Господар на стихии

7. Срещи и изненадващи разкрития

— Забележителна история — каза Дейлон, когато Хава привърши описанието си на случилото се след опустошаването на Хълма на Беран. — Това, което най-много ме притеснява, е характерът на нападението на тези хора. Те удариха все едно че беше нашествие, на много места едновременно, всичко — преценено да изтъни защитите до предела, след това плячкосаха каквото могат, взеха роби и избягаха. Ако се бяха окопали на север и изток, нямаше да мога да ги изкореня от който и да било от двата фронта, без да оставя Маркенет открит откъм другия фронт. Щях да мога само да се защитавам, и то не толкова добре.

— Хората в Светилището вероятно имат повече информация от мен — каза Хава. — От тях научих само толкова, колкото можаха да ми кажат, преди да напусна, но много неща все още са неизвестни.

Бяха говорили вече няколко часа. Каретата се движеше със стабилна скорост и щяха да спрат при кладенеца на средата на пътя между кулата на Северния нос и градските порти. Към разсъмване щяха да стигнат до града.

Баронът каза:

— Забравих да спомена. Един момък, който твърди, че е приятел на теб и Хатушали, пристигна малко след битката. Казва се Донти.

Хава възкликна:

— Донти! Той е жив! Тук ли е?

— Тежък случай е това момче.

Хава се засмя, както при новината, че Донти е жив, така и на забележката на барона.

— Тежък случай? — Тя се ухили. — Такъв си е Донти. Наложи ли ви се да го заключите?

Баронът изглеждаше по-уморен и по-състарен, отколкото Хава го помнеше, но се усмихна и отвърна:

— Внимавам вече с него.

— Трябва да го видя.

— Ще го видиш. Беше ранен в един бой. — Видя, че по лицето ѝ премина загриженост. — Ще живее. Рана, която преряза плът и хрущял, нищо жизненоважно не е засегнато, но може да накуцва малко. Моят човек Балвен го намира за полезен. Имаме… — Махна с ръка. — Това може да почака. Уморена си и мога да ти спестя приказките за източната политика и заговори. Имаме да говорим за много неща, тъй като смятам да пренеса войната към онези убийствени чакали и всичко, което знаеш за онзи район, може да е жизненоважно. Тъй че отдъхни ако можеш.

Стана и се премести на другата седалка, за да може Хава да се изпъне.

Тя не възрази. Умората я надви. Излегна се и бързо заспа.

Дейлон Дюмарш, барон на Маркенет, седеше мълчаливо и размишляваше как би могъл да използва информацията от Хава в своя изгода и каква база за действия можеха да предложат островите, за които бе споменала. След разкритието откъде бяха започнали нападенията, от континента, наречен Нитания, двамата с Балвен многократно бяха обсъждали простия факт, че изграждането на армия е една задача, но прехвърлянето ѝ безопасно през огромен океан е съвсем друга работа. Единственият отговор на Дейлон беше, че щом нападателите са измислили начин, той също би могъл. Още когато го беше казал, беше прозвучало кухо, но споменаването от Хава за пленяване на кораби беше зърното на една идея и Дейлон очакваше тази идея да избуи.

Деклан махна на мъжете отзад да го подминат и когато Сиксто се изравни с него, го попита:

— Видя ли нещо?

— Мисля, че да. Отляво. Но не мога да съм сигурен.

— Ако има преследвачи — каза тихо Деклан, — трябва да познават добре тази част от долината. Би трябвало да има пътека, успоредна на тази, която ние така и не намерихме.

— Или пък са много добри в промъкваното през дървета — каза Сиксто.

— Твърде оголени сме тук.

Деклан се огледа и осъзна, че цената на взимането на пътя на най-малкото съпротивление беше да са сравнително навън, на откритото.

Движеха се през една част от долината, където дъното ѝ бе осеяно с дървета и храсти, но имаше и открити участъци трева и ниски растения. Беше по-лесно да се придвижват напред, но това предлагаше предвидим маршрут за всеки, който ги преследваше, което означаваше, че преследвачите може да не са зад тях или от едната им страна, а да избързат напред, където да залегнат и да ги причакат.

Докато навлизаха все по-надълбоко в каньона, светлината гаснеше. През целия ден двете страни на каньона бяха загърнати в сянка и се показваха само за кратко, когато слънцето се окажеше точно над главите им. Тези няколко часа бяха показали на Деклан голи каменни стени, трудни, но не и невъзможни за катерене, но водещи само нагоре към безмилостния пясък и слънце на Горящите земи.

Деклан прецени, че след около час ще е време да се спрат на лагер.

— Когато спрем за нощувка, искам да е близо до онази, северната стена.

— Мисля, че точно там дебне наблюдаващият ни, ако има такъв — каза Сиксто.

Деклан въздъхна, дълго и тихо, и плесна Сиксто по рамото.

— Умът ми може да ми прави номера, да си въобразява призрачни врагове. Но не мисля, че и двамата имаме едни и същи призраци.

Сиксто отвърна с мрачен кикот.

— Макар че би могло и двамата да сме луди.

Деклан го стисна приятелски за рамото.

— Може и да е истина — отвърна тихо. — Почвай да търсиш къде бихме могли да се защитим тази нощ.

Без повече приказки Сиксто кимна, а Деклан тръгна по-бързо напред, за да настигне Бенруф, който им отваряше път.

Когато каретата изтрополи през портите на замъка. Хава се събуди. Прозя се и се протегна, и видя, че Дейлон най-сетне се е предал и задрямал, скръстил ръце на гърдите си, както седеше с изправен гръб в ъгъла. Тя все още се нуждаеше от един добър нощен сън, но това щеше да почака за друг ден. Надигна се, а Дейлон отвори очи, докато каретата забавяше.

Беше напълно буден, когато вратата се отвори, и скочи навън, ботушът му едва докосна сгъваемата стъпенка.

Хава също слезе ловко от каретата и видя, че слънцето е изгряло, макар да оставаше скрито зад сградите на изток. Щеше да е ярък, ясен ден и въпреки утринните сенки Хава имаше добра гледка към града долу. Изглеждаше изненадващо незасегнат от опустошенията, които бе видяла навсякъде, преди да бъде откарана от търговците на роби. В отминалите вече дни улиците в този час бяха също толкова празни както сега, тъй че за един мъчителен миг всичко ѝ се стори до болка познато.

Мигновеният ѝ унес беше прекъснат от барона, когато той попита един от охраната:

— Къде е Балвен?

— Ако не закусва, милорд, би трябвало да е в казармата на ескорта, да разпитва пленниците.

— Където го оставих — каза баронът. Обърна се към Хава. — Доколкото познавам брат си, вече е започнал със сериозните разпити.

Едва ли забеляза малкото отделение кастелани, войниците от домашната му гвардия, които се озоваха зад него, но Хава ги забеляза. Изглежда, баронът се нуждаеше от охрана в собствения си замък.

Щом стигнаха до казармата, стражите при вратата отдадоха чест и Дейлон каза:

— Вътре ли е Балвен?

— Да, милорд — отвърна единият страж.

Стражите отвориха вратата и Дейлон и Хава влязоха.

Двама вързани мъже седяха на пода, единият явно в безсъзнание. И на двамата им личеше, че са изтърпели жесток бой. Балвен се обърна към влизащия барон и Хава и каза:

— Нищо засега милорд.

— Като че ли скоро няма да могат да отговарят, дори и да желаят — отбеляза Хава.

Балвен ѝ кимна.

— Радвам се да видя, че си добре. При толкова много загуби допуснахме най-лошото. Хатушали?

— Добре е, сър — отвърна тя. — В безопасност е.

Балвен погледна брат си, а той поклати леко глава, жест, който Балвен разбра добре — това бе нещо, което щяха да обсъдят по-късно, насаме.

Хава погледна двамата пленници, но си замълча.

Балвен я изгледа продължително, след което каза:

— Предвид… родното ти място, имаш ли наум някои методи за извличане на информация от неподатливи? — Кимна към двамата на пода и добави: — Изглеждат решени да изтърпят наказание и да пазят мълчание, каквато и да е заплахата.

Хава бавно поклати глава.

— Чувала съм за разни отвари и така нататък, но това не беше част от образованието ми. Онези от нас, които бяха избирани… е, знаете…

Знаеха, че е била член на екип, престъпна банда, работеща за Коалтачин. Но не знаеха колко сложна е онази система. Поради дълбоко познание на Хату за вътрешната уредба на Коалтачин от Хава се беше очаквало да е готова да го убие, ако дойде такава заповед. Отказът ѝ щеше мигновено да постави смъртна дамга и на нея. Все пак Хава не изпитваше охота да говори за някои неща, въпреки че баронът и Балвен знаеха повече от повечето външни.

— Разпитващите, хора, които наричаме инкуири, тренират с години.

При тази дума очите на пленника в съзнание се разшириха и той се втренчи в Хава.

— Рядко рискуваме с отвличания, но ако го направим, моите хора…

Пленникът едва можеше да проговори с подутата си уста, но успя да изхрипти:

— Баци?

Хава моментално замълча. Балвен и Дейлон се обърнаха и погледнаха мъжа.

— Какво? — каза Балвен.

Хава сложи ръка на рамото на Балвен и мина покрай него. На пленника каза:

— Гаерма?

Въпреки че явно изпитваше болка, мъжът се оживи и с умолителен тон подхвана дълго изречение, усилие, което като че ли почти го изтощи. Повтори го, след което се свлече назад на стената. Малко след това затвори очи, изгубил съзнание.

— Какво беше всичко това? — попита баронът.

— Нарече ме „сестро“ — отвърна Хава, явно смутена. — Тъй че аз го нарекох „братко“. Акцентът му е много различен и част от речника му… — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, след което се обърна към Балвен и Дейлон. — Попита ме дали служа на вас и защо вие — посочи Балвен — го измъчвате.

Балвен я изгледа.

— Донти каза, че те са нещо, наречено „азанти“.

Тя се вторачи в него, след което отвърна:

— Знам само това, което Хату ми каза за тях, но… не знам напълно какво означава това. Къде е Донти?

— Още спи, най-вероятно — отвърна Балвен. — Беше ранен и…

— Вече ѝ казах — прекъсна го Дейлон. Обърна се към най-близкия страж и каза: — Иди и доведи Донти, веднага.

— Слушам, милорд — отзова се войникът и бързо излезе.

След няколко минути се върна, последван от Донти, който куцаше, подпрян на патерица. Видя Хава и извика:

— Проклятие!

Тя пристъпи към него и го прегърна. По страните ѝ потекоха сълзи.

— Хату ни каза, че си мъртъв!

Донти се засмя, докато се мъчеше да не падне на една страна заради прегръдката ѝ.

— Изглеждах съвсем умрял, уверявам те. — Замълча. — Е, можеш вече да ме пуснеш.

Тя се отдръпна и избърса сълзите си.

— Проклятие. Липсваше ми глупавото ти лице.

— И на мен ми липсваше хубавото ти лице. А Хату? — попита той.

— Той е добре. С учителя Бодай е, проучват.

— Какво? — Донти изкуцука до най-близката пейка и погледна барона, а той му кимна за разрешение да седне. Донти изохка, след като се отпусна на пейката, и каза: — Не знам кой от тия кучи синове ми заби камата, но когато го разбера, ей с тая патерица ще му покажа колко боли.

Баронът погледна през рамо двамата пленници.

— Това ще го довърши, ако е един от тези двамата.

— Беше малка мешавица за минута — съгласи се Донти.

Балвен прошепна нещо на брат си, а баронът кимна и каза:

— Погрижи се.

Балвен махна на единия страж и посочи пленниците.

— Тези да се държат тук, но повикайте лечител. Никой, освен вас и лечителя — и нас четиримата — да не се пуска тук. Разбрано? — Войникът кимна. — Предай заповедта ми на сержанта отвън: когато някой от двамата се събуди, да ни съобщят веднага.

— Да, милорд.

Стражът бързо излезе, а Донти попита:

— Е, Хату в Коалтачин ли е с Бодай, или някъде тук наоколо?

— Дълга история — отвърна Хава.

— Явно имаме вече няколко дълги истории — каза баронът — Ще се видим отново с всички вас, когато тези мъже отново са годни да говорим с тях. — А на Балвен каза: — Трябва да се отърва от малко пътна прах и бих могъл да изтърпя един обяд. Погрижи се за тези двамата.

— Да, милорд — отвърна Балвен, докато брат му напускаше помещението.

— Ще ида да видя къде да те настаним. Хава, и двамата можете да ме настигнете. — Изгледа я рязко. — На теб също май една баня и обяд няма да ти дойдат зле.

— И още сън — отвърна тя. Умората отново я беше обзела след стъписването от това, че пленникът говореше езика на Коалтачин, и след като видя Донти.

Донти се надигна с помощта на патерицата и се отмести, за да може Хава да мине.

— И аз се радвам, че с Хату сте живи! — каза ѝ, щом минаха през вратата. Един от стражите на пост отвън я затвори след тях.

Преодоля двете стъпала надолу, а Хава го изчака. Балвен беше на няколко крачки пред тях.

— Та как оцеля? — попита тя.

— Не знам — отвърна Донти. — Нещо ме сграбчи от онази лодка с Хату и когато се съживих… Не помня много, освен че бях сам, премръзнал и мокър. — Лицето му се сгърчи и Хава не разбра дали беше от болка от раната му, или от спомените. — Онази част е размътена. След това бях под водата, после вълни… и вървях към брега… южно оттук, оказва се. Не знаех кой съм.

Тя погледна загрижено приятеля си от детството, но си замълча. Виждала беше Донти в много настроения, но това усещане за нещо болезнено беше ново за нея. Винаги беше крил всякакъв намек за неприятност зад маската на весело перчене.

— Какво значи това? — попита го.

Той въздъхна и се усмихна с усилие.

— Не знам. Имам чувството, че нещо ми беше отнето, и сега има нещо, което ми липсва вътрешно.

Хава спря, щом настигнаха Балвен, който също беше спрял да даде нареждания на един слуга за настаняването на Хава. Обърна се към нея.

— Ще ида при барона. Този човек ще се погрижи за жилището ти. — На Донти каза: — Върви с тях и я остави да си почине. После се върни в стаята си и чакай да те повикат.

И се отдалечи бързо, без да дочака отговор.

Донти и Хава последваха слугата и скоро стигнаха до вратата на стаята, заделена за нея.

— Лорд Балвен даде нареждания, милейди…

Хава едва не избухна в смях, че слугата се обърна така към нея. Предположи, че я удостоява с почетната титла, за да не би да се окаже, че е с висок ранг.

— И съм поръчал вана и гореща вода за баня, и храна, която да ви донесат скоро след това. Нещо друго има ли?

— Не, това ще е чудесно — отвърна тя.

Слугата бутна вратата и застана отстрани, за да могат Хава и Донти да влязат.

Стаята имаше прозорци с изглед към зелна ивица земя, на която пасяха няколко коня. Под прозореца имаше дълга скамейка и Донти седна предпазливо на нея.

— Трябва ли да куцукаш насам-натам с тази рана? — Тя посочи хълбока му.

— Ако скъсам шев, лечителят просто ще ме зашие пак.

Тя го изгледа с насмешливо изумление.

— Нищо никога не се променя у теб.

— О, едно-две неща, може би. Е, какво беше това за Хату и Бодай?

Хава обясни за случилото се, откогато бе стигнала в Порт Колос до когато бе заварила Бодай и Хату в Светилището, и как Бодай се бе оказал натрапник, шпиониращ господарите на Коалтачин.

Донти се засмя и изохка от болка.

— Никога няма да можем да кажем на дядо!

Хава го изгледа въпросително.

— Ще получи сърдечен удар.

Хава се засмя.

— Зусара и Бодай са двамата учители, на които най-много се доверява!

— Не мислех да му казвам — каза Хава. — Всъщност мислех никога да не се връщам в Коалтачин. Двамата с Хату сме обърнали гръб на онзи живот. Оженихме се.

— Оженихте се? Наистина? — попита зарадвано Донти. — Двамата винаги бяхте странна двойка, но добра двойка.

— Благодаря ти.

— В смисъл, Хату ми е като брат и ти донякъде си ми като сестра, но ако ме беше напила, щях да спя с тебе.

Хава се засмя.

— Виждала съм те пиян.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Е, добре, май мисля, че си ми като сестра. — Посочи я с пръст. — Но съм те виждал гола!

Тя отново се разсмя.

— Не и откакто бяхме бебета!

Той кимна.

— Вярно. Но наистина имаш хубаво тяло.

Хава сви рамене. Не можеше да измисли какво да отвърне на това.

— Ще е хубаво да се видя отново с Хату, да си разменим истории. Липсваше ми този буен луд човек. Беше един от най-истинските ми приятели, независимо от всичко. — Лицето му помръкна. — След това ще го убия.

— Какво?! — Очите на Хава се разшириха за миг, след това се присвиха. — Шегуваш ли се?

Донти сви рамене.

— Може би. Не знам. Когато спомените ми се върнаха, някои части бяха разбъркани; някои още са. Просто имах това странно чувство, че се очаква да убия Хату… някъде далече от… — Той поклати глава. — Онези Сестри на Дълбините са. — Въздъхна. — Чувството идва и си отива, но не е толкова силно, както беше преди.

— Говориш за убиване на моя съпруг — каза тя заплашително.

— Е, тогава може би в края на краищата няма да го убия — отвърна Донти с малко насилена усмивка.

Хату се рееше на една стъпка над пода със затворени очи и кривната назад глава, изпънал ръце напред. Умът му беше залят от образи, които се сипеха едни след други с мълниеносна бързина.

Представяше си, че е в пустота, но вътре в тази пустота прииждаха линии от енергия, като безброй нишки, и той просто изчакваше, докато го пронизваха. Усещаше допира им, осъзнаваше за много кратък миг откъде идват и накъде отиват, но в мига, в който ги възприемеше почти достатъчно, за да разбере тези неща, те угасваха и ги заменяха нови.

Натан му бе наредил да не се опитва да разбира, а просто да го преживява, да остави тези нишки да преминават през него. В началото беше трудно и на няколко пъти Хату беше усетил, че контактът с всичката тази мощ започва да отслабва, но всеки път откриваше, че му е все по-лесно да се връща в онова състояние на ума „не опитвай“, на което Бодай и Натан се бяха постарали да го научат. Опитът, трупан с упражняването, започваше да се задържа и когато пропаднеше почти до безсъзнание, успяваше с усилие да се върне към него.

Беше изпълнен с възторг. Всичките му сетива бяха нащрек и усещаше тръпки на екстаз, толкова стимулиращи и приятни, колкото когато правеше любов с Хава, когато отпиеше първата глътка студена бира в горещ ден или първия път, когато пале беше близнало лицето му, когато все още беше почти бебе. Сравненията бяха близки, но нищо не можеше да опише напълно тази точна, съвършена почти възбуда от мощта, която бушуваше през него.

Беше на самия предел на осъзнаването какво е да бъдеш връзка, да имаш достъп до неизброими потоци енергия и в същото време да можеш да си просто в мига, просто да оставиш нещата да бъдат и да си свидетел, без да участваш.

Преживяването беше някак извън времето. Никаква представа нямаше колко дълго е бил в тази празнота, но му беше все едно. Беше миг и в същото време беше безкрайно. Живееше го и същевременно едва можеше да го проумее, нито можеше да го обясни на някой друг.

Наслаждаваше се на преживяването, а след това започна да усеща, че то заглъхва. Не знаеше дали беше мигновено или отне часове, но се усети, че полита надолу, и когато стъпалата му докоснаха каменните плочи на пода на библиотеката, примигна. Рязка болка го порази в главата и коленете му заплашиха да се огънат. Бодай стоеше до него и го сграбчи, за да не падне.

Тръпка премина от стъпалата му, през кожата и до черепа му и косата му за миг настръхна. Чувстваше се наелектризиран.

— Това беше удивително — изхриптя гласът му.

Натан му подаде чаша вода и той отпи, осъзнал, че е много ожаднял.

— Колко време?

— Вися във въздуха почти цял час — отвърна Бодай.

— Усетих го като много по-дълго… — Хатушали тръсна глава, за да я прочисти. — И въпреки това го усетих сякаш беше секунди.

Натан се усмихна замислено.

— Времето. Трудно е. Непонятно.

Хату тръгна към масата за общите им уроци, усетил, че силата му се възвръща.

— Какво имаш предвид? — попита, щом седна.

— Какво е времето? — попита на свой ред Натан.

Хату се пресегна за чашата вино и отпи.

— След няколко такива урока вече съм достатъчно умен, за да хабя време с отговори. Е, какво е времето?

Натан се усмихна на върнатия му въпрос.

— За миг — почна той, — представи си един миг, защото трябва да се престорим, че… не съществува време. Не съществува пространство. Изведнъж всичко, което сега знаем, възниква. Материя, като пръст, камък, въздух, всичко възниква и всички стихии са развихрени, с всички онези нишки енергия, които се създават, и времето възниква. Какво е времето?

Хату се съсредоточи върху въпроса, а когато Бодай понечи да заговори, вдигна ръка да го накара да замълчи. Проточиха се дълги минути, докато Натан и Бодай гледаха седналия Хатушали, впил очи в нещо, което само той можеше да види, с ръката му — все още изпъната, с дланта нагоре, а след това, след повече от няколко минути, каза:

— Времето задържа всичко да не се случва наведнъж.

Натан извика радостно, скочи от стола си и заподскача весело в кръг.

— Точно така! А сега, отново, какво все пак е времето? — Радостта му угасна.

Хату се поколеба, после отвърна:

— Знам какво прави. Не знам какво е.

Очите на Натан заблестяха все едно в тях напираха сълзи. И той каза тихо:

— Това е единственият правилен отговор.

Върна се на стола си и посочи да му напълнят чашата, а когато Бодай я напълни, я сграбчи и отпи дълбоко.

Погледна от Бодай към Хату, после — обратно. Накрая каза:

— Ние отбелязваме времето. Казваме, че едно завъртане на планетата, от изгрев-слънце до следващия, е един ден. Казваме, че толкова дни, докато светът ни се завърта около слънцето до мястото, което сме отбелязали като първия ден, това е година. Разделяме времето на часове, минути, дори части от минути, измервани с напредването на слънцето по небето, с капки вода, с механични устройства, по всякакъв начин, който можем да си въобразим… но какво е времето?

Бодай изглеждаше озадачен.

— Тези знаци, които изобретяваме, местоположения спрямо слънцето, напредването, измервано със сезони, колко дълго отнема на количество пясък да премине през малко отверстие, това са наши творения, не са на времето. Времето може да се точи бавно или да минава бързо, и нашата гледна точка се оформя от това как преживяваме тези моменти. Тъй че как можем да измерим точно, щом виждаме времето като относимо към нашето настроение? — Натан сви рамене. — В крайна сметка винаги оставаме с този единствен въпрос. — Посочи Хатушали с пръст.

— Какво е времето? — каза Хату.

Натан се усмихна.

— Когато откриеш, кажи ми.

Бодай се засмя и плесна с длан по масата.

— Обожавам добрия въпрос. Е, пиене и вечеря?

— Да! — отвърнаха едновременно Натан и Хатушали.

Деклан махна на Себастиян да седне до него край огъня.

— Видя ли го?

Наемникът отвърна:

— Стори ми се, че зърнах за миг някой да се движи, на ръба на светлината.

— Можеш ли да се промъкнеш зад него?

Себастиян поклати глава.

— Дори да се престоря, че отивам да се изпикая, нямам никакъв шанс.

Деклан осъзна, че стрелецът изглежда с години по-стар, отколкото когато се бяха срещнали, едва преди две седмици. Зачуди се дали и той самият се е състарил толкова.

Себастиян продължи.

— Близо до родното ми село, в горите, където ловувах като момче, може би. Тази гора е на онзи, който е там. Дори без капани и клопки бих могъл да се нараня в тъмното или да се натъкна на засада. Ще чуе, че идвам. Не. Най-добре е да изчакаме до изгрев-слънце и тогава да решим какво ще правим по-нататък.

Деклан изпита безсилие, порив да направи нещо. Твърде дълго ги бяха дебнали — може би един, а може би повече. Невъзможността да действа го тласкаше на ръба на безразсъдството и трябваше да обуздае този импулс.

Овладя се с усилие. Пое си дълбоко дъх и най-сетне каза:

— Добре. Поспи сега. Някой ще те събуди за смяната.

Стрелецът кимна, надигна се и отиде до походната си постеля — наметалото на един от мъжете, издъхнал много мили назад.

Деклан стана и се обърна с гръб към огъня, за да вижда по-добре в тъмното. Беше почти готов да приеме атака: каквото и да е, за да разбере какво става. Сигурен беше, че Богартис щеше да има някой мъдър съвет как да се справят с тази ситуация, но Богартис беше мъртъв, оставен на лешоядите и времето да се справят с трупа му.

Чувстваше се ужасно самотен.