Господар на стихии

3. Бягство, решения и разделяния

Писъците на изпаднали в паника хора заглъхнаха и чаткането на подковани копита по камъните се усили. Деклан осъзна, че повечето хора в тази част на града вече са минали през портата долу или са мъртви. Малцина щяха да се крият колкото могат, но щяха да мълчат.

Наблюдаваше зорко портата в очакване ездачите да се появят. По звука пресметна, че в нападащата група са вероятно няколко десетки души и миг по-късно, щом първите конници излязоха през тясната порта, предположението му се оказа вярно. Първите ездачи забавиха, като видяха хората на Богартис на върха на възвишението, и един извика нещо през рамо на следващите ги.

Изтекоха няколко мига, докато Деклан разбере, че това са чудесни конници, но не и обучени войници. Можеше да го разбере от начина, по който движеха възбудените си, дори изнервени коне през портата, управляваха ги без усилие с натиск на коляно и крак, изместваха тежестта си на гърбовете им, докато завиха бързо зад първите двама ездачи, изчакали ги близо до подножието на песъчливия хълм.

Облеклото им беше простовато, носеха кожени или платнени бричове, някои срязани на коленете, без ботуши, доколкото можеше да види, а нещо подобно на меки кожени чехли, а ризите им изглеждаха смесица от кожа или плат, купен от търговци. Някои бяха гологърди или носеха само кожени жилетки.

Първото, което порази Деклан, беше, че всички бяха гладко избръснати, но косите им бяха във всевъзможни стилове, някои се спускаха до раменете, някои разпуснати, някои сплетени, други бяха с обръснати черепи, с висок гребен коса през средата, много коси боядисани. И всеки мъж носеше накити: халки на ушите и носовете или метални шипчета и скъпоценни камъни, прободени през клепачите, бузите или брадичките. Някои имаха татуировки вместо накити, но тъй или иначе, това беше най-колоритната чета бойци, каквато изобщо бе виждал.

Въпреки странното им облекло той се съсредоточи върху оръжията им. Двама имаха малки щитове на левите си ръце, стегнати така, че ръката да е свободна за юздите. Останалите държаха само мечове или брадви.

— Двама стрелци — каза Сиксто.

Без да отмества очи от струпалите се долу ездачи, Богартис каза на стрелците:

— Свалете ги онези двамата. Единият е точно отпред, малко вляво, другият е вдясно от него. — На останалите от четата каза: — Веднага щом дам заповед, всички залягат. Не давайте голяма мишена на стрелците им.

Ездачите долу се разделиха, като оформиха пътека, по която напред да излезе друг конник — явно водачът им. Носеше черен кожен жакет върху яркочервена риза и единствен от всички събрани долу беше с ботуши, черни. Деклан реши, че са плячка, взета от някой убит войник.

Богартис каза на мъжете, скрити зад тях:

— След стрелците свалете водача им — онзи с червената риза и черния елек.

— Да, той е главатарят им — добави Бенруф. — Убийте го и може да се оттеглят. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Но това може да се окаже трудно.

Деклан прецени, че ездачите са поне с десетина повече от тях. Надяваше се тримата стрелци да са добри. За миг съжали, че младата жена от Хълма на Беран, Моли Боуман, не е тук. Тя може и да се държеше малко странно, според това, което беше видял и чул, но щеше да е свалила двамата стрелци долу, както и водача, от конете им за нула време. Можеше дори да е изравнила броя на бойците, докато нападателите изкачат склона, ако се вярваше на разказите за уменията ѝ.

Водачът на конниците вдигна меча си, размаха го в кръг над главата си и посочи четата на Богартис в заповед за атака. Както се очакваше, след няколко разкрача конете нагазиха в дълбокия пясък и забавиха. Някои затънаха чак до бедрата и всички изведнъж спряха.

— Изчакай! — каза Богартис.

Двамата конни стрелци долу опънаха лъковете си, стрелите излетяха високо и паднаха на няколко крачки пред позицията на Деклан и другите.

— Готови — каза Богартис. — Следващия път ще сме в обхвата им.

Почти преди думите да са излезли от устата му още две стрели се извиха в дъга и Деклан се дръпна встрани от едната. Тя се заби в пясъка на крачка от него, а другата улучи мъжа до Богартис и той изпъшка от болка и изруга.

Ездачите подкараха нагоре по хълма. Конете залитаха и се препъваха. Деклан и другите мъже се присвиха, за да се предпазят от стрелите. Докато Богартис прецени, че конните стрелци са достатъчно близо, двама от четата му бяха паднали.

— Сега! — викна той и Деклан отстъпи встрани, за да пропусне напред един от тримата с лъковете. Погледна над рамото му и видя как се прицели в левия стрелец и пусна тетивата. Изстрелът бе точен и ездачът се катурна от седлото.

Деклан погледна надясно и видя как две стрели префучаха покрай втория стрелец на кон. Третата улучи коня и той изцвили и падна. От това, което успя да види, Деклан прецени, че ездачът ще е късметлия, ако не си е прекършил врата.

Щурмът вече се бе изродил в купчина коне и ездачи, мъчещи се да продължат напред и нагоре. Няколко коня се оказаха по-умели в справянето с дълбокия пясък, но най-вече се бутаха в другите.

— Напред! — викна Богартис и преди Деклан да е успял да се изправи, капитанът вече бе на разкрач пред него, за да пресрещне най-близкия от конниците.

Деклан понечи да тръгне напред, но падна в пясъка на ръце и колене. Надигна се с усилие точно когато един ездач се приближи достатъчно, за да замахне към него. Деклан осъзна, че воинът е много млад, още почти момче, защото не прецени разстоянието помежду им и ударът на меча му го пропусна с цяла стъпка.

Деклан скочи надясно, отляво на воина, което означаваше, че трябваше да нанесе удар над врата на коня. Видя, че главата на коня леко се измести към него, пресегна се и сграбчи юздата. Беше опасен ход, който можеше да му счупи пръстите или да му изкълчи ръката, но конят вече бе изгубил равновесие и при силното дръпване надолу предните му крака се подкосиха и ездачът му падна в краката на Деклан. Бърз удар и младият воин зяпна с празни очи към небето, щом кръвта швирна от гърлото му.

Деклан се вкопчи в юздите на коня, докато той се мъчеше да се изправи, и с бързо дръпване и отпускане на юздата му даде да разбере, че е под негов контрол. Докато битката наоколо кипеше, Деклан се метна на седлото.

Едва видя следващата атака, щом конникът зад убития от него младок налетя към него. Деклан се сниши над врата на коня, когато нападателят замахна отвисоко, наведе се напред дотолкова, че едва не падна от коня, и също замахна, посече ръката на воина и той изтърва меча си.

Обезоръжен и ранен, ездачът се опита да обърне коня си, но преди да е успял, Деклан го посече в тила и го повали от седлото.

Деклан обърна коня си, който задърпа юздите и затръска отчаяно глава. „Просто късметът ми — помисли Деклан. — Неопитен воин на гърба на неопитен кон.“ Заби пети в хълбоците на коня, измести тежестта си леко напред и конят скочи напред.

Друг ездач се обърна да го пресрещне, Деклан усети как всичко около него започна да забавя и го заля познатото хладно спокойствие. Прие с радост усещането, тъй като знаеше, че се е превърнал в наточено оръжие, че съществува само в мига, готов да предвиди всеки ход на врага си.

Ездачът срещу него бавно вдигаше ръката си, за да го посече отгоре, тъй че Деклан срита коня си в левия хълбок, тласкайки животното леко надясно, сниши се над врата му и заби меча си в оголената подмишница на мъжа, оставяйки инерцията на коня да натика върха дълбоко.

Беше дори комично, когато очите на мъжа срещу него се облещиха и устата му започна да се отваря за крясък, след като мечът на Деклан почти отпра ръката му.

Преди ездачът да се свлече от седлото, Деклан усети как конят му се препъва и започва да пада. Скочи от седлото, превъртя се и се изправи, докато конят му рухваше.

Огледа се. За миг се беше озовал в място на спокойствие в разгара на битката. Не видя кон наблизо, но зърна меч в пясъка и го вдигна. Беше посредствено оръжие в сравнение с неговия, но все пак го взе.

С двата меча в ръце затича напред и след три крачки посече крака на конник, който щеше да порази един от хората на Бенруф. Внезапната му атака даде на воина на Бенруф възможност да убие противника си.

Деклан видя наблизо кон без ездач, стисна прибрания меч под мишницата си, скочи, стисна гривата на коня и го яхна.

Конят се оказа по-послушен от предишния и прие промяната на ездача си, без да се опита да го хвърли. Деклан сграбчи юздите и ги захапа, за да освободи лявата си ръка за втория меч.

Срита коня и след няколко мига порази следващия противник.

Видя, че Богартис се бие с главатаря на противниците, онзи с лъскавите черни ботуши. Богартис отстъпваше и само годините опит удържаха свирепата атака на по-младия и по-силен мъж.

Деклан смуши коня си, но преди да успее да стигне до капитана, друг нападател го връхлетя отляво. Без да мисли, Деклан вдигна левия си меч, за да поеме удара отгоре, като в същото време насочи напред меча в дясната си ръка.

Пое удара с острието на левия меч и порази врага право в корема с десния. Мъжът се свлече върху врата на коня си, а конят на Деклан се дръпна рязко и той се свлече от гърба му и падна по очи в пясъка. Претърколи се и се надигна. Видя как главатарят на нападателите замахва отгоре към Богартис, който стоеше с вдигнат меч. По лицето на капитана имаше кръв.

Деклан скочи напред толкова бързо, колкото му позволяваше пясъкът, и битката внезапно сякаш се ускори. За миг по-яркото слънце, по-силният шум и вонята на кръв, изпражнения и пикня връхлетяха сетивата му. Деклан се поколеба все едно ги бяха изритали в корема.

Тръсна глава и с усилие пристъпи към Богартис, който отчаяно се опитваше да се отдръпне от водача на нападателите. Главатарят сипеше ругатни и само дълбокият пясък му пречеше да посече стария капитан.

Вместо спокойното ясно забавяне, каквото усещаше обикновено, Деклан бе обзет от надигащо се чувство на ярост и почти паника заради неспособността да се движи бързо през пясъка. Отне му само няколко мига, но имаше чувството, че всяка изтекла секунда са цели десет, а всеки разтег разстояние — двойно по-голям.

Видя как Богартис падна назад, щом главатарят замахна надолу с меча си и пропусна главата на жертвата си само няколко пръста. Деклан замахна с дясната си ръка и хвърли меча си като кама. Той се превъртя няколко пъти и се стовари в гърба на главатаря, отскочи, но остави в елека му дълбок прорез, от който бликна кръв. Главатарят се изви назад и извика от болка, а конят му скочи настрани.

Главатарят изгуби равновесие и падна в пясъка и Деклан се хвърли към него. Богартис остана да лежи неподвижно за миг, след което залази по гръб на лакти.

Главатарят се изправи, готов за атаката на Деклан. Лицето му бе озъбена маска на болка и ярост.

Лавина от емоции заля Деклан: гняв, омраза, страх, загуба. Виждаше как Богартис пълзи със сетни сили, за да се измъкне, и осъзна, че му трябва онази яснота, която бе познавал в битка. Отне му един скъпоценен миг, докато се съсредоточи и накара спокойствието да се върне. Битката мигновено се забави, шумът заглъхна и зрението му стана като на ястреб, ясно и съсредоточено.

Главатарят тръгна към него и стойката и движенията му подсказаха на Деклан точно къде е насочена атаката му. Знаеше как ще свърши това и усети повече спокойствие от когато и да било; всичко наоколо бе забавено и лесно да се предвиди.

Главатарят се приближи и още докато предусещаше атаката, Деклан успя да види повече подробности, отколкото допреди малко. Главатарят беше мъж в разцвета на силите си, някъде към трийсетте, може би малко повече, но белезите по лицето му издаваха, че е ветеран от много битки. Носът му беше малко крив от зле зараснало счупване и долната му челюст леко се издаде напред, щом атакува, очите му бяха толкова широко отворени, че се виждаше бялото.

Деклан отчасти бе изненадан от способността си да вижда така подробно, но потисна изумлението си, за да прецени всеки възможен изход от тази атака. Без де е осъзнал, че е стигнал до някакво решение, усети, че тялото му се задвижва без никаква съзнателна мисъл, сякаш някой по-висш ум го бе завладял, а самият той само наблюдава отстрани.

Направи една-единствена крачка към главатаря, после рязко спря и главатарят замахна натам, където щеше да е пристъпил Деклан при следващата си крачка. Намерило само въздух, острието изсвистя покрай Деклан — и той отново пристъпи напред.

Както беше предвидил, миг по-късно последва убийствен обратен замах, но Деклан пое удара с меча си и след като нападателят отскочи и вдигна оръжието за нов удар, се извъртя в пълен кръг и се върна на същата позиция с изпънат напред меч.

Беше очаквал противникът му да се открие, но това, което не бе очаквал, бе, че собственият му удар ще пропусне ръката и рамото на главатаря с два пръста. Вместо това го порази отстрани в шията, преряза плътта, пресече с лекота мускул и кост — и го обезглави.

Кръвта бликна на фонтан от прерязания врат, докато тялото на главатаря сякаш продължи удара, преди да рухне на пясъка, а главата да тупне в краката на Деклан.

Връхлетя го странна смесица от чувства. Неочакваната гореща ярост бе някак сдържана в онова забавено, хладно усещане, познато му отпреди по време на бой.

Той изрева победоносно, сграбчи главата на врага и я вдигна високо.

Като вълна, плъзнала в езеро от хвърлен камък, осъзнаването на този триумф се понесе през полето на битката и нападателите започнаха да се отдръпват, видели главата на водача си вдигната високо като трофей, както беше предрекъл Бенруф.

— Оставете ги! — извика Деклан. Бойците му спряха и докато разстоянието между противниците нарастваше, нападателите, които можеха, се обърнаха и побягнаха към градската порта. — Вземете конете!

Някои от мъжете просто паднаха по гръб, изтощени и за да си поемат дъх, но други се подчиниха на заповедта му и забързаха да хванат конете.

Деклан бързо огледа полесражението и видя, че повечето от четата са мъртви или тежко ранени. Само двайсетина мъже бяха останали боеспособни. Обърна се към падналия Богартис, притича и коленичи до него.

Кожената броня на Богартис беше прогизнала от кръв. Мъжът, когото Деклан току-що бе убил, я беше посякъл толкова надълбоко, че бе нанесъл смъртоносен удар. Кръв се стичаше от устата на капитана и Деклан разбра, че на стария наемник му остават само няколко мига живот.

Богартис вдигна лявата си ръка, хвана го над лакътя и го дръпна немощно към себе си. Деклан се наведе и едва чу гласа му.

— Спаси… колкото… мож… — Изпъшка, после ръката му се отпусна, главата падна назад и празните му очи се взряха в небето.

Деклан го гледаше. Този човек го беше научил на много неща, почти все едно му беше баща, но макар да се възхищаваше на знанията и опита му, Деклан не изпитваше нито скръб, нито жалост.

Сиксто се приближи, видя, че Богартис е издъхнал, наведе се и затвори очите му, а след това се обърна към Деклан. Понечи да каже нещо, но изражението на Деклан, цялото скръб и жал, го спря. Все пак успя да попита:

— Сега… какво…?

— Последната му заповед бе да спася колкото може повече от хората ни — отвърна Деклан.

Двамата се изправиха. Деклан видя, че някои от мъжете водят коне, а насядалите да отдъхнат бяха станали и чакаха заповеди.

От своите разпозна Тоомбс, Сиксто, един по-млад боец, приет наскоро на служба — казваше се Били Джей и беше от Илкомен — и други също. Останалите бяха хора на Бенруф.

Внезапно осъзна, че тези хора чакат заповеди, и то от него. Беше обявен за първи помощник на Богартис и отначало се бе отнесъл към това като към безсмислено звание. Но сега реалността на отговорностите му го порази.

Осъзнал сякаш затруднението на Деклан, Сиксто попита пак:

— Сега какво, капитане?

— Нямаме време да погребем братята си — каза Деклан. — Съберете каквото ценно можете да намерите: оръжия, особено лъкове и стрели, и най-вече вода.

Бенруф — водеше два коня — дойде при тях и каза:

— Трябва да тръгваме. И то бързо. Онези ще си изберат нов главатар и ще се върнат, или друга чета с друг водач може да е тръгнала насам.

— Какви са шансовете ни? — попита Деклан.

Бенруф сви рамене.

— Друга група може да не помисли, че си струва да се бият, за да оберат труповете, но тези ще се върнат. Това е въпрос на кръвна чест.

Само единайсет от четиридесетимата, напуснали Северна Тембрия, все още стояха на крака и Деклан познаваше само четирима от тях. Другите седем бяха наети от Богартис, за да заменят изгубените в битката при Хълма на Беран. Двама от тях знаеше по име: Джак и Мик Сойер, братя, избягали от някакъв северен лагер на дървосекачи. Но освен имената им знаеше малко за тях. Изглеждаха благонадеждни и явно бяха силни и корави мъже. Останалите петима изобщо не познаваше.

Знаеше името на Бенруф само защото бе чул Богартис да говори с него. Наемническият капитан от Зиндарос водеше десетима мъже. Двайсет и двама останали от четирийсет и девет. Друг на негово място щеше да е смазан от безнадеждност, но Деклан отхвърли всяко съмнение. Просто се обърна към Бенруф и попита:

— Накъде?

— Както казах на Богартис, покрай брега е смърт. Да навлезем в Горящите земи може би също ще е смърт, но все пак може да намерим вода и да оцелеем. — Откъм града до ушите им стигна далечен тропот на препускащи коне. — А да останем тук също е смърт.

— Колко са ранените? — попита Деклан.

— Трима могат да яздят. — Сиксто посочи мъжете, събрани пред Деклан. — Четирима не.

Деклан каза тихо, но твърдо:

— Бърза милост.

Без никакво колебание Сиксто вдигна меча си и тръгна да сложи край на живота на четиримата лежащи в несвяст мъже. По-лошото щеше да е да ги изтезават нападателите.

Деклан заповяда да тръгват. Един кон беше натоварен с провизии и им оставаха още два, така че той нареди на двама мъже да ги водят. Щяха да им потрябват, преди всичко това да свърши.

Поеха навътре в пустинята в бърз тръс и следобедната жега се усили осезателно.

На тръгване Деклан хвърли последен поглед на Богартис и си помисли, че единственият останал на света човек, на когото държеше, беше Едвалт, в Маркенет. А след това си помисли, че не знае какво е станало с Хава и Хату — нищо не бе чул за тях. Пленени най-вероятно, помисли си и умът му отново се върна към предстоящото. Харесваше младата двойка, купила хана на бащата на Гвен, но не му бяха чак близки приятели. Все пак се зачуди какво ли се е случило с тях.

Хава огледа платната и прецени, че са опънати както трябва и че екипажът си върши работата добре. Беше се съсредоточила върху преминаването през плитчините, защитаващи Светилището на Огнената гвардия, в продължение на ден и половина, но преди няколко минути се беше откъснала от подводния лабиринт от рифове, плитчини и пясъчни наноси, които обкръжаваха острова, и бе поела към Маркензас. Беше дълъг преход с попътен вятър, тъй че щяха да са нужни малки промени, докато минеше повече от половината път до крайната им цел.

След като нямаше нещо важно, с което да се заеме, мислите ѝ се върнаха към последните два дни с Хатушали. Тревогите ѝ за времето, което бяха прекарали заедно, се усилваха. Той беше изцяло зает с проучванията си, до степен на обсебеност. Тя знаеше, че това е в характера му, но за първи път, откакто бяха още деца, се чувстваше пренебрегната от него.

Сабиен се приближи до нея и каза:

— Всичко е наред, капитане. Защо не си починеш? Мина повече от ден, откакто тръгнахме.

В смеха ѝ имаше повече ирония, отколкото веселие.

— Понякога ветровете помагат, а понякога не.

— Така си е — отвърна широкоплещестият бивш зидар. Повечето мъже от екипажа изглеждаха дребосъци пред него. Хава се чувстваше съвсем мъничка, когато застанеха един до друг. Все пак той изпълняваше заповеди без колебание. След като предшествениците му бяха поели командването на кораба, който тя бе пленила, Сабиен бързо се беше издигнал от освободен затворник до неин първи помощник.

— Все още не ни стигат хора за дълго пътуване, тъй че очаквам повечето от нас да не си доспиват по пътя.

— Още не си назначила втория помощник — напомни ѝ той.

Хава поклати глава. Негласната политика на един екипаж беше подобна на онова, което бе виждала в бандите на Коалтачин — тях ги наричаха екипи. Правеше я по-несигурна, отколкото ѝ харесваше. Ревност и съперничество можеха да отровят един екипаж толкова бързо, колкото развалена храна. Ако избереше неподходящия човек…

— Имаш ли някого наум? — попита Хава.

— Честно казано, Вилем, когото взехме в Порт Колос, има данните за чудесен моряк, но мъжете никога не биха приели заповеди от толкова младо момче.

— Тогава кой?

— Може би Глин. Той е от Порт Колос, има много опит и познава водите наоколо по-добре от всеки друг. Не мисля, че би могъл да командва кораб, но става да наглежда нещата, ако и двамата сме на брега.

— Познаваш ги всичките по-добре от мен — каза Хава. Предвид това, че беше жена, беше предпочела да не е прекалено фамилиарна с екипажа — не искаше да окуражава нежелана близост. Може би ако изобщо имаше стабилен екипаж, без всичките тези промени… Улови се, че мисли за себе си като за капитан по призвание, а за постигане на един стабилен екипаж щяха да трябват месеци, може би дори години. Това добави още един проблем за обмисляне в преценката ѝ за връзката ѝ с Хатушали.

— Капитане? — каза Сабиен, понеже Хава се унесе в мислите си.

— Да, той става — каза тя. — Прати го тук горе, после ще хапна някой залък и ще легна да си почина малко. Събуди ме по залез-слънце. Искам да видя дали онова, което каза Катариан за разположението на звездите, е вярно. Друго е, когато не се е надвесил над рамото ми и да ми сочи всичко.

Сабиен се засмя.

— Мисля, че ще се оправим. Северна Тембрия е ужасно много суша, за да я пропуснем. Ако отидем прекалено далече на север, ще стигнем до леда. После обръщаме на юг и покрай брега! — Опита се да го каже уж на шега, но виждаше, че Хава е притеснена.

— Не се безпокой — каза тя също толкова безгрижно. — Просто съм уморена. Тъй че доведи Глин и това ще е краят на вахтата ми.

Той вдигна ръка към челото си, което минаваше за поздрав сред екипажа. Заслиза към главната палуба, а Хава се опита да върне мислите си към притесненията за Хатушали, но откри, че е твърде изтощена.

А и доколкото познаваше съпруга си, сега той сигурно бе заровил нос в някоя дебела книга или спореше за нещо с Бодай. Сигурно беше забравил, че тя не е до него.

Деклан лежеше на една страна, свил колене към гърдите си, мечът му в ножницата бе изпънат нагоре в свивката на ръката му, дръжката забита в песъчливата почва чак до предпазителя: служеше за опора на импровизираната палатка, която всъщност бе един голям халат, за да му осигури нужната сянка през най-горещите часове на деня. Халатът бе на един мъж, умрял преди два дни, чието име Деклан така и не беше научил.

Деклан имаше опит като ковач. Беше понасял часове горещина в ковачницата, но винаги знаеше, че има обилие от кладенчова вода наблизо, която можеше да изпие, щом се наложеше, а и прохладният въздух бе само на няколко стъпки извън вратата на ковачницата дори и в най-горещите летни дни в крайморското селце Онкон.

Тази жега не приличаше на нищо, което можеше да си представи преди да прекрачат границата на Горящите земи. Деклан дишаше бавно, като се мъчеше да съхрани енергия, докато вълни от зной се изливаха над него. Задрямваше за по няколко минути, но беше тревожен сън, образи и звуци в ума му го стряскаха и будеха; нещата не трябваше да тръгнат така, мислеше си смълчан и измъчен.

Безмълвието на стаения въздух се накъсваше понякога от лекото помръдване на някой от мъжете, наместил се в импровизираната си палатка или сепнал се в неспокойната дрямка. Липсата на вода и умората взимаха своята дан. Неколцина от местните като че ли можеха просто да седят без сянка или просто да останат прави.

Деклан беше изгубил усета за време без познатите му напомняния къде се намира слънцето в небето, удължаването на сенките, обичайните промени в хиляди дребни подробности, по които можеше да разбере кога ще дойде залезът. Тук беше продължителна жега, после къса вечер, след това дълбока тъмнина, докато изгрееше луната. Изгарящата дневна жега отстъпваше място на хлад, но все още беше задушно или ако вятърът се усилеше, можеше да стане режещо студено. Тази пустиня беше безмилостна.

Останките от четата на Богартис бяха потърсили заслон в най-дълбоката част на една падина откъм сенчестата страна на висока дюна. Сянката беше оскъдна, спускаше се бавно, за да покрие мъжете, присвити в малките си палатки, и не предлагаше много облекчение от жестокия зной.

Бенруф беше повел бягството им от Ейбала. Нападението бе дошло, докато четата на Богартис се бе разпръснала между три малки хана, тъй че почти половината от мъжете бяха загубени преди Богартис, Деклан и другите да успеят да минат през южната порта.

Деклан помисли за скритата цел на мисията им. Богартис беше пръснал доста пари и бе предупредил хората си да мълчат за нея и да останат с версията, че набират бойци за предстоящата война с онези, които бяха унищожили западното крайбрежие на Северна Тембрия. Сега мисията да съберат големи количества от специалния пясък се бе оказала пълен провал и само оцеляването бе от значение. За миг Деклан помисли, че огромната пясъчна шир във всички посоки е най-мрачната ирония.

„Бригида“ трябваше да е зареден с провизии за връщането на север. Деклан нямаше никаква представа дали корабът е успял да отплава и да се измъкне от атаката, или е бил пленен. Поклати глава. Предвид мястото, където се намираше сега, да мисли за нуждата от кораб обратно до баронството беше меко казано ненавременно.

Промени леко позата, като задържа импровизираната палатка около себе си, понеже пясъкът беше твърд и не предлагаше много удобство. Усети, че очите му изпърхаха, сякаш бе на ръба на заспиването; нищо повече не искаше, освен да плисне няколко шепи студена вода на лицето си. Единствената вода, с която разполагаше, беше полупразен мях, който бе взел от седлото на коня си, лежащ мъртъв на два дни зад тях.

Конете бяха залитали и Бенруф и двама от хората му им бяха показали как да ги убият възможно по-безболезнено, и настояха да изпият толкова кръв, колкото могат, за да задържат за по-дълго водата, която носеха. Колкото и отвратени да бяха Деклан и другарите му да го направят, то вероятно беше спасило живота им, тъй като водата, която носеха, щеше да стигне най-много за два дни.

Щом клепачите му се отпуснаха, започна да търка с ръка лицето си. Сухата му мазолеста длан не донесе много облекчение, макар че движението го пооживи. Деклан се въздържа да попита Бенруф колко още остава до залеза. Знанието с нищо нямаше да облекчи неудобството му.

Замисли се за неизвестните трудности, които му предстояха. Да разчита на непознати за живота си беше притеснително. Все пак Бенруф и приятелите му бяха в същото положение и предателството едва ли беше риск, макар провалът и смъртта да бяха.

Битката бе дошла неочаквано и той все още трудно разбираше какво се беше случило. Бенруф беше предположил, че воините от Граничните племена се преселват поради натиска от бягащите на юг от кралството Зиндарос. Ако набезите от Северна Тембрия бяха разорили достатъчно селища и градове по крайбрежието, бягащите войници и безброй цивилни нямаше къде да идат. Зиндарос бе раздвоен от висока планинска верига, която откъсваше западната третина от останалото, освен един тесен проход между северозападните подножия и морето. Юг щеше да е единственият им път за бягство, към планинската верига на Граничните племена, и те щяха да са принудени да мигрират към Горящите земи или на югозапад към Ейбала.

Деклан се унесе. Събуди се стреснато, когато нечия ръка го докосна по рамото.

— Време е — каза Бенруф.

Деклан измъкна меча си и понечи да се изправи. Бенруф го хвана за ръката да му помогне и рече:

— Внимателно. По-слаб си, отколкото си мислиш.

Деклан кимна. Ковачът, станал наемник, огледа наоколо и видя, че другите също излизат изпод саморъчните си заслони. Погледна на запад и видя, че слънцето вече се е спуснало ниско в небето, смесица от оранж, синьо и мастиленосиньо. В Онкон щеше да се е обзаложил, че се приближава буря, но тук…? Един порой щеше да е добре дошъл, но се съмняваше, че дъжд ще стигне толкова далече навътре в сушата.

Сушата, помисли си. Брегът бе лишен от питейна вода, а един дълбок процеп на миля на юг от Ейбала предотвратяваше всякакъв опит да се продължи по-далече в онази посока. След като самият град беше завзет от племенните воини, бягство на изток в Горящите земи се бе оказало единственият им избор.

Процепът рязко беше завил на север, което ги бе принудило да се бият в бяг с малка банда племенни воини, които ги бяха догонили в търсене на мъст за убийството на главатаря им. Един от хората на Бенруф беше паднал, но бяха задържали нападателите зад себе си за близо час, преди цепнатината в земята да извие на изток, а след това на юг. Сякаш знаейки колко малко им е водата, преследващите ги воини обърнаха и оставиха на пустинята да ги накаже.

С всеки час отворът в земята се разширяваше и ставаше все по-дълбок, докато се превърна в широк каньон. Бенруф го нарече Раната на Гарн и каза, че продължава на стотици мили на югоизток, пресичайки Безкрайната пустиня. Според простолюдието пустинята се простираше през целия южен континент и свършваше на бреговете на Островното море, граничейки с кралството Метрос от другата страна на Великите Южни планини.

С две думи, нямаше безопасен изход.

— Кладенецът е на един ден оттук — каза Бенруф.

— Дано да е — отвърна Деклан. Гласът му прозвуча като на жаба, изкрякала в ухото му.

Бенруф сви рамене.

— Ще е така, както боговете пожелаят, приятелю. Кладенецът или ще има вода и ще оцелеем, или няма да има и всички ще умрем.

Деклан погледна другите, вече само шестнайсет всичко, и им махна да го последват. Повлякоха се след вещия в пустинните неща наемник.

Сухият вятър ги жилеше с песъчинки. След тътренето през накъсаните дюни и наветите с пясък падини всички бяха останали без крака. Ако не намереха скоро подслон и вода, всички щяха да измрат в зноя на следващия ден.

През няколкото дни вървене през тази пустош Деклан беше разбрал, че надигащият се вятър е предвестник на изгрева. Небето на изток вече изсветляваше. Прецени, че имат може би половин час, преди слънцето да се вдигне, и може би още час, преди денят да стане твърде горещ, за да могат да вървят.

— Колко още? — попита той Бенруф и гласът му прозвуча хриплив и немощен в собствените му уши.

— Скоро — последва също толкова немощен отговор и Деклан за миг спря, осъзнал, че се е тътрил, без да мисли, умът му беше почти изключил, докато просто влагаше цялата си енергия, за да се движи напред в тъмното, оставил примирено Бенруф и спътниците му да водят. Допусна, че се насочват по звездите като моряци, тъй като в тази пустиня нямаше никакви земни ориентири, дори на дневна светлина.

Щом небето изсветля, Деклан видя как изкривеният пейзаж се разкри, първо като неравни кръпки сива сянка, след това се открои по-бавно в по-подробни очертания на скала, широки ивици втвърдена пръст, пясъчни могили и дълбоки падини.

— Там — каза Бенруф и Деклан видя напред наклон, който сякаш се уширяваше, докато се приближаваха. Спря за миг да се огледа и преброи. Двама души по-малко от предния ден. Не можа да се съсредоточи достатъчно, за да определи кой липсва, просто по залез-слънце бяха шестнайсет. Сега бяха четиринайсет. Беше твърде изтощен, за да изпита нещо към останалите да лежат по очи в пустинята.

Наклонът се превърна в спускаща се падина, която се разширяваше. Поеха надолу и започнаха да се провират предпазливо между скалите. Някои от мъжете залитаха и падаха и се налагаше да им помагат да се вдигнат на крака. Деклан знаеше, че им остават едва няколко часа, преди да станат твърде слаби, за да се движат. Каза им:

— Ако ви е останала дори и една глътка вода, изпийте я сега.

Вдигна меха си, влажен на допир и издут, когато бе пълен, но сега — сух и почти празен. Дръпна запушалката, обърна промазаната платнена торба и бе възнаграден с няколко жалки капки топла вода. Все пак и те бяха добре дошли и за кратък миг го споходи колеблива надежда.

— Не ги захвърляйте — каза Бенруф. — Ще трябва да ги напълним, преди да се опитаме да намерим безопасен изход оттук.

Деклан кимна и мълчаливо се запита дали боецът от Зиндарос казва, че водата е наблизо, или просто се опитва да повдигне малко духа им, да изтръгне още няколко мили от тези издъхващи мъже. Реши, че е все едно — или щяха да стигнат до вода, или не.

Дълбоката просека ги предпазваше от издигащото се слънце, докато лъкатушеха надолу. Навлязоха в широко дере. Сянката беше добре дошла и като че ли им даде още сили. След по-малко от миля дерето се превърна в дълбока клисура — двете ѝ страни се издигаха на над сто стъпки над главите им. Деклан можеше да види наслояванията на стените и намеци за нещо, което реши, че е никел или желязна руда, няколко жилки жълто, което можеше да е злато или по-вероятно пирит. Вниманието му се съсредоточи, защото ако тук наистина имаше пирит, бе възможно да има и въглища.

Мисълта му се стори нелепа и той се изсмя на глас, макар звукът да излезе по-скоро като дрезгав грак.

Бенруф го погледна през рамо.

— Нещо смешно ли?

Деклан поклати глава.

— Някои навици… просто трудно се превъзмогват, предполагам. Гледам тези стени и се чудя колко ли желязо и въглища са заровени тук.

Чу как Сиксто зад него промърмори:

— Не е най-добрият ми избор на място да си вдигна ковачница.

Деклан понечи отново да се изсмее, но от устата му наново излезе не повече от сух грак.

Слънцето се издигна и прехвърли ръба на ставащата все по-дълбока клисура. Миг след това Деклан усети нещо, което го накара да замръзне. Въздухът се бе променил!

— Напред! — каза Бенруф.

Деклан погледна над рамото на воина, който закрачи уверено и по-живо, отколкото мислеше, че е възможно, и видя напред смътна зеленина. Имаше растителност в далечината, а това означаваше вода!

Сякаш безшумна вълна се разля и всички мъже забързаха, затичаха почти, доколкото можеше, по трудната за вървене осеяна с камънаци земя. Стигнаха до по-равен участък и още по-натам до ушите им стигнаха звуци, които ги съживиха: птици! Птици пееха там, чуруликаха весело.

Дълбок прорез в земята забави спускането им за малко, а после навлязоха в уширяващ се каньон и видяха долу върхове на дървета, и усетиха как въздухът се разхлади: каньонът се извисяваше от двете страни, за да приюти тази невероятно малка гора, освен за няколко часа слънце на ден.

Бенруф падна по очи и Деклан видя, че лицето му цопва във вода; малки птици се разлетяха из въздуха, за да избегнат връхлитащия човек. Самият той едва се задържа на крака, докато стигне до него, рухна долу и потопи лицето си в малкото езерце. Пи и за миг го жегна болка, щом водата нахлу в устата му и отиде нагоре към носа и надолу в гърлото му.

Вдигна се, закашлян, усети странно стягане в стомаха си и преглътна с мъка. Не искаше да повърне водата, която вече почти го задавяше. Вдиша дълбоко и се засмя, докато другите мъже падаха на колене около езерцето и пиеха.

Смехът бе последван от нов пристъп на кашлица и Бенруф каза:

— Кое му е смешното пак?

— Щеше да е приказка за разправяне — да стигна чак дотук през пустинята само за да се удавя.

Бенруф се усмихна.

— Пий бавно, приятел.

Деклан кимна, обърна се и отново отпи, този път без да вдишва. Скоро се почувства толкова съживен, че спря да пие, надигна се и се огледа.

Езерцето се захранваше от малък поток, идващ от тесен процеп в южната страна на клисурата. Деклан прецени, че са на около двайсет стъпки от отсрещната му страна, където видя вода, процеждаща се в ручей, който продължаваше надолу в гората.

— Бенруф?

— Да?

— Откъде знаеш за това място?

— Приказки, истории. — Наемникът от Зиндарос сви рамене. — Легендата, ако наистина е легенда, е, че дълбоко в Раната на Гарн се простира зелен свят, пълен със загадки и съкровища.

Един от мъжете рече:

— Ще се задоволя и с тази вода.

Друг подхвърли:

— И храна, ако има.

— Птици — каза Деклан. — Може би водни птици, там долу.

Посочи зеления балдахин от дървесни корони, проснал се пред очите им и изпълнил каньона докъдето можеха да видят.

— Това езерце не осигурява достатъчно вода долу, за да расте всичко онова. — Стана, но не видя много повече, отколкото докато седеше. — Трябва да има други водоизточници, а щом има птици, може би има и животни. — Огледа спътниците си. Всички изглеждаха донякъде съживени.

Няколко от тях все още носеха лъкове и колчани.

— Може би нещо, което можем да уловим. — Погледна нагоре към небето. — Тази сянка скоро ще изчезне. Може да сме по-добре с тази вода, но отново ще стане горещо, щом слънцето прехвърли ръба. Да слезем под дърветата и да видим колко сянка предлагат.

— Напълнете меховете и манерките — каза Бенруф. — Деклан може и да е прав за повечето вода, но може да е на мили оттук. Това е част от Раната на Гарн и казват, че прорязва през повечето от Южна Тембрия.

Мъжете се подчиниха и след като напълниха всичко, поеха надолу в гората. Деклан знаеше, че всички се чувстват облекчени, но също тъй знаеше, че съвсем не са в безопасност. Жегна го мрачен, ироничен хумор. С тази война, която ги бе връхлетяла, щяха ли да са в безопасност където и да било?

Сви рамене и се овладя, за да се съсредоточи върху непосредствените неща. Каквото и да го тласкаше — загуба, жажда за мъст или надежда за оцеляване — знаеше една основна истина. Нищо не съществуваше отвъд живота. Смъртта слагаше край на всичко. Ако искаше да отмъсти на онези, които му бяха отнели Гвен, трябваше да остане жив.