Господар на стихии

12. Конфликти, извъртания и ново съзнание

Четата на Деклан бавно се придвижваше в тъмното. Всички внимателно опипваха земята под краката си, докато се приближаваха към скалната стена, белязана с оредяващи храсталаци и без дървета; земята отдолу хрущеше, докато пръстта отстъпваше на камънаци и камъчета.

Разполагаха с малко светлина благодарение на горящите главни, с които се бяха сдобили по пътя, тънки навързани клони и няколко връзки тръстика плюс дълги върбови клони, които бяха събрали набързо при последната открита вода в този каньон. Бяха ги отрязали и бяха напълнили и меховете, тъй като сигурно щяха да чакат дълго за нова прясна вода.

— Скали отпред — каза Себастиян, който отново водеше. До Деклан вървеше един от по-младите членове на оцелелите наемници, Микола. Беше направил няколко прехода до скалите, тъй като с останалите по-млади в четата бяха избягали долу оттук преди пет години.

Деклан беше попитал Тобиас как са се сдобили с големия готварски котел и той беше обяснил, че бил в търговския фургон, който Микола и по-младите войници защитавали, срутил се с трясък от степите горе, когато номадите ги подгонили.

Фургонът бе осигурил железния котел и още няколко полезни вещи, станали основните причини Микола и другите по-млади членове на четата да се връщат на няколко пъти тук.

Нито една полезна част от фургона не беше останала — всяко късче метал и здрава дървена дъга беше отнесена в лагера и използвана за постройка на колибите им. Железния котел просто го бяха дотъркаляли надолу по стръмнината, защото, както Тобиас каза на Деклан, било доста трудно да се счупи такова нещо. Единственият смешен момент в разказа беше как един от мъжете, Ейк, трябвало да хукне надолу, за да спре котела да не потъне на дъното на езерцето, което току-що бяха оставили зад себе си. Ейк се измокрил до кости и си счупил едната ръка, но котелът бил спасен.

— Спираме тук — каза Деклан. Обърна се към Тобиас и попита: — Онези ядачи идват ли нощем?

— Не знам — отвърна старецът, беше се задъхал. — Мисля, че съм ти казал всичко, което знам.

Въпреки притеснението на Деклан от това, че не бяха съвсем здрави, всички мъже бяха успели да издържат. В значителна степен причината за това бе, че трябваше да ходят.

Тобиас си пое дъх и каза:

— Няколкото пъти, когато ни се наложи да се изправим срещу онези псета, беше през деня… — Сви рамене. — Както вървим толкова бавно, ако ни преследваха, вече щяха да са тук.

Зад тях Сиксто се обади:

— Може би са изгорили лагера и са се върнали в тяхното си селище.

— Може би — отвърна Деклан, — но ако спрат на бивак през нощта и тръгнат утре на разсъмване, със сигурност ще ни догонят по обед, ако не сме там горе. — Посочи скалите пред тях.

— Сериозно ли мислиш да почнем катерене в тъмното? — попита Тоомбс.

— Не — заяви Деклан. — Подготвяме въжетата, после всеки сяда и отпочива колкото може по-добре, но в момента, в който можем да виждаме ръцете си пред лицата си без запалена главня, започваме катеренето.

Беше разговарял с всички от четата, за да разбере кой би могъл да има някакъв катерачески опит, и никой нямаше повече от него, тъй че реши да тръгне пръв, а Себастиян да е последен. На стрелеца му бяха останали само шест стрели и щеше да се катери зад Сиксто. Деклан искаше двамата му най-надеждни бойци да поемат тила и би предпочел да остане с тях, но никой друг не можеше да води.

Тръгна покрай колоната, докато изпъваха изплетените въжета. Лозовите оплетки бяха много по-тежки от въжетата от коноп или кокосово влакно. Деклан знаеше, че ще са бреме, но това не можеше да се избегне.

Приключи огледа и каза:

— Постарайте се да са вързани с добър възел, за да не се изхлузи и да ви заклещи, но не толкова стегнато, че да не можете да се движите свободно. — Знаеше, че импровизираните въжета са неудобни, но бяха здрави и можеха да спасят човек от падане и нараняване.

Сиксто дойде и каза:

— Готови сме.

— Определено се надявам — отвърна Деклан.

Всички насядаха, някои с гръб към скалната фасада в случай че внезапно възникне някоя неприятност, останалите се постараха да се настанят колкото може по-удобно. Повечето бързо задрямаха, но за Деклан сънят не дойде бързо. Знаеше, че щом се изкачат достатъчно високо по скалите, отблъскването на ядачите ще е възможно, освен ако не дойдат много наведнъж. Потисна тревогата какво ли може да ги очаква след като изпълзят от Раната. Учеше се да задържа ума си върху опасностите в момента, а не върху тези, които можеше да предстоят. Трябваше да оцелеят в този конфликт — и чак после да мислят за бъдещето.

Най-сетне задряма, но щом главата му клюмнеше, се стряскаше и се будеше, без да има усещане колко време е минало. Накрая поспа малко и се събуди, когато Сиксто разтърси рамото му.

— Време е.

Деклан не отвърна нищо, а тръсна глава да се разбуди напълно, преди да се разкърши и да погледне към небето. Изсветляваше и можеше да види ръката си, точно пред лицето си. Огледа се и успя да различи в сумрака по някое лице тук-там.

— Трябва ми колкото светлина имаме на оная скала.

Сиксто раздуха една тлееща главня и с нея по-голяма факла.

— Това имаме.

Деклан подхвърли насмешливо:

— Ако падна и се пльосна върху тези канари, ти командваш.

Сиксто се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Съветвам те да не падаш.

Деклан се усмихна.

— Дръж светлината колкото може по-близо, без да ми палиш задника.

Сиксто се засмя.

— Ще се постарая.

Деклан дълго беше оглеждал скалната стена. Подаде меча си на Сиксто. По-късно щяха да му го издърпат горе.

С дълго въже, вързано около кръста му — другият му край бе провиснал надолу, Деклан се пресегна нагоре и пъхна пръсти в една цепнатина на стъпка над главата му, намести десния си крак върху някакъв камък и се издърпа нагоре.

Беше мъчително катерене по първия участък до първата плоска скала на двайсет стъпки над него. Светлината все още беше толкова смътна, че Деклан трябваше да разчита на това колко добре е запомнил маршрута отдолу. Усети, че тялото му трепери, докато се задържа на място; протегна дясната си ръка, опипа наоколо и намери друга малка издатина. Издърпа се и заопипва слепешком, докато не усети здрава опора, и отново се издърпа нагоре, като в същото време избута с левия си крак.

Раменете и краката му бяха пламнали и вече се замайваше, но се пресегна още малко и откри, че дланта му докосва ръба на издатината. Стисна колкото можеше по-здраво и се насили да си спомни къде беше видял малка вдлъбнатина за лявото си стъпало, и я затърси. Най-сетне намери място за палеца си и натисна върху него.

Кракът му се хлъзна и го жегна страх, но се задържа. Пое си дъх и се издърпа нагоре, изпълзя върху плоския камък.

За минута се наслади на усещането за безопасност. Зяпна нагоре към небето, което с всеки миг ставаше все по-светло. Усети как в очите му напират сълзи на облекчение. Отърси се от чувствата, обзели го за миг, и се огледа за място, където да има сигурна опора.

Видя издатина на няколко стъпки от себе си и извика надолу:

— Изчакайте малко. Щом съм готов, ще дръпна въжето и можеш да пратиш следващия нагоре!

— Готови сме! — извика Сиксто.

Деклан огледа за цепнатина, където да набие ножа си като импровизиран клин. Намери една и заби здраво острието, после, след като стегна въжето, дръпна. Напрегна се, усетил тежест на въжето, и го задържа здраво, докато следващият мъж се изкачи, и когато той се появи над издатината, го заля облекчение: беше Тобиас Уинтърс, който се изправи, разви въжетата около себе си и тръгна към Деклан.

— По-младите момчета ще дойдат след това, но аз все още съм най-силният кучи син, макар зрението ми да не е каквото беше.

Деклан само се засмя тихо и двамата заедно задържаха въжето за третия.

Беше Джак Сойер, единият от братята от четата на Деклан, един от най-здравите в тази група. Той се ухили, докато по лицето му се стичаше пот, тъмната му кожа лъщеше. Погледна Деклан с мълчалива благодарност.

Деклан помълча за миг, а после изненада самия себе си, като стисна Джак в здрава прегръдка.

— Давай да издърпаме и останалите.

Тримата бързо издърпаха брата на Джак, Мик, и след като всеки от мъжете стигаше на широката издатина, можеха да се включат в редицата. Към края, когато изтеглиха Себастиян, дърпането беше бързо и лесно.

Изчакаха малко, най-вече за да оставят Деклан да си отдъхне. Той ги огледа и видя, че всички са тук, в безопасност.

— Това е първа стъпка — каза им, след като върза отново края на въжето около кръста си. Небето горе беше достатъчно светло, за да захвърлят няколкото все още мигащи факли. — Би трябвало да можем да се придвижим добре, но ще проверявам всеки камък преди да се изкатеря, за да съм сигурен, че имам здрава опора, тъй че всеки да следва точно мъжа над него.

— Ами ако не е здрава? — почти изхленчи Оскар.

— Тогава се разкарваш колкото може по-бързо — отвърна Деклан.

Погледна за миг надолу и това, което успя да види в утринния сумрак, не разкри нищо, освен тъмните върхове на далечни дървета. Все още не можеше да разчита, че не ги гонят, тъй че бързо се придвижи напред, оставяйки място за следващия мъж в колоната. Тази широка площадка щеше да им позволи да отпочинат малко, защото колкото по-нагоре дърпаха, толкова по-трудно щеше да е изкачването.

Отдъхнаха няколко минути, докато небето продължаваше да изсветлява, а след това Деклан чу нещо.

Тобиас видя как изражението му се промени и попита:

— Какво?

— Тихо! — каза Деклан.

След миг осъзна, че онова, което бе чул, противоречи на това, което не чуваше. Птиците бяха спрели своя зов, а после маймуните почнаха да крещят предупредително.

— Трябва да тръгваме, веднага.

Мъжете се заспоглеждаха колебливо и Деклан повиши глас толкова, че да направи думите заповед, а не подканвано.

— Казах: веднага!

Хатушали се събуди без никаква явна причина. Още в началото на работата си с Натан бе научил цената на прекаленото пиене на вечеря. Пиенето смущаваше съня му и го правеше неспокоен, а когато се събудеше, бе уморен. Затова бе започнал да пие само по чаша вино или ейл, докато вечеря, и нищо повече след това.

Представа нямаше защо внезапно се е събудил посред нощ.

Докато сядаше на ръба на леглото, се замисли за това неочаквано събуждане. После усети нещо, сякаш лек ветрец гъделичкаше брадичката му или все едно дъждовна капка беше паднала на врата му. Затаи дъх и зачака да види дали ще се повтори, и тъкмо докато се канеше да стане, последва друго усещане за допир, като перце, забърсало лицето му, или като течение през далечен отворен прозорец.

Затвори очи и вместо да приложи редовното упражнение, на което го бе научил Натан, зачака, както се бе научил в умствените си упражнения — зачака нещо да дойде при него.

Като далечна музика, когато песента не може съвсем ясно да се долови, знаеше, че нещо го докосва отдалече. Проблясък на разпознаване, и той осъзна, че пак усеща Хава. Веднага щом се съсредоточи, усещането изчезна. Отново осъзна, че щом опита нещо, то се проваля. Хава трябваше да е доста далече оттук. Определено не можеше да е приложил по-малко усилие да я достигне. Беше спал.

Потърка лицето си, докато се чудеше дали пак да легне да спи, или да стане посред нощ. Нямаше усет кое време е и изведнъж се съгласи с Бодай. Трябваше им нещо за отмерване на времето. Можеше да е още часове до разсъмване или пък слънцето можеше да изгрее още щом пак легнеше да спи.

Реши да спи, с надеждата, че му предстоят много часове отдих.

Когато отново се събуди, вече се разсъмваше, а той се чувстваше по-отпочинал, тъй че реши, че е решил правилно. Облече се, отиде до общата трапезария и видя, че приготвянето на сутрешната храна е в пълен ход.

Седна на обичайната си маса. Влязоха неколцина работници и се запътиха към масата, където кухненският персонал раздаваше сутрешната храна. Неколцина седнаха да ядат в трапезарията, но повечето си отнесоха храната на работните си места. Това бе започнало да става повод за препирня между персонала и работниците, тъй като много работници изобщо не си правеха труда да връщат чиниите и чашите, което принуждаваше кухненските ратайчета да обикалят всяко работно място на острова и да ги събират в големи чували, а след това да хабят много време в бърсане на засъхналата храна от тях.

Бодай навремето беше отбелязал, че не е разумно да ядосваш тези, които ти приготвят храната, и беше убедил Катариан, че трябва да се наложи някакво наказание, за да разберат работниците, че ако изнасят чинии сутринта, трябва да ги връщат вечерта. Но какво да е то?

След няколко минути влязоха Бодай и Натан и Хату каза на Бодай:

— Имам предложение.

— И? — попита Бодай, докато трупаше на блюдото си задушена риба, сварено яйце и зеленчуци. Понеже знаеше предпочитанията му, едно кухненско ратайче му връчи пълна кана с кафе и той я взе, след което сви една чаша в извивката на лакътя си.

След като двамата си взеха закуската и се върнаха на масата, Хату каза:

— Работниците не връщат посудата.

— Да. И?

— Вие обмисляхте наказание, нали?

— Трудно е да събираш глоба, след като не им плащаш нищо. Натан се засмя.

— Просто е. След като момчетата в кухнята знаят кои са нарушителите, просто ги накарайте да ви кажат кои са и после накарайте работниците да измият чиниите, които момчетата прибират.

Бодай също се засмя.

— Чиниите и чашите стават гадни на слънце за ден, че и повече. — Отхапа от рибата. — Ще се радвам на деня, в който пак опитам наденичка или резенче шунка. — Махна с вилицата си и добави: — Уморени са и ще откажат да го направят.

— Може би ако им каже някой като помощника на Хава Сабиен?

Бодай се засмя още по-високо.

— Той е доста як тип, вярно. Малцина биха се опитали да му противоречат. Ще поговоря с Катариан. Той се върна от пътуването си до Гранични пристани преди няколко дни.

Довършиха яденето и занесоха чиниите и чашите си при чакащите кухненски ратайчета. Бодай си задържа каната с кафе и чашата, после тръгнаха към библиотеката.

— Хава ме събуди нощес — подхвърли Хату.

Натан спря и го хвана за ръката, за да спре и него.

— Как? — попита загрижено. — Тя все още е в морето.

Хату се изненада от напрежението, с което бе зададен въпросът. Издърпа ръката си.

— Събудих се посред нощ и не знаех защо. Малко след това усетих нещо. Беше… допир… — Смръщи чело и се замисли. — Изчаках, както правихме в… умственото упражнение, изчаках да се върне. Когато се върна, знаех, че е Хава. Но щом се опитах да я намеря, усещането изчезна.

Натан кимна. Махна им да го последват в библиотеката и насядаха.

— Усетил си Хава, когато не си я търсил, не в умо-пространството, което създадохме. — Помълча, за да подреди мислите си. — Това е ниво на чувствителност, което не бих очаквал у човек с твоя ограничен опит. Това е пасивна способност. — Отпусна се и помисли, след което каза тихо: — Бих искал по-добре да разбера как действа силата в този свят.

Бодай и Хату се спогледаха и Хату каза:

— Този свят?

Натан пренебрегна въпроса.

— Променям урока за днес. Мисля, че си стигнал по-далече от нивото, на което смятах, че ще си на този етап. Готов ли си?

Хатушали кимна и двамата заеха обичайните пози един срещу друг, а Бодай наблюдаваше от масата.

Щом двамата се хванаха за раменете, Хату се гмурна в умствената илюзия.

Мигновено се озоваха над нишките сила като преди и всички нишки, несвързани с човешки същества, изчезнаха.

— Впечатляващо — каза Натан.

— Защо?

— Знаеше къде искаш да си в ума си и не ти беше нужно да правиш стъпките, за да изчистиш нишките енергия, които не те интересуват.

Хату долови усещането за възбуда у Натан и попита:

— Важно ли е това?

— Ще ти обясня по-късно. Изтласкай настрана всички онези нишки енергия, които не принадлежат на хора, които не познаваш.

Хату откри, че задачата е лесна, и внезапно усети присъствие, което не беше очаквал.

— Донти!

— Кой? — попита Натан.

— Приятел, когото мислех за мъртъв!

— Радостта ти е като съкрушителна вълна — каза Натан.

— Какво да направя?

— Оттегли се и си поеми дъх.

Хату разбра, че поемането на дъх е метафора за съществуване в реалния свят, че трябва да спре и да подреди мислите си, но метафората беше показателна и му даде перспектива какво да направи. Измести почти-контакта си с енергийната нишка на Донти още малко по-далече и изчака за миг да събере мислите си.

Умствено беше все едно си поема дълбоко дъх. Хату се отдръпна още по-далече, докато Донти стана само смътно присъствие на ръба на съзнанието му, след което попита:

— Сега какво?

— Намери някой друг, някой, който е добре познат, но не толкова привързан към чувствата ти.

На Хату му отне само миг, след което каза:

— Деклан Ковача. Той е добър човек. Купихме нашия хан от съпругата му.

Отпрати съзнанието си все едно умът му се разшири над голям простор и внезапно усети познат контакт. Знаеше, че е Деклан, в някое много далечно място, и енергията пулсираше с напрегнатост, която едва разпозна.

— Намерих го — каза той на Натан. — И нещо не е наред.

— Какво?

— Не знам.

— Доближи се още, но не влизай в контакт.

Хату измести фокуса си към онова, което знаеше, че е Деклан Ковача, познат шаблон на енергия, въпреки че не бяха чак близки приятели.

— Сега погледни — нареди Натан.

— Как да погледна?

— Както вече казах, не знаем на какво си напълно способен, тъй че може и да не се получи, но се опитай да си представиш далечен прозорец, с изглед натам, където е приятелят ти, след това стисни здраво прозореца и бавно го придърпай към себе си, или се придвижи към него — което от двете ти се стори по-естествено.

Хату погледна нишката, водеща към Деклан, и постави в илюзията си прозорец. След това с волята си го накара да се задвижи към него. Щом прозорецът се доближи, в него се очерта образ. Там, където се намираше Деклан, беше по-тъмно, тъй че Хату предположи, че той все още е в Маркензас. Щом образът се приближи още, усети, че предположението му е погрешно. Деклан беше много по-далече на юг и Хату внезапно осъзна, че се намира някъде в Южна Тембрия.

Придърпа „прозореца“ още по-близо и видя мъже, пълзящи нагоре по скална стръмнина. Бяха мръсни, опърпани и измършавели. Хату се помъчи да простре сетивата си колкото може по-близо до Деклан, без да влиза в контакт — помнеше казаното от Натан за огромната опасност.

— Те бягат от нещо — каза Хату.

— Какво виждаш?

— Ти не можеш ли да го видиш? — попита Хату.

— Това е твое… пространство, вътре в ума ти, и аз нямам никакъв контрол — отвърна Натан. — Усещам неща, и точно така те насочвам, и имам достатъчно опит, за да изтълкувам много, но иначе…

Хату пожела Натан да види прозореца и наставникът му ахна.

— Как го направи това? Мога да видя прозореца ти към Деклан!

— Не знам — отвърна Хату. — Просто го направих.

Усети едва доловимо ехо на несигурност от Натан, но го пренебрегна, поне засега, и вниманието му се върна на Деклан.

Мъжете бяха изтощени, почти се влачеха нагоре през канари и скални издатини, помагаха си един на друг с бутане и протегнати надолу ръце, но беше ясно, че са на ръба да рухнат.

— Изглежда, че са в сериозна опасност — каза Хату.

— Ти контролираш този прозорец. Виж какво ги преследва, но стой близо до Деклан, иначе ще загубиш връзката.

Хату си представи, че ръцете му се протягат и изместват прозореца така, че да гледа над рамото на Деклан. В далечината успя смътно да различи фигури.

— Те са толкова далече, че не мога да видя…

— Доближи ги.

— Как? — попита Хату.

— Това, което „виждаш“, не е реално, а е плод на ума ти, който интерпретира какво има там. Ти го контролираш. Пожелай образа по-близо.

— Пак питам: как?

— Както правиш други неща: пожелаваш го, без да се насилваш да опитваш.

Хату се помъчи за миг, а след това осъзна какво има предвид Натан. Четене на непознати езици, предизвикване на пожар на кораба, появата на синя енергия, когато плаваха през Теснините — всичко онова бе направено без мисъл, просто с воля.

Изведнъж образът стана по-ясен и той видя преследвачите. Можеше да открои подробности. Всички бяха мъже, носеха дрехи, направени най-вече от животински кожи, и разни стари и мръсни ризи и гащи.

Всички се движеха изненадващо бързо, макар че бяха боси и тичаха по ръбести камъни. Носеха брадви и дълги ножове, някои направени от метал, но други бяха от клони и камъни. Неколцина носеха и копия.

Хату беше виждал в пътуванията си първобитни хора — но нищо подобно на тези. Имаше нещо дълбоко погрешно в тях, сякаш нормални хора бяха по някакъв начин извратени, а с дрипите и кожите приличаха на лешояди. И знаеше, че таят гибел в сърцата си.

— Деклан и хората му са изгубени — промълви той. — Мога ли да им помогна?

Натан помълча малко, после каза:

— Вероятно. Но ще е опасно.

— Кажи как.

— Не докосвай нищо живо. Потърси кротката енергия на скалите и пръстта.

И Хату започна търсенето.

Деклан развърза въжето около раменете и кръста си и извади меча си.

— Слизай! — заповяда. — Не виждам лъкове, но някои от тях имат копия.

Усети дълбока студена яма, отворила се вътре в него, защото знаеше, че хората му не могат да надвият идващите отдолу човекоядци. Мъжете се присвиха и зачакаха и Деклан прецени, че имат две, най-много три минути преди преследвачите да изкатерят последната скална издатина, която ги разделяше.

Воят и крясъците откъм ядачите бяха почти животински в свирепата си ярост. Деклан се напрегна и се закле да убие колкото може повече, преди да ги избият. Въпреки собствения си страх и изтощение беше обзет от дълбоко чувство за провал. Знаеше, че никога няма да отмъсти за гибелта на Гвен, Юсан, Мили и другите, избити в Хълма на Беран.

Отдолу хвърлиха копие, но то изтрака безопасно в скалите под тях. Въпреки това всички потръпнаха.

А после Деклан изведнъж усети трептене под краката си. Смътно вълнообразно движение, което се усили… а Сиксто извика:

— Земетресение!

— При мен! — изрева Деклан, докато се отдръпваше към средата на скалната площадка.

Мъжете залазиха към него и щом се струпаха заедно, пръстта и камъните отдолу започнаха да се движат. Първо бяха най-хлабавите камъни, които се разтресоха и се затъркаляха надолу, и западаха между ядачите. Раздвижването сякаш продължи по-дълго от всеки трус, който Деклан бе преживявал.

Последва огромно разтърсване и цялата скална стена под тях започна да се кърти.

— Назад! — извика Деклан и всички се притиснаха в скалната стена, колкото се може по-далече от падащите скали, които храчеха прах и отломки във въздуха точно под ръба на плоската скална издатина.

Огромни камъни и канари се откъртваха и Деклан и хората му нападаха един върху друг. Писъците от болка долу бяха последвани от крясъци на ужас, когато каменният порой се стовари върху ядачите.

След това, точно толкова внезапно, колкото бе започнало, треперенето спря.

Гъсти облаци прах изпълниха въздуха и затулиха гледката. Деклан успя да чуе оцелелите от каменната лавина ядачи, хукнали в паника надолу по склона, докато заклещените от камъните викаха, скимтяха и пищяха от болка.

Хората му бавно започнаха да се надигат, закашляни от прахта. След няколко минути заклещените в нападалите камъни ядачи се смълчаха, а виковете на бягащите заглъхнаха.

— Какво е онова нещо, за което говори Църквата на Единия? — обади се Тоомбс.

— Чудо — каза Сиксто.

— Е, това беше чудо — каза Тобиас.

Щом прахта започна да се разнася, Деклан се доближи до ръба на площадката и погледна надолу. Сиксто го последва. Видяха десетки тела, смазани от огромните нападали камъни.

— Никой няма да се изкатери дотук — каза Сиксто.

Под тях, на повече от петдесет стъпки от отломките долу, се издигаше нова стръмна скална стена.

Тобиас също дойде и каза:

— Това поне вече е зад нас.

— Не си изнесоха мъртвите — каза Деклан.

— Оцелелите просто искаха да се разкарат колкото може по-надалече и по-бързо. Дори и тия кучи синове знаят, че не можеш да задържиш каменна лавина, докато събираш мъртвите си — отвърна Тобиас.

Деклан се обърна към ръба на платото над тях. Скалата нагоре като че ли изобщо не беше помръднала и изглеждаше достъпна за изкачване. Беше почти готов да се разплаче от облекчение. След това си напомни, че това е само първата стъпка. Все още трябваше да намерят път през планините до морето. Но първо трябваше да намерят храна.

— Хайде да отдъхнем малко, после се махаме оттук.

Не чу възражения.

Хату излезе от умственото си състояние и се олюля. Бодай бързо скочи да се притече на помощ, та младежът да не падне.

Сложи го да седне на стола, който току-що беше освободил, и попита Натан:

— Какво стана?

— Неща, които не съм способен да разбера, още по-малко да обясня — отвърна Натан. На лицето му се четеше почуда.

Хату изглеждаше объркан, но след малко погледът му бавно се фокусира.

— Жаден съм — каза той.

— Ей сега ще ти дам вода — отвърна Бодай.

Бързо му донесе пълна чаша и Хату я изгълта.

— Това беше… удивително — каза след това.

— Кое? — попита Бодай.

— Намерих Деклан — каза Хатушали.

Бодай кимна.

— Водеше мъже, които бягаха от… Бягаха от хора, които… бяха зли, Бодай. Дори не съм сигурен дали бяха хора. — Отпи глътка от отново налятата от Бодай чаша. — Тъй че спасих Деклан и отряда му.

Очите на Бодай се разшириха и той погледна от Хату към Натан. После прошепна:

— Как?

— Предизвиках каменна лавина, която прогони преследвачите на Деклан. Неговите хора изглеждаха така, сякаш са минали през…

— Предизвикал си лавина? — прекъсна го Бодай.

Хату кимна и допи водата.

Бодай погледна питащо Натан. Той му отвърна с вдигане на веждите и свиване на рамене.

— Хату, даваш ли си поне малко сметка какво си направил? — попита Бодай.

— Нали току-що ти казах — отвърна Хату.

Бодай отново погледна Натан, а той отново сви рамене.

— Все още е толкова млад… — промърмори Бодай.

Натан изгледа за миг Хатушали и каза:

— Правиш неща, които никой друг човек на тази планета не може да направи. Ти си единственият мъж, който може да прави някаква магия тук. Никоя жена не може дори да се доближи до силата ти.

Хату премисли казаното от Натан, след което се усмихна и попита:

— И какво правим по-нататък?

— Нямам представа — отвърна Натан.