— Забелязахме — отвърна Деклан. — Не мога да кажа, че ми харесва много.

— Свиква се — каза Тобиас. — Не мога да кажа, че ще ви хареса някога, но ще свикнете.

— Надявам се да не свикнем.

— Смятате да се измъкнете, несъмнено.

— Стига да има изход — отвърна Деклан.

— О, изход има. Всъщност два, три, ако броиш просто да се самоубиете, като се върнете откъдето дойдохте. Вие сте първите, които сме видели да идват оттам, от Опърления бряг. Другите два са по-малко рискови от сигурна смърт, но рискът е достатъчно висок, за да се замисли човек дали изобщо да опитва.

Излязоха на една голяма поляна и видяха няколко струпани колиби. Няколко души поддържаха лагерен огън, на който къкреше голям железен котел. Тобиас вдигна ръка и извика.

Мъжете край огъня махнаха в отговор, появиха се и други, излязоха от колибите.

— Пак маймунска яхния — каза Тобиас.

— Маймунска ли? — попита Били Джей.

— Заешко най-вече, но хвърляме и маймуна от време на време, тъй че така я наричаме. От някои от по-едрите екземпляри става доста добро ядене. Сърната, която ударихте вие, я гонеше Мак, оня ей там. — Посочи един от готвачите. — Тъкмо той ни каза, че имаме гости. Сърните тук са рядкост, тъй че мерне ли се някоя насам, тръгваме подир нея. — Тобиас смъкна меча си, опря го на един дънер от няколкото до огъня и седна. — Вечерята скоро ще е готова. Седнете и отдъхнете, а после може да разчепкаме някоя и друга история.

Деклан седна близо до Тобиас. Заприиждаха още и още хора, за да видят новодошлите. Бяха двайсет — двайсет и пет. Изглеждаха любопитни, но тъй като Тобиас водеше непознатите в лагера им, като че ли приеха, че е безопасно. Повечето бяха по-възрастни, като Тобиас Уинтърс, но неколцина бяха по-млади — някъде на годините на Деклан или малко по-големи.

Тобиас обясни, че две групи били оцелели след опити за търговия с помадите, които тръгнали много на зле, и че те били единствените, измъкнали се от клането.

Деклан се отпусна на земята и вдиша дълбоко, после бавно издиша. Поне засега малката му чета беше в безопасност. И Уинтърс бе споменал за възможност да се измъкнат от Раната. Отказа да се поддаде на оптимизъм, но бе доволен, че има поне малко надежда.

Разкритието на Донти, че се кани да убие Хату, смая Хава. За миг тя си помисли, че това е просто една от поредните му шеги. След това осъзна, че всъщност е сериозен, но след като го разпита, все още беше объркана.

Донти се беше върнал в жилището си, за да отдъхне, докато го повикат, а Хава си бе взела гореща баня. Беше си истински лукс, тъй като се беше отървала от многодневна мръсотия, но странната обсебеност на Донти, че трябва да убие Хату, я тревожеше.

Не го беше казал с някаква конкретна преднамереност — просто че щели да се видят, да си разкажат за всички събития, след като ги бяха пленили Сестрите на Дълбините, а след като го направели това, Донти щял да убие Хатушали.

Донти имаше празноти в паметта, но чувстваше, че това има нещо общо със Сестрите, въпреки че не беше съвсем наясно какво и как, а безцеремонното му държане предполагаше, че не е напълно ангажиран със задачата на каквото и да било ниво, което беше разбираемо за Хава. Припомни си лекциите на Бодай и си спомни думата „мотив“. Нямаше никаква явна причина Донти да иска да убие Хату.

След като се нахрани, легна да отпочине, но колкото и уморена да беше, мисълта за странното поведение на Донти ѝ пречеше да заспи. Не можеше да проумее какво изобщо би могло да изврати Донти до такава степен, че да помисли дори за миг да убие най-добрия си приятел — и в същото време да е толкова безразличен към тази цел.

Най-сетне сънят я притегли.

На заранта я събуди силно тропане по вратата и тя се надигна. Откри, че пътните ѝ дрехи са почистени. Чистото облекло беше добре дошло след толкова много дни в собствената ѝ мръсотия, а макар сънят да беше помогнал, борбата със странното изявление на Донти ѝ бе попречила да отпочине напълно. Отгоре на всичко беше заинтригувана и от пленниците азанти и се чудеше какво може да разкрият те.

Облече се бързо, отвори вратата и видя чакащия я отвън паж.

— Баронът моли да отидете при него в казармите за гости.

Пажът се отмести настрани и с широко махване с ръка даде знак, че ще я придружи, а тя пристъпи през прага.

Стори ѝ се смешно, че пленниците вече са „гости“, въпреки че ситуацията си оставаше непроменена.

Последва го към казармените бараки. Притесненията ѝ около Донти започнаха да избледняват — силното ѝ желание да научи повече за пленниците изтласка тези тревоги.

Щом влязоха в казармата, видя, че баронът и Балвен вече са там. Балвен ѝ махна да се приближи. Тя застана до него и видя, че на двамата пленници бяха дали легла и раните им бяха превързани.

Този, който ѝ беше говорил предния ден, беше буден, макар че оставаше да се види доколко умът му е бистър.

Баронът каза простичко:

— Говори му.

Хава се приближи до леглото и каза тихо:

— Гаерма?

Окървавеното му облекло беше сменено с дълга чиста нощница и едната рана на лицето му беше превързана, а отоците му намазани с мехлем. Той леко се размърда и очите му се съсредоточиха върху нея. Опита се да проговори.

— Вода ли? — попита го тя.

Един от стражите бързо се раздвижи и ѝ подаде чаша вода, а тя леко я вдигна до устните на мъжа. Това като че ли го съживи малко и накрая той промълви:

— Баци.

В живота на Хава бе имало време, когато изобщо нямаше да посмее да говори местния език на Коалтачин пред всеки, който не е роден там, но онези дни бяха далече зад нея и тя заговори тихо с мъжа.

Ясно беше, че имаше достатъчно разлики между двата езика, говорени от Хава и пленника, тъй че въпросите трябваше да се повтарят и той често замълчаваше, за да може да се съсредоточи отново, преди да заговори.

След половин час тя седна на ръба на леглото и продължиха, бавно, но акцентът, странните изрази и думи на другия им ставаха все по-разбираеми и разговорът им забърза.

— Той мисли, че аз някак съм част от неговото… племе? — каза тя на барона и Балвен. — Това е моят език, но все едно че се говори от човек от външните острови на страната ми, от хора, което са го променили.

— Или може би ти говориш неговия език, а вашите хора са го променили — отвърна Балвен.

Хава се замисли над казаното и кимна. Върна се към разговора си с пленника. След минута той зададе въпрос, а Хава помълча, преди да реагира, а отговорът ѝ беше дълъг и завърши с думата „Коалтачин“.

Очите на мъжа се разшириха, напълниха се със сълзи и той понечи да се надигне и посегна към Хава. Стоящият до него страж го спря. Пленникът открито заплака и посегна да стисне ръката на Хава: ясно беше, че не се опитва да ѝ навреди, а да я прегърне.

Хава бавно се пресегна и стисна ръката му. Остави го да задържи нейната за миг, след това я отдръпна и стана. Обърна гръб на пленника и пристъпи към Дейлон и Балвен.

— Какво беше това? — попита баронът.

— Ако разбирам добре това, което каза той — почна тя, — той е… народът му… са… търсили нашия народ от векове.

— Продължи — каза Балвен.

— Ще трябва още да поговоря с него… Казва се Сеписолема, Сепи за кратко… и ми каза някакви неща за Прайдове, не го разбирам много, но мисля, че това, което казва, е… — Обърна се към Дейлон. — Може ли да излезем навън? Малко чист въздух няма да ми дойде зле.

Баронът се обърна и тръгна към вратата. Балвен и Хава го последваха.

Хава вдиша дълбоко утринния въздух и спря, за да остави лекият бриз да я освежи. Погледна двамата.

— Според това, което ми каза Хату за срещата си с азантите, когато придружаваше Учител… — спря, след което продължи: — Бодай, когато беше в Сандура, двамата срещнали някакви азанти, работещи за краля, и те имали нещо общо с Църквата на Единия. — Замълча. — Можете да поровите из това с вашия пленник, епископоса…

— Гост — прекъсна я Балвен.

— Продължавай — каза Дейлон, подразнен от прекъсването на брат си.

Хава вдигна ръце и каза:

— Не това е същественото. Същественото е, че Хату е усетил, че има някакъв страх от азантите, че те ни дебнат по някаква причина. И каквато и да е причината, господарите на Коалтачин правели всичко възможно тя да не бъде разкрита от тях. Нещо, отвеждащо назад към времето, когато Кралството на нощта е било основано от седемте учители, заседаващи в Съвета. — Извърна поглед за миг, след което отново погледна двамата мъже, сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Ако разбирам добре Сепи, те не са искали да ни наранят… Искали са по някакъв начин ние да ги спасим.

Балвен и Дейлон се спогледаха.

— Да ги спасите от какво? — попита Дейлон.

— Не съм сигурна — отвърна тя.

Дейлон се намръщи.

— Балвен, с Хава разберете за какво става дума. — Загледа се над още непробудения си град долу. — Аз трябва гърла да храня, армия да събирам, а съкровищницата ни е почти празна. Нямам кого да облагам с данък, тъй че какво ще правим, като ми свърши златото?

Хава помълча малко, след което отрони:

— Един много голям кораб, пълен със съкровища, би ли помогнал?

Дейлон я погледна изумено.

— Много голям — да.

— Случайно знам къде е скрит един такъв, а и би могъл да превози няколкостотин войници и коне също така. — Посочи една доста отдалечена порта. — Оттам дотук. Толкова е голям. И има две палуби, пълни с плячка.

— Къде го намери това? — попита Балвен.

— Ами, не го намерих. Откраднах го.

Двамата онемяха.

След дългата среща с Хава Дейлон и Балвен я изчакаха да иде да обядва с Донти. Щом тя излезе, Балвен каза:

— Ако описанието ѝ на онзи кораб е точно, трябва да е побрал богатството на Порт Колос.

Дейлон отвърна:

— Помниш ли, че казахме, че трябва да вземем Порт Колос и да поставим гарнизон там?

— Скоро ли?

— Веднага — каза Дейлон и стана. Протегна се. Седенето с часове на стол не беше за предпочитане. — Искам да видя как върви ремонтът на външните стени. Започни да съставяш план за пращането на гарнизон в Колос, както и за някакви укрепления при Хълма на Беран.

На вратата се почука и Дейлон каза:

— Влез!

Появи се паж, носеше писмо. Връчи го на Балвен, а той го прегледа и каза:

— Без отговор.

Пажът бързо напусна.

— Какво е това? — попита Дейлон.

— Ами, най-сетне намерихме Родриго.

— Той е жив!? — възкликна зарадвано Дейлон.

От всички благородници наоколо Родриго Баванджайн, барон на Медните хълмове, беше един от малцината, които можеше да нарече приятел. Нападението го беше принудило да се скрие с фамилията си.

— Той, фамилията му и сто бойци са се скрили в ловна хижа в североизточния край на баронството.

— Знам я хижата — каза Дейлон и се засмя. — Трябва да е било претъпкано и неудобно. Малка е.

— Родриго пише, че градът му е сринат на пепел и населението му е избягало. Търси убежище.

Дейлон поклати глава.

— Поредната молба за убежище.

Скръсти ръце пред гърдите си и се потупа с пръст по брадичката.

— Добре, какво кроиш? — каза Балвен. — Знам го това изражение.

— Какво щеше да направи баща ни?

Балвен въздъхна тежко, в израз на приемане каквото Дейлон е решил, та дори да е нещо, с което не би се съгласил. Двамата братя бяха спорили достатъчно през целия си живот, за да знаят и двамата отговора на въпроса на Дейлон, тъй че Балвен удовлетвори брат си с отговора:

— Татко щеше да се постарае да обърне цялата тази бъркотия в своя изгода.

Дейлон кимна.

— И как щеше да го направи?

Балвен помисли за миг и отвърна:

— Задължава Родриго до такава степен, че го поставя във васално положение, и завладява Порт Колос.

— Второто вече е в ход. А за Родриго?

Балвен се усмихна.

— Даваш Порт Колос на Родриго като командир на военния ни гарнизон.

— Татко щеше да го одобри — отвърна с усмивка Дейлон.

Балвен го погледна развеселено.

— Мисля, че си прав.

— Изпрати му отговор, като му обясниш с много смътни термини, за да не е явно, че го натискаме да ни служи, но го увери, че докато пристигне, ще има обилни провизии, работници и каквото още там иска — нареди Дейлон.

— Веднага. — След което Балвен добави сухо: — Ще премълча, че ще накараме картографите да прерисуват границите. След като анексираме Медни хълмове. Порт Колос и важните части на Илкомен, ще станем ли Кралство Маркензас?

Балвен зададе въпроса като на шега, но изражението на Дейлон показваше, че не му е до хумор.

— Ако преживеем това, което трябва да направим, защо не? — отвърна той. — На Северна Тембрия вече няма съществуващо кралство, след като Църквата е завзела Сандура, а Зиндарос и Метрос не са в положение да възразят. Трябват ни кораби, а в това те са добри. С кораба съкровищница на Хава… — Пое си дълбоко дъх и добави: — Да, всъщност защо не? Татко би направил точно това.

— Не мога да оспоря това — отстъпи Балвен. След това попита: — Можеш ли да ме освободиш утре?

— Няма да ми трябваш в инспектирането на укрепленията. Защо?

— Има нещо, което искам да проверя, а го отлагам заради други неща.

— Какво е то?

— Трябва да направя някои сметки какво имахме в складовете и от какво се нуждаем… а се нуждаем от всичко. Драсвам няколко писма до няколко благородници, които сме намерили, и след като направя всичко това, трябва да говоря с Едвалт Тасман за напредъка му в производството на оръжия… и някои други неща.

— Да, разбира се. Четата на Богартис и Деклан с „магическия“ пясък на Едвалт не трябваше ли вече да се е върнала?

— Не знам за магията, но съм виждал онези мечове и си струва да имаме такива. — Балвен помисли малко, после добави: — Да, ако нищо не се е объркало, трябваше вече да са се върнали, или може би след още няколко дни.

— Обсъдете го с Едвалт: какво правим по изковаването на оръжия, ако не се върнат.

— Добре — отвърна Балвен, преди брат му да излезе.

Имаше няколко неща, които Балвен трябваше да обсъди с майстора ковач, комуто Дейлон бе възложил производството на оръжия, и едно от тези неща беше въпрос, който бе искал да зададе още от първата си среща с Деклан. Въпрос, който бе станал още по-съдбовно важен сега, след като Дейлон бе разкрил амбицията си да създаде ново кралство.

Докато излизаше, Балвен си даде сметка, че въпросът е важен само ако Деклан се върне. Зачуди се дали четата не се е натъкнала на някоя неприятност.

Деклан лакомо изгълта „маймунската яхния“, съставена от малко месо и много зеленчуци, не че ги разпозна какви са, и насипана в грубо издялани дървени паници. Беше соленичка, което според Тобиас се дължеше на това, че открили буца каменна сол на половин ден преход на север. Откършили парчета от нея и малка бучка в яхнията ѝ беше придала някакъв вкус. За Деклан, след седмица печено, после изсушено сърнешко и горските плодове, които бяха могли да намерят, яхнията беше толкова добра, колкото всичко, което дойката му, Майла, беше готвила, докато бе още момченце. Тя използваше морска храна най-вече, боравеше ужасно добре с подправки и добавяше лук, моркови и каквото още можеше да намери. Беше обичал гозбите ѝ, но в този момент този буламач можеше да се сравни с най-добрата ѝ. Както Майла беше казвала неведнъж: „Гладът е най-добрата подправка“.

Деклан, четата му и жителите на това селце бяха обсъдили набезите над северния континент до щурма на Ейбала и как бяха потърсили спасение в Раната. Деклан беше обяснил накратко за набора на бойци за барона, с кратко упоменаване за търсенето на специалния пясък. Отговори на няколко въпроса. Щом приключиха с яденето, Тобиас попита:

— Значи, оцелели сте след битка с някое от граничните племена?

Сиксто, който седеше до Деклан, каза:

— Той обезглави водача им и те се оттеглиха, което ни даде време да се измъкнем.

Тоомбс, който седеше до Сиксто, каза:

— Беше впечатляващо. Деклан се завъртя в пълен кръг и направо отпра главата на вожда от раменете. Сграбчи главата за косата и онези побягнаха. Беше страхотен удар.

Тобиас поседя смълчан за миг, след което отрони:

— Идиот!

От всяка възможна реакция на този разказ точно тази Деклан не беше очаквал.

— Идиот?

Тобиас вдигна ръка в умиротворителен жест.

— Не се обиждай!

Деклан беше изтощен и умората, както и непрестанният страх, бяха стегнали нервите му на възли.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не знаеш обичаите на граничните племена, това, което си направил, всъщност е обяснимо. Ако убиеш хетмана, главатаря на едно племе, претендираш за властта му. Оттеглили са се, за да решат кой да те предизвика на двубой. Ако бяхте останали и когато те се върнат… — Махна с ръка, сякаш искаше да почне отначало. — Когато са разбрали, че сте си отишли, са решили, че нямаш доблест, и затова са ви подгонили. Ако беше останал с главата на хетмана в ръката си, щеше да е едно от двете: или следващият кандидат боен главатар щеше да ти излезе в единичен двубой, или всички щяха да коленичат пред теб и да станеш водачът им!

Деклан се смълча.

— Ако беше направил това, щеше да можеш да им заповядаш да се върнат в Ейбала и може би щеше да ти се наложи да се биеш с друг главатар, или другите банди щяха да го пренебрегнат и да те приемат като един от своите, както и хората ти.

— Но ако те бяха приели или ако беше убил друг претендент, щеше да разполагаш със… сто? Двеста? Бойци на твоя страна. Можеше просто да си им заповядал да пленят някой кораб и да си отплавал обратно при барона си. — Тобиас поклати отчаяно глава. — Нещо, което не знаехте, нали?

Деклан помълча малко, след което отвърна:

— Моят капитан не знаеше това, тъй че и аз не го знаех.

— Разбирам — каза Тобиас. — Аз напуснах Северна Тембрия преди години, за да потърся бъдеще тук, и водех чети за Метрос допреди няколко години, до края на Блатните земи, преди да науча някои неща за обичаите на Граничните племена. Те са хора, обвързани с честта, с всевъзможни странни порядки, но щом капитанът ви не е бил запознат с тях, няма как и ти да си ги знаел.

— Богартис каза, че е бил на юг преди, но не сме обсъждали порядките на Граничните племена. Знаех само, че са корава пасмина и че се държали прилично, когато дойдат в Ейбала да търгуват.

— Богартис ли? — попита Тобиас.

— Бях първият му заместник. Убиха го в онази битка.

— Проклет да съм — промърмори Тобиас. — Яздих с него преди двайсет… може би двайсет и пет години, когато и двамата бяхме млади мъжкарчета, мъчещи се да си спечелят име. — Помълча замислен, след това добави: — Той беше млад капитан, тъкмо поел първата си чета, и беше умен. Най-доброто у него — учеше се от грешките си и правеше всичко, за да опази хората си живи. Някои капитани харчеха живота на хората си както комарджия харчи монети, но не и Богартис. Хората му бяха верни.

— Ти защо напусна? — попита Деклан, оставил настрана собствените си чувства спрямо Богартис.

— Бях млад и глупав. — Тобиас се засмя тъжно. — Исках да съм първият му заместник, а беше избран друг и го приех лично. — Помълча за миг. — Дори не мога да си спомня името на мъжа, когото той избра; той вероятно отдавна е мъртъв, а не помня колко дълго странствах безцелно, преди да се съвзема достатъчно, за да мога да претендирам отново за капитанство. Тъй че слязох в Южна Тембрия и научих каквото трябваше да съм знаел години по-рано.

Деклан усети, че в очите му напира влага, и я изтри.

— Беше много добър човек.

— След като вече съм преодолял глупавата си завист, мога да кажа… да, беше — отвърна Тобиас.

Изненадан от този миг на емоционална свързаност, Деклан се отдръпна в онова тъмно място на празнота, което го бе изпълвало след убийството на Гвен.

— Кажи ми как се измъкваме оттук.

Тобиас поклати бавно глава и накрая отвърна:

— Не си първият, който пита. Има два каньона, които се издигат на север и се опразват близо до южната граница на степите, точно на ръба на Горящите земи. Все още е пустиня, макар и не толкова жестока като тази, която сте преминали, но шансът за оцеляване там не е много по-добър от пътя, по който сте дошли. Не е горещо, но сте много по-далече от Ейбала.

— Пътят на изток е най-лесният за преминаване, но свършва по-надалече в пределите на Граничните племена — продължи той. — Само късметът решава дали наблизо има мародери, които ще ви издебнат и ще ви избият просто за забавление. Западният маршрут свършва малко на юг от една планинска верига. Катеренето е стръмно и се оказвате точно в края на южния маршрут на номадите. Ако заобиколите на юг, връщате се в Горящите земи…

— Това е пътят, по който дойдохме — прекъсна го Деклан. Тобиас кимна.

— Тъй че другият път е катерене през планините. Не са кой знае колко високи, но има шибани препятствия. Или може да рискувате по южния проход, който използват номадите.

Деклан се обърна към Сиксто, който го изгледа втренчено. Накрая Деклан стана и огледа всеки от мъжете в лагера, след което попита Тобиас:

— Кой път може да изведе всички ни?

— Всички ни?

Деклан кимна.

— Вие ни подслонихте и ни нахранихте, тъй че няма да оставим никого зад гърба си. Всички идвате с нас.

Тобиас поклати бавно глава и се усмихна малко тъжно.

— Проклет да съм, ако не си одрал кожата на Богартис.