Господар на стихии

18. Разширена перспектива и експедиция

Хату стоеше в центъра на библиотеката, която вече бе ярко осветена от поправения огромен канделабър. Работници най-после бяха ремонтирали повдигащото устройство с верига и скрипец, тъй че канделабърът можеше да се смъкне и затворените със стъклени чаши светилници да бъдат запалени, след което пак да се вдигне. Това щеше много да облекчи нощната работа.

Хату кимна одобрително и работниците спуснаха канделабъра и започнаха да гасят светилниците, за да ги подготвят отново за палене за нощта. Следващата им задача щеше да е да подменят всички празни свещници покрай стените. Дърводелците, пристигнали с кораба на Хава, поправяха прозорците и в някой бъдещ ден можеше дори да ги боядисат, та всичко да изглежда още по-добре.

Хату отиде до масата, където с Бодай и Натан обикновено водеха заниманията си. Бодай беше там със Сабела и другите послушници.

Сабела му се усмихна, но другите млади жени като че ли бяха малко притеснени. Въпреки че живееше в Светилището вече от доста време, Хату все още беше източник на любопитство и удивление за онези, които бяха живели тук преди да го намерят — онези, на които бе възложено да го намерят. Петте млади жени бяха прекарали безброй часове и дни в медитация и духовно търсене. Сега, след като търсенето им бе приключило, на дневен ред беше да им се намерят нови задължения.

Хату знаеше другите четири жени само по имена: Аниса, Фара, Байрави и Коле. Кимна им за поздрав и каза:

— Канделабърът е оправен.

— Забелязахме — каза Бодай. — А ние се оправяме с каталогизирането на книгите.

Хату се усмихна на младите жени.

— Забелязах го. Благодаря ви, на всички. Работата ви е удивителна.

Всички му отвърнаха с усмивка.

— Имаме да свършим още много — каза Бодай.

Хату разбра, че Бодай има предвид всички проблеми, оставени настрана, докато Натан се върне, а колкото по-дълго го нямаше, толкова по-загрижени ставаха с Бодай какво да правят по-натам. Нещо повече, Хату беше дълбоко притеснен какво да направи във връзка с предупреждението на Натан за онова нещо в ямата. Трябваше ли просто да забрави за нея или да вземе нещата в свои ръце и да започне собствено проучване?

Все пак след заминаването на Натан беше открил, че отклоняването на вниманието от онези въпроси и съсредоточаването върху по-непосредствени грижи е освежаващо.

— Мисля, че знам какво трябва да правим — каза Бодай. Усмихна се на младите жени, а след това и на Хату.

— Спри с тези прелъстителни усмивки — засмя се Хату.

Сабела не обърна внимание на закачката и каза:

— Аз харесвам каталогизирането и организирането, тъй че ще стана… — погледна Бодай.

— Библиотекарка — каза той.

— О? — каза Хату, помисли малко и добави: — Оо! Да, наистина. Много ще си добра.

— Фара също ще стане библиотекарка — каза Бодай. — А при всички тези нови деца, които само търчат насам-натам, без нищо да правят, Аниса, Байрави и Коле ще станат учителки, онова, което ти би нарекъл наставници. Тъй че аз ще оставя организирането на книгите на Сабела и Фара и докато се върне Натан, ще започна да уча учителките. — Изглеждаше определено зарадван и доволен от себе си.

Хату се усмихна и го стисна за рамото.

— Пълен кръг, значи. Връщаш се там, където беше преди съдбата да те превърне в шпионин.

— Позна.

Хату никога не беше виждал Бодай толкова щастлив, откакто го познаваше, и това го зарадва. Макар че една мрачна мисъл се задържа в ума му, но я запази за себе си: „А аз какво да правя, ако Натан изобщо не се върне?“

Деклан помогна на Сиксто и други двама мъже да отместят последния кафез, та един местен корабен майстор, препоръчан от Гаранж, да огледа откъде идва водата. След малко той каза:

— Мога да го оправя за няколко часа. Просто една разместена дъска на корпуса. — Посочи кафеза, който току-що бяха отместили. — Нещо го е изместило, хлъзнал се е насам, ударил е много силно и е причинил малък теч, а щом водата е влязла, корабът се е килнал и… — Сви рамене. — Мога да го закърня. Ако можете да го изправите, като изгребете водата, та огънатите дъски да се вдигнат няколко стъпки, ще изчукам другата страна, та дъската да се намести. Малко кълчища за пълнеж — и готово. Виж, вдигането на мачтите иска доста работа, но вие имате много хора, ще се справят.

— Добре — каза Деклан. — Сега ще те закарат до брега и ще те върнат. Като се върнеш, кажи ни колко хора ще ти трябват.

Майсторът кимна и тръгна към палубата.

Деклан се обърна към Сиксто.

— Изглежда, имаме кораб, който да изтъргуваме с Гаранж.

— Защо да го търгуваме? — попита Сиксто.

— Защото е малко странен — отвърна Деклан, но още докато го казваше осъзна, че това едва ли е добро основание. Само защото имаше платформен щурвал, както го нарече корабният майстор, и странична кабина на главната палуба, не беше лош кораб. — Добре, да оставим това засега. Ела да видим какъв е товарът.

Влязоха в отсека между предния и задния трюм и видяха, че Тобиас вече е огледал повечето товар. Няколко сандъка вече бяха отворени и огледани. Деклан застана до стария боец и попита:

— Е, какво намерихте дотук?

— Одеяла — каза Тобиас и посочи един от сандъците. — Онези двата там пък са пълни с котли, тигани и така нататък. В онзи големия има още одеяла.

— Колко?

— Поне няколкостотин.

— Търговска стока — каза Сиксто.

Тобиас кимна.

— И аз така предположих. Двете групи, дето избягаха в Раната, охраняваха търговци, които се опитваха да влязат в територията на Граничните племена неканени. Който е уредил този товар, е знаел, че сериозната търговия тръгва само когато племената дойдат тук. Тъй че те търгуват пряко с племената, когато минават оттук, или може би отиват при местни търговци, за да им дадат стоката, а после всичко се обръща с краката нагоре. Племената се появяват, но не за да търгуват, и горкият нещастник, собственикът на този товар, или е мъртъв, или е избягал и е загубил и кораба, и товара.

— Какво друго?

Били Джей посочи с палец през рамо.

— Елате да видите това.

Тръгнаха след младия боец. Беше откъртил капака на един сандък и сега го вдигна. Вътре се виждаха увити в плат ловни ножове.

Деклан вдигна един и го огледа на светлината на фенера.

— Доста добра изработка.

Тобиас издърпа ножа си от колана и го вдигна до другия.

— Ловен или боен, не е голяма разлика, нали?

— Друго какво? — каза Деклан на Били Джей.

— Лъкове.

— Къде?

— В онзи сандък ей там. Къси лъкове, като за конници.

— Колко? — попита Сиксто.

— Не знам, много. Може би стотици. — Посочи на друга страна. — И стрели.

— Колко? — попита отново Сиксто.

— Десетки сандъци, тъй че вероятно…

— Хиляди — каза Деклан.

Сиксто се ухили, а Деклан се обърна към него и каза:

— Прав си. Защо да продаваме този кораб?

Хава кимаше в знак, че разбира, докато Катариан бързо записваше.

Пристанището на контрабандистите бе разположено близо до няколко градчета и между два доста големи града, но стана ясно, че макар семейство Маколиш да имат доста познания за света извън Нитания, са в печално неведение как са устроени нещата на този континент.

За да се компенсира това, внукът, Майкъл, беше водил хора, един по един, в селото на контрабандистите, за да разкажат на Хава каквото знаят за заобикалящата ги държава. Хава благодари на старата жена, казваше се Ахана, че ѝ е разказала каквото знае, и изчака Майкъл да я придружи навън. После каза на Катариан и Червения Суини:

— Лордовете са Прайдове не обичат хората да пътуват много, нали?

Катариан кимна и остави парченцето въглен, с което се опитваше да записва. Пръстите му бяха съвсем почернели и имаше петна по лицето, където се беше почесвал разсеяно.

— Пречи им да създават приятелства и съюзи. — Стана и разкърши рамене. — Доколкото можах да разбера, лордовете на Прайдове едва удържат властта си и често насъскват съседи срещу съседи, като начин да удържат тази власт.

— Азантите са — каза Червения Суини. — Хората по правило се ядосват едни на други, но се плашат от азантите. И не е просто да ги пратят да изритат вратата и да те извлекат навън, защото си се напил и си се разприказвал, а защото ще извлекат и семейството ти също тъй.

— А азантите, общо взето, изглежда, се боят като всеки друг, че ще извлекат семейството им навън, тъй че правят каквото лордовете на Прайдове им казват да правят — добави Хава.

— Та какво измислихте дотук? — попита Червения Суини. — Трябва ни план, и то бързо!

Хава се намръщи.

— Бързо ли?

— Почти ни свърши ромът! — Червения Суини се засмя и плесна с ръка по масата.

Катариан присви очи към него и рече:

— Ти си контрабандист. Иди да свиеш нещо.

— Шега беше — отвърна Червения Суини. — Точно там отидоха Антон и синът му, за още. Както и да е, какво измислихте дотук?

— Бих искала да видя как хората влизат и излизат от Акена. Това, което старият ми учител Бодай нарича стратегия, аз наричам план, но това, което той нарича тактика, малките късчета, е, нямам идея как да направя това.

Катариан се обърна към Червения Суини и го попита:

— Научил ли съм достатъчно речта на азантите, за да мина за гост от някое далечно място?

Червения Суини сви рамене.

— Говориш различно от доста хора, но както вече разбрахте, тук няма много пътувания, особено колкото по-близо до Акена стигнеш.

— Трябват ни няколко азанти — каза Хава.

— Какво? — попита Червения Суини.

— Струва ми се — продължи тя, — че ако поведе флота през морето, както направиха лордовете на Прайдове, барон Дюмарш ще намери тук много ядосани хора, които ще започнат да се бият просто защото лордовете на Прайдове са ги карали да правят това открай време. Може дори да не успее да доведе армията си до Акена, ако, както каза ти, наблизо няма добро място за десант. Но ако хората тук са готови да се присъединят и отхвърлят властта на лордовете на Прайдове, това е друга работа. А ключът за тази врата са азантите. Привлечем ли ги на наша страна, общо взето всичко ще е свършило, нали?

Червения Суини кимна.

— Освен онези фанатици ще е само въпрос на тепане на хората, които ни се изпречат на пътя. Ще последва хаос, след като всички се развилнеят, и войната е в кърпа вързана, но няма да е както я искат лордовете на Прайдове.

— Е, изобщо не помислих за това — каза Хава. — Точно затова трябва да науча повече и да се върна при барона. — Погледна Червения Суини. — Е, как да намеря двама азанти, с които да поговоря, без да докарам цяла банда от тях на главата си?

— Брачи — отвърна той. — Едно градче на два дни пеш на юг. Има една кръчма, която азантите посещават между патрулите. Не би трябвало да го правят, според правилата на лордовете на Прайдове, но някои от по-младите я посещават за пиене и жени. Там няма да намериш от по-коравите или дори от по-послушните млади. Смятат, че е достатъчно далече от Акена, за да минат метър с това неподчинение. Общо взето са прави. Дори когато неколцина ги спипат и ги накажат, винаги се намират други, които мислят, че са малко по-умни. Помня как като млад мислех с кура си, тъй че там е твоето място. Но как да го направиш?

Хава си спомни провалилото ѝ се обучение при Напудрените жени и каза:

— Ще измисля нещо. Колко дълго може да липсва един от тях, преди да почнат да го търсят?

— Ден, може би два най-много.

— Значи би трябвало да се получи — каза Хава.

— Кое? — попита Катариан.

Тя се обърна към Червения Суини.

— Можеш ли да ми намериш някакви дрехи, които би носила курва?

Той се засмя.

— Това е най-лесното. Може би дори имам в някоя ракла тук.

— Чудесно. След това ще ми трябват двама мъже, които да дойдат с мен. Да могат да се оправят в една кръчмарска свада, без да убият някого или да ги убият.

— И това е лесно.

— Добре. Значи отиваме да си хванем някой глупав млад азанти.

От кърмовата палуба Деклан наблюдаваше как привързват малкия кораб до импровизирания скрипец край кея. Щеше да бъде напълно ремонтиран и оборудван, след като монтират мачтите. Всяка стъпка въже, платна и ванти щяха да бъдат подменени, а странната на вид рулева кабина щеше да се огледа грижливо за повреди.

Беше направил пълен оглед и освен лъкове, стрели и ножове бяха намерили един голям сандък с кожена нагръдна броня. Не всичко за търгуване с номадите щеше да се окаже полезно за барон Дейлон, но щеше да е достатъчно, та Деклан да приеме, че това пътуване ще е плодоносно, въпреки ужасно високата цена. В предния трюм намериха стоки, които трябваше да са за търговия за хората на Ейбала, и на кейовете се разтовариха достатъчно вещи, за да се обзаведат изцяло две кухни.

Тобиас каза на Деклан, че той, Оскар и още няколко от по-старите оцелели искат да останат тук и да въртят хана. Решили бяха дори да го нарекат „Старият страж“. Деклан се съгласи с облекчение, след като знаеше, че повечето от тях няма да са от голяма полза, когато баронът започнеше кампанията си срещу нападателите.

Корабният майстор увери Деклан, че може да направи съда напълно годен за плаване до седмица, което му даваше нужното време да намери легендарния пясък, поискан от Едвалт за кралска стомана.

Деклан се обърна към Сиксто и каза:

— Повикай другите. Време е.

Сиксто махна на четирима от хората им — Били Джей, Тоомбс и братята Сойер. Когато стигна до тях, Деклан видя, че на лодката, която бе купил от Гаранж, са натоварени четири дървени сандъка. Беше осигурил също така достатъчно храна за тридневно плаване. Според указанията на Едвалт би трябвало да са се върнали, докато ремонтът на кораба приключи.

Деклан се качи последен и пое румпела. Четиримата гребци лесно влязоха в ритъм. Излязоха от залива и обърнаха на юг. Вдигнаха бързо платното и хванаха вятъра. Деклан знаеше точно коя издатина на сушата да търси. Надяваше се също така дърветата, които беше описал Едвалт, все още да са там. Според първоначалните указания се очакваше да язди кон и да плува, но сега щеше да донесе сто пъти повече пясък, отколкото бе замислял Едвалт първоначално. Тайната, на която го беше научил Едвалт, беше за коване на мечове с най-високо качество, предназначени само за най-богатите благородници. По онова време Едвалт и Деклан можеха да очакват да направят около половин дузина за целия си живот. Сега се канеха да направят хиляда такива меча.

По залез-слънце вече достигаха точката на Опърления бряг, където започваха да се издигат скалите, и Деклан обърна лодката към брега. Трябваше да стигнат до острова рано на следващата сутрин.

Щом издърпаха лодката на брега, Деклан извади храна и бутилка вино.

— Без огън ли? — попита Сиксто.

— Трябва ли ни? — пошегува се Мик Сойер. Наистина беше горещо. Опърления бряг беше добре заслужено име.

Отпушиха бутилката и тя тръгна да обикаля. Тоомбс каза:

— Благодаря на боговете, които са се сетили за тези шапки. — Смъкна сламената шапка с широка периферия. — Осигурява добра сянка и вятърът някак си се просмуква през нея. Тая ще си я взема в Маркензас.

Джак Сойер се засмя.

— Там не става чак толкова горещо.

Тоомбс го посочи с пръст и рече с насмешливо обвинителен тон:

— Слушай, младок, достатъчно слънчев загар съм събрал да ми стигне до края на живота, а смятам да живея дълго, след като се измъкнахме от оня ад. — Погледна Деклан с мълчалива благодарност. После се обърна към Сиксто: — Къде скрихте бутилката?

Сиксто се изкиска и му я връчи. Тоомбс удари глътка и подаде бутилката на Мик. Деклан се отпусна на гръб, с ръце под главата, и се зачуди дали битката изобщо ще свърши някога за него. Все пак, макар океанският бриз да не носеше много прохлада, отнемаше сухотата от въздуха. Доколкото можеше се отпусна и скоро заспа.

Събуди се на разсъмване. Бързо разбуди останалите и избутаха лодката във вълните, вдигнаха платното и поеха.

След по-малко от час носът на юг се появи в далечината, с три стари дървета все още господстващи на линията на хоризонта. Деклан задържа встрани от брега, но пое курс към тях и след час бяха вече достатъчно близо до мястото, където щеше да стои, ако бе изпълнил до буква указанията на Едвалт. Заобиколи с лодката и обърна право на юг.

Както бе казал Едвалт, видя острова далече на хоризонта. Здрав мъж можеше да преплува дотам за час, беше се заклел Едвалт, не че можеше да доплува обратно с пясъка; но на Деклан и останалите им отне само няколко минути, щом уловиха вятъра. На около миля от брега Деклан смъкна платното и загребаха.

Стигнаха в малко заливче до обрасъл с трева хълм. Слязоха и поставиха котва дълбоко в пясъка, против възможно вдигане на прилива.

— Северната страна — каза Деклан и посочи края на тревата.

Двамата Сойер, Сиксто и Тоомбс награбиха по един празен сандък.

— Защо северната, Деклан? — попита Мик Сойер. — Защо не тук?

— Погледни си в краката и ми кажи какво виждаш — каза Деклан.

— Пясък — отвърна Мик.

— Не е правилният пясък — каза Деклан.

Тоомбс и Джак Сойер се засмяха.

Вървяха около десет минути, докато стигнат една извивка на острова, и вече бяха на северната страна. Деклан ги отведе малко по-надалече, клекна, гребна шепа пясък и го пусна да се изсипе между пръстите му.

— Тук.

Мик развърза малката лопата, която носеше на гърба си като лък, и щом започна да пълни сандъка, попита:

— Добре, защо този пясък?

— Ще ти кажа нещо, което малцина, освен майстори ковачи знаят, Мик — отвърна Деклан. — Тайната на превръщането на желязо в стомана, топенето, е в това да добавиш нещо към разтопеното желязо, тъй че да стане по-здраво.

— Пясък? — попита Мик, докато бързо пълнеше първия сандък.

— Понякога — отвърна Деклан. — Въглищна прах, варна прах, други неща. Знаеш ли какво е пясъкът?

Мик помълча малко, после каза:

— Пясъкът ли? — Погледна надолу. — Ами, пясък!

Другите се засмяха. Деклан поклати глава.

— Пясъкът е много неща, понякога различни неща на различни места. Тиня и камъни се отмиват от планините, вълните разронват скали от кварц или варовик на ситна прах. Морето смила рачешки черупки, рибешки кости и други камъни както мелницата смила брашното. Навсякъде е различно, тъй че погледни долу. Какво виждаш?

Този път Мик се засмя.

— Ами, пясък!

— Как изглежда в сравнение с пясъка, където изкарахме лодката?

Мик спря да гребе с лопатата и коленичи, повтаряйки онова, което бе видял Деклан да прави, гребна шепа и я огледа. След малко каза:

— Този е… по-бял, по-ситен, по-малко груб?

— Сред майсторите на мечове има легенди, които са наполовина мит, наполовина истина, за велики ковачи, които са имали тайни и са сътворили това, което наричаме „кралска стомана“. Тайните им са изгубени, но начинът, по който е правена стоманата, не е — каза Деклан. — Има няколко начина да се кове фина стомана, но какво е изгубено? Магическата съставка, която онези майстори са използвали, за да създадат тяхната стомана. — Посочи пясъка в краката им. — Само боговете знаят какво прави този пясък такъв, какъвто е, но с него може да се изкове меч, който може да пресече през по-некачествен меч както брадва съчка. Ако се случи да умра, един от вас може да каже на друг майстор ковач къде се намира този пясъчен плаж. И тайната ще се предаде по-натам.

— Няма да умреш скоро — каза му Сиксто, — освен ако не те убия, че ни караш да влачим тези сандъци обратно до лодката. Следващия път какво ще кажеш да спрем ей там! — И посочи хубаво малко плажче, на което щеше да е лесно да спрат.

Деклан сви рамене.

— Обсъди го с Едвалт, когато се върнем.

— С радост — отвърна Сиксто и всички разбраха, че възможността да се върнат в Маркензас вече се мержелее на хоризонта.

Довлякоха сандъците до лодката, натовариха ги и поеха на север. Денят мина бързо и нощта беше без произшествия, а към пладне на другия ден ги посрещна гледката на кораба им, с двете вдигнати наново мачти.

Влязоха в пристанището и след като смъкнаха платното, Сиксто погледна кораба и каза:

— Трябва да му дадем име.

Деклан осъзна, че наистина няма никакво име нито на кърмата, нито на носа.

— Изобщо не помислих за това. Какво предлагате?

Сиксто се засмя и Деклан успя да долови силното чувство под повърхността, когато му каза:

— Мисля, че „Нов късмет“ би било подходящо.

Деклан усети, че очите му се навлажниха, и ги избърса, преди да са закапали сълзи.

— Намери бояджия и да го направи.

Щом стигнаха до кея, привързаха лодката и Деклан накара другите да пренесат сандъците на борда на новонаречения „Нов късмет“, а сам той забърза към „Старият страж“.

При вратата видя трупащи се навън мъже и след като си проби с лакти път да влезе, видя Тобиас трескаво да пълни халби с ейл.

Тобиас връчи халбите на едно много хубаво момиче, което се усмихна на Деклан и заситни покрай него, за да отнесе пълните халби до една маса с четирима мъже.

— Какво става? — попита Деклан.

Тобиас посочи Оскар и го подкани да се приближи, след което поведе Деклан навън през задната врата.

— Изглежда, сме първият снабден хан в Ейбала. Тъй че с ейла идват много клиенти.

— Откъде взехте ейла?

— Гаранж, снабдителят, каза, че си закупил всичко, което идва насам, тъй че го достави тук.

— Плати ли му? — попита Деклан, колкото разгневен, толкова и развеселен.

— Разбира се — каза Тобиас. — Нали ми повери златото.

— Искам ли да знам колко си платил?

— Вероятно не — отвърна старият боец, — но имаше доста пазарлък.

— Кажи ми имаме ли достатъчно провизии, за да стигнем до Маркензас.

— Имате — отговори Тобиас. — И още идват скоро. Взе ли това, което ти трябваше?

— Да — каза Деклан с нотка на облекчение. Огледа хана, пресмятайки мъжете вътре и отвън. — Всички тези са ви клиенти?

— Бизнесът ни процъфтява. Но не, повечето от тези хора искат да се присъединят към теб.

— Към мен?

— За армията на барон Дейлон. Разгласихме, а знаеш какви стават бойците, когато пият и почнат да си разменят лъжи. Тук няма много бъдеще за един наемник при развилнелите се номади. Всеки, който може да си позволи охрана, ги е наел, а останалите са скапани, гладни и търсят работа.

— Колко са? — попита Деклан.

— Поне колкото виждаш.

Деклан пресметна набързо и каза:

— Стотина души.

— И има още, на бивак извън портата и пръснати из Ейбала.

— Колко? — попита отново Деклан.

— Предполагам само — отвърна Тобиас, — но хиляда меча или повече.

Деклан изглеждаше слисан и изпъна ръка, за да се подпре на вратата.

— Хиляда?!

— Предполагам само — повтори Тобиас.

— Ще ни трябват повече провизии — каза Деклан. После вдиша дълбоко. — И още кораби.

— Гаранж ще иска да се ожениш за дъщеря му, ако има такава, преди да си се разкарал — каза Тобиас със смях.