Господар на стихии

26. Възмездие, триумф и терор

— Помниш ли когато помислихме, че това ще е лесно? — попита Сиксто задъхан, от лицето му капеше пот. В края на една градинска тераса ги очакваха петима едри мъже с огромни брадви в ръце.

— На три! — извика Деклан, след което отброи гръмко: — Едно, две, три!

Деклан и Сиксто атакуваха. Деклан знаеше, че още десетина мъже ще нахлуят през вратата след тях, докато връхлитаха срещу петимата с брадвите.

Хората на Деклан се опитаха да прегазят защитниците и двама паднаха от ударите на грамадните брадви. Деклан се сниши под едно от огромните остриета и заби меча си в хълбока на мъжа срещу себе си.

Петимата защитници паднаха.

Деклан се изправи и осъзна, че е наранил крака си, но беше по-скоро като натъртен мускул, не сериозно нараняване.

Сиксто се появи до него.

— Добре ли си?

— Прецаках един мускул — отвърна Деклан. — Нищо сериозно, ще се оправя.

Сиксто погледна мъртвия с брадвата на пода и каза:

— Това не е сериозна броня.

Мъртвите носеха кожени ризници с пищна украса на раменете, подобаващи им широки богато украсени кожени колани и набедрени препаски. Краката им обаче бяха голи, ако не се брояха сандалите с кръстосани връзки. Бяха едри мъже с внушителни мускули, които щяха да изглеждат импозантно като почетна стража, но бяха изключително лошо снаряжени за реалностите на боя.

— Това е церемониално облекло — каза Сиксто. — Нищо, което би носил воин в битка.

Деклан кимна.

— Да.

— Но пък брадвите им са адски големи — добави Сиксто.

— Мисля, че колкото по-високо се качваме, толкова по-лошо ще става — каза Деклан.

Сиксто кимна.

След час Деклан огледа помещението, в което току-що беше нахлул, и видя десетина мъже само по черни панталони, други с туники, чиито отличителни знаци бяха отпрани. Обърна се към Сиксто и попита:

— Колко азанти са минали дотук на наша страна?

— Нямам точната бройка, но много.

— Преди да атакуваме нагоре, да видим какво ни чака на следващото ниво.

Беше отнело часове, докато прочистят първия етаж, и умората им се дължеше най-вече на избиването на врати без никаква представа какво има зад тях. Стрелците се бяха оказали сравнително лесни за справяне и Деклан загуби само няколко души, докато прочистят терасата над приземния етаж с изглед към вътрешния двор. След първия им залп стрели бойците му с мечове набързо приключиха с тях. След това обаче часовете се заточиха сякаш до безкрай.

Повечето помещения се оказаха празни, но в някои имаше достатъчно азанти, готови да умрат за лордовете си, за да избухне бой и да ги забави. Дейлон беше казал да се срещнат „някъде по средата“, но все още не бяха намерили кралския отряд, а слънцето вече се спускаше на запад.

Щом Сиксто забърза към азантите, минали на тяхна страна, Деклан седна и даде знак с ръка, че е време да отдъхнат.

Сиксто се върна и каза:

— Не знам дали разбирам всичко, което чух от азантите, но мисля да не опитваме да прочистваме етажите нагоре, а просто да прехвърлим следващото крило стъпала и да продължим, докато стигнем най-горния етаж. Там ще намерим лордовете на Прайдове.

Деклан помисли малко.

— Значи, не прочистваме етажите нагоре, а се изкачваме колкото може по-високо и колкото може по-бързо.

— А кралят? — попита Сиксто.

— Нямам представа къде е, нито срещу какво е изправен — отвърна Деклан.

Помълча пак, погледна през прозорците към площада и каза:

— Стъмва се, а сме пробили едва до този край на третия етаж. — Загледа се над Сиксто, сякаш можеше да види нещо в далечината. — Давай да стигнем до горе. Не вярвам да ни ударят отзад.

— Май това е шаблонът — каза Сиксто. — Крият се, докато ги намерим.

— Значи, пренебрегваме етажите нагоре, докато не стигнем до сериозна съпротива — каза Деклан. — Предай на хората. — Видя Били Джей и му махна да дойде при тях. — Искам да се върнеш един етаж надолу, после по някой коридор до задната част на сградата и да намериш краля. Предай му, че отрядът ни е спрял да прочиства всеки етаж поред. Разбра ли?

— Не прочистваме повече етажи — повтори Били Джей.

— Кажи му, че отиваме най-горе, където са лордовете на Прайдове, и че ще ни намери там.

— Отивате най-горе, където са лордовете на Прайдове — повтори Били Джей.

— Вземи едно отделение в случай че се натъкнеш на неприятност. Хайде, върви да намериш краля!

Били забърза, а Деклан погледна Сиксто.

— Бием се от призори, а сме стигнали едва до третия етаж?

— Има много стаи тук, приятелю. — Сиксто издиша дълго, което си беше почти уморена въздишка, а след това се усмихна и добави кисело: — И имаме да минем само може би още девет или десет етажа, нали?

Деклан си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Ако исках да живея тук, нямаше да нанеса толкова щети.

Сиксто се засмя. Отново раздвоиха силите си и всеки поведе своята група към следващото стълбище. Стълбите се извиваха по средата между етажите, с квадратна площадка по средата, тъй че всяко ниво беше по-малко от по-долното, малко като торта на пластове, каквато Деклан беше видял веднъж на едно празненство като млад, докато пътуваше с Едвалт.

Когато стигна до следващия етаж, спря и видя, че Сиксто се показа от другата страна. Махна му и продължи по следващото крило.

Най-сетне стигнаха до най-горния етаж.

Наемниците спряха зяпнали и онемели. Помещението бе гигантско, с лъскав мраморен под. За миг Деклан беше поразен от работата, нужна за да се построи с толкова много камък толкова високо, както и от армията работници, нужни за да изпълнят такава задача. Цялата стена срещу града беше с прозорци, с най-чистото стъкло, каквото бе виждал, без най-малкия намек за изкривяване или шупли.

На дневна светлина гледката сигурно бе възхитителна, помисли той, щом се загледа над града, потънал в мрак — уплашените граждани стояха скрити по домовете си.

Отсрещната стена беше също толкова впечатляваща, с голяма двукрила врата в центъра, висока дванайсет стъпки. Цялата стена беше облицована с резбовано дърво, величествен барелеф, изобразяващ невероятни същества, вкопчени в битка с мъже в тежка броня.

— Направете път за краля! — чу се вик зад тях и от стълбището зад Деклан нахлуха мъже.

Дейлон изкачи последните няколко стъпала и попита:

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Деклан. — Но ако лордовете на Прайдове са някъде тук, ще са зад онази голяма двукрила врата ей там.

— Ако не са, ще започнем да избиваме всички врати надолу.

Появиха се войници в кралски униформи, носеха мехове с вода.

— На всеки етаж в дъното има кухни — каза Дейлон. — Помислих, че хората ти може да са ожаднели.

— Да, жадни сме.

Деклан взе мях от един войник и пи от него. Върна го на войника и останалите тръгнаха да дават вода на наемниците.

Дейлон и Деклан се приближиха до резбованото пано с воините в чудата пищна броня, сражаващи се със същества, със странни пропорции, с ръбати тела, тънки ръце и кръгли глави с облещени очи.

Близо до големите врати в центъра фреската изобразяваше фантастични създания, надвиващи човешки същества. Огромни чудовищни създания явно поглъщаха мъртви човешки тела, докато други човешки фигури бяха паднали на колене пред тях като в молитва.

— Какво каза Хава за онази легенда за Тъмните господари? — попита Дейлон.

— Не помня всичко, но явно хиляди хора са им били принасяни в жертва, а лордовете на Прайдове са се издигнали, за да избират кой да бъде пратен на смърт и кой — пощаден. След това по някаква причина Тъмните господари… изчезнали. А населението нараствало, докато не се наложило лордовете на Прайдове да ги насъскват едни срещу други, за да смаляват броя им. Нещо такова.

— Ако този релеф е по някакъв начин исторически, то тези Тъмни господари не са били човешки същества — каза кралят.

— Може би тези фрески просто показват чудовища от легендите? — предположи Деклан.

— И ние имаме чудовища в нашите приказки, откакто са съществували разказвачи на приказки. Същества, духове, разни неща, които дебнат в горите или плуват под водите. Не може всичко да е измислено — каза Дейлон.

Войниците отдъхнаха няколко минути, а след това пристигнаха екипите, понесли тараните от тила на кралските сили.

Кралят посочи тежките дървени врати и каза:

— Разбийте ги.

Срещу всяко крило поставиха таран и мъжете застанаха в очакване. Окажеше ли се дълъг процес, първите екипи щяха да отдъхват и да ги заменят други.

По сигнал на Дейлон ритмичното блъскане започна.

Хату и Бодай закусваха с Руфио и Заакара. Храната все още беше проста, но ставаше по-изобилна и разнообразна, след като населението около Светилището, на заобикалящите го острови, беше нараснало. Бодай едва не изпадна в екстаз от това, че се е появил майстор на наденички, и една дълга пикантна наденичка бе добавена към избора му от овесена каша, варени яйца и плод. Предложи и от кафето си на гостите.

Заакара го отказа пренебрежително, но Руфио си взе. След като отпи, каза одобрително:

— У дома пускам и щипка захар, но това е добро. Интересен сорт.

— Захар ли? — учуди се Бодай. — Никога не съм и помислял да му слагам захар.

— Някой друг път — предложи Хатушали. — Гостите ни едва ли са пътували през вселената, за да пробват напитки на закуска. — В тона му се долавяше раздразнение, загриженост и нотка страх след строгото мъмрене, което бе получил от Натан. — Някой виждал ли е Натан?

Руфио поклати глава, а Заакара каза:

— Ще се появи, когато потрябва. Винаги го прави.

— Значи го познавате от дълго време? — попита Бодай.

Руфио и Заакара се спогледаха, след това Руфио отвърна:

— Би могло да се каже. — Отпусна се назад, сякаш обмисляше какво още да каже. — Нямам представа какво ви е казал той и бих искал да проявя уважение към личния му избор в това, което споделя. — Погледна Заакара, който кимна късо.

— Натан не е като нас — заговори Руфио. — В смисъл, изглежда като нас, но е… — Сви рамене и отново погледна Заакара.

— Той е демон — каза Заакара.

Лицето на Бодай изразяваше пълно неверие. Хату седеше зяпнал.

Най-сетне Хатушали промълви:

— Демон? Не може да говориш сериозно.

— Били сте достатъчно дълго с него, за да знаете, че той не мисли лошото на никого тук — каза Заакара. — И „демон“ може би не е съвсем точно. — Наведе се над масата и избута блюдото си настрана. — Ти — посочи Хату — си видял вселената по начини, които никой друг от тези, които познавам, не може дори да си въобрази. Тези „стихии“, както ги наричаш, тези енергийни възли, са фундаменталното вещество на всичко. Това е критично важно, тъй като Натан нямаше да те е открил, ако някоя по-висша сила не беше доловила способностите ти.

— По-висша сила? — каза Хату. — Като богове?

— Сложно е — почна Руфио и замълча. — Винаги е сложно — поправи се той. — Сравни това, което ти виждаш, което си научил, с това, което знаят обикновените хора. Те са в неведение за неща, които ти можеш да разбереш с лекота, не могат дори да си представят нещата, които ти можеш да направиш. — Замълча отново. — Познавах само една друга личност, която можеше просто да призове сила и да я приложи без сложно заклинание или устройство, и той… ни напусна. — Изглеждаше натъжен, но продължи: — Битката с Господаря на ужаса и други агенти на Пустошта промени моя свят.

— Магията, или това, за което ти мислиш като за силите на стихиите, беше развихрена в невъобразим мащаб. Мащаб, при който рухваха планини и реки променяха руслото си. Изникнаха напълно нови видове животни и растения и половината магьосници и жреци с магически сили, замесени в битката, умряха или полудяха. — Руфио се отпусна и преглътна с усилие. — Беше много отдавна, но го помня все едно беше вчера.

Хату виждаше, че Руфио е покъртен от спомена. Погледна Заакара и попита:

— А ти?

— Аз дори не съм бил роден — отвърна той.

Очите на Хату се разшириха, а Бодай попита:

— Колко отдавна беше това?

— Повече от столетие — каза Руфио.

— Как е възможно това? — попита Бодай. — Не изглеждате…

Руфио го прекъсна:

— Това е тема за друг път. — И погледна Хату.

След това двамата със Заакара станаха.

— Време е, и допускам, че Натан ще ни чака в библиотеката.

Отнесоха празните си блюда на момчетата в кухнята и тръгнаха към библиотеката.

Натан беше там.

Тараните биеха непрекъснато по вратите и те започнаха да се цепят. От начина, по който се огъваха, Деклан прецени, че от другата страна няма дебел и тежък лост, а най-вероятно само ключалка или резе.

— Да ударим ли пантите с брадва? — попита Дейлон.

Деклан не отговори, а погледна към оръжейника Колин, който стоеше вдясно от краля.

— Едва ли ще се наложи, ваше величество, освен ако пантите се изкривят и вратите ни преградят пътя. Резето трябва да изскочи…

Вратите внезапно се люшнаха и се разтвориха.

— … сега — довърши Колин.

От вратата изригнаха фанатици азанти и боят закипя. Както го бяха изпитали преди хората на Деклан, тези мъже бяха готови да умрат, вместо да се предадат, но не бяха добре обучени за бой и падаха като покосени. Мечовете от кралска стомана трошаха азантските оръжия и сечаха ръце и крака. За малкото азанти, които носеха броня, тя се оказа безполезна. Касапницата продължи по-малко от десет минути, след това напред излезе величествен на вид мъж с декоративна броня, обшита със злато, последван от други четирима със също толкова пищна броня.

Мъжът беше огромен, с поне една педя по-висок от Колин. Беше широкоплещест, тесен в кръста, импозантен мъж при всякакви обстоятелства, но и сега, застанал буквално сам срещу цяла армия, изглеждаше страховито. Беше тъмнокож и гневният му поглед излъчваше чиста омраза. Златната обшивка на бронята му отрази светлината на огромния канделабър, надвиснал от тавана.

Деклан погледна азантите наблизо, видя, че са ужасени, и каза на Дейлон:

— Мисля, че намерихме лордовете на Прайдове.

— Този грамаден скот е мой — заяви Дейлон и нападна.

Мъжете се поколебаха, виждайки, че кралят им връхлита срещу лордовете на Прайдове, без да е дадена заповед. Деклан се озова зад брат си и пое най-близкия лорд на Прайд, по-стар мъж, чиято броня бе инкрустирана с оникс. Когато и други мъже тръгнаха напред, Колин извика:

— Спрете! Имам заповед. Никой не тръгва преди аз да кажа.

Деклан осъзна — Дейлон сигурно му беше казал, че когато намерят лордовете на Прайдове, сам ще нанесе отмъщението си. Избегна забиването на стария лорд на Прайд и с лекота посече гърлото му.

След това се обърна и видя, че брат му се нуждае от помощ. Други двама лордове се опитваха да се намесят в полза на първия и настъпваха към Дейлон от лявата му страна. Деклан ги прихвана лесно и тримата закръжиха зад внушителния лорд на Прайд с обшитата със злато броня.

Тези мъже бяха по-млади, единият с релеф на тигър на гръдната броня, а другият с орел. Двамата се оказаха предизвикателство, въпреки че не бяха особено опитни. Деклан знаеше, че дали ще те убие опитен воин или случаен щастлив удар от новак, и в двата случая си мъртъв.

Парираше, като се мъчеше да държи под око Дейлон, който се държеше срещу по-едрия мъж въпреки напредналите си години. Парираше опитно, докато едрият мъж махаше слепешката. Ударите бяха убийствени, но кралят ги отбягваше ловко. Освен ако някой не се намесеше, беше въпрос само на време, тоест кой от двамата ще се умори по-бързо.

Лордът на Прайда Орел се откри и Деклан хлъзна меча си между две плочки на бронята му и го прониза в хълбока. Очите на врага му се изцъклиха и той понечи да изкрещи, но от устата му потече кръв и той рухна по очи.

Деклан издърпа рязко меча си и приключи набързо с втория лорд на Прайд, Тигъра. Погледна през рамо към схватката на краля и видя петия лорд на Прайд, с някаква друга котка на бронята. Стоеше на място разколебан. Видя го, че се обръща, хвърли оръжието си и вдигна ръце в знак, че се предава.

Деклан пристъпи към него спокойно, след това вдигна меча си и го заби в гърлото му.

— Това е за моята Гвен — каза той, щом очите на мъжа се подбелиха и лордът на Прайда Ягуар издъхна.

Деклан заобиколи краля и противника му. Реши, че огромният мъж трябва да е лордът на Златния прайд. Каза високо:

— Всички други са мъртви.

Останал почти без дъх, Дейлон се опита да отскочи и залитна. Докато падаше на гръб, едва избегна убийствения удар, който сигурно щеше да го обезглави. Огромният лорд на Златния прайд вдигна меча си, за да приключи битката, но като нападаща котка Деклан направи две стъпки напред и натика меча си в подмишницата му.

Докато кралят се вдигаше на крака с помощта на Колин, Тарквен, лордът на Златния прайд, се олюля. Лявото му коляно поддаде и той падна на една страна на мраморния под.

Простена и понечи да се надигне, но Дейлон направи крачка напред и с мощен замах му отсече главата.

Залата изригна във възторжени викове. Битката най-сетне беше свършила.

Деклан пристъпи до брат си и му помогна да се задържи на крака.

— Ранен ли си?

— Само гордостта ми — отвърна Дейлон. Направи една крачка и изохка. — Възможно е да съм си пукнал костта на бедрото.

Двамата стояха един до друг, Деклан с ръка около раменете на Дейлон, и се гледаха в очите. Най-сетне Дейлон каза:

— Е, можем да започнем да мислим за бъдещето.

— Можете ли да ходите, ваше величество? — попита Колин.

— Ако не, ще ме носиш — отвърна Дейлон и направи още една крачка. — Нищо счупено. Само адски натъртено.

Дейлон, последван от Деклан, Колин, Сиксто и останалите, подмина мъртвите лордове на Прайдове. Влязоха в голяма кръгла зала с кръгъл подиум в средата, на който имаше пет пищно украсени стола или тронове, а в краката им имаше възглавнички и писалищни маси.

Глас от дъното на залата заговори:

— Това е Камерата, където Лордовете на Прайдове издаваха едикти.

Говорещият пристъпи напред. Държеше дълъг жезъл.

— Говориш нашия език — каза кралят.

Мъжът се поклони.

— Аз съм Тоачипе, Пазителят на часовете. Учил съм много години и знам „езика на пътника“, както го наричаме ние.

Дейлон кимна: мъжът говореше общия търговски език на Петте кралства. „Вече едно кралство“, помисли си той с горчивина.

— Какво е Камерата? — попита Деклан.

— Просто е. Кръгло здание или зала.

— Тук управляваха лордовете на Прайдове, значи — каза Дейлон.

— Не съвсем. Тук лордовете на Прайдове решаваха с гласуване спорове между владетелите на петте най-могъщи Прайда.

— Колко още лордове на Прайдове има? Къде да ги намерим? — попита строго Дейлон. — Аз съм кралят на Маркензас и съм решен да въздам възмездие на всички тях!

Тоачипе махна към другия край на залата и от сенките излезе друг мъж.

— Това е Нестор, Първият говорител, който е единственият не от Прайд, допускан в тази зала.

— Ти как влезе тогава? — попита Сиксто, зарязал за миг протокола. След това се обърна към Дейлон и каза: — Извинете, ваше величество.

Дейлон махна пренебрежително на извинението.

Тоачипе им показа церемониалния жезъл, който носеше.

— Стражата зад подиума нямаше много време за спорове, след като големите врати бяха разбити. Нестор може да ви каже повече за Прайдовете от всеки друг, но ще трябва да му превеждам. Но да отговоря на въпросите ви. Има десетки Прайдове, включително петте най-големи, чиито лордове вие вече убихте. Без водачи те ще се разпаднат. Колкото до другите, вече се разнася вестта, че лордовете на Прайдове падат, и народите ще се вдигнат срещу тях. Без страха от Тъмните господари армиите ще се надигнат срещу всяка сила на азантите, която се опита да ги удържи. Властта на Прайдовете свърши.

— Добре — каза Дейлон. — А това място? — Посочи с широк жест огромния дворцов комплекс. — Трябва ли да го оставим, или да го изгорим до основи?

Двамата мъже се спогледаха, Тоачипе заговори на Нестор и той бързо му отговори.

— Изгорете го — каза Тоачипе.

— Колин — каза кралят.

— Ваше величество?

— Остави хората да отдъхнат малко, след това ги водиш под строй към кейовете. Никакви изнасилвания, плячкосване или убийства. Всеки, който притесни местните, ще бъде обесен. Тези хора са страдали много дълго време.

— Слушам, ваше величество.

— Ако мъжете ни се натъкнат на спотайващи се наоколо лордове на Прайдове, никакви пленници.

Колин кимна.

Дейлон продължи:

— Последният взвод, който напусне, да запали огньове по пътя си. Когато прочиствахме онези стаи долу, видях, че много места са пълни със суха трева за разпалка. Десетина на всеки етаж, от дъното до фасадата, би трябвало да свършат работа.

Дейлон седна на една от възглавничките, направени за писарите, и се обърна към Тоачипе.

— Докато чакам, можеш ли да ми кажеш нещо повече за тези Тъмни господари?

Пазителят на часовете каза нещо на Нестор, а той кимна и заговори. Тоачипе превеждаше.

— Някога, когато небето било раздрано, през процепа се излял мрак. Зло войнство, което било на Мрака. И започнали голяма битка с хората.

Деклан и другите се настаниха да послушат разказа.

Хату пренесе със себе си другите двама в ума си. Зареяха се над образа на ямата в селото и Заакара попита:

— Как да видя това, което трябва да видя?

— Кажи ми какво е то — отвърна Хату.

— Съществуват нишки на… време? — Хату долови несигурност. — Когато баща ми и Руфио се върнали в школата ни, други магьосници от целия ни свят участвали в прогонването на Господаря на ужаса от нашето селение. Силите били невъобразими, но както аз го разбирам, финалният удар е спрял… времето?

— Натан, ти какво знаеш? — попита Руфио.

— В момента, в който разломът към Пустошта беше запушен, един велик воин, равен почти на Господаря на ужаса, се беше вкопчил в двубой с него, а след това целият свят се промени. Ужасите са от Пустошта, тъй че за тях времето е просто сега, както винаги е било и винаги ще бъде, тъй че Пустошта и Ужасите все още съществуват, но навсякъде, не на едно-единствено място.

Хату размисли над това, след което разшири сетивата си, за да достигнат по-близо до неподвижния Господар на ужаса в ямата, и каза:

— Показах на Бодай нещо, което научих за нишките на времето.

— Какво направи? — попита Натан.

— Номер, с който накарах времето да спре за миг, докато аз все още можех да се придвижвам през мига.

В ума си чу как Заакара и Руфио ахнаха.

— Да накараш времето да спре! — каза Заакара. — Възможно ли е това?

Руфио отвърна:

— Мисля, че с Хатушали всичко е възможно. Той носи магията на цял свят в себе си.

— Можем да обсъдим това по-късно — каза Натан. — Какво виждаш тук, Хату?

Хату помълча малко, сякаш го обмисляше, след което отвърна:

— Това е, което търсите, според мен.

За миг около Господаря на ужаса се появиха линии на сила, усукани и заплетени около него като паяжина или мрежа.

— Това е странно — каза Хату.

— Кое? — попита Натан.

— Това са линии на времето, като тези, които спрях за миг, но за разлика от всяка друга енергийна линия, на която съм се натъквал, те са… мъртви.

— Мъртви ли? — попита Руфио.

— Не, това е погрешно. Неподвижни са. Всички линии на енергия между стихиите са живи, пулсиращи с уникален ритъм и цвят, или поне аз така ги виждам, но тези… все едно че, изчакват.

— Какво изчакват? — попита Руфио.

Хату се поколеба, после каза:

— Само предполагам, но от това, което съм видял, може би тази мрежа на времето всеки момент ще се раздвижи отново.

— Точно от това се боях — каза Руфио. — Опитва се да се събуди.

— Не знаем това — каза Заакара.

— Мисля, че мога да направя нещо — каза Хату.

— Какво? — попита Руфио.

— Един момент. — Хатушали настрои съзнанието си до най-точната перспектива, каквато бе опитвал досега. Изостри новооткритото си възприятие за време и съвсем леко подходи към най-близката нишка, доближи се толкова, колкото можеше в ума си, като си представи как дланта му надвисва над нея, без да я докосне. Усети надигащо се присъствие, срещу което трябваше да се защити, тъмна… празнота. Беше самата въплътена Пустош. През целия си живот не се беше натъквал на нещо, което просто да е толкова празно. Самото доближаване до тази пародия на същество беше смразяващо и той се задържа с усилие — всяка фибра на естеството му настояваше да избяга. Огледа нишките и се съсредоточи върху това, което видя като бавно пробуждане.

След като оглежда дълго напрежението в тези нишки, Хату промълви:

— Мога да направя нещо.

— Какво? — попитаха всички.

— Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е, че тези нишки на време искат да се пробудят. Вероятно бих могъл да ги успокоя и да ги приспя отново. Може би ще е по-добре да ме оставите и да се настаните удобно. Защото ще е дълго.

Първо Натан, а след него Руфио и Заакара се озоваха отново в библиотеката и пуснаха раменете си. Хату остана сам, с протегнати напред ръце.

— Добре ли е да бъде оставен така? — попита Заакара, загледан в неподвижната му фигура.

— Ще се оправи — каза Бодай. — Макар че не знам аз дали ще се оправя.

Насядаха и Заакара въздъхна.

— Аз също.

Нестор беше довършил разказа си и Дейлон каза:

— Щях да помисля, че е измислица, ако не бях видял това място и онези фрески. — Стана и повика Колин, който стоеше до вратата към Камерата, даваше нареждания и изслушваше доклади.

— Ваше величество! — отзова се едрият войник и влезе.

— Корабите готови ли са за товарене?

— Да, ваше величество.

— Хората?

— Първите роти би трябвало вече да пристигат на кейовете. — Колин погледна Деклан. — С повечето от твоите момчета.

— Тогава да се махаме оттук — каза Дейлон и се обърна към Деклан. — Плавай с мен. Имам да обсъдя с теб още неща.

Деклан кимна и каза на Сиксто.

— Ти командваш, капитане.

Сиксто се засмя.

— Казах ти, не съм скроен за началник.

Очите на Деклан се напълниха със сълзи.

— Много се подценяваш, приятелю. — Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. — Ще поговорим повече за това, когато се върнем у дома.

С внезапен порив Сиксто го прегърна.

— Докато съм жив, аз съм твой човек.

Обърна се и забърза навън, за да поеме командването на наемниците.

Деклан застана до брат си и зачака. Дълбоко вътре все още го болеше за Гвен, но искрено се надяваше Дейлон да е прав и че времето ще изцери тази рана.

Хату се раздвижи и каза:

— Трябва да седна.

Руфио стана от стола си и Хатушали се отпусна тежко, явно изтощен.

— Какво направи? — попита Заакара.

— Не знам как най-добре да го обясня, но казах на обвивката над Господаря на ужаса да спи и да чака.

— Какво да чака? — попита Натан.

— Думите са трудни и мисля, че вие тримата — посочи Натан, Руфио и Заакара — знаете какво имам предвид. Какъв е звукът на червеното? Колко ярък е шумът на вятъра в дърветата? Какво е усещането за лунната светлина?

И тримата кимнаха.

— Енергията на времето е неподвижна. Онова е нещо, което никога не съм виждал. Всички линии между стихиите… се движат. — Той си пое дъх. — Времевите линии искат да се движат, вибрират. Всички други времеви линии, които не задържат Господаря на ужасите, се движат. — Сви рамене. — Не мога да го обясня по-добре. Може би, ако знаех повече…

— Трябва да поговорим за това — каза Руфио.

— По-късно — отвърна Хату. — Жена ми е на ръба на битка и искам да видя как е тя.

Натан беше на ръба да възрази, но премисли и си замълча.

Изведнъж Хату се усети, че гледа отгоре към Хава, и видя, че кралската армия се връща и че войниците вървят небрежно, без никаква следа от напрежение. Понечи да се опита да ѝ заговори, но Натан внезапно се появи в ума му.

— Недей!

Хату отвори очи и видя, че Натан стои зад него, стискаше го за раменете.

— Може да я убиеш — каза той.

— Откъде знаеш?

— Защото ти липсва наистина много и защото си още много млад. — Натан се отдръпна. — Тези мъже са много по-опитни от теб и въпреки това нямат нищо, което да се сравни с твоята сила.

— Трябва да разберем как действа силата тук — каза Руфио. — Връзката към стихиите, как твоята родословна линия е ключ към силата ти и какво става с другите елементални стихии?

— Какви елементални стихии? — попита Хату.

Натан погледна Бодай и каза:

— Толкова много му се подаде, че част от него ще е забравено.

— Водна магия! — каза внезапно Хату.

— Какво? — попита Руфио.

— Трябва да уредя един дълг.

Хату затвори очи и за секунди се озова в подводното обиталище на Сестрите на Дълбините. Беше тъмно без фосфоресцентното сияние, което го огряваше последния път, когато Хату беше там. Във водата плуваха няколко безжизнени тела с лицата надолу, същества полухора, полуриби, създадени от Сестрите на Дълбините с тъмната им магия. Двете най-стари жени, Хадона и Мада, седяха в тъмното, вкопчени една в друга, а по-младата, Сабина, лежеше наблизо на скалите, мъртвите ѝ очи бяха взрени нагоре.

За миг Хату беше силно изкусен да направи нещо, за да ги накаже, но Натан се намеси отново.

— Действаш ли, би могъл да застрашиш онези, които обичаш. Но последната троха водна магия угасва. Те ще умрат до няколко часа.

— Скоро?

— Много скоро. След тяхната кончина ти ще си единственото същество на силата, единственият владелец на магия на Гарн. Ти си Господарят на стихиите. Но си млад, имаш нужда от обучение.

— Тогава ще ги оставя на смъртта, която са заслужили.

Хату остави съзнанието си да се издигне без усилие до повърхността, но вместо мигновено да се върне в библиотеката, се задържа за миг все едно се рееше над водата и просто пиеше от енергията на този свят.

Усети внезапно ощипване. Погледът му се върна на Хава и той видя ярка светлина в далечината. Измести се, за да я погледне по-отблизо, и осъзна, че гигантското здание, което бе видял по-рано, гори. От най-долния вход все още бягаха хора и зад тях бълваха валма дим.

Допусна, че Хава е възбудена от предстоящото безопасно пътуване към дома, и за миг изпита дълбоко облекчение от това, че всичко с нея е наред. Донти беше до нея и Хату изпита прекрасно чувство за пълнота от това, че Донти е жив, а Сестрите на Дълбините са мъртви или умираха.

След това го споходи странно усещане, далечно трептене, което погъделичка любопитството му. Отказа се да гледа Хава и кея и се отправи към смътното жужене.

Отне му секунди, докато стигне до източника, и спря, за да проучи произхода на трептенето.

Върна се в библиотеката и каза на Заакара, Руфио и Натан:

— Има нещо, което трябва да видите.

Тримата оформиха квадрат с него и той се върна на гледката си.

— Има преграда — каза Хату.

Другите изчакаха, след това Натан каза:

— Сподели усещането си.

Хату заопипва слепешком, а след това промълви:

— Мисля, че това ще свърши работа.

Изведнъж другите трима усетиха гъделичкането, жуженето в края на възприятието, и Хату каза:

— Това е преградата, около това огромно плато.

Изтегли възприятието си така, че все едно беше на мили разстояние, и Заакара каза:

— Стой! Замая ме.

— Ще го превъзмогнеш — каза Натан.

— Какво е това? — попита Руфио.

Хату настрои зрението си и видя в далечината огромна структура, нещо като каменен лабиринт, с могили, прорязани от тунели. Беше мрачно, запустяло, безжизнено място, покрито с купол от енергия.

— Доближи се! — каза Заакара.

— Може да е болезнено — отвърна Хату.

Минаха през преградата и рязка болка прониза и четиримата.

— Това е смъртна преграда — каза Натан. — Всяко живо същество би трябвало да е загинало в мига, в който я премине.

— Усетих нотка от Пустошта в нея — каза Хату. — Затова заслоних всички ни.

— Как го направи? — попита Руфио.

— Не знам — отвърна Хатушали. — Просто не исках да пострадате.

— Какво е това място? — попита Заакара.

Хату насочи възприятието си надолу и започна да се движи над каменния лабиринт.

След малко Натан възкликна:

— О, богове!

— Какво? — попита Хату.

— Напусни! — каза Натан. — Махни се оттук!

— Какво е това? — попита Хату.

— Това е развъдник на Децата на Пустошта — отвърна Натан.

— Кои са Децата на Пустошта?

— Имат много имена: привидения, призраци, таласъми и безчет други. Под каквото и име да са, те са унищожители на живот.

— Как са свързани с онова нещо в ямата?

— Не знам — отвърна Натан.

Изведнъж се озоваха отново в библиотеката.

Руфио тръсна глава, за да я прочисти.

— Какво беше онова там? — попита Хату.

— Обяснението ще е дълго — отвърна му Натан.

— Жена ми се връща и ще е на междинния остров след по-малко от ден, и искам да съм там да я посрещна. Но за да го направя, трябва да замина скоро.

— Мисля, че ако ми покажеш къде е този остров, мога да ни отнеса бързо — каза Руфио.

Хату помълча, след това кимна. Натан кривна леко глава в знак, че иска да поговори с него насаме.

Хату кимна, че го е разбрал, и стана от стола си. Отидоха в едно тихо кътче в библиотеката и Хату попита:

— Какво имаше предвид, когато каза, че времето ти тук почти е привършило?

Натан се почувства неловко.

— Не мога да го обясня. Моето съществуване е… ограничено и не ми е дадено да го контролирам. — Усмихна се. — Задаваш много въпроси и не знам дали изобщо ще имам времето да отговоря на всички тях. Децата на Пустошта са… същества не е точно название, но мисля за тях като за по-низши създания от същото място, което е родило Ужаса, Пустошта. Защо са тук и какво общо имат с теб, това трябва да се изследва.

— Това го схванах — каза Хату, — но какво беше онова място?

— Не знам — отвърна Натан.

— Тогава кой знае? — попита Хату.

— Тук има двама, които са проучвали Пустошта, и има и други, които знаят дори повече. Ако пожелаеш, те ще продължат… да те учат може би не е правилният израз. — Извърна поглед за миг. — Да ти помагат в учението може би е по-добрият начин да се каже. Има мъже и жени с голям талант и сили, които могат да те предпазят да не навредиш на себе си или на други, докато овладяваш силите си. Изборът е твой.

Хату изглеждаше раздвоен.

— Какво трябва да направя?

Натан понечи да отговори, но в този миг тихо барабанене изпълни въздуха.

Натан се усмихна. Пресегна се, стисна Хатушали за врата и го придърпа, докато челата им се допряха.

— Времето ми тук свърши.

— Къде отиваш? — попита го Хату, усещаше нарастваща тревога.

Натан се усмихна пак и промълви:

— Много места… много времена… — Видя объркването и тревогата на лицето на Хату и продължи: — Ти може би си единственият човек, който може да разбере… един ден. Руфио и Заакара ще те отведат на следващото място, ако си готов.

Затворил очи, Хату попита:

— Какво си ти?

В отговор чу тих малко насмешлив шепот:

— Някога — човек. Сега не знам.

Хату отвори очи и отстъпи назад. Натан започна да излъчва прашинки искряща енергия, късчета от него се отронваха и политаха като семенцата на глухарче, духнато от вятъра. Прашинките — точици светлина — се завихриха в кръгъл облак, завъртяха се шеметно, извисиха се във въздуха и след това всякаква следа от Натан изчезна.

Хату се огледа и видя, че Руфио и Заакара са зяпнали мястото, където допреди миг беше стоял Натан. Разбра от израженията им, че разпадането на Натан в небитието ги е разстроило също толкова, колкото и него. Бодай се беше ококорил и лицето му беше пребледняло.

Дълбоко усещане за загуба се възцари в библиотеката, ехо от нота, прокънтяла в просторна зала, което най-сетне заглъхна до пълна тишина.

Хату стоеше пред библиотеката, обзет от противоречиви чувства. Беше радостно възбуден от това, че Хава се връща и че ще е на междинния остров след по-малко от девет часа. Изгаряше от нетърпение да я види. Знаеше, че усещането му за загуба ще заглъхне и че някой ден може би ще разбере повече за Натан, но засега се бе примирил да остави това зад себе си, предвкусвайки завръщането на Хава.

Руфио излезе и застана до него.

— Трябва да говоря с теб.

Хату погледна обсипания със звезди небесен свод и каза:

— Толкова много неща има, които не разбирам, а трябва да ги науча.

— Ти си същество с уникална способност и невероятна сила — каза Руфио. — Не мога да намеря думи, с които да обясня колко си необикновен. Мога само да кажа, че твоят най-добър избор ще е да заминеш оттук и да дойдеш със Заакара и мен.

— Къде?

— Там, където най-добрите умове, които познавам, ще ти помогнат да се спогодиш с това, което си. Както чух да казва Натан, има много хора, които могат да ти помогнат да се научиш. Натан каза, че никой не може да те учи, но може и да има един. Не съм сигурен, но би трябвало да дойдеш и да научиш кой си наистина.

— А кой съм аз? — попита Хатушали. — Детето на родители, които така и не познах?

— Повече, много повече — каза Руфио. — Магията на този свят е почти привършила. Защо е това и каква роля има родът на Огнегривите в това, и защо тук има елементи на Пустошта — всичко това са взаимносвързани загадки. Всичко фундаментално в това изкуство вече пребивава в теб. Енергията, която ти контролираш — „веществото“, както го нарече Натан, — винаги ще я има, но никой друг не може да борави с нея като теб — с „фокусите“, както Натан обичаше да нарича магията. Ако дойдеш с нас, онова, което позволява на съществото в ямата и на Децата на Пустошта да съществуват в Нитания, може да остане в покой, породен от това, което ти направи със задържането на времето.

Хату постоя неподвижно, докато го обмисляше.

— Значи този свят ще е в безопасност?

— По-безопасен — поправи го Руфио. — Докато не научим напълно на какво почива основата на тази Пустош и нейните създания, не можем да сме сигурни за трайната безопасност на Гарн. Тази война между Пустошта и… съществуването, която приемаме за даденост, се води открай време. Може никога да не свърши. — Помълча, после добави: — Единственото, което можем да правим, е да се сражаваме, да взимаме най-добрите мерки, за да задържаме края.

— Не знам какво да правя.

— Ела с мен и Заакара там, където много надарени хора могат да ти помогнат да овладееш цялата сила, която имаш в себе си.

Хату се намръщи.

— Ами Хава?

— Жена ти ли? — каза Руфио. — Тя ще е добре дошла, но трябва да разбереш нещо. Когато ти казах, че бях свидетел на конфликт преди повече от столетие, беше истина. Силата, пребиваваща в теб, ще те пази жив за повече време, отколкото повечето смъртни могат да си представят. Това е бреме от боговете или от съдбата, което изисква отдаденост на по-висше добро, и цената, която трябва да платиш за него, е, че ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как хората, които обичаш, умират. Всеки, когото познаваш сега, в този живот, ще умре преди теб. Това е ужасна цена.

Хату мълча много дълго, след това го погледна.

— А ако не дойда с вас?

— Подозирам, че ще изстрадаш същата съдба и ще свършиш здрав, силен и могъщ, след много години, било то в Светилището или в Маркензас, сам, след като си видял онези, които си обичал, да умират от старост.

Хату отново помълча и накрая каза:

— Ще говоря с Хава.

— Ще почакам — каза Руфио.

На пясъчния бряг, където войските на Маркензас бяха слезли в подготовка за щурма, Дейлон Дюмарш, кралят на Маркензас, застана на вдигнатата набързо платформа. Пред него цялата армия се беше строила и стоеше в очакване и той бавно огледа бойците си. Най-сетне изрече:

— Ние победихме!

Мъжете зареваха възторжено и виковете им отекваха дълго.

Дейлон вдигна ръце и след като бойците се смълчаха, заяви:

— Утре се връщаме у дома!

Заливът отново отекна с одобрителните войнишки възгласи.

— Щом стигнем в Маркензас, ще вдигна празненство. Всеки от вас тук ще бъде дарен с достатъчно богатство, за да осигури бъдещето на семейството си. — Усмихна се широко. — А ако нямате семейства — достатъчно, за да си плащате пиенето, докато сте живи!

Отново закънтяха възторжени викове.

— Всеки мъж тук е мой човек. Вие сте мои братя по кръв и оръжие, а вие… — Посочи наемниците, които стояха зад Деклан. — Вие също сте мои хора. На всеки от вас, който пожелае да служи, ще му се даде почетно място, а онези, които изберат друго, винаги ще са добре дошли в моето кралство.

Деклан изпита силно вълнение, надигнало се в него за първи път, откакто бе изгубил жена си и много приятели, намек, че може да има надежда в бъдещето.

Кралят слезе от подиума и го подкани да тръгне с него.

Когато останаха сами, Дейлон посочи залязващото слънце и промълви:

— Утре е първият ден.

— Първият ден на какво?

— Първият ден на нашето бъдеще. — Очите на Дейлон се наляха със сълзи и той ги избърса с ръкав. — Когато семейството ми бе унищожено, загубих всякаква надежда за бъдеще, малки ми братко. Но сега имам теб. — Сграбчи Деклан и го прегърна, по лицето му се стичаха сълзи.

— Може да не си бил това, което желаех да видя в един наследник — продължи Дейлон, — но ти си това, което са ми дали боговете. Видях те. Видях как водиш хората си и как се грижиш за тях. Ти си най-добрият човек, който да ме последва.

— Говорили сме за това — отвърна Деклан. — С часове.

— Знам. И ти грешиш, Деклан Ковачо. Ти си следващият крал на Маркензас и ще обявя това, когато се върнем у дома.

Сърцето на Деклан се сви. Имаше чувството, че неизбежната съдба стяга обръч около него.

Дейлон продължи:

— Когато с Балвен разкрихме на Хатушали истинската му самоличност, той каза, че е крал на пепелища. — Сръга с пръст малкия си брат в гърдите. — Грешеше. Кралят на пепелища си ти и имаш нация, която да вдигнеш от въглените на разрухата.

— И какво трябва да направя? — попита Деклан.

— Говори с Балвен. Аз винаги го питам за съвет.