Господар на стихии

5. Срещи, обучение и надежда

Барон Дюмарш наблюдаваше тренировката на новобранците, много от които бяха опитни кръчмарски побойници, но малцина с войнишки опит. Всички описания на набезите, унищожили западното крайбрежие, предаваха подробно масивни нахлувания на нападатели, които плячкосваха и взимаха пленници, но нямаше никакви донесения за организирани сили под командата на полеви командири.

Дейлон беше обсъдил това с всеки опитен военен, с когото можеше, със собствените си офицери и сержанти и с някои избягали от Илкомен и Медните хълмове, които бе включил в армията, която изграждаше. Командата идваше някъде откъм онази огромна флота и имаше само две заповеди: първо да плячкосат, опожарят и вземат пленници; второ — да се оттеглят на корабите. Въпреки простата организация бяха опустошили ефикасно всяко селище от Порт Колос до границата на Маркензас, принуждавайки барона на Медни хълмове да се скрие и превръщайки кралство Илкомен в пропаднала държава. Други доклади съобщаваха, че са извършени набези по северното крайбрежие на Южна Тембрия и че големите флотилии на Зиндарос и Метрос не могат да излязат от дълбоките пристани.

Баронът реши, че колкото и голяма да нарасне армията му, в центъра ѝ ще стои голям отряд от добре обучени войници, който да може да бъде насочен към конкретна цел по негов избор: а целта щеше да е виновникът за унищожаването на семейството му. Причинителят на целия този ужас щеше да умре от ръцете на Дейлон.

— Идва кораб! — стигна до него викът на ездач, препуснал в галоп през портата.

Дейлон му махна да се приближи и попита:

— Северният нос ли?

— Да, милорд.

Дейлон се обърна към сержанта, надзираващ тренировката, мъж от Медни хълмове, казваше се Хаскел, когото познаваше от гостуванията си на Родриго, и нареди:

— Продължете упражненията — После махна на коняря. — Оседлай коня ми.

Забърза към казармата, където Балвен разпитваше мъжете, разкрити от Донти, и когато се приближи, чу викове и болезнени пъшкания.

— Предайте на Балвен, че кораб се приближава към Северния нос. Аз отивам там — нареди на стражите на вратата.

Стражите отдадоха чест и докато баронът се върне при упражняващия събралите се бойци сержант Хаскел, конят му бе оседлан и го чакаше.

— Ескорт, милорд? — попита конярят.

— Шестима ездачи да ме догонят, ако могат.

Баронът подкара коня си навън през портата на замъка и надолу по градските улици към северната порта. Животът в града ставаше все по-улегнал, макар че не се беше върнал към нормалното. Все още имаше недостиг на храни, военни заграждения и избухваха свади между завърналите се бегълци и заварените от тях навлеци в домовете и дюкяните им. Все пак нещата напредваха ежедневно и Маркензас ставаше онова, което Дейлон държеше да е.

Подкара в тръс, понеже се налагаше да избягва относително малко хора — населението все още бе наполовината отпреди. След като излезе от портата, пришпори коня в галоп. Продължи така малко повече от миля, след което дръпна юздите и върна коня в тръс. Беше виждал не един кон, съсипан от ездач, поискал от него много повече, а неговият кон бе най-добрият от всички, които бе виждал. Прецени, че вестоносецът, донесъл му новината, е препускал в галоп последната миля или две до града, но също беше щадил коня си.

Дейлон беше ходил безброй пъти на Северния нос още от момче и това бе едно от първите места, където баща му го беше завел, когато започна войнишките си уроци. Буквално преди цял живот, помисли си той тъжно. После с горчивина осъзна, че не му е останал никой, който да го учи така, както го бе учил баща му.

Порой от спомени заплашваше да го залее, от момчешките му години до наскорошните усилия на брат му Балвен, който се опитваше да му напомни, че все още е достатъчно млад да си вземе трета съпруга, да създаде ново семейство. Всичко това той отхвърли еднакво решително. Нищо нямаше да го отклони от нуждата да отмъсти.

След като редува няколко пъти ходом, тръс и галоп, Дейлон прехвърли един хълм и кулата на Северния нос се извиси пред погледа му. Кораб, бяло петънце в далечното синьо море долу, бе закотвен недалече от брега. Дейлон забави коня до ходом, устоял на подтика да стигне до кулата колкото може по-бързо.

Това бе първият кораб, доближил се до което и да било пристанище или пристан в Маркензас от набезите насам. И макар баронството да бе пощадено от преки нападения, последствията от набезите все пак бяха опустошителни. Дейлон съзнаваше, че пристигането на този кораб е важно.

— Не бързат, нали? — каза Сабиен.

„Кралицата на бурите“ се бе доближил с изпънати платна във видимост от кулата на Северния нос преди повече от четири часа, вдигнал беше мирен бял флаг и беше хвърлил котва недалече от брега.

— Така изглежда — каза Хава. — После пратиха ездач до барона, понеже който там командва в онази каменна грамада не иска да поеме отговорност да ни покани на брега. Вероятно сержант или ефрейтор.

— Ефрейтор?

— Нещо между сержант и редови войник тука.

— Аа. — На лицето на Сабиен се бе изписала досада. Пътуването се бе оказало леко и без произшествия, но скучно, след като минаха на север от екватора и ветровете се промениха. Имаше много суетня по такелажа и местенето на платната и напредването се беше забавило.

— Нямат ли сигнални огньове?

— Който там командва вероятно не иска баронът да доведе цялата си армия с него. По-добре да пратят ездач.

Сабиен сви рамене.

— Логично, капитане.

След още няколко минути Хава попита:

— Как се държат хората долу?

— Нетърпеливи са да разберат дали е безопасно да се върнат у дома. И неспокойни.

— Неспокойни са още откакто отплавахме от Светилището.

— Вярно — съгласи се Сабиен.

Хава се беше изненадала, че толкова малко хора поискаха да се върнат. По-малко от сто души от над четиристотинте, които бе освободила в неколкократните набези по азантските пристанища и кораби бяха помолили да ги превозят в Северна Тембрия. Подозираше, че е от страх, че Порт Колос и Медни хълмове са напълно разрушени, а и поради обещанието за земеделска земя и пасища по безбройните островчета, обкръжаващи Светилището. Беше помислила, че много от тях гледат на онази част на света като на ново начало, начин да обърнат гръб на ужасното бедствие, което ги бе сполетяло, в което бяха загубили всичко, което притежаваха, живота на приятели и семейства. Самата тя никога не се беше чувствала така, но все пак разбираше какво изпитват.

— Виждам ездач — каза Сабиен и посочи едно далечно петънце, появило се на билото на хълма и продължило към кулата.

— Може би някой ще отвърне на мирния ни флаг.

— Може би — каза Сабиен.

Далечният ездач като че ли не бързаше много, докато конят му измине в тръс последната четвърт миля до кулата. Там се изгуби от погледа им в постройката, а пред очите им на хълма се появи отряд ездачи. Движеха се бързо, сякаш за да догонят първия конник.

— Чудя се за какво ли е това? — каза Сабиен.

— Нямам представа… — почна Хава и тогава над кулата се вдигна бяло знаме и го развяха, за да са сигурни, че е видяно.

— Явно скоро ще разберем — каза Хава. — Пригответе дългата лодка.

— Готова е вече от четири часа, капитане — засмя се Сабиен.

Хава слезе на главната палуба, където четирима моряци чакаха да подкарат лодката. Чувстваше се уверена, че оставя Сабиен да командва. Беше видяла достатъчно, за да знае, че са в безопасни води.

Погледа, докато екипажът ловко се оправяше с лодката — завъртяха двата скрипеца и спуснаха съда, докато се изравни с перилото. Гребците се качиха. Хава — последна от всички.

Лодката бе спусната и моряците загребаха към прибоя. Хава беше доволна как се бе оформил екипажът ѝ: след месеци боеве, боравене с платната и ежедневната рутина с грижите по „Кралицата на бурите“ това, което най-много я радваше, бе задържането на екипажа ѝ. Отначало той беше набързо скалъпена сбирщина от няколко опитни моряци и пожелали да служат в замяна на пътуване до безопасно убежище. Вече обаче разполагаше с екипаж, който разбираше капитана си, знаеше работата си и се трудеше добре, без да се налага да ги насилва.

Сабиен беше достатъчно едър, за да сплаши всекиго, освен най-безразсъдните или опасни членове, но имаше кротък нрав и не се налагаше да се държи грубо. Имаше няколко случая, в които ѝ се беше наложило да прибегне до дисциплинарна мярка — обикновено няколко дни на сухари и вода или нощна вахта на такелажа в лошо време — но според това, което ѝ бяха разправяли, величината на наказанията, които бе налагала, беше нищожна в сравнение с екипажите на повечето големи кораби. Предвид липсата ѝ на предишен опит — в сравнение с онези от екипажа, които бяха плавали много години — все пак се чувстваше доволна.

Първоначалният ѝ инстинкт „искам да съм пират“ се оказа просветляващ знак за вътрешното ѝ естество, какъвто не беше очаквала. Помнеше как скуката я бе подтикнала да поиска да прави нещо на борда на кораб… сякаш беше преди векове, но ето я сега, капитан на кораб, който беше пленила, от хора, които биха ѝ лепнали прозвището пират и без съмнение биха я обесили без колебание.

Догребаха бързо до брега, яхнали вълните на прибоя, и когато Хава скочи от лодката, видя барон Дюмарш застанал на брега, с ръце на кръста, и обкръжилите го телохранители, готови да отбият всякаква опасност.

Тя закрачи към Дейлон и когато се доближи на един разтег, каза бавно:

— Милорд.

За миг баронът изглеждаше разколебан. После каза:

— Познавам те.

— Аз съм Хава, жената на Хатушали.

— Да — отвърна Дейлон. — Балвен щеше да те познае от пръв поглед. — Огледа я мълчаливо за миг. — Е, ето ни. Искаш преговори. Какво ще обсъждаме?

— Първо, имам близо сто души, които искат да се върнат у дома, тъй че мога ли да ги сваля на брега?

Дейлон помълча за миг, преди да отвърне:

— Ако е за мои хора, ще намерим какво да направим с тях. — Погледна на север по брега. — Предполагам, че всички са мои хора, след като, изглежда, няма къде другаде да отидат.

Изражението на Хава издаде, че не е очаквала точно този отговор, но тя отвърна:

— Можем ли да ги свалим тук?

— Тук не можем да ги нахраним.

— Можем да свалим достатъчно храна на брега за два-три дни. Дотогава ще могат да слязат до града.

— Тогава мястото е не по-лошо от всяко друго. — Обърна се и каза на лейтенанта, командващ ескорта му: — Пригответе се да приемете идващите на брега. — После се обърна към Хава и попита: — Какво друго?

— Имаме да говорим за много неща.

— Ще яздиш ли с мен обратно до замъка?

Хава се усмихна.

— Ако това включва баня, добра храна и чисти дрехи, тогава да.

— Можем да се погрижим за това — отвърна с усмивка Дейлон. Погледна към небето и каза: — Дневната светлина няма да ни стигне, тъй че може би да пренощуваме тук и да потеглим по изгрев-слънце?

Хава кимна.

— Ще се върна на кораба ми и ще съм тук утре на разсъмване.

— Добре — каза баронът. — Да пратя ли лечители и фургони за тези, които ще слязат на брега?

— Не — отвърна Хава. — Всички са здрави и могат да стигнат пеш до града за два дни.

— Каляска? — попита той с усмивка.

— Мога да яздя — отвърна тя.

— Можеш, да. Ще имам свежи коне тук утре сутринта, ще чакат.

— Значи до утре сутринта — отвърна Хава. Беше едновременно нетърпелива да чуе как се справя останалата част от крайбрежието и имаше отчаяна нужда от храна и сън. Беше направила дълъг обход в дъга, за да заобиколи всякакви неприятелски кораби, които можеше да са останали, и беше подхождала към сушата бавно, в продължение на два дни, като се движеше внимателно, докато се убеди, че няма боен или робски кораб близо до Маркенет, и реши да спре близо до кулата на Северния нос. Знаеше, че това е последното укрепление на брега, тъй като беше яздила по прекия път между главния за Хълма на Беран и морето.

Все пак съжаляваше, че през последните три дни беше спала само два пъти, и то за малко, и че не може магически да се озове в замъка. Имаше твърде много неща да сподели с барона, и също толкова много въпроси да му зададе.

Махна на гребците да хванат греблата, нагази във водата и се качи в лодката. Пое си дълбоко дъх с облекчение, тъй като докато не бе видяла ответния флаг за преговори, изобщо не знаеше дали не идва за битка.

Щом стигнаха до „Кралицата на бурите“, бързо се изкатери по въжената стълба. Сабиен я чакаше.

— Започни да прехвърляш пътниците на брега — каза тя. — Аз отивам да хапна нещо и да поспя. Ти командваш до заранта.

— Слушам, капитане — отвърна той с облекчение, че всичко е минало добре.

Хава слезе до корабната трапезария и я завари празна. Поразтърси се и намери питка сирене, сухари и полупразен мях вино.

— Ще свърши работа — промърмори Хава, осъзнала, че първото ѝ прилично хранене ще е с барона. Надяваше се да предложи по-добра трапеза.

Тръгна към каютата си, като пътьом отхапваше, а когато седна на нара, успя да смъкне ботушите си, довърши виното и бързо потъна в здрав сън, с останалото сирене и сух хляб на пода, все още с дрехите, които беше носила три дни.

Деклан предпочете да остане на пост, докато другите се тъпчеха със суров кървав черен дроб. Себастиян беше забелязал следи от сърни в калната ловка над пълна с вода дупка и Деклан беше отдръпнал назад мъжете, та ловецът да се спотаи и да чака.

Малко след залез-слънце няколко сърни бяха дошли да пият и Себастиян беше ударил млад мъжкар. Беше повикал мъжете и докато те дойдат, вече беше разпрал сръндака и беше отрязал черния дроб. Дъвчеше парче от него, когато дойдоха. Започна да реже още парчета и им каза:

— Това ще ви опази живи, докато опечем останалото!

Мъжете с радост бяха взели кървавата храна. Двама бяха започнали да разпалват огън, докато останалите отидоха да съберат сухи пръчки, на които да изпекат месото. Щом падна нощта и огънят се разгоря, Деклан реши, че трябва да се поставят часови. Мъжете бяха също толкова изтощени като него и той избра да поеме първата смяна. Миризмата на сърнешко, цвърчащо на пръчки над огъня, усили вълчия му глад, но все пак можеше да почака.

Тоомбс се надигна и каза:

— Мога да поема поста, капитане, докато ядеш.

— Благодаря — отвърна Деклан и се приближи до огъня.

Сиксто го видя, взе един шиш от жаравата и му го подаде.

— Благодаря — каза Деклан, седна и отхапа от все още цвърчащото месо.

— Смешна работа — заговори Сиксто. — Когато бях момче, най-много мразех майка ни да ни храни с черен дроб. — Поклати глава и избърса мазното от брадичката си. — Щеше да се изуми, ако ме видеше сега.

— Не мога да кажа, че вкусът ми харесва, но пълни корема — каза Деклан. После сниши глас. — Над лявото ми рамо, виждаш ли нещо?

Сиксто се усмихна и кимна все едно Деклан беше казал нещо смешно. Запази лицето си спокойно, измести се леко наляво и погледна над рамото на Деклан. След няколко мига каза тихо:

— Има нещо.

— Животно или човек?

— Не мога да кажа. Знам само защото части от храста не се движат, както би трябвало.

— Е, адски близо сме до водата, а и огънят вдигна доста дим, тъй че би могло да е и едното, и другото.

— Да — съгласи се Сиксто.

— Тъй — каза Деклан. — Продължавай да наблюдаваш и… разкажи ми повече защо майка ви толкова е обичала да ви храни с черен дроб.

Сиксто се засмя искрено и отвърна:

— Взимаше го евтино от касапина в селото. Изобщо не бях опитвал телешко, агнешко или свинско, докато не напуснах. Беше дроб със зеленчуци, пържени бъбреци, чревца, каквото касапинът ѝ даде в замяна.

— Тя какво му даваше? — попита Деклан и направи няколко жеста с ръка, за да изглежда разговорът им оживен в случай че някой ги наблюдаваше. Знаеше също, че там може да няма нищо и че всичко е за тоя дето духа, но знаеше и старата поговорка че който сам се пази и боговете го пазят.

Очите на Сиксто оставаха впити в дърветата.

— Имахме малко земя и тя гледаше зеленчуци. Беше добра в това, знаеше кога кое да засади и кога да засади друго. Винаги имаше нещо, което расте, и нещо готово да се изскубне от земята. Моркови, ряпа, лук и така нататък.

— А баща ти?

— Той беше наемник, като мен. Нямаше го с месеци, даже и повече от година веднъж. Изобщо не го познавах добре. Връщаше се и майка ми го посрещаше. Бяхме шест деца и аз бях най-големият, тъй че той ме изгони, когато бях на към четиринайсет. Пиеше много, докато беше у дома, и сега, след като съм бил в този занаят, знам, че е харчил повечето от спечеленото с бой по пиене и курви. Но носеше вкъщи достатъчно, за да може майка ми да плати за някои неща, като плат за дрехи или ново гърне. — Сиксто сви рамене. — Когато баща ми ми каза да се махам, каза и че бил на същата възраст, когато неговият баща го изхвърлил. — Очите му оставаха приковани в далечния храст и дърветата. — Това е една от причините да се закълна никога да не се женя. Видял съм твърде много деца, останали бездомни и сами от твърде много битки.

Деклан кимна, спомнил си за мъртвите деца, които бе видял наредени за масов гроб в Хълма на Беран.

— Аз исках да имам синове и дъщери… някога.

Сиксто го погледна и какъвто и въпрос да имаше за последните му думи, не го зададе. След малко отрони:

— Вече не виждам нищо.

Деклан кимна и го стисна леко за рамото.

— Постави охрана, за всеки случай.

— Аз ли?

Деклан му махна да го последва и щом се приближиха до четата, каза:

— Сега внимавайте.

Мъжете, които си бърбореха, млъкнаха, тези, които ядяха, спряха, а двама, които бяха заспали, ги събудиха.

Когато очите на всички бяха вперени в него, Деклан каза:

— Утре навлизаме по-навътре в този каньон. Със Сиксто видяхме… нещо. Може и нищо да не е, но ако ни е наблюдавал някой, не искам никакви изненади. Тъй че — походна дисциплина и никакви приказки. Сиксто ще организира охраната. — Погледна Бенруф. — Ти беше верен съюзник дотук, но все пак не те познавам добре. Сиксто вече е първият ми помощник и ако се измъкнем безопасно оттук, можете да останете с нас или да напуснете, както сметнете за добре. — Пое си дъх и добави: — Последните думи на Богартис към мен бяха да спася колкото може повече хора, тъй че това е целта ми, точно сега. Пясъкът, който търсехме, е изгубен, но все пак мога да правя добри оръжия и без него. Възнамерявам да се върна в Маркенет и да направя чудесни мечове за барона. А когато той отплава, за да намери източника на цялата тази касапница, смятам да застана до него.

Мъжете се спогледаха, но никой не промълви и дума.

След като не чу възражения, Деклан каза:

— Сиксто, за охраната двама души, по два часа всеки. — Огледа мъжете поред и каза: — Имаме шанс да оцелеем.

Отново никой не промълви и дума.

Бодай махна на Хату да седне срещу него на масата.

— Добро утро. — Хату поклати глава. — Прав беше. Строполих се в леглото и спах като труп.

— Това е добре. — Бодай се прозя.

Хату се засмя.

— Тежка нощ беше. Но все пак прочетох някои неща, които се връзват с изследванията ни. — Бодай беше ловък лъжец, но освен ако не се издънеше, Хату нямаше да разбере, че тази информация му я беше дал Натан предната нощ. — И тъй, нека да се върна на една от по-непосредствените ни грижи — магията.

— Моите сили?

— Да — каза Бодай, — но особеното ти положение е само част от един по-голям въпрос. Представи си свят, в който магията е… навсякъде, използвана от много хора, до различни нива на успех, както за добро, така и за лошо.

— Свят различен от Гарн ли?

— Да. — Бодай кимна.

— Като приказките за чудеса, разказвани от менестрели?

— Точно.

Хату се отпусна в стола си, сякаш премисляше нещо, после каза:

— Когато казваха „далечни земи“ или „приказни земи“, просто допусках, че говорят за някое място тук на Гарн, но много отдалечено или много далече някъде във времето. — Леко помръдна в стола. — След като пораснах, осъзнах, че са въображаеми места, защото навсякъде, където пътувах, ами, беше все едно навсякъде всичко си е като навсякъде другаде.

Бодай кимна.

— Вярно е, че хората наистина имат много повече общо помежду си, отколкото би предположил човек. Имат бебета. Стремят се към богатство или поне към достатъчност, и някои се бият, докато други се молят на богове, някои си стоят вкъщи за безопасно, докато други пътуват, за да търсят нови неща и гледки. Но в сърцевината си хората са просто хора.

Внезапен спомен за плена му от Сестрите на Дълбините изплува в ума на Хату и той каза:

— А някои са много зли.

— Достатъчно съм видял, за да се съглася с това — отвърна Бодай. — Но да се върнем на нашата въображаема земя.

Хату кимна.

— А ако ти кажа, че съществуват други светове, освен Гарн?

Хату се намръщи. Изражението му се менеше между размисъл над тази идея и съмнение в нея, сякаш Бодай някак си го изпитваше.

— Сериозно ли?

— Сериозно — отвърна Бодай.

— Какво, бил си на други светове?

— Не — каза със смях Бодай. — Но съм видял някои неща… — Вдигна ръце с дланите нагоре. — Изкусен съм да се отклоня в поредното си дълго обяснение, но ще го спестя за въпроси, които може да имаш тепърва. Просто задръж съмненията си и се съгласи, че някъде далече има един свят с хора на него, които до голяма степен са като нас, и други същества, които са много различни.

— Като онези водни същества, които служат на Сестрите на Дълбините ли?

— Онези нещастни души, които някога са били хора, са чудовищно сътворени с кръвно приношение и тъмни изкуства. Донякъде може би нещо подобно, но става въпрос за естествени същества, които си имат свой собствен език и начин на живот. По липса на по-добър начин да го кажа, животни, но с умове и души и… — Сви рамене и замълча, докато се мъчеше да намери по-добро обяснение. Урокът от предната нощ го бе съкрушил и той се мъчеше да си спомни поне половината от онова, което Натан бе споделил с него.

Хату въздъхна.

— Добре, заради това упражнение ще приема съществуването на свят някъде там… — махна неопределено с ръка, — където живеят хора и други същества, и магията е навсякъде.

— Усещам съмнението ти, но ще го оставим замалко настрана. — Бодай се престори, че има да сподели още, но простичката му надежда беше Хату да не зададе въпроси, за които нямаше отговор.

— Ще се опитам — каза Хату с едва сдържана усмивка.

Бодай присви очи.

— Грандиозно се проваляш в прикриването на пренебрежението си. Какъв е проблемът да си представяш магия в огромни количества, предвид това, което си постигнал лично?

— Магията, щом искаш да наречеш силите ми така, ще приема, въпреки че все още не съм сигурен какво всъщност е тя… но други светове? Ако има други светове, защо не знаем за тях, или да ги посетим, или… къде точно са те?

— Уф, непрекъснато забравям, че ти не си отгледан като Огнегривите, а просто като поредния ученик на Коалтачин. — Бодай се отпусна в стола си. — Грешката е моя, Хату, не твоя. — Забарабани с пръсти по масата, а след това изправи гръб. — Звездите. Какво знаеш за звездите?

Хату се усмихна. Това бе тема, по която предполагаше, че има известно познание, предадено му най-вече от самия Бодай.

— Светлини в нощта, но се движат в предначертани фигури. Движат се бавно по небето в последователност и ако човек разбира фигурата и времето на годината, и откъде пътува, може да състави курс и да акостира разумно близо до мястото, където иска да стигне.

Отпусна се със самодоволно изражение, явно облекчен, че е запомнил този урок.

— Вярно — каза Бодай, — но това не е отговорът. Те са слънца.

— Слънца? — повтори Хату объркано. — Има само едно слънце и то изгрява всяка сутрин и залязва всяка вечер.

— Те са слънца — каза твърдо Бодай.

— Но те са малки.

— Защото са много далече оттук. Някои са много по-големи от нашето слънце.

— И ти знаеш това?

— Да.

— Откъде?

— Бях… научен, предполагам, че би казал, от някого… — Помълча за миг, за да подреди думите си, след което продължи: — Преди много време… всъщност точно преди ти да се родиш. Беше странен, но бързо разбрах, че е пътувал много по-далече от мен и е видял много повече от мен, и наистина бе посетил онези светове.

— Невъзможно — отвърна Хатушали.

Бодай поседя неподвижно. После каза:

— Понякога забравям, че само защото си много умен и любопитен още не означава, че имаш развито въображение.

— Какво е развито въображение? — попита Хату.

И когато Бодай облещи очи и настръхна, на ръба да го нахока, Хату започна да се киска — първият звук на искрено веселие, който Бодай бе чувал от него. След миг Бодай също започна да се киска.

— Голяма досада си, Хатушали — каза след малко.

— Мога да си представя много неща, Бодай — заяви Хату, след като смехът му затихна. — Подценяваш ме.

Бодай се отпусна в стола си, а след това се изсмя горчиво.

— Мразя, когато учениците ми ме предизвикат и са прави. — Погледна Хатушали. — Какво трябва да знаеш?

— Трябва да разбера какво общо има това с моя проблем.

— Контекст.

— Контекст?

— Да, прекалено много неща остават неразбрани, ако не знаеш контекста.

— Например?

Бодай помълча малко, после каза:

— Представи си, че имаш коза.

— Добре, имам коза.

— Сега — продължи Бодай, — представи си, че тази коза е излязла от имота ти и е опоскала градината на съседа ти.

Хату кимна.

— Е, ти ли си виновен за щетите, нанесени на съседа ти?

Хату премисли въпроса, след което отвърна:

— Това ще зависи от…

— Да! — извика Бодай и викът му стресна Хату. — Ще зависи от контекста. Беше ли вързана козата ти? Имаше ли съседът ти ограда? Остави ли портата отворена? Съществувал ли е този проблем преди? — Отпусна се отново, доволен накъде води урокът. — Тъй че имаме твърде много…

— Неизвестни — допълни Хату.

Бодай се усмихна широко.

— Е, все пак си внимавал.

Развеселен, Хату бавно поклати глава.

— От всички учители ти си единственият, от когото с нетърпение чаках да се уча. Другите даваха полезни указания за всички задачи, възлагани на учениците, но твоите уроци бяха най-интересните.

— Нима? — Лицето на Бодай издаваше искрена изненада.

— За мен поне — отвърна Хату със смях. — Повечето ученици мислеха, че си въздух под налягане, влюбен в звука на собствения си глас.

Бодай го изгледа малко смутено.

Хату вдигна ръка.

— Не и аз. Това, което намирах за най-интересно, беше как… правеше нещата свързани.

— И как ставаше това? — попита Бодай.

— Казваше неща като… тук има лоша реколта, тъй че хората ще търсят зърно някъде другаде и ние бихме могли да се облагодетелстваме… като направим нещо там, където има изобилно зърно… — Хату сви рамене. — Това е лош пример.

Бодай се засмя.

— Не, точно на това се опитвах да ви уча. Коалтачин се нуждаеше от умни агенти. Не просто коварните с камата или способни да избудалкат подходящите жертви, а такива, които могат да видят по-голямата картина. Как всичко е свързано по един или друг начин.

Хату се усмихна и кимна.

— Причина и следствие. Това е. Като вълни в езеро. Каквото се случи на едно място, може да има влияние на някое друго. Явно съм го схванал.

— Чудесно — каза Бодай. — Тъй че вече можем да приемем, че неща, които не разбираме, не са непременно понятни от пръв поглед, но рано или късно може да бъдат разбрани.

Хату се отпусна и каза унило:

— Това ще е дълъг урок, нали?

Бодай кимна.

— Първият от много.

Хату простена.

— Значи, колкото по-рано започне, толкова по-рано ще свърши, нали?

— Точно така — каза Бодай. — Та докъде бях стигнал? О, да. Звездите и вселената, която е толкова много по-необятна, толкова много по-голяма, отколкото сме си я представяли. — Плесна по масата и добави: — И тъй, да започнем оттам.