Господар на стихии

16. Още открития и избавление

Деклан и Сиксто стояха на кейовете в същата поза като в тъмнината предната нощ. Над водата се появи смътен блясък.

— Там — каза Сиксто и посочи.

— Видях — отвърна Деклан. — Какво ли не бих дал за едно от ония устройства, далекогледните тръби.

— Не си хаби времето в желания за играчки — каза Сиксто. — На мен ми се ще пълен стомах.

— Ще видим какво ще открият Тобиас и Бенруф. Точно сега съм любопитен за онзи кораб. Снощи на никого от нас не му хрумна да помисли, още по-малко да огледа залива за кораби, на борда на които може да има екипаж. — Деклан поклати глава съжалително.

Корабът лежеше ниско във водата, явно защото беше побрал тежък товар. Но екипажът беше свалил мачтите и използваше платната, да затули светлината да не стига до брега. Беше достатъчно далече, за да е трудно да се видят някакви подробности дори и ако не бяха използвали платната за прикритие.

— Какво мислиш, че е?

— Две мачти, седемдесет, осемдесет стъпки може би — разсъди Сиксто. — Трудно е да се прецени без нищо около него, а е достатъчно далече, тъй че преценката на разстоянието е трудна.

— Мисля, че може да ни се наложи да го навестим — каза Деклан.

— Защо просто си седи там? — зачуди се Сиксто. — Има хора на борда, ако се съди по пушека, който помирисахме снощи, но се опитват да се скрият.

— Предположението ми — каза Деклан — е, че по време на нападението някои от екипажа са ги хванали на брега и останалите са били достатъчно умни, за да се прикрият, но не и достатъчно, за да отплават.

— Вероятно — съгласи се Сиксто. — Не виждам как конниците от степите ще си направят труда да пращат лодки, ако онези все пак вдигнат котвата и отплават.

Деклан извърна поглед от морето и каза:

— Трябва да намерим храна.

Сиксто посочи нагоре по улицата.

— Ето ги Тобиас и Бенруф.

Когато Тобиас и Бенруф се приближиха, Деклан попита:

— Някакъв късмет?

— Малко — отвърна Тобиас, смъкна голяма торба от рамото си и я остави на земята. — Намерихме един пазар няколко улици по-нагоре, където се мотаеха няколко търговци. Едни с ножове и злато ги убедиха да не се опъват много в пазарлъка.

— Не ги ограбихте, нали? — попита Деклан, стараейки се да не се разсмее.

— Не, по дяволите! — каза Тобиас. — Беше твоето злато.

Сиксто се засмя.

— Я да видим какво сте донесли.

Тобиас отвори торбата. Надникнаха и видяха готварско котле, няколко кухненски прибора и малко зеленчуци.

— Минахме покрай един изоставен хан на връщане — каза Бенруф. — Може да има работеща кухня.

— Иди вземи другите — каза Деклан на Сиксто — и ги заведи в хана.

Бенруф бързо описа на Сиксто мястото и той тръгна към площадчето, където отдъхваха мъжете. Деклан тръгна с Бенруф и Тобиас обратно по пътя, по който бяха дошли.

След пет врати по следващата улица стигнаха до изоставения хан и Деклан каза на Бенруф:

— Остани тук навън да покажеш на другите къде сме в случай че Сиксто се загуби.

Влезе след Тобиас в запустелия хан. Няколко стола и маси все още бяха непокътнати, макар че бяха преобърнати. Подът беше осеян с натрошена дървения и Деклан каза:

— Поне имаме гориво за печка, ако има печка. Вероятно е зад онази врата. — И посочи вратата вдясно от дългия тезгях.

Минаха през нея и видяха порядъчна кухня: каменна печка с открита пещ за печене, скара отгоре и голям шиш върху нея.

— Устата ми се пълни със слюнка като помисля за телешки бут или овнешко на този шиш — каза Тобиас и остави с въздишка торбата на пода.

Деклан огледа кухнята, но както бе очаквал, почти всички уреди за готвене — шишове, котли, дълги вилици и особено ножове — отдавна бяха отнесени.

— Можем много лесно да разпалим огън. Но без кухненски прибори готвенето ще се окаже трудно. — Деклан махна на Тобиас да отвори торбата. — Дай да видя онова котле.

Тобиас отвори торбата, извади относително голямото желязно котле и му го подаде.

Бившият ковач го огледа внимателно и кимна.

— Добре. Без пукнатини, но ще раздаваме супата чаша по чаша… ако имахме чаши.

След няколко минути Бенруф влезе със Сиксто и останалите. Беше чул на влизане последната забележка на Деклан и каза:

— Кажи ми какво ти трябва и ще взема няколко момчета да поразтърсим наоколо.

— Използвай въображението си — каза Деклан. — Имаме да храним трийсет и осем гърла, тъй че чаши, купи, вилици, ножове, лъжици, паници, каквото още можете да намерите. — След това се обърна към Тобиас. — Какво още имаше онзи калайджия?

— Още от онова, което търсиш, но похарчих всичките пари, които ми даде.

— Тоя калайджия ще го направиш богат — каза Деклан, бръкна в джоба си и извади още две златни монети и няколко сребърни.

— Котли, тигани, чаши и останалото — каза Тобиас.

— Иди с него — каза му Деклан. — Първо кухненски неща — маши и дълги вилици. Тях по-трудно ще намериш от чаши и паници.

Тобиас връчи торбата на Сиксто и двамата с Бенруф излязоха.

Сиксто извади останалото съдържание на торбата.

— Истински лук, не като ония спаружени главички, които са яли години наред, и истински моркови.

Деклан кимна одобрително.

— Ряпа. И чушки!? — Сиксто вдигна две едри чушки и подуши. — И са пресни!

Деклан порови в шкафа до печката и възкликна:

— Богове! Подправки! Истински подправки. Който е опоскал това място, не е отнесъл всичко. — След това му хрумна нещо и каза на Сиксто: — Ела с мен.

Сиксто го последва до другия край на кухнята, където една врата висеше полуотворена — едната панта беше счупена. Деклан избута вратата и се огледа. Бяха в задния двор, използван за разтоварване на фургоните с припаси. Точно зад кухнята, малко вдясно, имаше кладенец. Деклан забърза натам и видя, че въжето, на което трябваше да виси ведрото, е отрязано.

— Да вземем онова ведро от кладенеца на площада, да го донесем тук и да видим дали водата е добра. Тъй или иначе ще имаме вода, но тук ще е доста по-лесно.

— Бива те в тази работа с раздаването на заповеди, Деклан — каза Сиксто.

— Ако не бях аз, щеше да си ти — отвърна Деклан.

— Може би, но на теб ти идва отръки, за разлика от мен. Богартис ми се доверяваше в много неща, но не мисля, че е смятал някога да ме направи свой първи помощник-командир.

— Тъй или иначе, нещата са каквито са, нали?

— Точно така.

Деклан се огледа. Дворът за доставки беше затрупан със смет. Той посочи най-отдалечения ъгъл вляво и каза:

— Нужникът сигурно е под всичко онова там. Възможно най-далече от кладенеца.

— Ще накарам момчетата да разчистят — каза Сиксто.

Деклан кимна.

— Ако не можем да намерим нещо като баня или дори голямо корито, което да домъкнем тук, поне можем да се поизмием в залива и после да изплакнем солта.

Сиксто се засмя.

— Много цивилизовани ставаме.

Деклан огледа още веднъж двора, след което отиде вляво от вратата и разбута няколко отломки.

— Какво търсиш? — попита Сиксто.

— Врата, може би плоско на земята или наклонена, с две стъпала. — Продължи да разбутва нещата настрана. — Хан или кръчма в толкова гореща земя или получава доставки през ден, или има студено мазе.

Сиксто се включи в търсенето. След няколко минути намериха врата на мазе между кухнята и кладенеца и разместиха разни счупени сандъци, парчетии от мебели, палми в саксии и много камъни. След като разчистиха, Деклан опита да отвори вратата, но тя се оказа изкорубена и не поддаваше.

Намериха няколко дрипи и ги сплетоха на въже, което вързаха за грубата дървена дръжка на вратата. Деклан я издърпа колкото Сиксто да може да напъха един камък, за да се открехне. После двамата застанаха един до друг, поеха си дъх и надигнаха вратата. Лъхналата отвътре воня ги накара да се задавят.

— Какво е умряло там? — попита Сиксто.

— Колко време ни нямаше? — попита на свой ред Деклан.

— Загубих му дирята — отвърна Сиксто.

— Каквото месо е било складирано долу, отдавна се е развалило. Задръж си дъха и да видим какво още е годно.

— Ще ни трябва светлина — каза Сиксто.

— Ела да напалим огън в печката.

Зад единия ъгъл на печката все още стоеше кутийка с кремък, тъй че след няколко минути разпалките вътре се разгоряха буйно. Щом огънят тръгна, Деклан запали един счупен крак от стол и понесе импровизираната факла към стъпалата, водещи към студеното мазе. Сиксто и младежът Били Джей го последваха.

Вонята се беше разсеяла донякъде, но смрадта все пак накара и тримата да покрият лицата си с предниците на ризите си. На светлината на факлата Деклан успя да види кацата с риба, от която лъхаше най-много зловоние. Сиксто и Били Джей награбиха кацата, измъкнаха я от мазето и я изпразниха в най-отдалечения ъгъл на двора.

Върнаха се в мазето и Сиксто каза:

— При това горещо слънце и лешоядите до надвечер ще се махне.

От една кука висеше малък бут телешко и Деклан каза:

— Това не изглежда да е развалено, но скоро ще стане на пастърма. Може би, ако го нарежем на тънко и го оставим да съхне…

— Ще ни трябва сол.

— Ако не намерим сол, може да използваме морска — каза Деклан. — Няма да е кой знае колко вкусно, но някои от нас не са яли телешко от години.

Отвори капака на едно буре.

— Сушени плодове! — каза доволно и бързо огледа следващите бурета. Махна широко с ръка. — Това е добър запас ориз, боб… — Развърза един голям чувал и възкликна: — И най-хубавото! Ядки!

В чувала имаше няколко фунта солени бадеми и Сиксто се усмихна.

— Няма да изтраят дълго.

— Но пък ще ни поддържат за два, може би три дни — каза Деклан.

— Защо са солени? — попита Били Джей.

— Някои ханове слагат купи от тях на тезгяха — отвърна Сиксто.

— Или други ядки — орехи, фъстъци, — но винаги солени — добави Деклан. — Прави те жаден, тъй че пиеш повече.

— О — каза Били Джей. — Ясно.

— Повечето от това все още е добро. — Деклан посочи няколко чувала с брашно. — Можем да правим питки и ако намерим сол, и с онези подправки в кухнята, дори да ги направим вкусни.

Сиксто кимна и преди Били Джей да успее да попита, Деклан каза:

— Жена ми беше отрасла в един хан и ѝ помагах много, докато я ухажвах. — Мисълта за Гвен върна ума му в едно мрачно място, където не искаше да отива, тъй че я потисна. Обърна се към Сиксто. — Останали са ни няколко монети, но ни трябват повече, тъй че освен ако не се отдадем на разбойничество, трябва да намерим какво можем да изтъргуваме.

— Два коня щяха да са добре дошли, за да можем да обиколим по крайбрежието и да видим какво още е останало — каза Сиксто.

— Вземи няколко души и обиколете из града, а после минете нагоре по брега. Ако има изтървани животни, ще са наблизо за паша и водопой, места, които е по-вероятно да познават.

Сиксто кимна и излезе, а Деклан се обърна към Били Джей:

— Давай да почваме да носим тия неща горе в кухнята.

Момчето кимна и нарами един голям чувал с брашно. Деклан се загледа след него и си спомни времето, когато беше на годините му, докато усвояваше ковашкия занаят. Беше спасил тези мъже и те вече бързаха да се организират достатъчно, за да поемат обратно към Маркенет. За един кратък миг изпита усещането, че е успял. Но то бързо изчезна след като си напомни, че все още ги чака дълъг път.

Бодай и Хату седяха и преглеждаха списъка на книги, свитъци и други притежания на библиотеката, и Хату каза:

— Този списък става много дълъг, а купищата много високи.

Бодай остава книгата, която преглеждаше, и отвърна:

— Можем да вземем няколко момчета и да ги накараме да почнат да трупат книгите в някакво подобие на ред, като използват номерата, които им даваме. Мога да номерирам всеки рафт, а вече сме номерирали книгите, тъй че ще е доста лесно да се състави опис.

— Мислех си — каза Хату, — че бихме могли също така да вземем една от послушничките. Те вече често са свободни, след като не прекарват живота си в търсенето ми — добави с нотка черен хумор. — Докато ти описваш книгите по местоположение, тя би могла да записва темите и тогава ще имаме списък, който можем да съчетаем, тъй че където и да се намира книгата, човек да може лесно да я намери.

— Умно — каза Бодай. — Сабела пише добре. Тя или някоя от другите ще свършат работа.

Хату се отпусна в стола си и въздъхна.

— Тази работа е необходима, но едва ли е жизненоважна.

— Винаги си бил тормозен от любопитство, още от дете — каза Бодай. — Неудовлетвореността от това, че не знаеш, водеща до твоите изблици на гняв…

Хату го прекъсна:

— Поне държа гнева си общо взето под контрол напоследък.

— За облекчение на всички нас — отвърна Бодай. Наведе се напред, с лакти на масата. — Спомни си какво те предупреди Натан — да стоиш настрана. Това, което каза, абсолютно го ужаси.

— Искам да се върна…

— Не! — Бодай плесна с ръка по масата. — Натан може да извърти един разговор по-ловко от всеки мошеник във всеки екип от Коалтачин, да отклони вниманието като джебчия, но в него има неща, които абсолютно заслужават доверие, и по същество той не направи нищо друго, освен да ти помогне, много повече, отколкото аз изобщо бих могъл. Щом той казва, че изпращането на умствения ти взор близо до онази яма те излага на риск, вярвай му!

— Проклятие! — можа само да отвърне Хату. — Кога ще се върне той според теб? Имам въпроси.

— Чу го, също както и аз — отвърна Бодай. — Ходенето е дълго. Каквото и да значи това.

— Ние сме на остров! Голям е, да, но колко далече може да иде?

Държането на Хату издаваше, че е на ръба да се върне към шаблона от детството си — да трупа разочарование, което бързо го водеше до гняв.

— Склонен съм да мисля, че той говореше фигуративно — каза Бодай. Помълча замислено за миг. — Сигурен съм, че си забелязал как той се появява в странни моменти иззад онази лавица ей там.

Хату мигновено скочи и тръгна към лавицата. Бодай го последва и го видя да стои на края на дългата лавица пред каменната стена. Очите му бяха затворени и държеше ръцете си вдигнати с дланите напред, сякаш опипваше нещо във въздуха.

— Какво? — попита Бодай.

Хату не отговори, а бавно придвижи дясната си ръка, после изведнъж замръзна, а след това отпусна ръце, обърна се и отвори очи.

— Има нещо тук. Не знам. Енергията… е различна.

— Де да можех да разбера половината от това, което си изпитал.

— Врата е — каза Хату. — Или проход.

— Зад стената? — Бодай го подмина и заопипва камъните. — Виждал съм тайни входове… — Спря, огледа се и каза: — Тази стена… от другата страна някога имаше градина. Радвахме ѝ се, когато бях момче, и се обучавахме тук. Сега е просто буренак.

— Би ли могло тук да има фалшива стена?

Бодай сви рамене и махна на Хату да го последва. Минаха покрай друга дълга лавица и стигнаха до стар прозорец, през който все още се процеждаше дневна светлина. Бодай доближи лице колкото се може по-близо до стъклото и каза:

— Не мисля, че има достатъчно място.

— Тогава какво усещам? — попита Хату.

— Поредният въпрос, който да задам на Натан, когато се върне — отвърна Бодай.

Хату поклати примирено глава и каза:

— Значи книги.

Бодай се засмя, потупа го по рамото и го поведе към работното им място.

— Да, книги.

— Сигурна ли си? — каза Катариан.

— Колко боя с ножове имаш зад гърба си? — попита Хава.

Изражението му стана кисело.

— Добре де. Ти тръгни първа.

Морякът, с когото се бяха срещнали в Елсобас, Макени, се бе съгласил да пътува с тях до пристанището Шечал на едноименния остров. Беше им отнело ден и половина плаване с благоприятни ветрове и по време на пътуването Хава и Макени имаха много разговори, половината от които останаха неразбираеми за Катариан поради незнанието му за контрабандата и други престъпни начинания.

Сега бяха стигнали до един дълъг паянтов на вид кей, който изглеждаше така, сякаш ще се катурне в морето всеки момент. Наложи им се да си поиграят с някакво разръфано въже, което като че ли беше на ръба да се откъсне. Макени остана на борда и когато Катариан попита защо, Хава каза само:

— Някой трябва да съобщи, че сме умрели.

Катариан бе решил да премълчи притеснението си дали лодката все още ще е там, когато се върнат, тъй като дори и за него едва ли беше плячка, която си струваше да се краде.

Влязоха в Южната къща, много голяма сграда, особено за толкова затънтено място като Шечал. Катариан беше пътувал достатъчно, за да знае, че е голяма, защото беше не само хан, но също така търговски пункт за контрабандисти. Една голяма част от тази двуетажна постройка щеше вероятно да представлява склад, с кръчма отпред, кухня от едната страна и стаи за спане на горния етаж, несъмнено приютили определен брой курви, в зависимост от нивото на трафика.

Хава го поведе и бутна двете люлеещи се решетъчни врати. Помещението беше пълно с дим, отчасти от зле проветрената кухня, останалото от няколкото мъже вътре, които пушеха лули. На Близначните континенти не се гледаше тютюн, макар че растеше все пак южно от Инаст, тъй че пушенето не беше широко разпространено. След като очите на Катариан започнаха малко да смъдят, той благодари на боговете, че не беше пушач.

Имал беше такава реакция и преди и знаеше, че скоро ще му мине, но както всеки път, когато влезеше са такова място, се зачуди какво толкова му харесват на пушенето. В този дим се долавяха намеци и за други изгорели растения и той осъзна нуждата да ограничи времето си в това помещение, за да не се замае.

Хава отиде до тезгяха, махна на гостилничаря и се наведе към него да го попита нещо. Той кимна и посочи една маса в далечния ъгъл.

Хава му благодари и тръгна решително към масата, без да обръща внимание на зяпащите мъже, някои от които я съпровождаха с подмятания. Един много пиян мъж се надигна от стола си да ѝ прегради пътя, но отново си седна, след като Хава опря камата си в гърлото му.

— Това е по-умният избор.

Мъжът, към когото се беше запътила, се изкиска на думите ѝ, а Хава даде знак на Катариан да дойде при тях.

След като се настаниха, тя каза:

— Попитах гостилничаря за Червения Суини. Излъга ли ме?

Вече искрено развеселен, мъжът отвърна:

— Не, не е. — Беше над средна възраст, полуоплешивял, венецът над ушите му бе посивял. Имаше широки рамене и по това, което можаха да видят от него над масата, много от мускулите му бавно започваха да затлъстяват. Грамадните му пръсти бяха украсени със златни пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни, а на лявото му ухо висеше голям смарагд.

— Кой ви прати? — попита той.

— Макени — отвърна Хава.

— Никой ли още не е убил тоя пристанищен плъх?

— Не, до днес поне.

— Значи, прати ви тук сами? — Той се засмя. — Разумен избор от негова страна. Имаме недовършена работа с него. Не толкова разумен от твоя.

— Мога да се грижа за себе си — каза Хава без излишно перчене.

— Видях — отвърна Червения Суини. — Е, ако имаш работа, казвай.

— Трябва да намеря безопасно място да акостирам един съд на Нитания.

— Да умреш ли искаш?

— Не особено — отвърна Хава.

— Ако не те открие азантски патрул, местните е толкова вероятно да ти прережат гърлото заради дрехите ти, колкото да изслушат какво може да имаш да кажеш. — Мъжът помълча, после добави: — Всъщност първото е по-вероятно, защото едва ли говориш езика им.

— Говоря азантски.

За първи път маската на безразличие на Червения Суини се смъкна и очите му се разшириха.

— Как го постигна това?

— Моя си работа. Казаха ми, че някои версии на езика са станали общ търговски език.

— Вярно е, но ти не си от никоя част на Нитания, която ми е позната, а аз съм от малкото хора, които са видели повечето от континента и са доживели да си идат. Отседнах тук — махна с ръка да посочи сградата, — защото е най-близкото нещо, което съм имал като дом от трийсет години.

— Макени каза, че си най-добрият контрабандист наоколо.

— Пенсиониран контрабандист. Останалите от добрите са мъртви или се крият. Чула си за голямата флота, която…

— Бях там — прекъсна го тя.

— О? — каза Червения Суини и повдигна вежди, вече явно заинтригуван.

— Аз също имам недовършена работа.

— Е, ако си намислила еднолично да се противопоставиш на лордовете на Прайдове и на азантите, кой съм аз, че да те спра.

— Можеш ли да ме закараш до Нитания?

— Бих могъл, но както казах, пенсиониран съм. Но мога да ти кажа къде да отидеш на брега и кого да потърсиш. Ако не е умрял, ще може да те закара където искаш да идеш. Това е едно малко пристанищно градче, не твърде далече от Акена с лодка, една седмица плаване най-много.

— А пеш?

— Това е по-сложно. Между градчето Ядамиш и Акена има три различни владения на Прайдове, а и трябва да минеш адски близо до Юздата.

— Какво е Юздата?

Червения Суини се отпусна назад, забарабани с пръсти по масата и каза:

— Значи, нищо не знаеш за Нитания, а искаш да отидеш там?

Тя бръкна в една кесийка под елека си и извади две златни монети.

— Затова съм тук.

Той ги вдигна и се усмихна.

— Монетният двор на Маркензас? Не съм виждал такива от години. — Прибра ги в джоба на панталоните си и каза: — Трябва ни пиене.

Катариан стана.

— Аз ще донеса. Какво ще искате?

— Какво имат? — попита Хава.

— Лошо вино и още по-лош ейл — отвърна Червения Суини. — Имат някакъв местен сорт уиски, но е направено от тръстикова меласа и се нарича ром.

— Какво трябва да платя? — попита Катариан.

— За доброто качество, пет медника за чаша. Повече от това е грабеж. Увери се, че налива от черната бутилка, не зелената или синята, иначе те мами. — Изкиска се и добави: — Просто му кажи, че е за мен.

— И тъй — продължи той към Хава, — това става все по-интригуващо с всеки момент.

— Можеш ли да ни закараш безопасно до брега?

— Мога да ви закарам до брега, да. Безопасно? Това зависи.

— От какво?

— От това колко добър моряк имате, който да ви закара там. Нищо особено сложно, но ако се объркаш и спреш на грешното място, местните не са особено гостоприемни.

Катариан се върна с три глинени чаши и ги постави на масата. Хава вдигна своята, отпи и направи гримаса.

— Проклятие, това е сладко!

— Свиква се — каза Червения Суини и удари хубава глътка от своята чаша. Избърса уста с опакото на ръката си и добави: — Мога да ти начертая груба скица, ако искаш.

— Освен ако нямаш морска карта, не си прави труда. Имам добра памет.

Суини се отпусна на стола си и я изгледа, сякаш искаше да види нещо, което е пропуснал.

— Морска карта? Значи, и ти си моряк?

— Плавала съм вероятно в по-дълбока вода от повечето хора тук — отвърна скромно Хава.

Червения Суини се изсмя късо. Погледна Катариан и попита:

— Наистина ли?

— Ако тя казва, че е правила нещо, значи е истина.

— Значи, само курс и разстояние?

— Кажи ми откъде да започна, какъв ориентир трябва да държим и какво ще видим при появата на суша, ако много съм се отдалечила или не съм достатъчно близо.

— Добре — каза Червения Суини. — Мисли за Нитания като за една голяма баница.

— Баница ли? — попита Катариан.

— Всъщност не е оформена точно като баница, просто е грубо закръглена, с места, които стърчат тук-там. Първото, което ще откриеш, е, че Акена е разположена малко на север от самия център на източното крайбрежие. Тя е нещо като малък полуостров, тъй че ако държиш плътно покрай брега, ще стигнеш право там.

— Тъй че, баница. В центъра е тази голяма дупка. Около дупката е Юздата. Това е място… — Мъжът сви рамене. — Не знам дали мога да го опиша. Никога не съм бил там и никога не съм срещал някой, който да е бил. Истината е, че никой, който е бил там, не е доживял, за да разкаже за него. Знаем само, че ако се опиташ да минеш през Юздата, никога не се връщаш.

— Защо е наречена Юздата? — попита Катариан.

— Не знам — каза Червения Суини. — Би могла да е наречена всякак: Стената, Преградата… може би защото е там, за да обуздае любопитството ти?

— Каквато и да е причината, тя е на около миля от този куп планини. — Той направи кръг на масата с пръсти. — Останалото от Нитания е като повечето други места — хълмове, планини, реки, равнини, всичко това, без пустини обаче. — Пръстът му мушна в центъра на въображаемия кръг, който бе очертал. — Тези планини са различни, магически са, така казват.

— Кои го казват? — попита Катариан, а Хава го стрелна с мрачен поглед заради прекъсването.

— Хора. Разни хора. Различни. Но фактът е, че няма нито един жив човек, който да е минал отвъд Юздата и да се е върнал да разкаже, а онези, които твърдят, че са, са лъжци.

— Значи — каза Хава и потупа с пръст по масата — да не ходим там.

— Да — каза Червения Суини.

— Бездруго не се канех да ходя там — каза тя и отново хвърли поглед на Катариан, за да го накара да озапти любопитството си.

Червения Суини продължи:

— Сега, за баницата. Тук-там има граница, която минава от Юздата до крайбрежието, и в този „резен“ има държава, или дори две. Понякога линията не е права и лъкатуши по речно русло или е линия, очертана по върховете са планини, но представи си линии, нали?

Хава кимна.

— Има може би сто, дори двеста държави, пръснати по континента. Някои от тези държави са във федерации, а други са си сами. Всяка си има свой собствен език и войната е постоянна, а съюзите се променят сякаш произволно. И ти искаш да отидеш там?

Хава кимна отсечено и каза:

— Ти, изглежда, си успял да ходиш там много пъти, а ето че си тук.

— Първо защото знам няколко места, които са безопасни за посещение.

— Точно затова те потърсихме — каза Хава.

— И защото прекарах много години, избягвайки… да кажем, че ми отне много време, докато открия, че не всички азанти са стриктно покорни на господарите си, лордовете на Прайдове.

— Как откри кои са те?

— Има някои неподкупни азанти, които просто отбягваш на всяка цена. Те са фанатици, които мислят за лордовете на Прайдове като за свои спасители.

Хава бръкна в джоба на елека си и каза:

— Носят ли от тези?

И сложи една от черните лакирани значки на масата.

Червения Суини почти подскочи на стола и бързо се дръпна назад, сякаш емблемата беше прокълната.

— Откъде го взе това?

— От един мъртъв азант — каза тя спокойно.

Катариан извади друга, на верижка, и също я сложи на масата.

Червения Суини се смъкна на стола си.

— И ти ли?

— Не — каза Катариан. — Тя ми я даде.

Червения Суини дълго поседя неподвижен и смълчан, след което избухна в смях, толкова силен, че другите клиенти ги изгледаха. След като смехът му заглъхна, си пое дълбоко дъх, погледна Хава и каза:

— Тук се разправя една история, не, няколко истории. За оная луда жена, която отвлече най-добрия кораб на азантите, „Кралицата на бурите“, от тях без никакви затруднения. Открадна кораба съкровищница на Златния прайд и е пленила още два или три други кораба на азантите. — Зяпна я ококорен и в почуда. — Ти ли си това?

— Може би — отвърна тя.

— Значи ти си Морския демон.

— Морски демон? — Хава присви очи. — Не знам дали ми харесва това.

Червения Суини отново се засмя.

— Колко такива медальони имаш?

— Колкото ми трябват.

Червения Суини я изгледа мълчаливо, после каза:

— Какво мислиш да правиш?

— Първо, да проуча и да видя как са нещата там. След това смятам да помогна на тия, които опустошиха дома ми, да паднат на колене.

Червения Суини се ухили.

— Ако бях четирийсет години по-млад, щях да се оженя за теб, Морски демоне.

— Мисля, че трябва да променим името — каза Хава.

— И как да те наричам тогава? — попита Червения Суини.

Хава вече усещаше, че ромът започва да я хваща, и разбра, че още едно питие и ще е пияна.

— Харесва ми Кралица на бурите, но това е името на кораба ми. — Погледна го и каза: — Капитан Хава ще трябва да свърши работа.

— Капитан Хава да бъде — каза Червения Суини и ѝ протегна ръка.

Тя я стисна.

— А аз съм… — надигна се Катариан.

Червения Суини махна с ръка.

— Не ме интересува.

Катариан си седна с изражение все едно са му ударили шамар.

Червения Суини протегна ръка и стисна леко китката на Хава за миг, после я пусна и каза:

— Идвам с теб.

— Нали каза, че си пенсиониран.

— Старец съм, но мога да издаяня на още един-два боя, а и никой не знае как идва краят му. Ще съм щастлив обаче да умра дори преди да ми е дошло времето, за да видя какви поразии си намислила за лордовете на Прайдове.

Хава се усмихна и каза:

— Добре. Ловки кучи синове никога няма да са ни достатъчно.