Господар на стихии

14. Решения и рискове

Деклан остави мъжете да отпочинат за два дни. Обраха дръвчетата с фурми, а от другата страна на езерцето намериха малини. Себастиян предложи да идат на лов, но Деклан отказа. Не искаше да разделя групата по никаква причина.

Слънцето се вдигаше на изток и Деклан организираше хората за преход, когато Микола дойде при него и каза:

— Всички мехове са пълни. — Деклан само кимна, а Микола добави: — Ще намерим ли още?

— Не знам — отговори честно Деклан. — Но колкото по на северозапад вървим, шансовете са по-добри.

— Откъде все пак идва тази вода? — попита младежът.

— Казах на Мик Сойер — от онези планини, към които сме се запътили.

— Как?

— Подземна река.

— Река под земята?

— Водата, която бликаше от стената на стръмнината северно от лагера в Раната, тя също е част от подземната река. Не всичкият дъжд, който пада в онези хълмове и планини, изтича. Една част прогизва и тече натам. — Махна към Раната. — Затова там има дървета, храсти и животни. Има едно място близо до Медни хълмове, където водата извира от склоновете на хълмовете. Казаха ми, че е подземна река. Е, хайде да се махаме оттук, преди отново да стане адски горещо.

Махна на хората да се съберат и каза:

— Бях приел да водя, но този път трябва да ви помоля да гласуваме.

— За какво? — попита Сиксто.

Деклан посочи наемниците от Южна Тембрия.

— Те казаха, че планините на североизток от Ейбала са непроходими, а би трябвало да знаят. Знаем, че помадите слязоха до Ейбала през проход между планините и Горящите земи. Тъй че въпросът е дали вървим на север и се опитваме да намерим по-кратък път до Ейбала, или рискуваме през прохода, който използват помадите?

— Ти реши, капитане — каза Тобиас.

Сиксто го последва.

— Какво мислиш, че е най-добре, Деклан?

Деклан беше отпочинал, но все още не се чувстваше както преди. Като всеки от мъжете тук беше загубил тегло, отслабнал от лишенията и суровия преход. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Обещах на Богартис да изведа оттук живи колкото може повече от вас. — Усети, че в очите му започва да се сбира влага и че гневът му започва да се усилва. — Ще добавя към онова обещание и тези, които намерихме в Раната, и ще направя каквото мога, за да уважа тази клетва.

— Но нямаме шанс в отбранителен бой срещу еднакъв брой отпочинали воини. — Помълча малко за възражения, но след като такива не последваха, продължи: — Ако набезите са приключили, помадите ще са се върнали в степите. Минаването през онзи проход е два, може би три дни пеш. Ако ни види някоя банда конници, ще сме оголени на откритото, без никакви укрития.

— Другата ни възможност е да подминем прохода и да се надяваме да намерим друг път през планините. — Усети, че е на ръба да заплаче от безсилие и гняв, но надви сълзите и довърши: — Искам да стигнем до Ейбала. Искам да ни намеря безопасно преминаване и да се измъкнем от тази прокълната от боговете земя.

За изненада на Деклан тъкмо Оскар бе този, който каза:

— Ще те следваме навсякъде, капитане.

Деклан кимна.

— Ще минем през прохода, използван от помадите, и ако се наложи да си пробием пътя с бой, ще се бием.

Нямаше одобрителни възгласи, само мълчаливо приемане, че четата им е на ръба на възможностите си. Оазисът с неговата вода, фурми и горски плодове беше спасил живота им, но хората не бяха в състояние да водят битка.

— Да тръгваме — каза Деклан и ги поведе.

Хату лежеше на гръб, загледан в тавана, и слушаше разказа на Хава за срещата ѝ с азантите. Бяха се изкъпали заедно, правили бяха любов, ядоха, отново правиха любов и сега слънцето вече започваше да огрява небето на изток, когато тя приключи.

— Значи, затова Балвен иска Бодай да се върне в Маркенет. Допусках, че едва ли някой ще знае повече за историята на тези неща от Бодай.

— Вероятно — отвърна Хату. Надигна се и се извъртя, за да стъпи на пода.

— Къде отиваш? — попита Хава.

— Гладен съм.

— Яде! — каза тя и се пресегна да го дръпне обратно в леглото.

Той се засмя, дръпна се от ръката ѝ и награби панталоните си от пода.

— Това беше преди часове. — Обу ги и върза връвта. — А ти изостри апетита ми! — Дръпна туниката си от гърба на стола, нахлузи я през главата си и попита: — Ти не си ли гладна?

Тя помисли за миг, след което отвърна:

— Да, май.

Смъкна се от леглото и облече ризата и панталоните си, а след това нахлузи и ботушите, докато той връзваше сандалите си. Хава облече и кожения си елек, който носеше на кораба, и върза зеления шал около главата си.

Хату ѝ се усмихна, а тя му отвърна с изражение, което той не разбра съвсем, но усети, че може да е един от онези моменти, които бяха обсъждали с Бодай, в които бе направил погрешен избор.

— Нещо погрешно ли направих току-що? — попита той.

— Не. Всичко е просто чудесно — отвърна тя и го подмина, отвори вратата на квартирата им и зави към общата кухня.

Той се поколеба за миг, след което я последва. Със сигурност знаеше, че не всичко е „чудесно“. Отвори уста да каже нещо, но бързо осъзна, че сега не е най-добрият момент.

В кухнята имаше няколко души, които вече се хранеха, преди да тръгнат на работа. Двамата бързо заредиха подносите си с храна и чаши вода и Хату си помисли, че може да смени водата с кафе, когато дойде Бодай.

Даваше си болезнено сметка за неловкото мълчание, изправило се вече като стена между него и съпругата му, и отново претегли наум дали си струва да поговорят за това, но идването на Натан му спести решението. Той кимна на Хату и каза:

— Ти си Хава. — Поклони се леко. — Хату непрекъснато говори за теб.

При тези думи лицето ѝ светна и тя хвърли поглед на Хату.

Хату благодари наум на Натан и настроението му мигновено се промени.

— А вие кой сте? — попита Хава.

— Пътник съм, казвам се Натан, и съм тук да помогна на Бодай в образованието на Хату.

— Наставник, значи.

— Един вид — отвърна той. — Сега ме извинете. — И тръгна към дългата маса с храната.

— Не спомена за него — каза Хава на Хату.

Той се усмихна.

— Тази нощ той беше последното нещо, за което можеше да ми хрумне.

Тя му отвърна с леко присвиване на очи и усмивка.

Откакто се беше върнала, повечето им разговори бяха за нейното пътуване и откриването на азантските шпиони, за изумителното завръщане на Донти и как той се бе озовал в Маркенет, и догадките на Балвен. Хату беше едновременно нетърпелив да узнае какво е направила и също така колеблив как да я осведоми за необикновените неща, които беше открил в хода на обучението си.

Тя беше видяла първата проява на силата му, когато бяха пътували през Теснините и беше огрян с пулсираща синя енергия. Все пак не знаеше как да я подготви за всичко, което бе открил за себе си в наскорошните си уроци с Бодай и Натан; способността му да усеща къде е тя, откриването на Донти преди тя да му е казала, че приятелят им е жив, и как беше предизвикал срутването на камъните, за да помогне на Деклан на половин свят разстояние — това бяха все още невъобразими неща, когато тя бе тръгнала за Маркензас. Знаеше, че скоро трябва да намери начин да ѝ обясни тези промени, но отчаяно чакаше да усети, че времето и мястото са подходящи за това.

Появата на Бодай му спести по-нататъшните притеснения — учителят дойде откъм библиотеката с голяма кана за кафе. Връчи я на едно кухненско ратайче и Хату разбра, че след като вече се е справил с една кана, е буден поне от няколко часа.

Посочи го и Хава се обърна и го видя.

— Привършвай — каза ѝ той и загълта останалото на блюдото му.

Хава като че ли леко се подразни, че ѝ казват какво да прави, но любопитството ѝ надделя, тъй че тя също бързо довърши яденето си и върнаха подносите си на масата, за да ги почистят, тъкмо докато Бодай взимаше втората си кана.

Бодай им се усмихна и каза:

— Добре, тука сте. Ядохте ли? — Двамата кимнаха и Бодай им махна да го последват. — Добре. С Балвен сглобихме няколко интересни идеи и нямах търпение да поговоря с вас… — Посочи Хава. — След като ти и момчето ти сте се събрали отново.

Малко след това влязоха в библиотеката и завариха Балвен седнал на масата, която Хату обикновено използваше за уроците си, с разпънат пред него голям лист с грубо очертана карта на него. Под масата Хату видя три празни бутилки от вино, а Бодай и Балвен изглеждаха изморени, с тъмни кръгове под очите, изпити лица и четина по бузите, издаваща, че им трябва бръснене — явно бяха седели тук цялата нощ.

Бодай наля кафе на Балвен и на себе си и махна с ръка на Хату и Хава да заемат празните столове. Въпреки измъчения им вид и двамата мъже изглеждаха доволни, дори малко възбудени.

— Стигнахме до няколко интересни предположения и няколко заключения — каза Бодай.

Хату и Хава бързо се спогледаха.

— Откъде да започнем? — каза Бодай.

— От началото? — предложи Хату с нотка на хумор.

— То е само предположение — каза Балвен. — Отчасти защото двамата ни пленници в Маркенет не са това, което човек би нарекъл добре образовани. — Озърна се към Бодай.

— Но пък малцина са такива — каза старият учител.

Балвен кимна в съгласие. Обърна се и погледна през рамо към потъналата в сенки библиотека.

— Мислех, че колекцията книги на брат ми е впечатляваща. — Усмихна се тъжно. Посочи едно кътче от внушителните книжни лавици зад себе си и добави: — Всички негови книги и ръкописи биха могли лесно да се натикат в ей онзи ъгъл.

— Някога това е било място на голямо знание — каза Бодай с нотка на съжаление.

— Както и цялото кралство на Итракия — отвърна Балвен и погледна Хатушали. — Сътворено от твоите предци.

Хату нямаше и понятие какво да каже, тъй че запази мълчание.

— Това, което знаем, е, че пленниците азанти, изглежда, не са много опасни и не са с висок ранг.

— В сравнение с нашите квели наскости — каза Хава.

Хату се обърна към Балвен.

— Това означава Скритите или Невидимите, най-добрите шпиони и убийци на Коалтачин.

Балвен кимна.

Бодай продължи:

— Това са тия, които видя при катедралата, която Църквата строеше в Сандура. Можеш да ги познаеш по емблемата, която носят.

— Лъскавият черен медальон — каза Хату.

— Явно имат система за комуникация с жестове, тъй че медальонът дава ясно да се разбере на по-низшите рангове кой командва.

— Двамата мъже, които държим в Маркенет, нямат такива медальони — каза Балвен.

— И тъй — започна Бодай, — преди столетия е имало една фамилия, или може би клан, с особена важност, наречени Коалтачин. Служили са на лордовете на Прайдове на Акена, столицата, или средоточието на лордовете на Прайдове. Знаем, че азантите са… роби? Или най-малкото държани изкъсо слуги, чиито фамилии са държани като заложници срещу тяхното добро поведение и подчинение.

— Фамилията Коалтачин замислила масово бягство — продължи той. — Всички водачи от Коалтачин сред азантите, седем на брой, и всички техни близки избягали от Нитания. Нямаме представа как, но можем да допуснем, че са отплавали на изток, може би дори през протока Енаст, след като знаем къде са се озовали накрая.

— Коалтачин — каза Хату.

Бодай кимна.

— Моето предположение е, че са избягвали пристанищата Енаст, Роберто, Фондрак или всяко място с много войници или воини. Островът, който наричаме Коалтачин, вероятно е имал съвсем малко население от земеделци и рибари…

— И седмината водачи на клана Коалтачин са дошли и са го завзели — каза Хава. На лицето ѝ се четеше удивление и възторг, но тонът ѝ бе изпълнен с ирония.

— Оттам и Седемте господари учители на Съвета — добави Хату.

— Точно така — каза Бодай. — Малко знам за историята на Коалтачин, тъй като повечето знание е предавано от баща на син между учителите и определено не е тема, обсъждана в школите.

Хава и Хату кимнаха в знак на съгласие.

— От това какъв е днес Коалтачин с Балвен предполагахме, че клан на бивши шпиони и професионални убийци се е организирал в криминално общество, за да оцелее и да просперира — каза Бодай.

Хату се засмя.

— Тоест първоначално са завзели острова, а след това са се разпрострели оттам?

— А след това започнали да взимат деца с потенциал от фамилиите и да ги пращат в школа… — Хава поклати бавно глава. — Точно това са правили азантите.

Бодай кимна.

— Очевидно. Без лордовете на Прайдове да имат власт над тях, Коалтачин са развили свои собствени обичаи и организация. Защото няма никакви връзки между азантите и някой друг в държавите на Нитания, докато Коалтачин ръководи банди и екипи по островите и градовете на Близначните континенти… или поне го правеше, допреди те да бъдат опустошени от лордовете на Прайдове.

— Бандите и екипите са доста корави — каза Хава. — Сигурна съм, че някои все още ги има из района.

— Всичко това е много интересно — каза Хату, — но какво правим по-натам?

— Трябва да научим повече за лордовете на Прайдове, а това означава да пратим някого безопасно в Нитания, за предпочитане близо до или в самия град Акена.

Хава и Хату се спогледаха и Хату каза:

— Ще отидем ние.

— Ти не можеш — каза му Бодай. — Трябва да останеш тук и да усъвършенстваш силите си.

Балвен посочи Хава.

— Ти също не можеш. Трябва да закараш Бодай и мен в Маркензас с онзи кораб съкровищница.

— Обещала си „Черната диря на Борзон“ на барона? — попита Бодай.

— Не всичко — отвърна Хава. — Но той има по-голяма нужда и може да го използва по-добре от нас тук.

Бодай понечи да каже нещо, но премисли и замълча.

Хава се обърна към Балвен.

— Имаме екипажи за „Борзон“ и още един кораб, който да ви придружи, „Корсарът на залеза“. Капитаните им са достатъчно умели, за да ви закарат до Маркензас без затруднение. Корабите на азантите патрулират около Граничните пристанища, но можем да ви снабдим с достатъчно провизии, за да не ви се налага да спирате в Елсобас преди дългия преход.

После се обърна към Бодай.

— Освен ако нямате обучени шпиони тук, за които не знам, ние с Хату сме единствените, които имат някакъв шанс да се доберат до Акена и да се върнат. Говорила съм достатъчно с азантите, за да мога да се оправям с езика им. Тъй като на онзи континент има толкова много нации, това е техният търговски език и той има много диалекти.

— Тя може да ме научи за разликите — каза Хату.

— Не — чу се глас зад тях и Натан пристъпи иззад една от книжните лавици.

— Как…? — ахна Балвен, но Бодай просто сложи ръка на рамото му и поклати леко глава.

— Хава е права — каза Натан. — Нямате обучени като тези двамата…

Хава кимна, но замълча, когато Натан продължи:

— Но Хату не може да иде. Неговото време е ограничено и не може да се излага на риск. Той има друга роля в това.

Най-сетне Балвен попита:

— Кой си ти?

— Дойдох да помогна на ето този — посочи Хату — да се научи да владее силите, които му е дала кръвната му линия, за да може да помогне в спасяването на този свят, а не да го подлага на по-голяма опасност.

Балвен изглеждаше слисан, но видя, че Бодай кима, и замълча.

— Няма да позволя Хава да отиде сама! — каза рязко Хату, с едва сдържан гняв.

— Ти все още едва си осъзнал своя потенциал — каза Натан. — Все още само бегло си зърнал това, което предстои. Предстоят много по-големи заплахи от азантите и лордовете на Прайдове. Има неща, които трябва да овладееш, преди да можеш да се изправиш срещу тях, а времето е на привършване.

Гласът на Хату се извиси почти до вик.

— Омръзна ми всичкото това измъкване и подвеждане! То е основата на всичко, което учихме с Хава в школата и упражнявахме на улицата, и повече няма да го търпя!

Без да помръдва, Натан мигновено сякаш стана по-висок, стана по-голям в очите на всички и изражението му се измени до това на безкомпромисна решимост. Наведе се съвсем леко напред, но Хату се усети, че се отдръпва в стола си. След това Натан заговори и гласът му беше друг — в него отекна властен тон, какъвто никога досега не бяха чували.

— Ти ще останеш тук!

Хатушали разбра, че не може да възрази, и гневът му се отцеди.

След това, изведнъж, осанката и държането на Натан се върнаха към онова, което беше преди — отпуснат и приветлив. Той се обърна към Хава и каза:

— Вземи Катариан. Той е най-потайният кучи син, работещ за Огнената гвардия. — После се обърна и излезе.

Тишина обзе четиримата на масата. Накрая Балвен попита:

— Кой беше този мъж?

Бодай помълча малко, преди да отвърне:

— Някой, в когото трябва да се вслушаме. — Обърна се към Хава. — Катариан?

— Натан е прав — отговори тя. — Той е най-потайният кучи син, когото съм срещала от тези, които не са се обучавали в Коалтачин.

Балвен поклати бавно глава.

— Не съм сигурен как всички вие стигате до тези решения, но мога само да отнеса това, което науча тук, тъй че мога ли да предложа връщането ми в Маркензас да изчака, докато се върнете от своите проучвания. Хава?

Хава погледна Хату, а той поклати глава и сви рамене.

— Решението е твое.

— Не — каза най-сетне тя.

Лицето на Балвен помръкна. Явно не беше свикнал да му казват „не“.

— Не?

— Трябва да отнесете информация на брат си колкото е възможно по-скоро, а доколкото видях, нуждаете се от „Черната диря на Борзон“ и от ценностите на него… — Обърна се към Бодай: — Освен което ще задържим тук. — Отново се обърна към Балвен. — Първо, ако се проваля, ще се забавите без никаква добра причина. Второ, ако се върна с добра информация, мога да взема „Кралицата“ и да отплавам колкото може по-бързо, за да стигна до вас.

Балвен осъзна, че няма смисъл да спори.

— Добре — каза той с леко насмешлива усмивка. — Прекланям се пред вашата мъдрост. У дома има друг проблем, на който трябва да обърна внимание — добави, след като си помисли, че трябва да е там в случай че Деклан се върне, за да го спре да не отпраши по друга опасна поръчка за Дейлон. Въздъхна примирено. — Какви са плановете ви?

— Ще отнеме седмица или повече, докато подготвим „Черната диря на Борзон“ за дългото плаване — каза Хава. — Бавен е като свиня и „Корсарът на залеза“ ще трябва да свива платната, за да не го остави зад себе си. Докато стане това, аз ще посетя Елсобас и още едно-две пристанища и ще видя дали мога да намеря някой, който наистина знае какво да очакваме, щом стигнем до Нитания. Знам, че град Акена е някъде на североизточния бряг на Нитания, тъй че това съкращава времето да се налага да го търсим.

— Хайде да сме по-конкретни тогава — каза Бодай.

Тя кимна в съгласие.

— Да започнем като видим какво можем да намерим в залива, което не прилича на нещо, което съм откраднала от азантите.

— Тогава ще съставим график на ремонтите…

Хату се отпусна и загледа как жена му пое заседанието в ръцете си. Осъзна, че от почти детинското ѝ желание да бъде пират до този ден, когато я смятаха за жизненоважна част от управлението на Светилището, тя беше израснала великолепно. Никога не я беше обичал повече, отколкото в този момент. За миг го жегна съмнение, въпреки собственото му израстване: беше ли той мъжът, от когото тя се нуждаеше?

Деклан приклекна зад един рехав храст, висок едва колкото да може да се приведе и да се скрие от поглед. Останалите мъже лежаха по очи в пръстта, за трети път от навлизането в прохода към Ейбала.

Ясно беше, че набегът е приключил, но някои банди номади бяха отседнали временно в града. Тези, които преминаваха, запътени обратно към степите, водеха коне и мулета, натоварени със заграбената плячка.

Само два пъти досега им се беше наложило да се крият, тъй че Деклан беше готов да се обзаложи, че това са последните номади, задържали се в Ейбала. Ако се съдеше по вида им и скромната им плячка, бяха вероятно от по-малките банди, принудени да дооберат каквото бе останало от по-големите племена и банди, взели най-доброто, предложено от града.

След като номадите отминаха, Деклан надникна рисковано над храста и видя отдалечаващите им се гърбове. Изчака още няколко мига, след което даде знак на мъжете да станат и да тръгват.

Знаеше, че всеки от тях споделя надеждата му за безопасно убежище само още малко напред. Надежда на ръба на ужаса от вероятността за схватка — предизвикателство, на което не бяха готови да отговорят.

И всичко това бе заровено под сковаваща костите умора. Деклан никога през живота си не се беше чувствал толкова уморен, без легло, на което да рухне. Дори дългите часове в ковачницата, по два или три дни непрекъснато, никога не бяха изцеждали толкова способността му да се движи и да мисли ясно.

Все пак знаеше, че след още една нощ ще видят Ейбала пред себе си. Премести с усилие едното си стъпало пред другото и даде знак на мъжете да го последват. Помоли се на които богове можеше да го чуят залязващото слънце да предизвести безметежна нощ и утре без повече смърт. Беше обещал на Богартис.

Донти се загледа към поредния спиращ фургон. Беше четвъртият досега за деня и всички бяха возили семейства, търсещи безопасно убежище, след като познатият им свят беше рухнал. От отговорите, които даваха на въпросите на охраната, се бе оформила груба картина на разбойничество и беззаконие, плъзнали по Северна Тембрия.

За повече от поколение Дивите земи грубо бяха разделени на западни и източни. Западната половина беше донякъде опитомена, тъй като граничеше с Маркензас и Медни хълмове. Беше рядко населена и често се използваше като укритие за банди разбойници, и имаше няколко малки селища, с нищо в тях, за което да се безпокои човек. Сега всички райони от мястото, където стоеше Донти, с войниците на барона на изток до границата на Сандура, беше изпаднало в пълен безпорядък. Градчето Прохода, на границата между Итракия и Сандура, беше нападано и ограбвано три пъти и в крайна сметка се беше превърнало в призрачен град. Сандура в момента беше спокойна, но бе преживяла кратко кърваво завоевание на столичния град от Църквата на Единия. Сега там имаше гарнизон и в града патрулираха членове на Непреклонната църква, военния им орден.

Донти се смяташе за късметлия, че вълните го бяха изхвърлили на бреговете на Маркензас, когато той… Късмет ли беше? Задавал си беше този въпрос много пъти и все още нямаше отговор. Знаеше, че Сестрите на Дълбините го чакат да убие Хату по някаква причина, и желанието да го намери и да го убие идваше и си отиваше почти все едно го теглеше прилив и отлив. Все още нямаше ясен спомен за времето, докато беше пленник под водата, макар в главата му да проблясваха и гаснеха гледки и образи.

Е, каквато и да беше причината, имаше много по-лоши места, на които вълните можеше да са го изхвърлили на брега.

Сержант Колин му кимна и Донти се приближи, застана зад него и пожела на пътниците безопасно пътуване на езика на Коалтачин. Бяха семейство и мъжът, който караше фургона, го погледна объркано. Жената до него се беше навела и гълчеше за нещо две малки деца.

Донти поклати глава и се отдръпна, а Колин им махна да преминат.

— Не мисля — каза му Донти. — Да са шпиони и така нататък. Просто не е вероятно.

— Повечето от деня мина — каза Колин и се огледа, сякаш очакваше да види нещо, което да наруши монотонността.

— Най ми липсват ханове и кръчми — подхвърли Донти.

— Е, освен младия Боби ей там, на който му липсва младата му жена, мисля, че всички мъже тук са съгласни с чувствата ти.

Докато слънцето се снишаваше на запад, двамата продължиха да си бъбрят. Донти реши, че стигне ли се до свада, иска Колин да е на неговата страна, не на другата.

Мъжът, надвесен над готварския огън, внезапно се изправи и викна:

— Вижте!

Предният пост беше изстрелял горяща стрела в небето — сигнал за тревога, че идва беда.

Само след няколко мига мъжът, пуснал горящата стрела, дотърча на галоп с група конници само на няколко разтега зад него. Покрай главата му профуча стрела, само на няколко пръста встрани, и той се сниши над врата на коня си.

— Стрелци! — извика Колин и мъжете се разтичаха към позициите си зад насипа. Бяха се отпуснали от дългото бездействие и щяха да минат дълги секунди, докато опънат лъковете.

Като видяха укрепената защита, нападателите започнаха да обръщат и Колин извика:

— На конете!

Донти стоеше най-близо до коневръза и грабна юздите на първия кон в редицата. Шест коня бяха оставени оседлани за такава нужда, другите ги бяха оставили без такъми, за да отпочинат.

Според това, което видя Донти, петима-шестима въоръжени войници щяха да могат да подгонят онази пасмина обратно чак до Опасния проход. Би предпочел разбойниците да се съпротивляват, тъй като беше отегчен, в лошо настроение след няколкото дни близо до Дийкин, и просто му се искаше да се бие.

Юздите бяха вързани на хлабав възел. С едно дръпване той ги развърза, скочи на седлото и препусна след мародерите. Не погледна назад, но чу тропота на войниците зад себе си.

Щом прехвърли билото, внезапно осъзна, че е сам и лесна мишена, а сред ездачите пред него сигурно имаше опитни стрелци, които знаеха как да стрелят зад себе си. Освен това яздеха към тъмното, а той се открояваше на фона на по-светлото небе.

Когато една стрела профуча само на два-три пръста от дясното му рамо, осъзна, че би трябвало да го е премислил по-добре. Дръпна юздите и се сниши до врата на коня, за да изчака другите да го настигнат.

Подминаха го и Донти пришпори коня, за да ги настигне. Трета стрела излетя от сумрака долу и един от войниците падна от седлото си. Другите четирима продължиха упорито напред, но след секунди Донти осъзна, че или ще получат още стрели за награда, или ще изпуснат разбойниците сред дърветата долу.

— Върни се! — извика той, без да знае дали ще го послушат и дали изобщо ще го чуят.

Обърна коня си и спря до ранения войник на земята — конят му тъпчеше на място близо от него. Надвеси се над мъжа и видя, че е Джаксън Дийкин.

— Е, това ако не е изненада… — промърмори.

Скочи от коня си и коленичи до Дийкин, който примираше от болка. Една стрела го бе поразила до гръдната кост, между двете най-горни ребра. Дишаше едва-едва. Погледна Донти и каза:

— Май получи каквото искаше.

— Не трябваше да се вреш тука и да търсиш кой непознат да убиеш, тъп плужек такъв.

— Е, наслади се на мига — отрони Дийкин между два мъчителни дъха.

— Уф, проклет да съм — каза Донти. — Изобщо не е смешно. — Пресегна се, сграбчи стрелата и я откърши, като остави назъбения връх в раната. Дийкин изрева от болка. — Е, това вече е смешно — добави Донти.

След това вдигна Дийкин и въпреки че той викаше от болка го вдигна на рамо и се надигна. Докато вървеше към коня на Дийкин, другите войници се върнаха и той им викна:

— Дръжте коня да не мърда и ми помогнете да вържа тоя кучи син на седлото.

Един от войниците задържа на място коня на Дийкин, докато Донти го намести на седлото.

Дийкин беше почти в безсъзнание от болка, но успя да попита:

— Защо?

Донти помълча, след което промърмори:

— Не знам. Може би, просто съм си добър човек? Или пък ще издъхнеш от загуба на кръв, или ще паднеш от седлото и ще си счупиш врата. — Пое си дъх, бавно издиша, сякаш изпита облекчение, и каза: — Но каквото и да стане, приключих с теб.