Господар на стихии

24. Нападения, наказание и разкрития

Тоачипе наблюдаваше за първата поява на светлина. Очите му обходиха хоризонта на изток, щом просветляващото небе намекна за идващата зора. Днешният ден щеше да е ясен — небето беше грейнало със звезди през цялата нощ.

Дългът му повеляваше винаги да гледа на изток за фалшивата зора, когато небето бавно изсветлява, преди слънчевият диск да изникне над морето на изток. Освен в дни на бурно време тези часове му бяха любимите, защото бяха време на покой и тишина в град на шум и напрегнатост, щом събудеше лордовете на Прайдове и започнеше поредното утро.

Смътно движение на североизток привлече погледа му, щом небето изсветля. Отначало видя проблясъци на сиво на фона на още по-тъмно сиво, но след няколко минути образите се откроиха.

Кораби! Преброи девет. Плаваха с издути платна и бързо се приближаваха към пристанището! След няколко мига разбра, че не са азантски военни или местни търговски кораби, а нещо чуждо и враждебно.

Точно преди да изгрее слънцето почукване на вратата предшества идването на първия бегач.

— Влез! — викна той и след секунди пред него стоеше млад мъж, готов Тоачипе да обяви настъпването на новия ден за събраните в коридора бегачи, за да могат всички да се втурнат към жилищата на лордовете на Прайдове, спящи в покоите си.

Бегачът пристъпи до Тоачипе, погледна навън и видя корабите, приближаващи се към почти празните кейове — само един кораб беше останал в пристанището, след като азантската флота бе пратена да потуши въстание в Тобило.

— Какво става? — попита бегачът.

Слънцето надникна над морето на изток и Тоачипе видя кораб, подхождащ към най-южния край на кейовете. Беше кораб, който познаваше, виждал го беше да влиза и напуска това пристанище много пъти. „Черната диря на Борзон“, корабът съкровищница на Златния прайд.

— Слънцето е изгряло! — каза бегачът с тревога в гласа. — И чии кораби са тези?

Тоачипе вдигна ръка и за миг се възхити, когато погледна опакото ѝ, сякаш за първи път. Беше ръка на силен мъж, служил на Лордовете с години, за да осигури семейството си. В другата си ръка стискаше тежък дъбов церемониален жезъл. И тогава осъзна, че може добре да послужи като боен кривак.

Погледът му се върна към познатия кораб.

Мъже спуснаха въжета, докато капитанът обръщаше странично големия кораб съкровищница и го остави да се плъзне към брега. След това, сякаш с магия, една голяма врата се смъкна от десния борд на кораба и се чу силно изпукване, щом кълчища и платно се отпраха от дървото и от най-ниската палуба към пясъка се спуснаха рампи. По тях бързо заслизаха коне, водени от въоръжени мъже.

— Виж — каза бегачът. Сочеше към другия край на дошлата флотилия и там Тоачипе видя друг познат кораб, „Кралицата на бурите“. Мигновено разбра кои точно са тези пришълци. И разбра, че лордовете на Прайдове ги чака възмездие.

— Зората е дошла. Трябва да събудим нашите господари! — настоя младият бегач.

Тоачипе се извърна към него.

— Не днес.

— Да не изпълним своя дълг означава смърт! — възрази младежът, вече изпаднал в паника.

Тоачипе погледна назад през рамо към войниците. Вече се изсипваха от корабите и се подреждаха на кея. Погледът му отново се върна на младия бегач.

— Смърт ли? — Той се усмихна. — Някога, но едва ли днес.

Хората на Деклан се събраха. Двамата със Сиксто им бяха наредили да изчакат, докато конницата настъпи пред тях.

Видя, че се организират и че Сиксто оглежда улиците, водещи към пристанището, за защитници. Но единствените звуци в това пристанище идваха от разтоварващите кораби.

— Очаквах поне да отбягваме стрели досега — каза Сиксто.

— Никаква стража?

— Явно не.

— Твърде много години абсолютна сигурност — каза Деклан. — Просто не им е хрумвало, че е възможно да бъдат нападнати тук.

По улиците започнаха да се появяват местни, но повечето хвърляха поглед към струпалата се армия и хукваха обратно към домовете си и затръшваха вратите.

— Имаме още няколко минути. След това, мисля, че тук ще стане гадно — каза Сиксто.

Деклан кимна и се обърна към хората си. Половината все още бяха на кораба, готови да влязат в строя зад тези, които вече бяха на брега.

— Готови! — заповяда той и мечовете се извадиха, лъковете се изпънаха, заредени със стрели.

Деклан погледна натам, където се строяваха кралските сили, и видя, че почти всички коне вече са слезли от кораба и че ездачите са на седлата.

Появи се отделение азантски стражи, затичани към тях от улицата, за която бяха казали на Деклан, че е главният подстъп към двореца на лордовете на Прайдове.

Хава много пъти беше натъртвала, че първото, което трябва да направи, щом се изправи срещу азанти, е да извика. И той извика с цяло гърло:

— Коалтачин!

Двама от азантите извадиха мечовете си и умряха преди да стигнат до първия ред войници, от залп стрели от палубата на кораба. Другите четирима спряха, парализирани и разколебани. Следващата фраза, която той и другите бяха упражнявали, беше:

— Ела при нас или стой настрана!

Четиримата азанти се спогледаха и единият побягна, но другите смъкнаха черните си туники и покривала за глави и закрачиха натам, където Деклан им посочи с меча си. Тези трима млади мъже бяха повече от готови да се бият.

— Ако всичко върви толкова добре, може да обядваме там горе — каза Сиксто и посочи билото на хълма, което бе целта им.

— Не бих разчитал на това — отвърна Деклан.

Кралят внезапно подкара към него, посочи нагоре по главната улица и извика:

— След нас!

Тропотът на железни подкови на четиристотин коня по уличните камъни разби утринната тишина и отекна из целия долен град. Врати и прозорци се отваряха и след това бързо се затръшваха, докато конницата преминаваше.

Щом и последният кон зави нагоре, Деклан извика:

— Готови!

Не само неговите хора, но и специално обучените войници на краля бяха готови да тръгнат. Действайки по спомена на Червения Суини за този град, Дейлон беше разделил силите си на флангови групи, след като двамата с Деклан се бяха съгласили, че наемниците ще послужат по-добре, ако не са обременени от твърде много заповеди. Фланговите части щяха да тръгнат нагоре по други две по-големи улици от двете страни на главната, а ако бъдеха блокирани, щяха да се придвижат зад силите на Деклан.

Деклан размаха меча си в кръг и извика:

— Напред!

Двамата със Сиксто поеха в бърз ход, тъй като щурмът нагоре по хълма не беше практично решение за дълго разстояние, а поради това че основните сили на Деклан все още бяха на кораба, не искаше да ги остави разтеглени в дълга колона зад себе си. Този план бе съставен, защото бяха очаквали съпротива още на кейовете, но засега се бе появило само онова единствено отделение азанти.

Това бързо се промени, след като стигнаха до първата пресечка. Отгоре към тях полетяха стрели и Деклан скочи до стената отляво. Погледна нагоре, но не видя нищо.

Сградите толкова близо до пристанището бяха само дюкяни и жилища, с разпръснати между тях складове, но по-нагоре по хълма имаше по-големи здания. Деклан викна на Сиксто, който се беше присвил от другата страна на улицата:

— Можеш ли да видиш откъде стрелят?

Сиксто вдигна меча си и посочи нагоре и назад.

— Някъде оттам.

Още няколко стрели полетяха надолу в дъга и Деклан видя, че Сиксто е прав. Стрелци на покрива на следващата улица стреляха напосоки с надеждата да поразят някого от нашествениците. Прецени, че това е повече досада, отколкото сериозна заплаха. От друга страна, случайна стрела можеше да убие човек толкова сигурно, колкото и прицелена.

— Хората на краля трябва да пратят някого на покрива! — извика Деклан. Погледна назад и видя, че силите му се трупат в улицата зад него.

— Може би никой не стреля по тях?

На Деклан това му се стори почти забавно. Изчака, а след това изсвистяха нови пет стрели и една удари дървения капак на прозореца, под който се беше присвил. Той махна на мъжете най-близо до него да претичат през улицата и да изчакат от другата страна. Преброи наум и вдигна ръка, за да ги спре, и паднаха още стрели. Чу как един от мъжете извика от болка и изруга. От това прецени, че мъжът поне е останал жив.

След новия залп стрели още мъже минаха пресечката и Деклан притича до Сиксто и каза:

— Помогни ми да се кача.

— На покрива?

Деклан кимна.

— Луд ли си?

— Вероятно. Изчакай следващия залп.

Щом стрелите удариха, Деклан се изправи и даде знак на мъжете да щурмуват нагоре по улицата след конницата. При само петима или шестима стрелци над тях повечето бойци щяха да минат безопасно тази пресечка, но Деклан нямаше да остави стрелците зад силите си. Шестима стрелци на покривите с колчани, пълни със стрели, можеха да убият доста от хората му.

Чу как стрелите изсвистяха и две ругатни след това, после кимна на Сиксто и той му даде рамо, докато успее да сграбчи стрехата и да се издърпа на покрива. Огледа се да засече стрелците, не видя нищо, обърна се и спусна ръката си за Сиксто.

Както очакваше, първият му заместник бе готов: сграбчи ръката му и след секунда лежеше на покрива до него.

— Засече ли ги? — попита Деклан.

— Ей там — каза Сиксто и посочи.

— Пълзим, после скачаме и нападаме — каза Деклан.

— Знаеш ли, ние сме ужасни началници.

— Какво?

— Един добър командир щеше да прати други тук горе, за да ги нанижат със стрели, докато той стои долу и казва на останалите какво да правят.

— Избра чудесен момент да ми го кажеш.

— Щеше ли да ме послушаш?

— Вероятно не. Сега пълзи.

Двамата пропълзяха по корем, докато не стигнаха до тясната задна уличка. Стрелците бяха горе на следващата сграда, от другата страна, и сега стреляха както по хората на Деклан, така и по тези на краля, идващи по съседната широка улица.

Сиксто погледна и каза саркастично:

— Това са само седем или осем стъпки.

— Лесно като падане от стол — отвърна Деклан.

— Можеше да го опишеш и малко по-различно.

— Като кажа „давай“, правиш три стъпки назад, после тичаш и скачаш, и сме от другата страна.

Сиксто кимна.

— Готови… давай!

Двамата се надигнаха, направиха три стъпки назад, засилиха се и скочиха над уличката. От другата страна имаше петима стрелци и един тъкмо изпъваше лъка си. Другите четирима стреляха право надолу по кралските сили.

Докато първият стрелец ги види и извика предупредително, Деклан и Сиксто бяха почти до тях. Един се обърна, пусна тетивата и стрелата профуча само на няколко пръста от шията на Сиксто, преди той да има време да реагира.

Само с лъкове стрелците бяха почти беззащитни, но се опитаха да ги използват като тояги. Деклан носеше меч, а Сиксто — меч и нож на колана. За няколко секунди и петимата азантски стрелци бяха мъртви.

Деклан и Сиксто затичаха и скочиха обратно на сградата над тяхната рота. Всички вече бяха нагоре по улицата пред тях. Деклан се хвана за плочите на покрива и се спусна на улицата. Сиксто направо скочи и се претърколи.

— Може да си счупиш врата така — каза Деклан.

— Или пък не — каза Сиксто.

Двамата се обърнаха да догонят наемническата рота и бяха почти останали без дъх, когато ги настигнаха и видяха, че са спрели.

— Какъв е проблемът? — попита Деклан.

— Проклет да съм, ако знам — каза мъжът пред него. — Просто изведнъж спряхме.

— Пусни ме да мина — заповяда Деклан и когато боецът се обърна да види кой издава заповеди, отвърна:

— Извинявай, капитане. Мислех, че сте напред.

Сиксто се усмихна и подхвърли:

— Добър водач, а?

Деклан го изгледа намръщено в знак, че не одобрява хумора му.

Двамата се запровираха напред, печелейки си ругатни и няколко посягания да ги ударят, докато някой не реши, че трябва да викне:

— Отворете път на капитана!

Когато се добра до челото на колоната, Деклан видя, че кипи люта битка: конницата на Дейлон се опитваше да пробие през вдигната набързо барикада в дъното на улицата, водеща стръмно нагоре към билото на хълма на лордовете на Прайдове.

Дейлон изтегляше конниците си назад, тъй като защитниците мушкаха с копия по коне и ездачи и ги спираха да минат зад барикадата. Два коня със стърчащи от телата им стрели лежаха в подножието на барикадата.

Деклан огледа битката и извика:

— Стрелци отпред!

Заповедта се предаде и за по-малко от минута шестима стрелци се отзоваха на призива му.

— Трима от стрелците им са там горе. Видях ги. — Деклан посочи един покрив на ъгъла на улицата диагонално срещу него, където стояха трима стрелци. — Ако не можете да ги поразите, поне ги накарайте да се приведат и да не стрелят.

Обърна се към мъжете зад себе си и нареди:

— Вие минете отсреща и разкарайте онези коне. Ако са още живи, им прережете гърлата, за да не ритнат някого и да го убият.

Отдръпна се и им махна напред, после се обърна и видя спрелия наблизо Дейлон. Кралят седеше на коня си и наблюдаваше мълчаливо. Деклан притича до него и каза:

— Ще разчистим пътя. Ще подам сигнал, когато е готово.

Дейлон пренебрегна липсата на формалности и само кимна. После каза:

— Преодолейте барикадата.

Хората на Деклан вече се катереха по барикадата. Той видя как няколко души се качиха на покрива, където бяха стрелците, и бързо ги премахнаха.

Извика:

— Разчистете улицата за конницата! Претърсете всяка къща за азанти.

Беше дал изрична заповед да се убиват само азанти. Всякакво убийство на цивилен, плячкосване и изнасилване щеше да прати виновника на бесилото. Беше обещал достатъчно злато след тази война и се надяваше това да предотврати безогледното унищожение. Това не само го отвращаваше след грабежа и погрома на Хълма на Беран, но и беше губене на време — вероятно щеше да му трябва всеки годен за бой мъж, щом стигнеха до лордовете на Прайдове.

Хората му разчистиха барикадата, струпана от мебели, измъкнати от къщите наблизо, сандъци от складове и всичко останало, което азантите бяха могли да намерят. Никой от азантите не помоли за милост — продължиха да се бият до последния човек.

Деклан излезе по средата на улицата, обърна се и посочи към двете страни — раздвояваше силите си. Мъжете тръгнаха от врата на врата.

Сиксто дойде при него и каза:

— Оставяме хората да свършат тежката работа, а?

Деклан си пое дъх и само кимна.

— Като всеки добър командир — каза Сиксто.

Деклан замахна уж да го удари с юмрук, после се обърна и закрачи по средата на улицата, като поглеждаше нагоре за още стрелци, но не видя повече.

Мъжете напредваха предпазливо, нащрек за засада. Отваряха с ритници вратите и Деклан чуваше писъци отвътре, но хората му бързо се връщаха на улицата. Заповедта му да няма грабежи и нападения на обикновени граждани явно се изпълняваше.

— Още една барикада, капитане! — извика някой отпред и Деклан и Сиксто забързаха към следващата пресечка.

Видяха няколко десетки облечени в черно азанти, които трескаво вдигаха преграда от отломки и един преобърнат фургон, и Деклан не се поколеба.

— Атака! — извика той и хукна напред.

Скочи върху някакъв кафез, който се хлъзна назад. Нанесе съкрушаващ удар във врата и рамото на най-близкия защитник, докато падаше, и се приземи по очи върху калдъръма, дъхът изсвистя от гърдите му. Главата му се замая, докато нечия ръка не го стисна под мишницата и го издърпа на крака.

— Това беше глупаво — каза Сиксто.

— Прав си — отвърна Деклан и тръсна глава. Ушите му бръмчаха.

Докато се съвземе, битката беше приключила.

— Това беше прекалено лесно — каза Сиксто. — Къде им е армията?

И тогава го осени.

— Нямат армия.

— Тогава как опустошиха Северна Тембрия?

— Не с армията си! А с всички народи, които в момента въстават, онези, които искат да смалят!

Бързо се огледа и извика на мъжете зад себе си:

— Предай назад на краля да изкара конете напред! Разчисти пътя!

Изчака да предадат заповедта. Мъжете от двете страни се притиснаха до сградите, за да не бъдат стъпкани.

— Предай назад! — извика Деклан. — Напусни къщите и напред след конницата!

— Какво си намислил? — попита Сиксто.

— Бавят ни, опитват се да спечелят време за онези горе в двореца. Там ще се бранят с всичко, което имат!

Сиксто погледна към огромното здание на върха на хълма.

— Казах ти, че почна прекалено лесно.

— Мразя, когато си прав — отвърна Деклан и го плесна по рамото.

След малко кралят и конницата му препуснаха покрай тях. След като премина и последният кон, Деклан махна на хората си да го последват и затича.

Хава отиде на носа, където чакаха двама стрелци.

— Нищо ли?

— Нищо — отвърна единият. Посочи високо нагоре над по-ниските сгради. — Шумовете идват някъде оттам горе, но всички, които живеят тук долу, вероятно се крият под креватите си и не виждаме никого с оръжие.

Хава се обърна към Били.

— Сабиен готов ли е?

— Да, със сламата и маслото.

— Съобщи му, че все още не знаем какво става там горе, но ако той остане последният, да го запали!

— Разбрано.

Хава се обърна и погледна към далечния южен край на пристанището, където бе акостирал „Черната диря на Борзон“. Кралските инженери бяха изрязали огромна врата в страната на кораба, който Сабиен беше тласнал в пясъка, и след това я бяха запушили с дебело платно. Бяха я изрязали малко над ватерлинията, та течът да е минимален, и това бе улеснило бързото разтоварване на конете и ездачите.

Но корабът вече беше безполезен и планът беше кралят и другите да се върнат тук и да се качат на „Кралицата на бурите“, ако все още е до кея, или на който кораб има място. Два от десетте кораба на краля бяха оставени в базата на острова, а Хава беше повела другите осем в атака.

Бяха решили да изоставят конете, а вероятно щяха да са убити достатъчно мъже, за да има място за тях на корабите, та да се върнат на острова. Ако един или два от тези кораби не се върнеха, все пак разполагаха с други два, които да ги върнат до Маркензас.

След няколко минути тя видя изригващите пламъци в „Черната диря на Борзон“ и Сабиен затича към тях. Големият грозен кораб съкровищница беше свършил работа, но Хава не изпита никакво съжаление, като видя, че гори. Помнеше много добре страданията на окованите в него.

Сабиен се качи на палубата и дойде при нея.

— Готово, капитане.

Хава кимна.

— Значи, чакаме.

Хату седеше изнервен на масата в библиотеката. Тревогата му бе видима. Най-сетне каза:

— Бих могъл да погледна.

— Недей — каза Натан. — Не и преди да научим повече за онова нещо в ямата…

— Не, имам предвид битката — каза Хату. — Хава е там, тъй че мога лесно да я намеря и да видя как се оправя.

— Аз също се тревожа, но ако постоянно проверяваш как се оправя тя, няма нищо да свършим тук.

Откакто беше пристигнал с Натан, Руфио методично беше разпитвал Хату за всеки аспект на силите му. Подходът му беше различен от този на Натан — все едно съставяше каталог на способностите му, както Сабела с книгите.

— Можеш ли да виждаш от разстояние? — попита Руфио, който все още се изненадваше от много от постигнатите от Хату неща.

— Не навсякъде — отвърна Хату. — Трябва да е някъде, където съм бил и го помня, или ако мога да намеря някой, когото познавам добре, и тогава мога да ги видя, а тогава виждам и къде са, и мога да запомня. — Той сви рамене. — Не го обяснявам добре.

— Не, всичко е наред — каза Руфио. Погледна Натан. — И това без никакви заклинания или устройства?

Отговори му Хату:

— Не. Просто го правя. — Погледна намръщено Руфио и продължи: — Непрекъснато задавам същия въпрос. Не знам никакво заклинание, ако имаш предвид нещо като онази книга ей там, дето ти я показа Натан, а единственото устройство, което съм използвал, е компас, преди много време… А, и една от онези тръби за гледане отдалече, далекоглед. Погледнах веднъж през една.

— Да оставим тази тема за друг път — каза Руфио и се обърна към Бодай. — Това е най-дългото разстояние, което съм пропътувал някога. Когато преди столетия завърших проучванията си, отделих малко време да поскитам.

— Двайсет години са малко време? — попита Натан насмешливо.

Руфио го изгледа сърдито.

— Ти знаеш отговора на това по-добре от всеки друг.

Натан сви рамене.

— Казах ти, че има много неща, които не помня.

Руфио махна пренебрежително с ръка и се обърна към Хату.

— Е, можеш ли да ме заведеш до тази яма и да ми покажеш какво има там?

— Лесно е. Но първо бих искал да видя как се оправя жена ми.

Хату се отпусна на стола, затвори очи и след малко каза:

— Тя е на кораба си, в едно пристанище и битката е далече от нея. — Отвори очи, на лицето му бе изписано облекчение. — Е, скоро ще се стъмни. Ако искаш да погледнеш онова място, трябва да е сега.

— Добре — каза Руфио. — Какво да направя?

— Стани — каза Хату, сложи ръцете си на раменете му и го подкани: — Сложи си ръцете на раменете ми и затвори очи.

Руфио го послуша и изведнъж сякаш заплува в някаква пустота с Хату.

— Къде сме?

— Всъщност не знам — отвърна Хату. — Мисля за това като за „моето място“ и оттук мога да правя много неща.

Появи се плетеницата от нишки енергия и Руфио каза:

— Какво…?

— Ще обясня по-късно. Ето къде искаме да отидем.

Изведнъж се зареяха близо до ръба на ямата. В Раната беше нощ и Руфио ахна, което според Хату трябваше да е умствено повторение на онова, което правеше във физическото си тяло. — Нищо тук не може да те нарани — каза Хату. — Сега погледни.

Тласна Руфио към ръба на ямата и промени светлината така, че той да може да види вътре. До тялото на детето вече имаше труп на куче и нещо, което приличаше на откъснато ухо.

Грамадното същество лежеше неподвижно.

— Мили богове! Не! — възкликна Руфио.

Връзката се прекъсна и Хату отново се озова в библиотеката. Руфио се олюля все едно беше понесъл физически удар.

— Какво става? — попита Натан.

— Това, от което се боях.

Натан пребледня.

— Какво става? — попита Бодай. — Какво те потресе така?

Руфио погледна Натан, а той отрони:

— Няма да разберат.

— Не си ги предупредил? — възкликна ядосано Руфио.

— Не виждах причина да ги тревожа, след като можеше да се окаже нещо друго.

— Нещо друго!? — извика Руфио. Лицето му се бе разкривило от гняв, а тонът му бе обвинителен. — Ти, повече от всяко друго същество в тази вселена, знаеш какво е това.

За първи път Хату и Бодай видяха Натан ядосан. Очите му се бяха налели със сълзи на безсилие и той извика:

— Не съм искал да съм тук! Пратен бях тук, след като повечето от паметта ми я няма! Не знам какво мислиш, че трябва да знам, но съм също толкова невеж като тези двамата — махна към Хату и Бодай — за много неща!

Хату пристъпи колебливо, готов да застане между Натан и Руфио.

— Чакайте! — Вдигна ръце в успокоителен жест. — Какво правим ние тук?

Руфио кимна и се овладя.

— Онова нещо в ямата… то е агент на Пустошта. То е единственото и най-могъщо същество на Пустошта.

— Пустошта? — повтори Хату и погледна питащо Натан.

Натан преглътна гнева си и каза:

— Преди това! — Махна с ръка в широка дъга. — Преди всичко, преди тази вселена… преди другите вселени, преди всичко! Е това… — Потръпна, сякаш поразен от внезапна болка. — Трябва да си спомня! — извика все едно се обръща към някой невидим.

Хату виждаше, че се мъчи да надмогне нарастващото си безсилие и гнева си.

Натан отново потръпна болезнено, а след това въздъхна като че ли с облекчение и промълви тихо:

— Благодаря ти.

Отново сякаш говореше на някой или на нещо невидимо.

Хату прибегна към силата си, за да види дали в стаята не се е появило някое друго същество, но не усети нищо.

— Преди началото — заговори Натан с по-спокоен тон. — Всичко, всяко нещо, е съществувало в един… съвършен миг. — Наведе се и почука по масата. — Материя, енергия, време, всичко обвързано в една… топка, да кажем. Нещо се е случило — продължи той. — В един внезапен момент всичко се е променило. Времето се е разгърнало, разпростряло се е, за да стане това, което преживяваме. Масивни изригвания на енергия също така, с оформяща се материя, прах, след това гравитацията ги превръща в скали, планети и звезди, въздух и вода, всичко материално. Никой не знае колко дълго. Милиарди години или повече. Звезди се раждат и умират, живот се поражда и изчезва. Най-доброто обяснение, до което някой може да стигне, е чисто предположение. Боя се, че може никога да не го научим — или може би сме неспособни да разберем как би могло да се случи това. Представете си две фундаментални сили, първични стихии да кажем, в хармонично равновесие в онзи единствен момент, онзи съвършен миг… И изведнъж той вече не е съвършен, извън равновесие е, и всичко се разпилява.

Хату, Руфио и Бодай мълчаха и го гледаха.

— Една от силите раздира онзи съвършен миг. Ще я нарека хаотичната сила, настояването за промяна, еволюция, несигурност.

— Другата сила е върховната задоволеност — продължи той. — Мисля за нея като за подредената сила и сега тя се стреми да върне всичко до онзи съвършен миг. Не мога да претендирам за знание, но ми се струва уместно да се каже, че подредената сила е разочарована и ядосана.

Хату промълви:

— Искаш да кажеш, че онова нещо в ямата е агент на фундаментална стихия, която иска да върне всичко до… един миг на блаженство?

По бузата на Натан потече сълза.

— Да, точно това е.

— Съществото в ямата е Господар на ужаса — каза Руфио. — Има силата да погълне целия живот на тази планета и да унищожи всичко до най-малките прашинки, и да се разпростре оттук и след време да унищожи… всичко.

Хату се помъчи да осъзнае това. Усети се, че трепери.

— Но защо е тук? — попита.

— Това, приятелю, е чудесен въпрос — каза Руфио. — Въпрос, на който нямам отговор. Защото до този момент мислех, че знам със сигурност, че това нещо е заклещено някъде другаде във вечна битка с друго същество, което е далече извън въображението ти.

— И какво правим? — попита Натан.

— Аз се връщам, колкото е възможно по-бързо — каза Руфио.

— Трябва ли ти кълбото?

— Не. След като вече съм тук, мога да се върна без това проклето устройство. Ако случайно се озова вътре в планина, защитната обвивка няма да ми свърши работа. — Той си пое дъх. — Това устройство не е съвсем точно и понякога не улучва целта. А от защитната обвивка се замайвам.

— И какво иска този Господар на ужаса? — попита Хату.

— Всичко, което обичаме, е изложено на риск — отвърна Руфио, — защото всичко, което съществува, е изложено на риск. Има едни хора, с които трябва да говоря, и неща, които трябва да науча. Ти се погрижи за битката и за жена си, защото макар и да е важно за теб, то е дреболия в сравнение със същинския риск.

Хату усети, че детинското му раздразнение от това, че не схваща, се връща, и гневът му се надигна.

— Не разбирам! Какво означава всичко това?

Бодай сложи успокоително ръка на рамото му, а Руфио се обърна и погледна Хату в очите.

— Вселената е невъобразимо сложна. Това, което наричаме Пустошта, е… пространството между всички онези частици, които наричаш „стихии“. Пустошта е… онова напълно празно сиво нищо, съвършен баланс между чисто бяло и абсолютна чернота. Ужасите са единствените и най-ефикасни същества на Пустошта. Нещото, което дреме в онази яма, може, в пълната си мощ, да погълне звезда. Ще трябва да отида да поговоря с хора, които знаят за това повече от мен. — Погледна Натан и каза: — Съжалявам. Не знам какво си преживял, какво си забравил. Моля те за прошка.

Натан кимна.

Руфио затвори очи, раздвижи леко ръце и до него се появи висок овал. Беше искрящо сребрист и се полюшваше като изворна вода — и той пристъпи и влезе в него. След секунда изчезна, чу се само смътен звук от нахлулия въздух там, където беше стоял.

— Къде отиде той? — попита Хату.

— Да доведе помощ — отвърна Натан.

Деклан замахна с меча си и посече мъжа срещу себе си в рамото. Швирна кръв, костта се оголи и мъжът изрева от болка и рухна.

Силите на Дейлон се бяха сражавали до самите порти на двореца на лордовете на Прайдове. Голямата дървена порта беше стояла отворена толкова дълго, че беше огънала и изкривила пантите, тъй че не можеше да се затвори напълно.

На хората на Деклан се бе наложило още веднъж да разчистят пътя за кралската конница и кървавата битка почти от час беше в критична фаза.

Всеки път, щом мъжете на Деклан си пробиеха пътя до малкия отвор, защитниците натискаха срещу тях, за да не могат нападателите да отворят портата по-широко. Деклан, Сиксто и най-опитните войници от ротата се редуваха колкото може по-често и отдъхваха за по няколко минути.

Нападателите печелеха предимство за минута-две и портата се открехваше с по няколко пръста, но на всяка спечелена педя защитниците си връщаха половин. Все пак направените от Деклан, Едвалт и другите ковачи мечове бяха страховити оръжия, сечаха броня и даваха възможност на нападателите да напредват стъпка по стъпка.

Най-сетне портата се измести и с шумно скърцане на дърво в камъка дясното крило бе избутано назад и нападателите нахлуха вътре.

Имаше шепа азанти и от начина, по който се биеха, личеше, че са най-верните фанатици. С тях имаше и много мъже, облечени в пищни дрехи — приличаха по-скоро на церемониални стражи, отколкото на истински войници.

След цял час бой при портата битката в огромния двор приключи за минути. Много от мъжете с халати и декоративна броня хвърлиха оръжията си и се замолиха за пощада.

— Взимай пленници! — извика Деклан, но знаеше, че предаващите се ще имат късмет само ако хората му чуят заповедта.

Излязоха на голям площад, който служеше за вход към огромния дворцов комплекс.

Деклан нареди на хората си да се развърнат и скоро отвън не останаха бранители.

Входът към дворцовия комплекс беше огромна дървена порта. Беше затворена и със сигурност залостена.

Дейлон излезе на площада и слезе от коня си. Погледна назад през рамо и извика:

— Разкарайте конете!

Един на всеки трима ездачи щеше да слезе и да отведе своя кон и още два, тъй че по двама от всеки трима можеше да се бие.

Дейлон беше останал без дъх и възрастта му личеше. Когато смъкна шлема си, се видя, че сивата му коса е полепнала по черепа, очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове отдолу, бузите му бяха зачервени.

— Добре ли сте? — попита Деклан.

— Ще съм, когато приключим с това. — Дейлон погледна нагоре към слънцето, което се вдигаше все по-високо. Денят ставаше все по-горещ.

— Вода! — викна кралят и един от мъжете притича с мях вода. Дейлон пи дълго, после подаде меха на Деклан.

Деклан пи и даде меха на Сиксто. Той изпи останалото и хвърли меха настрани.

Дейлон махна на ротата си да го последва и тръгна към портата. Деклан огледа десетките прозорци и терасите, продължаващи шест етажа нагоре.

— От стрелци ли се боиш? — попита го кралят.

— Имат поне няколко — отвърна Деклан. — Но и един стига.

— Вярно — съгласи се Дейлон. — Къде са те?

— Нямат армия — каза Деклан. — Не разбирате ли? — Повтори догадката, която бе споделил със Сиксто, и завърши с: — Те са тъмничари, а азантите са полицаи, шерифи, бирници, шпиони, но не и войници. — Пое си дъх и добави: — Може да са професионални убийци, но в редовен бой са безполезни. Как ги нарече Хава? Криминални лордове?

Дейлон сякаш се обърка за миг, но след това очите му светнаха.

— Разбира се! — За първи път от началото на тази кампания кралят на Маркензас изглеждаше почти щастлив. — Влизането е проблемът. — Огледа зданието пред тях. — Този… зайчарник е пет пъти по-голям от замъка ми, но дотук не съм видял нищо, което да наподобява отбранително укрепление. Освен ако не се натъкнем на капани и чакащи ни отделения войници, проблемът е само да си пробием пътя до мястото, където са се барикадирали тези лордове на Прайдове, да влезем и да ги избием. Направим ли го, всичко би трябвало да приключи.

Погледна отново към небето и видя, че все още е доста преди пладне.

Сиксто посочи тежките крила на портата пред тях, дванайсет стъпки на височина, ако не и повече, всяко по десет стъпки широко — бяха от старо дърво, сигурно твърдо като стомана — и каза:

— Надявам сте да сте прав, кралю. Но първо трябва да влезем!