Господар на стихии

22. Планиране и избор

Едвалт застана пред другите ковачи в новопостроената леярна. Сложи ръка на рамото на Деклан и каза:

— Някои от вас ме познават или са чували за мен, а това е Деклан Ковача.

Деклан се зарадва, като видя Гилди и още няколко познати лица сред множеството непознати. Маркенет бе пощаден от набезите, тъй че десетина местни ковачи, майстори и калфи с техните чираци живееха достатъчно близо до леярната, за да се прибират пеш у дома всяка нощ. Други двайсетина бяха пристигнали с бежанците, тъй че кралят вече разполагаше с близо четирийсет майстори на мечове. Други мъже, запознати с металообработването — калайджии, ковачи на мед, бижутери и леяри — бързо се подготвяха, за да снабдят кралската армия да пренесе битката в Нитания.

Едвалт продължи:

— Деклан пътува до Горящите земи и се върна с рядък пясък, който навремето използвах за изработката на оръжията ми, за създаване на кралска стомана. Онези от вас, които знаят тайната на кралската стомана, елате и застанете до нас.

Само шестима майстори ковачи излязоха напред.

— Това означава, че разполагаме с осем души, които да покажат на останалите как да правят кралска стомана. Пазенето на тази тайна приключи! — извика Едвалт, когато няколко ковачи понечиха да възразят.

Деклан вдигна ръце за тишина и след малко мърморене всички млъкнаха.

— Когато изковах този меч — каза той и вдигна ножницата, в която беше прибран шедьовърът му, — той беше предназначен за един богат благородник, но него го убиха във войната. Беше стар и дебел и го искаше като незаслужен трофей. Нямаше да нанесе и един удар с него, докато храбри мъже се биха и умряха, защото оръжията им ги провалиха.

Някои от ковачите закимаха разбиращо и съгласни.

Деклан продължи:

— Двамата с Едвалт знаем, че не всяко оръжие, което направим, ще може да се сравни с този меч. Нямаме нужното време да отделяме по три-четири дни за изковаване на всяко острие, но можем да ви покажем как да довършите едно за два дни, или по-малко може би. Няма да са съвсем „кралска стомана“, но ще са много по-добри оръжия от това, което сте правили преди.

Едвалт каза:

— Деклан е донесъл пясък от едно място близо до Опърления бряг, източник, предаден ми от моя майстор, и от неговия преди него. Деклан, моля, покажи меча.

Деклан извади меча от ножницата и го подаде на най-близкия ковач. Някои от ковачите, като Гилди, го бяха виждали, но дори и те го подържаха за миг, за да му се възхитят. Качеството беше толкова явно, че дори най-младите калфи можеха да го видят, щом хванеха оръжието в ръцете си.

— Това е, към което се стремим — каза Едвалт. — Много от мечовете, които направим, няма да са равни на това оръжие, но повечето ще го доближат, а може би няколко няма да му отстъпват. Но мечовете, които правим тук, от днес нататък, ще прекършат много от мечовете, които сте изковали в миналото, и малко от това, което направим, ще провали боравещите с тях.

Деклан прибра меча в ножницата, а Едвалт се зае да състави осем екипа от майстори и калфи, за да могат всички да се научат как най-добре да използват редкия пясък в работата си.

Един дворцов паж влезе и се приближи.

— Вие ли сте Деклан Ковача?

Деклан кимна.

— Кралят нареди да дойдете веднага.

Едвалт повдигна вежди в мълчалив въпрос. Деклан пък повдигна рамене в знак, че няма представа защо го викат. Едвалт му даде знак, че ще започне с две от групите, и Деклан отново кимна.

Последва пажа до личния кабинет на краля, където Дейлон седеше с Балвен и Хава. Деклан удостои крал Дейлон с поклон, а той му каза:

— Седни. — После попита: — Колко меча можете да направите за месец?

Деклан прецени наум ковачите, с които се бе срещнал току-що, и отвърна:

— Ако работим на смени, дванайсет екипа на смяна, мисля, че можем да изковем близо хиляда за месец, не по-малко от осемстотин. Може би дори деветстотин.

— Трябват ни хиляда и осемстотин меча от най-високо качество — каза Балвен.

Деклан погледна Хава, след което се обърна към краля.

— Имаме само два месеца, ваше величество, нали?

— Да, трябва да потеглим до два месеца.

Деклан се отпусна назад и изчака. Имаше много въпроси, но щеше да си ги спести за по-късно.

— Хава ни носи новини, но ни трябват още, тъй че тя се е съгласила да действа като пратеник между онези, които са на едно място, известно като Светилището, и тук.

— Помниш ли Катариан, монаха, който ни разказваше истории в хана „Трите звезди“? — попита Хава.

— Помня — отвърна Деклан с горчивина. — Той ни ожени всички… в онзи ден.

Нямаше нужда да се напомня на никого кой беше онзи ден. Оженен и овдовял в един и същи ден. Деня на Средилетието.

— Той не е истински монах, а агент на една група, известна като Огнената гвардия. — Хава набързо изреди събитията от плена на Хату и отвеждането му в Светилището, както и собствения си плен и бягство, като завърши с това как беше завладяла „Кралицата на бурите“. — Това е най-бързият кораб и знам курса. — Добави няколко подробности за Нитания, но погледът, който ѝ хвърли Балвен, даде ясно да се разбере, че не тя, а той или кралят ще снабдят Деклан с информацията, която сметнат за нужна.

Деклан кимна.

— Трудни времена, да. — Обърна се към краля и каза: — Ваше величество, отговорих на въпроса ви за мечовете, тъй че за какво още съм тук?

Дейлон кимна към Балвен и той обясни:

— Следващото средилетие предстои ново нападение според Хава.

Хава погледна Деклан и каза:

— Мога да обясня подробно, но като цяло лордовете на Прайдове трябвало да разчистят някои от по-бунтовните си поданици, като ги пратят да нападат тук, обаче след това е трябвало да ги върнат, за да се оправят с реколтите и стадата си. Сега планират отново да ги върнат тук с колонисти, за да довършат това, което започнаха миналата година.

— Очакват, че Маркензас ще е болезнена язва, където разбитите останки от населението се бият за огризките — каза Дейлон. — Нямат представа, че изграждам армия и гарантирам този народ да бъде добре защитен, ако ни връхлети нова война. Засега сме се натъкнали само на двамата шпиони, които разкрихме в свитата на Делнокио, и доколкото е възможно, сме нащрек за други.

Деклан погледна Хава и каза:

— Когато имаш време, бих искал да науча повече. Защо биха си въобразили, че ще се обърнем срещу самите себе си?

Отговори му Балвен:

— От това, което чух от азантите, които пленихме, както и от това, което Хава е научила от пътуването си до Нитания, заключавам, че е по две причини, като първата е, че това е в природата им. Тези лордове на Прайдове не са монарси или благородници, както ние мислим за владетелите. Изобщо не ги е грижа за благополучието на хората, които управляват. Дори безумец като Лодавико разбираше, че властта му се опира на добруването на народа му. Тези лордове на Прайдове гледат на обитателите на различните държави като на… собственост, а след заминаването на така наречените Тъмни господари ги експлоатират в най-пълна степен.

— Те не са владетели. Те са земевладелци — каза крал Дейлон. — Те са търговци, и ако разбирам добре това, което ми каза Хава, имат конкурентни мотиви, противоречиви интереси.

Погледна Хава и я подкани с жест да изясни. Хава каза:

— Те дори не са земевладелци, ваше величество. Те са престъпни господари, шефове на разбойнически банди. Всеки Прайд включва група хора, които преследват различни… интереси на различни места, тъй че нямат никакво чувство за… дом. — Помълча малко, за да подреди мислите си. — Дори моят народ — а ние сме наследници на азантите, — мисли за себе си като за Коалтачин. Оставете легендите и слуховете — повечето от които сами сме разпространили за себе си, за да изглеждаме много по-могъщи, отколкото наистина сме. Все пак мислим за себе си като за един народ. Точно както хората на всички други държави мислят за себе си като за един народ, общо взето.

Деклан кимна разбиращо, а Хава пак се обърна към краля.

— Вие управлявате тази държава, ваше величество, но също така сте част от този народ. Лордовете на Прайдове нямат народ: те са това, за което всеки в Коалтачин би мислил като за господари, шефове на кланове. Контролират много могъщи групи, способни да изкарат на полето опасни мъже, но нямат никакво чувство за общност и никакво чувство за споделена история. Аз съм дете на Коалтачин и за мен е съвсем лесно да го разбера.

Деклан кимна.

— Замислях да събера най-голямата армия в историята на Петте кралства — каза Дейлон, позовавайки се на дългата история на Петте кралства, създали Съглашението. — Но мисля, че с твоите хиляда души, Деклан, добавени към ядрото, което съм създал, и онези, които в момента съм заповядал да се обучават, би трябвало да можем да закараме четири хиляди, може би повече, обучени войници, които да нападнат този град… — Погледна Хава.

— Акена — каза тя.

— Акена. Според казаното от Хава, там лордовете на Прайдове ще са най-уязвими… — Отново погледна Хава. — Ти довърши.

— В Коалтачин имаме една група смъртно опасни хора, които наричаме Скритите, квели наскости. Представете си шпиони и професионални убийци — чували сте легендите.

— Движат се невидими, прелитат над крепостни стени, убиват от разстояние — каза Деклан. — Още като дете в Съглашението слушах приказките за магическите воини на Скритото кралство.

— Нашите разпространители на слухове са най-добрите — каза с гордост Хава, — а цената, плащана за службата на някои от Скритите, е много висока.

Дейлон кимна.

— Под квели наскости имаме по-обикновените бойци, онези, които наричаме сикари, което основно означава „мъжът нож“, някой, който носи съобщения, изпълнява конкретни задачи за господари и често е лицето, което ръководи бандите. Те самите са отлични бойци, но не са тренирани войници, способни да действат като група. Това, което има Коалтачин и което липсва на лордовете на Прайдове, е престъпна организация, която ръководи много от престъпната дейност на Близначните континенти и повечето от околните острови, която се опитва да наложи контрол над другата половина.

— Защо е важно това? — попита Балвен.

— Защото означава — отвърна Хава, — че лордовете на Прайдове нямат хиляди очи и уши във всеки град, градче и село. Ханове и бардаци, пътуващи търговци — всички те са потенциални източници на сведения. Това, което прави Коалтачин толкова могъщ, толкова ефективен, е, че ако един главатар на банда или шеф на екип види нещо, което смята, че би могло да се окаже от интерес за господарите, тази информация се изпраща чрез мрежа от куриери и пратеници колкото е възможно по-бързо. Азантите са се превърнали в пазачи или полиция и зависят от информатори сред самите хора, които плашат.

— Тъй че част от информацията би могла да се окаже безполезна — отбеляза Деклан. — Защото хората им казват това, което мислят, че те искат да чуят.

Хава кимна.

— Такова е предположението ми. А предвид постоянните битки в една или друга част на континента се процежда само достатъчно точна информация, за да си мислят, че това, което правят, е ефикасно.

— Как ще помогне това на нас? — попита Деклан.

— Защото когато нападнем — каза крал Дейлон, — повечето от най-верните азанти ще са извън град Акена, а твърде много от не толкова верните ще се бият на наша страна.

Хава се усмихна.

— Започвам революция.

Деклан я зяпна. Помълча за миг, докато осъзнае чутото. После се усмихна.

Хату лежеше на гръб, вперил поглед в нощните звезди.

Бодай се изкачи на хълмчето и каза:

— Още ли се опитваш да видиш звездите по-отблизо?

— Трябва да има начин да се проследят линиите на сила — отвърна Хату.

— Мислех, че каза, че трябва да има някакъв вид връзка, като връзката ти към Хава и Деклан, или към място, което познаваш добре.

— Това го каза Натан. — Хату стана и поизтупа дрехите си. — Някой ден…

— Тогава ми кажи каквото откриеш. Аз също съм заинтригуван.

— Лягаш си вече, така ли? — попита Хату.

— Да. Колкото и да са интересни откритията, които направихме в библиотеката, и великолепната организация, която въведе Сабела, старите ми очи се нуждаят от малко почивка.

Заслизаха към библиотеката и стигнаха до пътеката, минаваща по обиколката, с покрив, изпънат над редица колони.

— Почивката ще трябва да почака — чу се глас.

Натан пристъпи иззад една колона и продължи:

— Има нещо, което трябва да направим сега.

— Използването на думата „сега“ предполага, че това няма нищо общо със случайно проучване, нали? — попита уморено Бодай.

— Да, няма — каза Натан, пристъпи към тях и застана пред Хату. — Трябваш ми да направиш нещо опасно.

— Какво? — попита Хату.

— Да се върнеш при ямата.

— Каква яма? А! Ямата в Раната на Гарн!

— Да — потвърди Натан.

— Мислех, че каза да не гледам в нея.

— Да, казах — отвърна Натан.

— Какво се е променило? — попита Хату.

— Елате вътре и ще обясня — каза Натан и ги поведе към входа на библиотеката.

Повечето свещи в стенните свещници и всички светилници бяха угасени, тъй че Хату използва способността си да сътвори пламък на пръста си и запали две свещи.

— Можеш ли отново да пренесеш далечния си взор до онази яма? — попита Натан.

— Мисля, че да — отвърна Хату и понечи да седне.

— Не сядай. Трябва да видя каквото ти виждаш.

Бодай обаче седна.

— Наистина ли ти трябвам?

Натан помълча малко, след което каза:

— Ако стане нещо и ти се стори, че сякаш не съм на себе си, или ме удари със стол колкото може по-силно, или бягай.

Бодай се опули.

Хату сложи ръцете си на раменете на Натан, усети неговите ръце върху своите рамене и затвори очи. Пороят от светлини премина за миг, докато Хату пренебрегваше нишките енергия, извиращи нагоре и около тях, и изведнъж наоколо вече нямаше нищо, освен мрак.

— Ти ли правиш това? — попита Натан.

— Кой друг? — отвърна Хату.

— Просто исках да се уверя — каза Натан. — Ти обикновено обичаш да проучваш цветните нишки.

— Това изглеждаше спешно.

— Така е — отвърна Натан.

Изведнъж тъмнината се смени с вихрушка от светлина и цветове, която започна да се очертава в мястото, където Хату бе предизвикал каменното свличане в Раната.

— Това е най-яркият ми спомен за това място — каза Хату.

— Разбираемо — отвърна Натан.

— Този път би трябвало да стигна по-бързо до последната ни точка.

Още щом го каза, целият околен пейзаж забърза от двете страни все едно летяха надолу в Раната към стената с черепите и костите.

— Това е наистина впечатляващо — каза Натан.

— Играех си с тази способност, докато ти предприемаше „Дългите си разходки“ — каза Хату. — Опитвах се да погледна по-отблизо звездите, но това не се получава засега.

— Дай му време — каза Натан. — Каквото и да се случи, никой от хората, на които се натъкнем, няма да разбере какво правим. Доближи се колкото може повече до ръба на онази яма, но без да поглеждаш в нея.

Хату не отвърна нищо, а започна да скъсява пътя си към центъра на селото и ръба на ямата. Този път обърна повече внимание на живеещите тук хора и осъзна, че в тях има нещо дълбоко сбъркано. В пътуванията си беше чувал истории за човекоядци на островите източно от Близначните континенти, повечето от които бяха силно преувеличени от словоохотливи моряци срещу пиене.

С тези хора нямаше нужда от преувеличаване. За Хату те като че ли бяха изгубили повечето от човешката си същност. Живееха в мръсотия, с подивели псета и гадини, въдещи се по купчините смет. В това голямо селище като че ли нямаше никаква организация, никаква централна обществена постройка, никакво явно място за ритуали. Освен около ямата, където се полагаха някакви грижи да не бъде затрупана с боклук. Беше оформена като полумесец, с плоската стена плътно до ниска равна скална стена все едно че някакъв хълм беше разсечен на две от гигантски меч. Имаше парапет, минаващ от едната каменна стена до другата на отсрещната страна, а в центъра бе изградена платформа, надвиснала над ямата.

Сега на тази платформа стоеше дете, покрито с мръсотия, и го държеше жена, за която Хату предположи, че е майка му. След миг майката вдигна детето високо и Хату изпита порив по някакъв начин да се намеси в това, което знаеше, че предстои, но гласът на Натан прокънтя в главата му:

— Недей!

Усетил как ужасът се надига в него, горчив като жлъч, Хату видя как майката запокити детето в ямата и след това се обърна и си тръгна. Детето дори не изплака, докато падаше в ямата.

— Как е възможно това?

— Онова, което е в ямата, е извратило тези хора до нещо почти нечовешко. Принасят жертви на своя „бог“, без да имат никаква представа срещу какво се изправят — каза Натан. — Сега бавно придвижи възприятието си до ръба и погледни какво можеш да различиш в ямата.

Хату бавно измести гледната си точка към ямата, след това я наклони под ъгъл надолу. Беше тъмно и само със силата на волята си той промени възприятието си, за да може да види в мрака.

Мъртвото дете се взря в него с безжизнени очи. Беше момиченце. Кръвта му течеше по камъните и се разливаше около… гигантско черно същество.

Поне Хату предположи, че е същество, тъй като не приличаше на нито едно живо създание, което бе виждал или си беше представял. Противоречеше на всичко въобразимо. Нямаше никакви явни линии на сила, свързани с него. Все едно съществуваше напук на енергиите, създавани от стихиите, вместо да е част от тях.

И изглеждаше безформено. Трябваше да има някаква форма — ръце, крака, глава — но той не можеше да ги различи. Можеше само да се помъчи да придаде смисъл на някаква пустота между линиите енергия и усети, че всъщност може би не вижда нищо и че онази безформена форма е просто собственият му ум, опитващ се да осмисли нещо непонятно.

Изведнъж Натан пусна раменете му и двамата отново се озоваха в библиотеката. Натан пристъпи към празния стол и се смъкна на него.

Бодай погледна пребледнялото му лице, след това погледна Хату, който беше видимо потресен, и попита Натан:

— Какво има?

— Нещо, което не мога да проумея — каза Натан. — Нещо, което по всякаква логика не би трябвало да съществува тук. Трябва да тръгвам.

— Поредната дълга разходка? — подхвърли Хату. Лицето му беше пребледняло и плувнало в пот, а във въпроса му отекна усещането за насилен хумор, за да прогони ужаса си.

— Нямам време — каза Натан. Беше оставил пътната си торба на пода и сега я вдигна. Порови в нея и каза: — Къде е това проклето нещо?…

Извади някакво кълбо, направено сякаш от злато.

— Какво е това? — попита Хату.

— Нещо, което не съм използвал в този живот — отвърна Натан. — Помълчете малко. — И затвори очи. — Май си спомням — каза сякаш на себе си и издърпа част от обшивката на кълбото.

Хату видя, че то е от свързани петоъгълници. Чу леко изщракване.

— Това би трябвало да ме върне тук — каза Натан, след което докосна друг петоъгълник и изчезна. Последва шум на нахлуващ въздух в празнотата, която бе създал.

— Мислех, че вече съм видял всичко — изпъшка Бодай.

Хатушали поклати глава.

— Едва ли.

— Сега чакаме ли?

— Мисля, че е по-добре да си лягаме — каза Хату. — Според мен, ако се върне скоро, ще разберем.

— Какво видяхте? Къде те отведе той?

— Не знам. И не разбирам нищо — отвърна Хату и стана. — И не мисля, че искам.

Бодай сложи ръка на рамото му и каза:

— Имам чувството, че си прав.

Деклан беше приключил с наставленията си на по-новите ковачи и тръгна да намери Едвалт. Едвалт се беше превърнал в нещо като водач на всички ковачи и леяри в Маркенет. За Деклан това не беше особена изненада, след като признаваше, че каквото и да твърдеше за способностите му, Едвалт все пак беше най-добрият ковач в Маркензас, може би най-добрият в целия Гарн.

Части от леярната бяха заделени, за да може последната фаза с огледа на цвета на стоманата и решаването кога да се закали да върви безпроблемно. Едвалт тъкмо излизаше от един такъв отсек.

— Как се справят? — попита Деклан.

Едвалт се усмихна малко криво.

— Добре, мисля. Някои са по-добри от други. Пратих един момък в леярната да прави отливки.

Отливките бяха стоманени пръти, все още неоформени в остриета. На лицето на Деклан се изписа любопитство.

— Само един?

Едвалт се засмя.

— Само един. И се оказа, че съм намерил млад калфа, изкарал чиракуването само преди година, който може би ще е добър като теб някой ден.

— Някой ден — повтори Деклан със смях.

— Виж това — каза Едвалт и му подаде току-що изкован меч.

Деклан взе меча и го претегли на ръка, след което го вдигна и замахна с него няколко пъти, а после го метна в лявата си ръка и повтори движенията.

— Вече с двете, а? — каза Едвалт.

Деклан кимна, подхвърли меча във въздуха с лявата си ръка и го улови с дясната. После каза:

— Много добро оръжие. Само година от чиракуването?

Едвалт кимна.

— Може да се окаже по-добър и от двама ни — каза Деклан със смях. — Мислех да хапна малко. Нашата смяна почти свършва, а вече рядко ни остава време да сме заедно.

— Май ще е някой друг път — каза Едвалт, посочи зад Деклан и той се обърна и видя един паж, който бързаше към тях. — Съмнявам се, че кралят иска да види мен.

— Може би утре тогава — каза Деклан.

— Може би — отвърна Едвалт.

Както беше предсказал, викаха Деклан при краля.

Деклан последва младежа и щом стигна до вратата на кабинета на Дейлон, спря и почука.

— Влез — каза кралят.

Дейлон седеше на обичайното си място зад голямото, но скромно бюро. Балвен бе застанал до рамото му в обичайната си поза. Деклан се поклони.

— Седни — каза кралят и Деклан седна. — Балвен ми каза, че е поразровил във… фамилната история.

Деклан помълча, после попита:

— Това въпрос ли е, ваше величество?

— Не — каза кралят. — Каквото и да е разкрил, ще го оставим настрана. Непосредствената ми грижа е тази предстояща война и да гарантирам, че ще си отмъстим. — Замълча за миг, изгледа Деклан в очите и добави: — Всички ние.

Деклан кимна.

— Единственото, което желая, е да ги накараме да си платят.

Двамата братя бяха загубили жените си, а Деклан знаеше, че кралят е загубил и децата си — загуба, каквато дори не можеше да си представи.

— Ще се върнем на фамилния въпрос след като съкрушим тези лордове на Прайдове.

Деклан отново не каза нищо, само кимна.

— Премислих различни непредвидени обстоятелства — каза кралят. — Твоят първи заместник, Сиксто.

— Да, ваше величество?

— Искам той да води силите ви. Искам ти да останеш тук и да правиш мечове и други оръжия, понеже може да ни се наложи да се оттеглим и да се защитаваме тук.

Деклан поседя неподвижно, впил очи в краля. След дълго мълчание отвърна:

— Не.

Дейлон присви очи и се намръщи.

— Не?

— Не, ваше величество.

Балвен пристъпи напред и застана между двамата.

— Казваш „не“ на своя крал? — повиши глас Дейлон.

Деклан отвърна:

— Приех да ви служа, милорд, но съм положил клетва. Освен ако не възнамерявате да сложите край на всички традиции, към които се придържаме, освен ако не дезертирам в битка, без договор съм свободен да напусна службата при вас по всяко време. — Наведе се напред в стола си. — Това е кодексът на наемника. Ще ви служа, за да убием онези, които ни отнеха семейството ми, и вашето, или ще си взема корабите и сам ще стигна до тях и ще ги довърша!

Говореше спокойно, но гневът в думите му беше едва сдържан.

— Мога да те хвърля в тъмницата за това! — изрева Дейлон и скочи на крака.

Балвен вдигна предупредително ръка към брат си.

— Не, не така.

Деклан също стана.

— Имам хиляда души на лагер на по-малко от миля от този замък.

— Ще вдигнеш оръжие срещу мен? — викна Дейлон и Балвен отново вдигна ръце в успокояващ жест и се опита да накара брат си да седне.

— Не — каза Деклан. — Нямам никаква причина да вдигам оръжие срещу вас. Моите хора остават където са и ще заповядам на Сиксто да ги подготви за напускане на Маркензас. — Вдиша дълбоко и Балвен и кралят видяха, че му струва огромно усилие да се сдържи да не вика. През стиснати зъби Деклан продължи: — Ще платя на хората си с това, което е останало от плячката ни, и те ще са свободни да служат на когото пожелаят, но, повтарям, не съм дал клетва, нито хората ми, а те следват мен, крал Дейлон Дюмарш на Маркензас, не вас. — Деклан сниши глас. — Без тях вие не разполагате с достатъчно сила да действате във времето, което ви остава.

Двамата братя се гледаха в очите. Дейлон беше стиснал юмруци.

Деклан заяви:

— Ще убия всички, които ми отнеха жена ми и приятелите ми, или ще загина, но никой от тази страна на смъртта няма да ме спре.

И без да дочака да го освободят, стана и излезе от кабинета, без съвсем да затръшне вратата.

Крал Дейлон грабна едно перо от мастилницата и го запокити в стената. После влезе в покоите си.

Балвен остана сам. Затвори очи и си пое дъх, бавно и дълбоко. След това промърмори:

— Е, това можеше да се очаква.

Постоя още миг мълчаливо.

Не беше сигурен с кой брат да говори първо.