Господар на стихии

25. Разрешение, открития и преображения

Донти махна на Хава изпод бушприта на кораба до „Кралицата на бурите“. Хава беше на кърмата и наблюдаваше как една лодка обръща кораба ѝ в случай че им се наложи да се отбраняват срещу неочаквани гости. Другите кораби също щяха да обърнат, след като кралят и армията му се качат на тях.

Тя също му махна и той скочи във водата, заплува към въжената стълба на „Кралицата“, качи се по нея, застана до Хава и каза:

— Трябваше ли да помоля за разрешение да дойда на борда или нещо такова?

— Такъв е правилникът — отвърна тя, като се помъчи да не се разсмее. Смехът изглеждаше някак неуместен в разгара на щурм.

— Така и не мога да ги запомня тези неща — каза той.

— Мислех, че си в Маркензас, с Балвен.

— Там трябваше да съм, но просто помислих, че тук ще е по-интересно. Тъй че се промъкнах на борда на кралския кораб. Свивах си по малко храна, обикновено от екипажа, не от войниците.

— Защо не те видях на острова?

— Ти повечето време беше с краля и други важни особи — отвърна той, докато изстискваше водата от ръкавите на ризата си. — Ако кралят ме видеше, сигурно щеше да ме постави под стража. — Кимна към двореца на лордовете на Прайдове. — Как върви боят?

— Нямам представа — отвърна Хава. — Подготвяме се да напуснем, каквото и да стане, но допусках, че може да бъдем нападнати. — Посочи към главната палуба, където бе строен взвод кралски войници, готови да се отбраняват с екипажа на кораба. — Хората от града си стоят вътре и видях само няколко мъртви азанти ей там. — Посочи към далечния край на кея, където корабите започваха да се изтеглят на позиция за отплаване.

— Най-хубавото на това да съм приятел на теб и на Хату са всички удивителни неща, които ми се случва да видя.

Тя го целуна по бузата и каза:

— Млъквай и ми се разкарай от главата.

Донти се засмя.

Тя погледна пак как лодката изтегля „Кралицата на бурите“ от кея, после каза:

— Ще ми се да знам какво става там горе.

И посочи с брадичка към битката.

— Ще го разберем съвсем скоро — каза Донти. Погледна към носа, докато освобождаваха въжето — неколцина мъже започнаха да развързват шкотовете, минаващи от бушприта до предната мачта. — Какво правят там?

— Имаме балиста, която замества бушприта. Забавя ни малко, но си има предимства. И въпреки това „Кралицата“ е по-бърз кораб от повечето. — Хава се усмихна. — „Кралицата на бурите“ е хищник в засада и не бих имала нищо против някой да се появи, за да мога най-после да използвам онова гигантско копие.

На лицето на Донти се изписа съмнение. Най-доброто според него беше никой да не се появи с боен кораб. Премълча обаче това и попита:

— Какво ще направи? Ще убие много хора наведнъж? — И се ухили.

Хава се засмя.

— Е, не точно. — Посочи към носа, където махаха бушприта. — Просто насочваш кораба си срещу вражеския и ако цепиш през вълните, когато корабът се надигне при носа, изстрелваш онази голяма гадна стрела и ако си я прицелил точно, ще съсипе напълно такелажа и платната на другия кораб. Извадиш ли късмет, един изстрел прави другия кораб на нищо. Долепваш се до него, скачаш на палубата и го пленяваш, без да го потопиш.

— Доста интересно — каза Донти, млъкна за миг, след което промълви: — Става нещо.

— Какво? — попита Хава.

— Помниш ли какво ти казах за Сестрите на Дълбините и… ами че се върнах, за да убия Хату.

Очите ѝ се присвиха.

— Мислех, че беше просто тъпа шега.

— Не — каза Донти. — Сложиха нещо в главата ми… — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — Но каквото и да са направили, то заглъхва.

— Ти това сериозно ли го говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен — отвърна той. — Пратиха едно от онези морски същества, за да ме командва… тъй че го убих. Знаеш, че не обичам да ми се казва какво да правя.

— Искаш да убиеш Хату? — промълви тя, колкото невярваща, толкова и уплашена.

Донти си пое дъх.

— Не… Но може би да го понатупам малко.

Тя го зяпна ококорена, а след това го удари силно в рамото.

— Копеле такова! Има неща, с които човек не се шегува!

— Ау! — викна той. — Боли!

Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Заслужи си го.

— Знам — съгласи се Донти, а след това се обърна и погледна към брега. — Чудя се как се оправя кралят там горе.

— Трябва ни таран — каза кралят, — но инженерите останаха на острова.

Сиксто — стоеше зад Деклан — каза:

— За толкова големи врати трябва таран на колела с покрив, и по-добре ако го карат волове. Нищо, което можем да спретнем тук, няма да свърши работа. Това са най-големите проклети врати, които съм виждал.

— Това ли е единственият вход за толкова голям дворец? — попита Деклан.

— Чакам съгледвачите си, които го обикалят, но колкото и други врати да намерят, ще са заключени и барикадирани — каза Дейлон.

— Ако има по-малка врата, можем да отсечем дърво и десетина души могат да го използват като таран — каза Сиксто.

— Имаме няколко тарана за по четирима души, но са ефикасни само за по-малки врати — каза Дейлон.

— Да правим голям таран ще отнеме твърде много време — намеси се Деклан. — Дори и да намерим каквото ни трябва в града. А и засякох стрелци там горе, на първата тераса.

— Предвид колко слаба беше отбраната дотук, готов съм да се обзаложа със злато, че веднага щом ни видяха да идваме, са изтеглили всеки с оръжие в този дворцов комплекс. Какъвто е голям, вътре ще е истински лабиринт. Очаквайте бой от стая за стая, а и дори да пробием през по-малка врата, това ще е доста трудно.

— Аз съм глупак! — каза внезапно Дейлон.

— Какво? — попита Деклан.

— Тази порта е от дърво. Старо и здраво дърво. Дъб, бук, все едно — дъски, залепени и заковани една за друга, но все пак дърво.

— А дървото гори — каза Деклан и без да дочака заповед от Дейлон, се обърна към Сиксто. — Вземи едно отделение, претърси дюкяните и донесете всичко, което гори.

Сиксто кимна и затича към чакащия отряд на Деклан.

— Ще ви трябват щитове — каза Деклан на краля.

Дейлон кимна и махна на един от вестоносците си.

— Доведи сержант Колин. Той е на десния фланг.

— Слушам, ваше величество — отвърна войникът и затича.

След по-малко от пет минути се върна на бегом с един много едър мъж с тежка ризница — въпреки нея тичаше без особено усилие.

Едрият сержант сведе глава в поклон.

— Ето ме, ваше величество?

— Имам една гадна задача за теб.

— Точно такива ги обичам, ваше величество.

Погледна Деклан, кимна му и потупа дръжката на меча си.

Деклан го прие за похвала и благодарност.

— Трябват ми бойци с щитове да пренесат колкото може повече дърва и масло до портата. Ще ги струпаме и ще ги запалим.

— Ще има врагове, които ще ни обстрелват, ваше величество. Но разбирам нуждата. — Обърна се да огледа кои роти къде стоят и каза: — Можем да го направим. — Удостои отново Дейлон с къс поклон и зарева заповеди към мъжете, застанали вдясно на краля.

— Взел е един от добрите, нали? — попита кралят.

— Един от първите — каза Деклан. Знаеше, че Дейлон има предвид мечовете от кралска стомана. — Колин призна оръжието ми в мига, в който го видя, и поръча меч и за барон Родриго.

— Разбрах, че е умен, още щом го видях — каза Дейлон.

— Опази Медни хълмове в добър ред, докато не ни надвиха — отбеляза Деклан.

Колин се върна с отряд мъже с големи щитове, направени да се справят срещу конница. Изострената долна страна можеше да се забие в земята и въпреки това да прикрие войник с дълго копие. В ръцете на добре дисциплинирана част можеха да отбият конна атака. До този момент Деклан беше мислил, че са безполезни, но Колин нареди на хората си да притичат до големите порти и те се строиха с щитовете, вдигнати над главите им.

Стрелците отгоре започнаха да мятат стрели веднага щом хората на Дейлон влязоха в обхвата им. Двама души бяха поразени, единият — явно убит на място. Раненият пусна щита си и изкуцука извън обхвата на стрелите, но останалите стигнаха до грамадните врати. Бавно редицата мъже с щитове запълзя назад извън обхвата на лъковете. Стоманените върхове на стрелите удряха по щитовете като оглушителна градушка.

— Добре, че тези стрелци нямат от гадните лъкове, които използват планинците северно от Маркенет — каза Дейлон. — Онези ловци могат да поразят цел от невероятно разстояние. Ония кучи синове горе пропускат много повече, отколкото улучват.

— Но какво прави Колин? — учуди се Деклан.

Втора редица щитоносци притича бързо и застана до първата и когато стигнаха до позицията си, се обърнаха едни срещу други. След това вдигнаха щитовете си така, че върховете се провряха помежду си и почти се застъпиха.

— Тунел! — извика Дейлон. — Това прави!

— Е, той беше оръжейният инструктор на барон Родриго — каза Деклан. — Действаше с инженери, колкото и с войници.

— Маркензас никога не е имал оръжеен инструктор. Дядо ни и баща ни винаги надзираваха армията лично. Е, сега тя е моя, тъй че ще се погрижа за този пропуск веднага щом този бой приключи.

Бойците с лъкове носеха големи правоъгълни щитове, над които можеха да стрелят. Те притичаха към първите две редици и коленичиха, оформяйки стени, за да не могат стрелите отгоре да поразят крака или да рикошират от каменната настилка и да наранят някого.

Деклан махна на хората си да се задвижат и извика:

— Образувай редица и предавай дървата и парцалите от ръка на ръка! — Ухили се на по-големия си брат. — Мисля, че знам какво точно прави Колин, и няма да допуснем хората да се препъват един в друг, тъй че подаваща редица е най-добрият начин да струпаме дървата и парцалите пред портата.

Сиксто дотича и попита:

— Колко още трябва?

— Всичко, което можете да намерите — отвърна Дейлон.

— Масло! — извика Деклан, щом Сиксто се обърна да отиде при хората си. — Масло за лампи и лой, ако намерите.

Редицата стигна до портата и мъжете започнаха да подават това, което носеха, напред. След като от лявата страна на портата се натрупа голяма купчина, Колин извика:

— Спри! По моя команда — три крачки надясно! Сега!

Сякаш вече го бяха правили, четирите редици мъже бавно се придвижиха надясно, без дори да се препънат един в друг.

— Наблюдавах го от време на време да упражнява мъжете, но това е забележително — каза Дейлон.

— Ако бях разполагал с него в Ейбала, със сигурност щях да върна повече хора — каза Деклан.

Дейлон се взря за миг в него, после каза:

— Закален си в битки, но въпреки това винаги ще носиш със себе си смъртта на всеки мъж, когото си командвал. Времето ще притъпи това, но никога няма да го забравиш.

Деклан погледна мъжа, който толкова изненадващо се бе оказал негов брат, и отвърна:

— Благодаря ти.

Движението пред портата продължаваше с почти съвършена прецизност. Когато купчината смет стигна до дясната страна, дойдоха на бегом мъже, носещи големи кожени мехове с масло, кутии с лоени свещи и стъклени лампи и започнаха да ги подават от ръка на ръка на мъжете в редицата. Колин нареди на хората си да минат наляво и да напоят колкото може повече дърва и парцали с масло.

След по-малко от час подготовката за подпалване на портата беше приключила и Колин — държеше запалена факла — каза:

— Време е да изтеглим момчетата на безопасно място, ваше величество.

Дейлон кимна.

Колин изрева заповед и мъжете се изтеглиха от портите почти в стегнат строй, но веднага щом излязоха от обхвата на стрелците, затичаха.

Колин даде знак и един млад войник притича до него, понесъл най-големия лък, който Деклан бе виждал. Колин се ухили и каза:

— Хайде сега да ги палнем тези боклуци.

Войникът беше донесъл и колчан дълги стрели. Колин взе една и каза:

— Хилда ще прати стрелата там, където да свърши добра работа.

— Нарекъл си лъка си Хилда? — попита Деклан.

— Всички момчета кес’туни се учат да ловуват още щом проходят. Когато тате реши, че си готов, ти връчва лък, направен като дар за мъжество. По традиция наричаш лъка си на мама.

Сложи стрелата на тетивата, а войникът, който беше донесъл лъка и колчана, уви с плат върха ѝ, след това изля върху него масло за лампи. Друг поднесе разпалената факла и запали с нея върха на стрелата. Щом той се разгоря, Колин го вдигна високо, изпъна тетивата и пусна.

Стрелата полетя във въздуха и дори от толкова далече Деклан чу виковете на стрелците горе над дворцовия комплекс.

Горящата стрела падна малко пред купчината отломки, но се хлъзна по камъните и се натика в нея. След секунди лумнаха пламъчета.

— Не беше добър изстрел — каза кисело Колин. Взе друга стрела и изчака, докато увият парцала и го запалят. Промени леко ъгъла и стреля отново. Този път дългата стрела падна точно в средата на купчината. — Още една и ще стане — каза Колин.

Първата стрела беше отскочила надясно, тъй че той заби третата отляво и след няколко секунди вече три големи пламъка започнаха да нарастват. Щом огънят се разгоря, Дейлон каза:

— Освен ако не излеят отгоре цяло езеро, тази порта скоро би трябвало да лумне.

Над пламъците започнаха да се вдигат валма дим и Деклан прецени, че предвиждането на Дейлон е на място, особено след като портата, вградена под първата тераса, нямаше защитите, които бе виждал в други замъци. Един замък би имал амбразури, през които стрелците да могат да стрелят и защитниците да изсипват пясък или вода, за да изгасят пламъците.

— Сега чакаме — каза Дейлон.

Хату чу смътното жужене и усети внезапното ощипване от протичаща енергия. Стана от леглото, облече се и забърза към библиотеката.

Руфио стоеше на мястото, от което бе изчезнал преди няколко дни, придружен от друг мъж — с прошарена черна коса, мустаци и козя брадичка.

Руфио не изглеждаше притеснен от пътуването, за разлика от предишния път, когато се бе появил в онзи чудат зелен мехур от енергия. Каза:

— Хатушали, това е Заакара.

Заакара изрече някаква дума на странен език, затвори очи и за миг Хату усети вълна от енергия, потекла около мъжа. След това отново отвори очи и каза:

— Поздрави.

Погледна Руфио и той кимна. Заакара протегна ръка и Хату я стисна.

— Трудно е да знаеш обичаите за поздрав — каза новодошлият. — На някои места стисканото на ръката на човек е обида, докато на други е жест на ухажване.

Хату погледна Руфио и попита:

— Какво ще правим?

— Трябва отново да надникнем в онази яма и… хайде да седнем.

След като тримата седнаха, Руфио продължи:

— Онова нещо в ямата е Господар на ужаса, замръзнал в един миг, заклещен в малък отрязък във времето. Освен мен има само четирима души, притежаващи някакъв опит с такъв феномен.

— И ти си един от тях? — попита Хату Заакара.

— Не точно — отвърна той. — Баща ми е твърде стар, за да дойде, иначе щеше да говориш с него, но ме е учил през целия ми живот.

— На какво? — попита Хату. — Учил те е на какво?

Отговори Руфио:

— Заакара е това, което наричат чародей сред неговия народ, какъвто е и баща му. Те са експерти в специфичен вид магия.

— Демони — вметна Заакара. — Аз съм един от малцината в моя свят, които имат познания за демони. Мога да ги призовавам, да ги контролирам — понякога — и да ги прогонвам. — Сви рамене.

„Моят свят.“ Хату беше подозирал, че Натан и Руфио не са от света на Гарн, но това така и не беше потвърдено, а когато беше поставял въпрос, свързан с произхода им, Натан беше отклонявал разговора и бе избягвал да отговори.

— Значи, онзи Господар на ужаса е демон? — попита Хату.

— Не — отвърна Руфио.

— Объркан съм — каза Хату. — Ако Господарят на ужаса не е демон… А къде е Натан?

— Съветва се с някои други хора по същия този проблем — каза Заакара. — Включително баща ми.

— Защото баща ми се е изправял срещу Ужаса, както и Руфио — продължи Заакара. — Но онова, което един чародей знае повече от почти всеки практикуващ някаква форма на магия, е как да обвърже могъщи същества.

— Господарят на ужаса, срещу когото се изправих аз — каза Руфио, — беше върховната проява на Пустошта и за да бъде тя затворена, бе нужен воин с превъзходна мощ, който да хвърли отгоре ѝ цяла планина.

Хату беше онемял.

— Това ли е в ямата?

— Не — каза Руфио. — Онова беше на друг свят. Това, което откри ти, не би трябвало да съществува, не и тук или където и да било другаде. Тъй че трябва да проучим повече и да открием какво всъщност е то и защо е тук.

— Кога?

— Трябва да си починем — каза Руфио и погледна Заакара. — Не сме младоци като теб. Колко е часът, впрочем?

— Посред нощ е — каза Хату.

— А, значи затова са свещите.

— Значи почваме сутринта — каза Хату. — Сега елате да ви заведа до стаята, която използвахте преди с Натан.

Заведе ги, а после се върна в жилището си и полежа буден, взрян в тавана. Тревожните му мисли се отнесоха към Хава със съжалението, че тя не е тук.

Потърси я без нито миг колебание. От много време строго бе избягвал да прави това, защото го чувстваше все едно шпионира жена си, както и че отклонява вниманието си, но усещаше, че тя е котвата в живота му, и имаше нужда да я зърне поне за малко. Там, където беше тя, щеше да е ден.

Отне му няколко секунди, докато я усети и изпрати взора си там. Гледката почти му убягна при радостното стъписване, като видя, че до нея стои Донти. Бяха на кърмовата палуба на кораба ѝ, загледани към улицата зад кея.

Успя да види пушек в далечината и след като се задържа малко, за да погледа Хава, отпрати взора си нагоре по улицата. Войници и наемници от Маркензас бяха задръстили улицата, водеща към огромно здание, по-голямо от всичко, което бе виждал.

Прецени, че трябва да има хиляди стаи и гигантски зали и галерии. Там горе усети присъствието на Деклан и го намери лесно. Деклан стоеше до един мъж, в когото Хату разпозна бившия барон на Маркензас, сега — самопровъзгласил се крал.

Двамата бяха на огромен площад и се взираха в грамадните дървени врати, където гореше огън. Дървото беше потъмняло и тлееше, но не така, че да прогори бързо. Хату извърна взора си, за да погледне назад към Деклан и краля, и разбра, че те обмислят как да усилят пламъците.

Огънят отслабваше и пламъците загасваха. Беше старо дърво, твърдо и чворесто, здраво като стомана и издръжливо на огън. Хату осъзна, че това е входът към недрата на бастиона на лордовете на Прайдове. Осъзна също така, че крал Дейлон, Деклан и войската им трябва да пробият през този вход.

Пресегна се, както бе направил преди, когато помогна на Деклан с каменната лавина, само че този път нямаше никакво затруднение с разпознаването на пламъците на този огън. Пламъците му запяха, повече от всяка енергия, на която се беше натъквал. Познаваше съвършено тази енергия и разбра точно какво да направи.

— Още масло? — попита Деклан.

— Така мисля — отвърна Дейлон. — Вратата само тлее. Ако можем да я прогорим достатъчно, може би таран ще я разцепи. И… — Спря и възкликна: — Виж! — И посочи вратата.

Пламъците се извисиха, внезапно и равномерно, и след миг всички усетиха вълната зной, блъвнала от тях.

Бойците инстинктивно се дръпнаха назад. Деклан и кралят видяха как дървото на вратата засия нажежено, като горящи въглени. Последва силно скърцане и дървото, извито от горещината, започна бавно да се огъва, като изтръгваше тежките панти, които го държаха на място. След това средата на пламъците започна да става нажежена до бяло и дървото се пропука и се разцепи. Железните панти и болтове заблестяха червени, а пламъците около тях изригнаха нагоре, още по-горещи.

— Как е възможно това? — възкликна Деклан удивено.

— Нямам представа, но ако стане още по-горещо, ще трябва да се отдръпнем назад.

Докато пламъците изгаряха вратата, мъжете около Дейлон и Деклан завикаха възторжено.

— Готови! — изрева Колин.

— Май току-що си въобрази, че все още е оръжеен инструктор — каза Деклан. — Дори капитаните ви му се подчиняват.

— Никога не съм твърдял, че съм най-умният човек в Маркензас — каза Дейлон. — Това по-скоро е брат ми. Аз съм просто най-властният, но все пак успявам да науча нещо ново от време на време.

Деклан се усмихна и кимна.

— Готови! — извика и Дейлон, пренебрегнал вълните от зной, пристъпи напред и застана до Колин.

Със силен трясък вратите рухнаха във взрив от искри, пепел и горящи парчета, които западаха по камъните. Горещината обля Деклан и другите нападатели — а след това пламъците затихнаха.

— Да не си изгорите краката на влизане! — извика Колин със смях.

— Атака! — изрева Дейлон и затича.

И изведнъж пламъците изчезнаха, все едно цялата горещина беше изсмукана от тях. Дори пушекът се разреди до рехав облак, натежал от вонята на въглен.

Зад портала имаше огромна зала, три етажа висока. Дейлон и Деклан пристъпиха предпазливо покрай рухналите крила на портата в очакване на атака.

Деклан огледа засипания с отломки вход и каза на краля:

— Това изобщо не е нормално.

— Ще мислим за това по-късно.

Дейлон пристъпи през входа и се огледа.

— Никакви бойници или амбразури, само един балкон и дълго стълбище, и онези врати. — Посочи четири врати на отсрещната стена, на трийсетина разтега от тях.

— Стая по стая, значи — каза Деклан.

Колин, който стоеше до краля и слушаше нарежданията му, се обърна към бойците и изрева:

— По отделения, вътре!

Обърна се към Деклан и каза:

— Лесно стана.

— Имахме помощ — отвърна Деклан.

— Със сигурност — съгласи се високият мъж.

— Дългите щитове?

— Можеше да ни удари конница.

— А щитовете на стрелците?

— Стори ми се добра идея.

— Не мога да го отрека — каза Деклан. Посочи вратите отсреща и попита: — Сега какво?

— Момчетата имат шест тарана за по четирима души, носят ги отзад.

— Кралят ли поръча всичко това?

— Беше малко разсеян, тъй че допуснах, че ще му потрябват някои неща, за които не се сещаше в момента.

— Каза ли ти, че смята да те назначи за оръжеен инструктор на Маркензас?

— Неизбежно беше — отвърна Колин с усмивка, а после се обърна и викна: — Вие — натам! — Посочи най-отдалечената врата и затича да упъти влизащите отделения.

— Неизбежно, разбира се — промърмори Деклан.

Сиксто дотича и му докладва:

— Всички наши мъже са под навеса.

— Дръж ги готови, но им кажи, че пускаме Колин с неговите трошачи на врати да ни отворят пътя. — Посочи нагоре. — Доколкото знаем, можем да очакваме каквото им е останало на лордовете на Прайдове да ни чака там горе.

Сиксто кимна и забърза да предаде заповедта.

Деклан погледна изстиналото вече изгоряло дърво, пръснато по пода, и се зачуди що за магия е приложена тук.

Хату отвори очи. Чувстваше се странно оживен. Използването на силата му да владее огъня се бе оказало наистина ободряващо. Беше го направил за втори път и само сега го бе направил съзнателно. Първия път неволно едва не бе изгорил цял кораб до ватерлинията.

Все още беше нощ и до разсъмване оставаха часове. Знаеше, че няма да може да заспи, тъй че стана от леглото, обу си сандалите и се върна в библиотеката.

Там завари Натан. Седеше и като че ли го чакаше.

— Върна се!

— Това беше глупаво — каза Натан. — Глупаво и опасно също.

— Кое?

— Намесата в онази битка.

— Направих го и преди, когато помогнах на Деклан с онова срутване на камъни.

Натан му посочи стол и Хатушали седна.

Натан заговори строго:

— Онова беше преди да знаем, че в онази яма има дремещ Господар на ужаса! — Пое си дъх. — Ако изобщо ми беше хрумнало тогава, че би могъл да направиш това, щях да ти забраня дори да се опитваш да помогнеш на Деклан.

— Щеше да оставиш той и хората му да бъдат убити от онези… — Замълча, защото не можеше повече да мисли за обитателите на онова село като за хора. — Онези същества?

— Вместо да рискуваме да привлечеш внимание към себе си? Абсолютно. — Натан се наведе напред, опрял лакти на масата. — След като вече знаем какво има там вътре, това изобщо не подлежи на спор. — Като че ли малко се успокои. — А и все още не сме съвсем сигурни какво да мислим за теб.

— Какво значи това?

— Руфио и Заакара ще помогнат да се изясни това. Моето време тук е почти към края си.

— Защо?

Натан сви рамене.

— Не знам. Просто чувствам, че краят идва. Минавал съм през това преди.

— Но ти ми показа толкова много… толкова много удивителни неща!

Натан се усмихна.

— Аз бях просто водач. Онези двамата… те вече са твои учители и могат да ти покажат фокуси, каквито аз мога само да си представя.

— Е, и какво правим сега?

— Чакаме, а сутринта ще издирим нещо ужасно.

Боят на долния етаж приключи за минути. Барикадираните врати бяха разбити и няколко азанти с мечове дадоха отпор, но бързо бяха убити от добре обучените бойци на Дейлон.

Дълги коридори се изпъваха като спици на колело и отряди войници на Маркензас методично си проправяха път по всеки от тях, като разбиваха врати към стаи, които се оказваха празни или запълнени със складирани стоки. Хора, които приличаха на слуги, се присвиваха уплашени, пищяха и плачеха. Стъписваха се, когато разбираха, че няма да ги убият, а вместо това ги подкарват към главния коридор. Няколко от тях се наложи да бъдат бутани и влачени от войниците, които им крещяха да побързат.

След като събраха пленниците в големия коридор, ги изкараха навън. Фразата „остани при нас или се махни от пътя ни“ се повтаряше често и много от слугите се задържаха зад войската под защитата на входния навес.

Някои затичаха към града и от терасата горе изстреляха няколко стрели по тях, но повечето не улучиха. Двама все пак паднаха и Сиксто каза:

— Убиват безпомощните от злоба.

— Трябва да довършим тези мръсници — отвърна Деклан.

Върнаха се войници и докладваха, че коридорите са разчистени. Дейлон се обърна към Деклан:

— Моите хора ще нахлуят по коридорите към задната част на двореца. Ти раздели силата си на два взвода и поеми стълбищата отляво и отдясно. Ние ще намерим каквито стълбища има отзад и се срещаме някъде по средата.

Деклан кимна.

— Разбрано, ваше величество.

След като кралят поведе хората си, Деклан попита Сиксто:

— Какво е вероятно да намерим там горе?

— Много и много стрели — отвърна Сиксто.

— Има много и много стрели и навън и някои от хората имат кръгли щитове, но те са твърде безполезни срещу стрелци.

— А големите? — попита Сиксто.

— Те стават. Донесете колкото мъжете могат да съберат, без да ги избият.

— Кралят все още има отряд стрелци навън — каза Сиксто. — Ако помоля учтиво, сигурен съм, че ще се опитат да ни прикрият от стрелците на терасата.

И изтича навън, като извика на хората си да го последват.

След няколко минути, докато още и още войници нахлуваха в дългите коридори, неколцина мъже започнаха да носят големи пехотински щитове — бяха достатъчно големи, за да може един мъж да се присвие отзад, докато друг стреля отгоре.

— С колко стрелци разполагаме? — попита Деклан.

— Никой не пострада, тъй че с всички.

— Това е добра новина. — Знаеше, че неговите близо хиляда бойци включват над сто стрелци. — Колко щита?

— Двайсет.

Деклан прецени на око ширината на стълбището.

— Искам десет души отпред, с двама или трима с лъкове в редица зад тях. Всеки, на когото стрелите му свършат, се отдръпва назад. — Видя Тоомбс и му махна да дойде. — Можеш ли да се опазиш от стрели?

— Никога не съм пробвал — каза Тоомбс. — Какво ще заповядаш, капитане?

— Иди до тила. — Деклан посочи вратата. — Намери обоза. Попитай старшия на обоза колко стрели има във фургоните си и донеси колкото можеш.

— Това е кралският обоз и може да не е склонен да се раздели с тях заради тайфа наемници — каза Тоомбс. — Натъквал съм се и преди на такива малки проблеми с хора на благородници. Може да ми се наложи да го убеждавам — добави със зла усмивка.

— Тази битка върви достатъчно бързо, но не ни трябва свада в обоза.

— Кажи му, че е за краля. Няма да знае дали е вярно — каза Сиксто.

Тоомбс се засмя.

— Мисля да докарам целия проклет обозен фургон със стрелите тук, а ако възрази, тогава вече ще го убедя.

Тоомбс извика няколко от старите приятели на Деклан — Били Джей, братята Сойер, Ейк и Микола — и всички затичаха през площада. Сиксто кимна към Колин, който все още насочваше отделенията с тарани към различните коридори, и каза:

— Оръжеен инструктор? Не мислиш ли, че капитан Балдазар ще възрази?

— Бих платил да го видя това — отвърна Деклан. — Но кралят си е кралят и освен това винаги може да направи Балдазар генерал или да му даде титла. Давай сега да се организираме и да качваме тези стълбища. Аз ще поема отряда отляво, ти хващай отдясно.

Сиксто бе наредил да донесат щитовете и да ги наредят на пода, десет отляво и десет отдясно. След това организира бойците според указанията на Деклан — един с меч да носи големия щит и двама или трима стрелци зад него. Останалите раздели на две групи, по една зад всяка стена от щитове.

Деклан размаха меча си в знак към Сиксто, че е време да тръгнат нагоре по стълбищата и сериозно да се включат в боя.