Господар на стихии

13. Събирания, предположения и приспособявания

Деклан лежеше неподвижно като всички зад него. Бяха вървели по сухо речно корито цял ден и не бяха видели никакви следи. Сега обаче бяха чули тропот на коне в далечината. Деклан се надяваше, че са успели да се скрият навреме във високите сухи треви покрай брега. Знаеше от битката край Ейбала, че дори хората му да бяха здрави и в добра форма, ще им е трудно да се справят с нападатели на коне, но все пак можеха да ги надвият. В сегашното им състояние обаче нямаха никакъв шанс да оцелеят.

Слънцето печеше безмилостно. След като изпълзяха от северния каньон на Раната, бяха излезли близо до границата на Горящите земи и района на Граничните племена. Деклан нямаше никаква представа колко време ще им трябва да стигнат до Ейбала или до някое от селищата на север от това пристанище.

Все пак преди два дни бяха намерили кладенец, най-вероятно изкопан от номадите. Тобиас и другите, които бяха служили като охрана на кервани, казаха, че на север имало извори и дори няколко езерца, но толкова далече на юг на никого не му се беше налагало да търси кладенци. Тобиас също така изтъкна, че рискуват да умрат, ако пият от кладенец без разрешението на номадите, които са го изкопали.

Деклан беше на мнение, че всъщност вече са мъртви — ако някое племе ги беше забелязало. Нападението на Ейбала показваше, че каквото и разбирателство да беше имало между номадите и обитателите на крайбрежието, явно беше приключило.

Изчака още малко, но не чу никакъв звук, освен полъха на вятъра и жуженето на насекоми, тъй че рискува да се надигне и да погледне. Не се виждаше никой и той погледна мъжете зад себе си. Кимна им, изправи се и те го последваха.

— Май трябва да обръщаме повече внимание на прахта — каза той и докато говореше, осъзна, че му е малко трудно да мисли ясно. Погледна към небето и прецени, че все още има три часа или малко повече до залез-слънце. А вървяха на запад, срещу заслепяващия зной.

Знаеше, че трябва скоро да намерят сянка и вода, макар че място за отдих за ден щеше да е още по-добре.

Себастиян посочи напред и каза:

— Виж.

Деклан се вдигна.

— Какво? Не виждам нищо.

— Птици — каза стрелецът. — Не са лешояди.

— Това означава вода — каза Сиксто.

— И може би нещо за ядене — добави Тобиас.

— Дръжте се покрай тревата и бъдете нащрек — каза Деклан, мъчейки се да надвие замайването си.

Сиксто забеляза усилието му и тикна меха си в ръцете му.

— Пий! Трябва да пиеш. — Деклан понечи да възрази, но Сиксто го отряза: — Трябва! Няма да те нося, по дяволите!

Деклан взе меха и го надигна. Водата миришеше на минерали и нагарчаше, но беше добре дошла, макар и възтопла.

Върна меха и постоя малко, после се обърна и махна на мъжете да продължат.

Скоро той също можа да види точици, кръжащи над далечния хоризонт, и се удиви колко по-добро е зрението на Себастиян от неговото. Щом слънцето започна да се снишава, видя като че ли дървета далече долу.

— Надявам се да е оазис — каза Сиксто.

— Жалко, че не мога да видя това, за което говорите — рече Тобиас, — но дано да си прав.

След по-малко от час, къде с кретане, къде залитайки, стигнаха до ръба на полегато възвишение и видяха долу голямо езеро, обкръжено от дървета и храсти.

Без Деклан да е казал нищо, мъжете се откъснаха от редицата и затичаха надолу към езерото. Сиксто огледа бързо наоколо и каза:

— Чисто е!

Мъжете бързо налягаха по брега, пиеха и плискаха вода по лицата и вратовете си, някои натопиха ръцете си до лактите.

— Достатъчно голямо е да се изкъпем — каза Тоомбс.

— Не и преди да съм се напил — изхленчи Оскар. — Мръсни сте.

Водата беше чиста и хладна, засенчена от слънцето през повечето от деня. Деклан усети, че се е съживил, и се изправи.

— Откъде идва тази вода? — попита Мик Сойер. Тъмното му лице лъщеше и от него капеше вода — беше го топнал цялото, за да пие.

Деклан вдиша дълбоко, главата му се бе прояснила.

— Оттам — отвърна и посочи. — Идва оттам.

Щом слънцето докосна най-високия връх, планинската верига пред тях се очерта ясно. Не бяха високи планини, а предимно големи хълмове: беше преминавал през по-високи хребети, проточили се от Хълма на Беран до Медни хълмове, но там имаше добре поддържани пътища. Според бойците на Южна Тембрия през тези тук нямаше безопасно преминаване. Граничните племена използваха един къс проход, отделящ се от добре утъпкан маршрут малко по на север от сухото речно корито, което бяха проследили.

Деклан беше обмислял дали да рискува по най-южния проход, най-често използван от племената при търговията им в Ейбала, или да се насочат към подножията и върховете на север. Беше стигнал до заключението, че мъжете нямат достатъчно сили за марш през открита земя до хълмовете на север, а след това да намерят друг проход през планините и да възвият обратно към Ейбала.

До този момент не се бяха натъквали на конници от племената, макар че веднъж се бяха скрили, след като видяха облак прах, вдигащ се на север. Деклан предположи, че е чета конници, движеща се успоредно на тях, и реши, че е време да вземе решение.

— Фурми! — извика Ейк, скочи на крака и затича към едно дърво. — Дайте ми рамо!

Микола и Джак Сойер притичаха, за да го избутат нагоре и да се закатери по дървото.

След няколко минути всички ядяха фурми, а Деклан отпусна гръб на една скала, докато се наслаждаваше на сладките плодове. Изпитваше облекчение, че дотук бе успял да изведе всички до един от Раната. Осъзна също така, че е бил в много по-тежко състояние, отколкото си признаваше, и само настояването на Сиксто да пие по-рано през деня го беше опазило да не рухне под жегата.

— Мисля, че трябва да отпочинем тук — каза той.

— Може никой да не е идвал тук от доста време, но това не значи, че сме единствените хора на Гарн, които знаят за това място — обади се Сиксто.

Деклан кимна.

— Ако искаш, обиколи наоколо и огледай.

— Ще видя и дали има някое място, където да се скрием, ако някой се появи неочаквано. Ти отдъхни.

Деклан реши, че няма желание да спори. Никога не се беше чувствал толкова изтощен. Дори докато се съвземаше от раните си след опустошаването на Хълма на Беран. Затвори очи и за секунди заспа.

Хатушали и Бодай седяха в библиотеката, Хату четеше откъси от книги на странни езици, а Бодай водеше бележки.

— Тази е по животновъдство — каза Хату.

— Това ще е… — Провери в списъка и каза: — Номер четиристотин и шестнайсет.

Стана и занесе книгата до една голяма купчина от другата страна на грамадна вече полупразна лавица. До купчината имаше гърненце с мастило и паче перо. Хату откъсна късче хартия, написа числото, размаха хартията, докато мастилото засъхне, и я подпъхна под корицата на книгата.

— Това са около трийсет книги по земеделие и скотовъдство — каза на Бодай, докато се връщаше. Изведнъж спря и кривна леко глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Какво? — попита Бодай.

— Хава… би трябвало да е тук утре. — Усмихна се широко.

Бодай понечи да каже нещо, но в този миг Натан се появи иззад същата лавица.

— Ти просто изчезна! — каза Бодай.

— Трябваше да говоря с някого — отвърна кратко Натан и седна срещу него.

После се огледа и попита:

— Как стигнахте дотам? — И посочи лавицата.

— А ти как напусна? — попита Бодай. — Нямаше те, но нито един кораб не е напускал пристанището… от няколко дни!

Натан махна пренебрежително с ръка.

— Знам няколко трика.

— Къде беше? — попита го Хату.

— Опитах се да получа някои отговори — отвърна Натан.

Бодай понечи да заговори, но Натан го прекъсна.

— Ти — каза рязко и посочи Хатушали с пръст. — Ти си проблем.

Хату седна.

— Имаш способности, които нямам представа как да помогна да контролираш. Опитвал ли си още от силите си, откакто напуснах?

— Не — отвърна Хату. — След реакцията ти, когато помогнах на Деклан и усетих Хава, докато спях… — Вдигна ръце в знак, че се предава. — Беше ме страх да опитвам каквото и да било.

— По-умен си, отколкото изглеждаш — каза Натан.

— Е, и какво научи? — попита Бодай.

— Няколко неща — отвърна Натан, — но това ще го оставя за по-късно. — Помълча малко, преди да продължи: — Първо, трябва да разберете разликата между знание и предположение.

— Защо? — попита Бодай.

— За да не се окаже накрая Хату агент на разрушението.

Бодай и Хату се спогледаха и Бодай каза:

— Мисля, че всички сме съгласни с това.

— Не мога да уча Хату на нещо, което не знам — заговори Натан. — Трудно е да го напътствам в откриването на неща, за които не знам нищо.

Помълчаха малко, а след това Натан стана и погледна Хату в очите.

— Мога да слушам това, което ти чуваш, да виждам, което ти виждаш, да обсъждам това, което ти преживяваш, но в този момент нямам нищо, на което да те уча… Мисли за мен като за извор на информация, но е възможно да не е информацията, която ти е нужна. Мога да предложа някакъв контекст за това, което преживяваш, но докато оставаш тук, ще трябва да напредваш в знанието си, излагайки на риск себе си и други.

— Докато оставам тук? — каза Хату. — Къде другаде мога да отида?

— Това е добър въпрос — каза Натан. — Въпрос, на който ще отговоря, но не сега. Ти си тук неслучайно, по причина, която вероятно не разбирам напълно, но засега ще останеш тук. Щом открием защо всичко това… — разпери широко ръце, за да изрази всичко, което бе сполетяло Хату дотук — се случи, тогава ще можем по-пълно да разберем какво е нужно. Е, ще ми позволиш ли да ти помагам?

Хату вече беше леко подразнен.

— Никога не съм искал да напускаш, преди всичко!

Натан погледна Бодай.

— Това, което аз мисля, е спорно — каза Бодай.

Натан кимна.

— Контекст. На този етап най-доброто, което мога да направя, е да ви накарам да разберете контекста на мястото ви в по-голямата схема на нещата.

Хату и Бодай мълчаха и го гледаха.

— Ще започна с това — каза Натан. — Разбирате, до известна степен, че това, което съществува между положителни и отрицателни стихии, е енергия.

Хату кимна.

— И тази енергия идва в различни форми: топлина, светлина, движение… — Замълча, за да си поеме дъх. — И всичко, което се чувства, от дъждовната капка на ръката ти до голямо земетресение, е израз на енергия, нали така?

Хату отново кимна.

— Забрави за момент израза на енергията като светлина, шум, вибрации или каквото и да е друго и си представи енергията като нещо в самото себе се. Енергията е като вода. Иска да тече надолу.

— Вода ли? — попита Хату.

— Положителната енергия е все едно че е на върха на хълм. Отрицателната е все едно че е на дъното. Иди и виж какво имам предвид.

Хату затвори очи и мигновено се понесе в своето ум-пространство. Видя безкрайни нишки енергия и избра една напосоки. Съсредоточи се върху образа си и се вгледа в пулсирането. Ритъмът беше еднакъв, като сърдечен пулс, а когато изтласка настрани това възприятие, видя, че пулсът тече в една посока, от положителната стихия към отрицателната.

Отвори очи и каза:

— Разбирам какво имаш предвид, но тогава как не… угасва, когато цялата е преминала в отрицателна стихия?

— Това е загадка, но не угасва. По някакъв начин стихиите винаги остават в равновесие, въпреки моментните неравновесия. Определени факти са неоспорими и този е един от тях. Енергията е нескончаема. Променя се, но никога не свършва.

— Вечна ли е? — попита Бодай.

— Доколкото можем да кажем — отвърна Натан. — Запали едно парче дърво. Дървото унищожено ли е?

— Разбира се — отговори Хату.

— Не — отвърна Натан. — То се преобразува в топлина, светлина и пепел. Възникват промени и ние може да не ги разбираме напълно, но в крайна сметка дървото не е унищожено, а преобразувано. Енергията е постоянна и вечна. Щом веднъж приемеш това, разбирането ти ще започне.

— Горещото се спуска до студено, бързото до неподвижно, безредното до подредено, всичко е част от система, която… работи. — Натан се помъчи да намери подходящите думи. — Толкова много от това, което знаем, е… непълно. — Поклати глава и се поправи: — Не. Повечето от това, което знаем, е непълно. — Разпери широко ръце в жест, изразяващ необятност. — Защо ни става горещо, когато слънчевата светлина пада върху нас? Знаем, че има нещо общо с естеството на енергията, но защо?

— Когато пуснем нещо, то пада, но защо? Казваме „гравитация“, но какво е гравитация? Как действа тя? Знаем, че луната притегля прилива, но защо? Гравитация от толкова далече или нещо друго? — Посочи Хату. — Знаем, че ставаш господар на… стихии! Но не знаем защо. И особено не знаем как.

Хату и Бодай се спогледаха, но запазиха мълчание.

Накрая Натан каза:

— И трябва да сглобя това, което мога, за да те предпазя да не подпалиш друг кораб или да предизвикаш неволно друга лавина.

Тримата дълго седяха смълчани.

Донти наблюдаваше как инженерите на барона изпъват дълги тежки оплетки от клонки към един висок прът на сто крачки разстояние. Беше дошъл с фургона, пълен с инженерно оборудване, и беше увлекателно да гледа как планират очертанията на новия гарнизон.

От градчето Хълма на Беран беше останала изгоряла коруба. Съгледвачи донесоха, че няколко околни ферми вече отново работят и че в близките гори също има хора, но самото градче беше изоставено. Улиците се разпознаваха само по опожарените участъци от почернели стени и основи. Нито една сграда не бе останала непокътната, макар че все още стоеше един голям склад, където се беше сражавала последната отбрана на градчето — без една стена и с полуизгорял покрив.

Командващият, капитан Балдазар, вече беше наредил да го оправят, за да настани там хората си.

Преди Донти да тръгне, баронът му беше дал изрични указания. Официалната му роля беше останала смътна, освен че вече не беше част от работната група, а куриер, получаващ заповеди само от капитана.

Това назначение като че ли беше особено дразнещо за един войник, Джексън Дийкин, с когото Донти имаше недовършена работа. Побойник, който веднъж се беше опитал да го убие, Дийкин беше достатъчно добър боец, за да го задържат на служба при Дейлон, макар че вероятно го бяха хвърляли в тъмницата повече пъти от всекиго във войската.

В момента той беше с един наряд, който проверяваше всеки идващ в тази част на баронството от изток. Малко бежанци пристигаха, но голяма част от обикалящите из тази част на границата с Дивите земи бяха разбойници и мародери. След като Донти се увереше, че в Хълма на Беран все още не са дошли агенти азанти, щяха да го преместят при този наряд да проверява фургоните заедно с войниците. Статутът му при барона поне щеше да спре Дийкин да го напада — ако все още беше там. Това, както и един корав сержант, Колин, бивш подофицер и за барона на Медни хълмове. Беше едър като мечок и от кес’туните, планински народ, които не търпяха оскърбление от никого. Беше дошъл на юг след като Медни хълмове падна и положението на барон Родриго остана неизвестно и с охота беше приел служба при барон Дюмарш.

Донти се надяваше Дийкин да не се е скарал с Колин, да е ядосал бившия подофицер и вече да са го убили. Искаше да изпита това удоволствие лично.

След известно време му омръзна да гледа как изпъват плета и ръсят креда да означат къде да се копае за основите. Беше работил достатъчно като зидар на стените на Маркенет, за да му стигне за цял живот, а и освен това от него се очакваше да гледа за подозрителни типове.

Помисли да пообиколи из града, макар да знаеше, че едва ли ще намери нещо, заслужаващо да се докладва — контролните пунктове проверяваха връщащите се в града. Но знаеше, че капитан Балдазар няма полза от него, освен ако не открие нещо. Нямаше нито един оцелял хан, тъй че дори нямаше къде да пийне нещо или да се сбие.

Накрая реши, че е направил всичко, което може, и тръгна да намери капитана. Закрачи небрежно обратно към импровизирания щаб и осъзна, че освен няколкото местни, завърнали се наскоро, за да открият, че цялата им собственост вече я няма, всички останали са хора на барон Дюмарш.

Докато се приближаваше, видя два фургона, които се движеха към щаба. Предния го караше някакъв слаб тъмнокос тип, целият жили и мускул. На краката на втория седеше слаба почерняла от слънцето жена с посребрена кафява коса. Когато Донти се приближи, коларят извика:

— Къде е капитанът?

Донти посочи.

— Там вътре. Ела с мен.

Коларят скочи от фургона и щом стъпи на земята, Донти го попита:

— Не те ли познавам?

— Не мисля — отвърна коларят. — Казвам се Ратиган. Може да сме се срещали тъдява. Карам това-онова за барона, от набезите насам.

— Ами… — Донти замълча, после каза: — Паметта ми е размътена след един удар по главата, тъй че може и да съм те виждал. — Беше загубил памет за известно време, заради магията на Сестрите на Дълбините, не че щеше да сподели тази история с някого. — Както и да е, идвай. Капитанът е вътре.

Влязоха и завариха капитана в една непокътната част на иначе празния склад. Беше се навел над една маса и разглеждаше стара карта на района, обкръжена с бележки и кратки съобщения. Държеше перо и нанасяше промени с червено мастило. Донти и Ратиган постояха мълчаливо, докато той не ги забеляза.

— Какво? — попита капитанът.

Донти посочи Ратиган.

— Доставки.

— Баронът праща сечива за новия гарнизон — каза Ратиган.

— Донти, заведи го — каза Балдазар. — Замълча, после попита: — Нещо друго има ли?

— Ходих два пъти от единия край на града до другия, капитане. Нищо няма тук. Може би да замина за граничния пункт.

— Тогава върви — каза капитанът, явно нетърпелив да се върне към поправянето на картата.

— А кон, сър? Дълъг път е за пеш.

— Резервните са там отзад — каза Балдазар.

— Слушам, сър — отговори Донти, хвана Ратиган за ръка и го обърна. Ратиган рязко издърпа ръката си, но си замълча.

Щом излязоха навън, Донти каза:

— Капитан Балдазар има много неща на главата.

Ратиган го изгледа рязко в знак, че не обича да го командорят, дори и малко, но си замълча и се качи на капрата на фургона си.

— Къде е строежът на гарнизона?

— Надолу до ей оня ъгъл, завий надясно, после две улици, след това наляво и направо. Ще видиш едни с флагчета и онази трикрака измишльотина, над която надничат, докато опъват плет.

Ратиган се обърна и ревна на жената на втория фургон:

— Карай след мен, Роз!

Плесна с юздите и подкара фургона, а вторият фургон след миг пое след него.

Донти погледа след тях, докато се отдалечат, а след това заобиколи сградата към вдигнатата набързо ограда, където бяха конете. Близо до портата имаше няколко скоби, набити на висок пилон, и на тях имаше седла и подпруги, а от клинове, набити на една висока дъска зад него, висяха сбруи. Двама отегчени на вид стражи пазеха конете и го изгледаха въпросително. На целия гарнизон беше указано, че Донти е свръзката на капитана, тъй че не казаха нищо, когато взе една от сбруите и отвори вратата.

Избра един здрав на вид кафяв скопец и бавно го приближи. Конят не се дръпна и прие седлото и юздата, без да се противи.

Донти го изведе, яхна го и се огледа. По ъгъла на слънцето прецени, че ще стигне до контролния пункт малко преди залез. Даде си сметка, че ще пропусне обяда, но храната на граничния пункт сигурно щеше да е толкова добра, колкото и в походната трапезария, тъй че реши, че загубата няма да е голяма.

Щом подкара през градчето, мина покрай двата фургона до гарнизона и махна бегло на Ратиган и високата жена.

Вече си беше имал работа с достатъчно коне, за да знае как да редува ездата: бавен ход, тръс и лек галоп, тъй че на животното да не му трябват дни отдих, и както беше очаквал, пристигна малко преди залез-слънце.

Стражите се бяха събрали около вдигнатата наскоро бариера, която се отместваше, за да пропусне преминаване, но щеше да е достатъчно ясен знак за всеки идващ по пътя да спре.

Двадесетте въоръжени мъже до нея със сигурност щяха да са още по-убедителни.

След като се приближи, Донти видя другите коне, вързани за въже, изпънато на земята. Висок до гърдите коневръз щеше да позволи по-бързото развързване на животните, но Донти разбра този сравнително небрежен подход. Освен ако конен отряд не препуснеше внезапно срещу тях, мъжете на това място бяха в добра позиция за защита.

Контролният пункт бе разположен на върха на дълго полегато възвишение, тъй че всеки идващ към тях щеше да се движи нагоре по склона, а и бяха вдигнали насип, зад който стрелци можеха да пускат стрели към всеки, който се приближи. Донти подкара към лагерния огън и видя, че повечето мъже са се събрали около него, с двама на пост недалече от тях на пътя.

Едрият сержант, Колин, стана и закрачи към Донти, щом той спря коня си.

— Заповеди?

— Нищо ново — отвърна Донти. — Капитанът приключи с мен в Хълма на Беран, тъй че съм тук, за да подуша за още от ония източни шпиони.

Точният характер на затворниците азанти се пазеше в тайна от всеки, който не беше непосредствено въвлечен в тяхното разпитване или грижи. За останалите от гарнизона те бяха „шпиони от Изтока“ и, както Донти беше предсказал, мълвата за тях в замъка на барона се ширеше. Повечето хора предполагаха, че са агенти на Сандура.

— Добре — каза Колин. — Погрижи се за коня си и ела при огъня. Имаме гореща супа с месо и корав хляб.

Донти слезе от коня и докато го обръщаше забеляза, че от другата страна на огъня седи Джаксън Дийкин — наблюдаваше го с присвити очи. Донти се задоволи с лека усмивка и разбра, че и двамата знаят, че имат сметки за разчистване.

Хату чакаше на кея „Кралицата на бурите“.

Хава му махна от квартердека и той отвърна на махването. Знаеше, че тя няма да слезе, докато корабът не бъде разтоварен, тъй че се отдръпна и изчака да пуснат мостчето.

Първи слязоха петдесетина души. Хату предположи, че трябва да са занаятчии и земеделци, което щеше да е добре дошло. Един от моряците на Хава ги насочи към главната трапезария, където можеха да хапнат и да чуят повече или по-малко стандартното приветствие за добре дошли от Катариан и Бодай. Сабела и другите послушници щяха да им помогнат. Водачът на Огнената гвардия Елмиш, към когото всички се обръщаха с „приор“, се беше оттеглил в малка къща на върха на един хълм с изглед към Светилището. Явно след като бяха намерили Хату цялата им цел вече се преосмисляше. Хату допускаше, че сега Катариан ръководи Светилището, след като Бодай прекарваше почти всяка будна минута с Натан и него самия, но не беше направено никакво официално изявление. Според Хату като че ли всъщност никой не ръководеше.

След като започнаха да разтоварват, горе на мостчето се появи някакъв мъж и заслиза. Беше Балвен, братът на барона. Спря пред Хату и каза:

— Здравей, Сефан.

Хату примига, а после се засмя.

— Вие вероятно сте единственият жив човек, който ме е наричал така, Балвен. — Махна с ръка и добави: — Добре дошли в Светилището.

— Ще ме разведеш ли наоколо?

— Чакам жена си — каза Хату.

— А, да — отвърна Балвен.

— Тя ще се позабави, тъй че мога да ви заведа при човек, който да ви разведе. Елате с мен.

И да се подразни Балвен от липсата на официално обръщение, не го показа. Хату го поведе към общата трапезария и видя, че Катариан и Бодай току-що са приключили с поздравленията си и много от хората вече се хранят.

Придружи Балвен до двамата мъже и каза:

— Бодай, Катариан, може би помните Балвен, първия съветник на барон Дюмарш.

— Здравейте — каза Бодай. — Това е голяма изненада. — Обърна се към Катариан. — Запознах се с този благороден мъж, когато предадох Хату на грижите на неговия брат, барона.

— Познавам го — отвърна Катариан с усмивка и лек поклон.

— Не мисля, че ви помня — каза Балвен.

— Играех ролята на просещ монах по това време, тъй че не сте имали причина, милорд. Но ви видях няколко пъти, когато слухтях из Маркенет и търсех него. — Посочи Хатушали.

— Вие сте причината да съм тук — каза Балвен на Бодай.

— Аз ли? Защо?

— Пленихме двама азантски шпиони.

Казаното порази Бодай. Лицето му пребледня.

— Хванали сте ги живи?

— Да, и ни казаха много увлекателни неща.

— Те са почти легенда в Коалтачин — каза старият учител. — Вдъхват голям страх и трябва да се отбягват на всяка цена.

— Значи имаме много за обсъждане и ако благоволите, моят брат би желал да се върнете с мен в Маркенет.

— Помня как реагира, когато ги видях в Сандура — каза Хату. Обърна се към Балвен. — Аз също бих искал да знам…

Балвен го прекъсна.

— Говори с Хава. Тя първа започна да разплита този възел от загадки.

— Добре — каза Хату. — Тя скоро ще слезе от кораба, тъй че се връщам там.

Бодай махна на Балвен да се отдръпнат от хранещите се хора и каза:

— Трябва да поговорим.

— Абсолютно.

Бодай се обърна към Катариан.

— Ти дръж нещата под око тук, а аз ще заведа Балвен в библиотеката. — Огледа се и махна на едно от кухненските ратайчета. Обърна се към Балвен и попита:

— Гладен ли сте, сър?

— Мога да изчакам.

— Добре. — После каза на момчето: — Донеси бутилка вино и две чаши.

Балвен се засмя и като забеляза обърканата физиономия на Бодай, каза:

— По-добре да са две бутилки.