Господар на стихии

21. Размествания на пластове, явни и дискретни, и скрити промени

Когато утринното слънце се издигна над хълмовете на изток, Деклан видя сигналиста, размахващ енергично флаг от върха на кулата. От жестовете му заключи, че му нареждат да спре корабите си в това широко ново пристанище. Махна му в отговор и забърза към капитана.

— Явно трябва да спрем тук.

Северния нос се виждаше в далечината. Строителството беше в разгара си. Както изглеждаше, работниците щяха да удвоят големината на пристанището. Кулата на Северния нос беше наблюдателницата за строящото се укрепление с изглед към пристанището. В далечината можеше да се видят нови постройки и Деклан си представи как след години това ще е най-близкото голямо пристанище за Маркенет. Един ден Северния нос щеше да е град.

Ако това ново кралство оцелееше.

Капитанът нареди заповедите да бъдат предадени на другите кораби. Някакъв мъж им махаше от наскоро издигнатия кей от другата страна на пристанището и Сиксто каза:

— Изглежда, някой те иска там.

— Ти имаш по-остро зрение от всеки, освен Себастиян. Можеш ли да ми кажеш кой е?

— Не съм сигурен, но мисля, че може да е мъжът, който винаги е с барона.

Деклан се засмя.

— Имаш предвид Балвен, брат му?

— Той ще да е.

— Спуснете лодка — каза Деклан.

Скоро след това вече подхождаше към кея, докато корабите във флотилията му пускаха котва и се подготвяха да свалят хората на брега и да разтоварят.

Чакащият мъж наистина се оказа Балвен.

— Получихме вест по бърз гълъб, че си в Торанда, тъй че тръгнах при първа възможност — каза той. — Съобщенията гласяха, че сега ти си капитанът.

— Богартис е мъртъв, да — потвърди Деклан.

— Взе ли за каквото беше пратен?

— Да, достатъчно за хиляда или повече меча, ако имаме достатъчно желязо.

— Рудното трасе вече е чисто, тъй че имаме миньори горе и ще пратим още, ако потрябва. — Балвен посочи корабите. — Всички тези са с теб, така ли?

— Брат ти каза да докараме възможно повече хора, тъй че го направихме — отвърна Деклан. — Осем кораба и хиляда души.

— Впечатлен съм — каза Балвен. — Не съм сигурен къде ще сложим хиляда души обаче, тъй че ако могат да продължат на марш до града, това вероятно ще е най-доброто решение. Там имаме нови казарми и тренираме стотици, откакто заминахте.

— Ще ида да им кажа да започнат разтоварването — каза Сиксто, кимна небрежно на Балвен, обърна се и затича по пристанищния бряг.

— Съжалявам за Богартис — каза Балвен. — Не го познавах, но дори кастеланите говореха добри неща за него.

— Беше добър човек — каза само Деклан.

Един войник дръпна юздите на коня си пред тях и връчи на Балвен малък свитък.

— Съобщение, сър.

Балвен взе съобщението и го разгъна, а пратеникът обърна и препусна отново.

— Имаме вест, че „Кралицата на бурите“ е на половин ден зад вас.

— Кралицата на бурите?

— Приятелка от Хълма на Беран. Хава.

— Тя и мъжът ѝ купиха хана на жена ми — каза Деклан. — Да, приятелка е.

— Ела — каза Балвен. — Тук има един хан, не много повече от плевник, но храната е по-добра от това, което можем да вземем от войнишката трапезария. Ще пратя съобщение на твоя човек…

— Сиксто — каза Деклан.

— Да, Сиксто. Да надзирава хората ви, докато стигнат до града. Надявам се, че имат провизии, защото нямаме излишъци.

— Нямаме много, но ще стигнат за още няколко дни.

— Хайде, корабът на Хава би трябвало да пристигне до обед, а имам карета, която ще ни закара до града. Преди това обаче много бих искал да обсъдя нещо само с теб.

Деклан избута настрана празното блюдо. Беше открил, че е много по-гладен, отколкото си беше мислил. Храната беше скромна, но плодовете бяха пресни, хлябът — опечен тази сутрин и още топъл, а сиренето току-що бе донесено от една планинска мандра, оцеляла от нападението. Беше си взел вода вместо ейл, за да запази ума си бистър.

Беше чул невероятната история, разказана от Балвен, и беше слушал мълчаливо, докато се хранеше. Балвен беше спрял да говори преди няколко минути, впил питащ поглед в Деклан, но без да казва нищо.

Най-сетне Деклан промълви:

— Ние сме братя?

— Разбрах го още първия ден, когато се срещнахме, когато дойде при Дейлон да изпълниш обещанието на Едвалт. Тогава казах на Дейлон, а и много пъти след това, че приличаш повече на баща ни, отколкото който и да е от нас двамата. Нещо повече, имаш неговото държане, твърдостта му, решимостта да довършиш нещата, които си започнал, също като Дейлон.

Яденето бе започнало с това, че Деклан разказа на Балвен за изпитанията си и как накрая беше взел пясъка, нужен за изковаване на оръжия, и Балвен го похвали. След това му каза какво е открил за истината за раждането му и как се е оказал под опеката на Едвалт, и за лъжливата версия, съчинена, за да се скрие истината.

Сега Деклан си пое дълбоко дъх и каза:

— Е, хубаво е да го знам, но Дейлон сега е крал, а ти може би си незаконен като мен…

— Не, нещата не са толкова прости — каза Балвен. Стана и го подкани:

— Ела да се поразходим.

Излязоха от ханчето и тръгнаха по пътя, който щеше да ги отведе до Маркенет.

— На колко години си, Деклан?

— Според това, което ми каза Едвалт, може би двайсет и три, двайсет и четири. Не съм сигурен.

— Всъщност двайсет и шест според мен — отвърна Балвен. Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва.

Деклан кимна замислено.

— Татко беше умрял от почти цяла година, когато бяхме привлечени към Измяната. Това беше през първите няколко месеца от живота на Хату, а дори не знам дали Хава е била родена тогава. Тъй че, разбираш ли напълно, когато казвам, че беше отдавна?

— Цял живот — отвърна сухо Деклан. — Поне за мен.

— Дейлон е над шейсет, аз също — каза тъжно Балвен. — Той беше много влюбен в първата си жена, но тя умря рано и го остави с разбито сърце. Баща ни… — махна с ръка, за да включи и Деклан в това „ни“ — го ожени за жена с висок ранг, с надеждата да има наследници. Баща ни умря и Деклан стана барон, а след по-малко от година унищожавахме династия, и някъде по това време си роден ти. Вероятно имаме още няколко братя и сестри, тъй като спането с млади жени беше една от слабостите на татко, когато се напиеше. Но ти си единственият незаконен син от благородна майка.

— Благородна?

Балвен му каза какво беше открил, след което добави:

— Има дори вероятност да не си незаконен, тъй като е възможно татко тайно да се е оженил за майка ти, но това всъщност е много по-маловажно, отколкото мислят някои хора.

Деклан се оказа напълно неподготвен за всичко това. Най-сетне каза:

— Какво тогава е важно?

— Нашият брат обикна втората си жена, макар и с не толкова дълбока страст като първата, но обожаваше децата си. Беше луд по тях, а когато цялото му семейство беше избито, се промени. Загуби… да кажем, че много добри неща в него умряха с децата му. Той няма да се ожени отново, въпреки че все още би могъл да даде наследник на това ново кралство, но аз го познавам. Кани се да поеме на толкова опасно начинание, колкото би могъл да си представи човек, и се боя, че това ново кралство, това баронство, което е било в нашата фамилия от поколения, може скоро да се окаже кралство без крал.

Деклан мълчеше. Най-после започваше да разбира, че Балвен му казва нещо много по-важно от собственото му бъдеще. Говореше за бъдещето на цяла държава.

Балвен спря да говори и го погледна.

— Знам, че всичко, което ти обичаше, също ти беше отнето, и вие двамата сте в достатъчна степен като татко, тъй че никога няма да убеждавам когото и да било от вас да не нанасяте лично отмъщение на онези лордове на Прайдове. Тъй че няма да те моля, но слушай внимателно. Поне един от вас трябва да се върне жив. — Посочи го с пръст и добави: — И ако ти се върнеш сам от тази война, тогава ти, моят брат, ще бъдеш крал на Маркензас.

От няколко дни Хава виждаше множество кораби, струпани покрай брега. Първо ги видя, докато подхождаше към Торанда, а след това — когато продължи нагоре покрай брега. Спря да ги брои, след като надвишиха сто, а това беше предния ден. Също така беше изненадана като видя на различни укрепления по пътя да се вее кралско знаме.

Но пък политиката не беше главната ѝ грижа. Имаше жизненоважна информация за барона… или по-скоро краля, поправи се тя, и колкото може по-скоро трябваше да се върне в Светилището и след това да поеме към Нитания.

Знаеше, че Хату е затаил някои тайни за заниманията си, въпреки че ѝ бе позволил да преживее малко от онова, което правеше, но тя също бе премълчала част от работата си в Нитания с Червения Суини и контрабандистите.

В момента Катариан сееше слухове как Коалтачин се връща, за да спаси народите. Надяваше се да постига достатъчно, та лордовете на Прайдове да започнат да се притесняват. А най-критичното, което трябваше да каже на Дейлон — все едно дали беше барон или крал — беше, че фаталният срок наближава.

В далечината видя „Черната диря на Борзон“ на котва. Корабът вероятно беше опразнен и поради необходимостта да се превозят толкова много бойци: бившият кораб съкровищница на търговците на роби можеше да поеме хиляда пехотинци или четиристотин конници.

След като пристанаха на новия кей, каза на Сабиен да разреши на екипажа да се порадва на удоволствията, които имаше да предложи новото градче, сигурна, че поне една от новите сгради ще е кръчма.

За нейна изненада Балвен и Деклан я чакаха. Балвен ѝ махна, когато се приближи, и ѝ подаде ръка, докато стъпваше на брега.

Тя прегърна Деклан.

— Чух какво е сполетяло Хълма на Беран. Гвен?

Лицето на Деклан помръкна.

— Съжалявам — промълви тя.

— Юсан и Мили също — каза той. — Ти, Хату и аз сме единствените, за които знам, че сме оцелели.

— И Моли Боуман — каза Хава. — Тя и няколко други от Хълма на Беран са в безопасност.

Деклан явно изпита облекчение от това, че са се спасили още няколко души.

Хава погледна Балвен и каза:

— Големи промени. Брат ви крал ли е вече?

— Да, Маркензас вече е кралство — заяви той някак кисело. — Имахме церемония, с онзи мошеник Бернардо, който ни благослови. Чухме, че Църквата го е отхвърлила, тъй че не знам колко се брои тази благословия и дали щеше да я има, ако Църквата го държеше. — Въздъхна. — След като вече контролира Сандура — убиха Лодавико като еретик, — Църквата вече държи под контрол континента Инаст и голям къс от Северна Тембрия. Войната е неизбежна, ако опитат да се разширят, но да се надяваме, че ще можем да предотвратим тази криза поне известно време.

Хава знаеше, че след като Балвен я чака на Северния нос, несъмнено са пратили сигнал от Торанда до Маркенет, най-вероятно с пощенски гълъб. Което означаваше, че ще има карета, която да ги откара бързо до столицата.

— Не изглеждате никак ентусиазиран от това, че брат ви е крал — отбеляза тя.

Той се засмя.

— Оценката ми за теб се повишава всеки път, когато се срещнем. Хава. — Поклати замислено глава. — Започна почти на шега, и брат ми го мислеше така отначало. После осъзнахме, че сме станали самодоволни за твърде много години, докато планът на Сандура да унищожи Итракия не ни извади от равновесие.

В този момент до тях спря карета и Хава бе наистина впечатлена — теглеше я шесторен впряг.

— Тази по-бързо ли върви? — попита все пак с лека нотка на сарказъм.

— Представа нямаш — отвърна Балвен.

Отвори вратата, после се отдръпна встрани и я пусна да се качи първа, въпреки ранга си; после се качи Деклан. След като се настаниха, Балвен каза:

— Нашият наскоро коронован монарх, моят брат, е човек с визия. Вече имаме междинна станция между тук и столицата и пътят е оправен и заравнен. Мисля, че ще пристигнем шест часа по-бързо, но спането вече не е вариант.

— Аз съм корабен капитан — отвърна Хава. — Мога да спя където и да е и когато и да е.

Деклан се засмя.

— Ако можеше да видиш местата, където съм спал аз, щеше да разбереш защо ти завиждам за каютата дори в страшна буря.

Балвен се усмихна.

— Спи ли ти се?

— Непрекъснато — отвърна тя развеселено.

— На мен не — каза Деклан. — А и още е светло.

— Това е добре — каза Балвен. — Защото отварям вино.

— Чудесно — каза Хава, — защото имам нужда. Имам много да споделя с… краля. Събрахме доста сведения за това, което става в Нитания.

Балвен помълча малко, загледан през прозореца, щом каретата потегли. Отвори бутилката вино и каза:

— Ще изчакам доклада ти пред Дейлон. Няма нужда да повтаряш всичко два пъти. Тъй че защо не си поговорите двамата, а аз ще слушам, после, ако имаш нужда, можеш да поспиш, докато стигнем пътната станция — вероятно към полунощ. — Погледна Деклан и каза: — Построихме я на кръстопътя за Хълма на Беран и строим в Беран гарнизон. Ще възстановим градчето.

Деклан не каза нищо и Балвен осъзна какво си мисли: ако Дейлон не беше използвал Хълма на Беран, за да устрои капан за Лодавико от Сандура, градчето можеше да е оцеляло.

Хава усети напрежението между двамата, но след това Деклан каза просто:

— Това е добре.

Хава погледна Балвен и каза:

— Значи, крал?

— Моят брат никога не е бил човек с амбиции, също като баща ни. Виждаше себе си като… пазач, съхранител на онова, което ни остави баща ни. Ти си била бебе или може би дори не си била родена, когато стана Измяната. Знаеш ли историята?

И ѝ подаде чаша вино, а след това и на Деклан.

Хава кимна.

— Отчасти, а сега и малко повече, след като виждам как лордовете на Прайдове и техните слуги азанти манипулират Църквата на Единия. Но не знам как точно Църквата е убедила кралете и бароните да нападнат един от своите и да сложат край на Съглашението.

Балвен въздъхна.

— Дейлон обичаше Стеверен Ланжини като брат. Никога не съм бил ревнив, но понякога бях завистлив, защото бяха ужасно близки. Дейлон беше новак в ранга си — баща ни беше починал само преди година. Вече бе загубил неочаквано жена си и се беше оженил — за политическа изгода — за жена, която се надяваше да му роди наследник. Обичаше краля на Итракия, но повече обичаше своя народ. Беше в нощта след битката, когато намерихме Сефан, твоя Хату. Мисля, че горчивината от това, че измени на човек, когото обичаше, бе причината да се погрижи да скрие Хатушали. Много от бароните и техните васали щяха да предадат бебето на Лодавико от Сандура, за да си спечелят благоразположението му. Той ме накара да потърся агент на Скритото кралство и аз го направих. Това решение беше просто малък опит за изкупление.

— Едва ли малък от моя гледна точка — каза Хава. — Онова бебе сега е мой съпруг и ще разкажа по-подробно, когато се видим с краля, но той се превръща в човек, могъщ по начини, които трудно мога да опиша, камо ли да разбера.

При тези думи Деклан повдигна вежда.

— Интересно — каза Балвен. — След като Лодавико е мъртъв и Сандура вече е под властта на Църквата, съществуването на бебе от Огнегривите едва ли интересува някого. Омразата на Лодавико към Стеверен беше лудост, откровена завист и ревност. Църквата, изглежда, се интересува само от власт, а не и как ще я получи.

Щом прехвърлиха едно възвишение, Хава погледна през прозореца над рамото на Балвен и видя някаква висока конструкция, приличаше на скеле.

— Голямо строителство върви тук. Видях няколко нови укрепления по крайбрежието, докато плавах насам.

— Аз също — каза Деклан.

— Но какво е онова там? — Хава посочи.

— Там ще тече реката — каза Балвен.

— Премествате река? — На лицето на Деклан се изписа неверие.

Балвен кимна.

— Това там е драга. Кралят променя руслото на потока, който минава покрай Маркенет. По-натам се орат нови ниви и се засаждат овощни градини. По хълмовете се разчистват нови пасища, готови да поемат стада. До няколко години, според новоназначените Кралски инженери, двамата с Хава ще можете да преведете корабите си от голямото пристанище при Северния нос чак до голямото езеро, което ще е северно от Маркенет, или да ги изтеглите на буксир, ако ветровете са неблагоприятни. Тъй или иначе, свързано е с много бентове, шлюзове и вяра, че това, което правят, ще стане както е замислено.

— Теб обвинявам — добави той весело и посочи Хава.

— Мен ли? Защо? — попита Хава и допи виното си.

— Онзи кораб съкровищница, „Черната диря“ на не знам кого си.

— „На Борзон“ — отвърна тя.

— Със съкровището от него можем да плащаме на работници и дори да ги храним. Довършихме новите укрепления и след като вече сме кралство, Дейлон реши, че Маркенет се нуждае от пряк достъп до морето.

— Нямаше ли да е по-лесно просто да преместите замъка?

— Да построим нов близо до океана, вероятно, но имаме традиция, наследствен дом и така нататък. Част от плана на Дейлон е да се издигнем дотолкова, че да бъдем новата Итракия. Сега Дейлон вижда това ново кралство като съхраняващо онова, което е останало от блясъка на Итракия. Дори мечтае да възстанови Съглашението.

Със смесица от хумор и горчивина Деклан каза:

— Е, ако някога ме направят крал, ще имам предвид това внушение. — Подаде чашата си и Балвен му я напълни отново. — Разширяването на Торанда би било по-евтино — добави Деклан.

Хава помисли над казаното от Балвен и каза:

— Слабостта в Съглашението е в допускането, че е рационално споразумение между добросъвестни хора и само поради тази причина ще изтрае дълго.

Балвен кимна.

— Непрекъснато се издигаш в очите ми. Не съм от типа мъже, които ги влече бракът, но ако бях срещнал някоя като теб преди няколко десетилетия… — Извърна се от прозореца. — Възхищавам се на интелигентността ти повече от всяко друго качество, освен може би доброто сърце. Това е рядкост.

— И аз така мисля — съгласи се тя.

— Аз също — промълви Деклан. — Сбогувал съм се с много добри сърца и добри умове, откакто се видяхме последния път. — Погледна многозначително Балвен.

Балвен долови болката в очите му и за миг на лицето му се изписа загриженост. След това добре усвоената му маска се върна и той каза:

— Съглашението наистина изтрая години, но си права да мислиш, че изискваше принципни хора, които да продължават да го зачитат. Нашите бащи и дядовци изобщо не предполагаха, че един безумен убиец като Лодавико може да стане крал.

Помълча и смени темата:

— Сигурно сте уморени, а спираме само веднъж, за да сменим конете, тъй че ако можете, поспете. Имам много неща да обмисля дори и преди да съм чул какви новини носите.

Хава се прозя.

— Спането винаги е хубаво нещо.

Балвен стана и се премести на възглавниците срещу нея, до Деклан.

Хава затвори очи, присви се в ъгъла на каретата и след минута заспа.

Деклан също задряма, скръстил ръце.

Балвен погледа Хава за миг, замислен как съдбата довежда в живота му все интересни хора, а след това се зае да премисля бъдещето на новото кралство. Погледна намерения си наскоро брат и се зачуди дали Деклан наистина е бъдещето.

Донти видя изтрополилата в главния двор на замъка карета, обърна се към двамата бивши пленници, Сеписолема и Фираш, и каза:

— Ето я и нея!

Балвен го беше повикал, когато пощенският гълъб му бе донесъл вестта, че корабът на Хава е видян край Торанда, и Донти беше яздил ден и половина от Хълма на Беран, който вече се наричаше Гарнизона Беран. Балвен се беше отправил към Северния нос да посрещне Хава, а на Донти му възложиха задачата да стои с пленниците в отсъствието му.

Двамата азанти му се бяха сторили приятна компания, след като вече напълно се бяха възстановили от боя, получен от ръцете на кралските разпитвачи. Бързо овладяваха местния език, както и някогашната „реч на Съглашението“ — всъщност търговския език, говорен навсякъде на близначните континенти.

Обърна се към двамата и каза:

— Върнете се в стаите си. Ще ви повикам, когато Хава има време да ви види.

Двамата мъже тръгнаха към замъка. Донти погледа след тях, а след това вдигна очи към съвсем новото знаме, плющящо на вятъра от един висок пилон над най-високата кула. Смяташе цялата тази кралска работа за забавна, макар че доста много хора като че ли я приемаха за нещо с особено голяма важност, каквато той така и не можеше да види. Все пак го забавляваше да казва на стражите на контролните постове, че е на мисия за краля, което му печелеше уважение, каквото никога не беше преживявал в живота си.

Каретата спря пред главния вход на замъка и един страж бързо отвори вратата. Балвен и Деклан слязоха и Донти вече стоеше до тях, когато слезе и Хава.

Прегърнаха се и Хава каза:

— Е, значи все още не са те обесили?

— Не. Поне засега. — И се засмя.

— Всъщност той се държи прилично и се оказа полезен — каза Балвен. — Помогна да прогоним едни разбойници преди време.

Хава погледна Донти одобрително.

— Опитваш се да бъдеш герой?

— Не. Просто не обичам разни хора да ме целят със стрели.

Балвен се обърна към Деклан и рече:

— Мисля, че ще е най-добре да идеш да се видиш с Едвалт и да го уведомиш какво идва. Ако аз или кралят имаме нужда от теб, ще те повикаме.

Лицето на Деклан беше неразгадаема маска.

— Ще съм в ковачницата — каза той.

И тръгна.

Балвен махна на Донти и Хава да го последват.

— Когато ви заведа при краля, поклонете му се, както правехте преди. Дейлон не харесва тази работа с колениченето. Твърде много му напомня за Лодавико според мен. Обръщате се към него с „височество“, или „величество“. Като че ли му е все едно, но е въпрос на дворцово достойнство.

— И вие ли получихте нова титла? — попита Хава.

— „Сър“ е добре, както винаги — отвърна Балвен. — Но новата ми титла е „Първи министър на краля“, а старата ми все още е „незаконният брат на Дейлон“.

Донти се засмя, а Хава се усмихна.

— Всичко е театър — каза Балвен.

— Но важен театър — каза Хава.

Той повдигна одобрително вежда.

— Умна си.

Коридорите бяха наскоро почистени, камъните изтъркани от годините трупани сажди от свещите по стените, а дървените канделабри — отново боядисани в първоначалния им цвят; месинговите части бяха излъскани до блясък. Знамената бяха почистени и отново изпънати и изобщо всичко изглеждаше по-светло и из замъка лъхаше усещането за свежест.

Минаха през това, което вече беше кралската тронна зала, която преди беше заседателната зала на барона. Все още се използваше както преди, място, където да се води съд, ако възникне повод, за забавляване на гости и за устройване на пиршества. Хава се съмняваше, че ще има нещо такова още дълго време. Стражи, облечени в нови табарди, стояха пред всяка врата към голямата зала. Старият символ на Маркензас — меч, кръстосан с клонка оранжеви цветя — вече се гордееше с добавената над него тривърха корона. Според Хава бялото и златистото на поле от светлосиньо наистина изглеждаха царствено.

Стигнаха до вратата на кралския личен кабинет, стая, в която и Хава, и Донти вече бяха влизали. Балвен вдигна ръка в знак, че трябва да изчакат. Почука и след като чу „Влез“, бутна вратата и я отвори.

Личният кабинет на Дейлон беше останал непроменен. Каквито и промени да беше наложил, за да изтъкне новото величие на издигането на Маркензас до кралство, явно не изпитваше никаква нужда да промени точно тази стая.

Хава и Донти се поклониха, а Дейлон махна небрежно в знак, че не е необходима никаква церемониалност.

— Сядайте — каза той и Хава и Донти седнаха на два стола, а Балвен остана прав, по навик.

— Ние… — почна Дейлон, след което погледна Балвен и посочи Донти. — Той трябва ли да е тук?

Донти понечи да стане, но Балвен пристъпи, сложи ръка на рамото му и леко го бутна да седне.

— Помислих, че може да се окаже полезен.

Новопровъзгласеният крал като че ли сметна този отговор за съвсем добър.

Присви очи към Хава и каза:

— Трябва да чуем какво си открила.

Хава започна с проучването си на Граничните пристани, включително това, което бе разкрила за корабните патрули на азантите, а след това продължи подробно с това, което бе уредила с Червения Суини и мисията на Катариан да посее раздор и да се погрижи силите на крал Дейлон да не срещнат съпротива от местни бойци, ако е възможно.

Разговорът се проточи и Дейлон поръча да донесат храна. Слънцето вече се смъкваше на запад. Обсъждането, въпросите и отговорите продължиха по време на вечерята и до късно след това.

Накрая Дейлон каза:

— Така, да резюмираме всичко. Тези кучи синове замислят ново нападение тук. Скоро ли?

— Само след няколко месеца ще е средата на лятото — каза Хава. — От това, което успях да сглобя от късовете информация, която получих, имало ги е тези жертвоприношения…

— Да, на Тъмните господари — каза Дейлон. — И войни между… племена? Народи?

— Видях само една много малка част от Нитания и тя много ми напомни за островните градчета, където отраснах. Но хората, с които говорих, ми разказваха за големи градове и хиляди градчета и села… — Вдигна безпомощно ръце и сви рамене. — Много гъсто е населена, според това, което ми се каза. Причината за нападението тук отчасти е просто да се отърват от прекалено многото бойци.

— Бойци на собствената им страна? — попита Балвен намръщено.

— Откакто тези Тъмни господари са… изчезнали, лордовете на Прайдове явно е трябвало да потушават въстание след въстание и едната тактика е да насъскват народи и племена едни срещу други. Другата е това нападение тук.

Крал Дейлон опря ръце на масата и понечи да стане.

— Срещата беше дълга и все още се опитвам да осмисля всичко, което ми казахте. Ще продължим утре.

Хава се изправи и каза:

— Ваше височество, единственото най-важно нещо е, че вече имате краен срок и избор. Крайният срок е колко време имаме преди те да тръгнат отново да унищожат каквото е останало — с други думи, това кралство, — а изборът е дали искате да нанесете изпреварващ удар там или да изчакате и да се отбранявате срещу тях тук.

Дейлон постоя неподвижно за миг, след което отвърна:

— Разбирам. Отдъхнете сега. Ще обсъдим това утре.

Те се поклониха и излязоха. В коридора Хава погледна Донти и каза:

— Това беше абсолютно най-дългото време, когато съм те виждала да седиш на едно място, без да кажеш нищо.

Донти се усмихна.

— Никой не ме помоли да кажа нещо, а и съм се научил, че не е разумно да прекъсваш крал.

— Колко време беше в тъмницата?

— Само една седмица. Хайде ела да намерим нещо за ядене.

Хава се засмя.

— Ти винаги си гладен.