Хаос

9

Четвъртък, 11:42

Вюнсторф, Германия

Когато Джоди Томпсън чу крясъците около караваната, си помисли, че я вика Холис Арлена. Запремята още по-бързо дрехите в банята, проклинайки хората от реквизита, които им бяха сложили етикетчетата на немски, и Арлена за неговата заядливост.

И в следващия момент навън се разнесоха изстрели. Беше наясно, че това не е сцена от филма. Всичките оръжия от реквизита бяха в караваната, а мистър Буба държеше единствения ключ за тях. След миг дочу викове и писъци и проумя, че навън става нещо ужасно. Спря да претърсва торбите с дрехите и долепи ухо до вратата.

Когато двигателят на караваната изрева, тя си помисли, че някой просто се опитва да я издърпа настрани от онова, което става на снимачната площадка. После вратата се затръшна и тя чу някой да се движи вътре. Човекът мълчеше, а това бе лош знак. Ако беше човек от охраната, щеше да вика в уоки-токито си.

Внезапно забеляза, че вратата не е заключена, и мигом превъртя резето. После се сгуши сред торбите с дрехи. Имаше намерение да остане така, докато някой не дойде да я измъкне от този капан.

Заслуша се напрегнато. Не носеше часовника си и единственото й усещане за отминаващото време беше чрез долитащите звуци. Натрапникът ровеше кинжалите върху масата в дъното вляво. Стъпки, разнасящи се около масата с медалите. Отваряне и затваряне на вратички.

И в следващия момент на фона на жужащия вентилатор чу как натрапникът разтърсва вратата на килера.

Миг по-късно се разнесоха четири звука — като тапи от шампанско.

Джоди стисна с такава сила торбите с дрехите, че ноктите й пробиха една. Какво ставаше? Тя се облегна на стената, отдалечавайки се максимално от вратата. Сърцето й се бе качило чак в гърлото.

Чу как вратата на килера се блъсна в стената, после крак на маса застърга по пода…

Натрапникът идваше към банята. Изведнъж мисълта, че е на сигурно място, вече не й се струваше толкова успокояваща.

Вдигна глава и се огледа трескаво. Видя непрозрачното стъкло на прозореца и железните пречки. Нямаше изход!

Чу се автоматична стрелба и тя изпищя и захапа палеца си; трески и парчета пластмаса се разхвърчаха от вратата, посипвайки пода и торбите с реквизита. След това вратата се отвори със скърцане и през изкачените германски униформи се провря дулото на оръжието. После зад него се показа лице на жена.

Джоди изтръпна от студа в очите й. Зъбите й още бяха впити в палеца.

Жената произнесе нещо на немски.

— Аз… аз не разбирам — изстена Джоди.

— Казах да си вдигнеш ръцете и да се обърнеш — излая жената на английски.

Джоди вдигна ръце на височината на лицето си, но после се поколеба. Беше чела някъде колко често заложниците бивали застрелвани в тила.

— Моля ви — изплака тя, — аз съм стажантка. Преди няколко седмици ме изпратиха…

— Обърни се! — изръмжа жената.

— Моля ви, недейте! — проплака Джоди и чак след миг осъзна, че се е подчинила на заповедта.

Вече с лице към прозореца чу как жената размества униформите и усети нагорещения метал на дулото да опарва врата й.

— Моля ви… — изхълца тя.

Внезапно подскочи цялата; жената я опипа по цялото тяло за скрито оръжие. После я извъртя с лице към себе си. Дулото сочеше право в устата й.

— Не знам за какво става дума — изплака Джоди. — Няма да кажа никому нито дума, обещавам…

— Тихо — изкомандва жената.

Джоди се подчини. Би изпълнила всичко, което й нареди жената. Стана й страшно като разбра до каква степен волята й може да бъде смачкана от един автомат и човека зад него, готов да натисне спусъка всеки миг.

Караваната внезапно закова спирачки и Джоди залитна върху мивката, но побърза да се изправи с вдигнати ръце. Жената не беше помръднала; видът й изобщо не говореше, че нещо я тревожи.

Вратата на караваната се отвори и един млад мъж прекрачи прага.

— Започвай — нареди му жената, без да откъсва поглед от Джоди.

Мъжът изтрака токове, обърна се и започна да прехвърля реликвите в сандъците.

— Не ми е по сърце да убивам жени — произнесе непознатата, — но не мога да вземам и заложници. Бавят ме.

Значи такава беше работата. Джоди щеше да умре. Цялата изтръпна. Разхълца се. Като мълния през съзнанието й прелетя споменът как като малко момиченце бе подмокрила гащичките си в първи клас, когато учителят й беше изкрещял, как бе заплакала, без да може да спре, а другите деца се бяха скъсали от смях. И последните остатъци от достойнство и увереност в себе си бяха отлетели.

Джоди се свлече на пода.

Вместо обаче да я застреля, жената извика един друг мъж, по-възрастен, да измъкне униформите. После затвори вратата на банята. Момичето зачака всеки миг откосът да пробие вратата и куршумите да почнат да разкъсват тялото й.

Вместо оглушителния грохот на автоматично оръжие обаче тя долови някакъв шум от тътрене на тежък предмет, последва силен трясък.

Бяха затиснали вратата.

„Няма да ме убие — помисли Джоди. — Само ще ме заключи тук.“

Дрехите й бяха прогизнали от пот. Тримата терористи приключиха бързо с изнасянето на багажа от караваната и после сякаш изчезнаха. Тя се вслуша. Не се чуваше нищо.

След малко единият се появи до прозореца. Джоди нададе ухо към стената и се заслуша. Долови дрънчене на метал, последвано от плискане на течност. После дочу разпаряне на дреха и усети мирис на бензин.

— Не! — изкрещя Джоди и се хвърли срещу вратата. — Нали казахте, че няма да ме убивате! Моля ви!

Миг по-късно ноздрите й доловиха миризма на пушек, някой тичешком се отдалечи от караваната и зад матовото стъкло се люшнаха пламъци. Щяха да изгорят караваната заедно с нея!

Момичето се хвърли с цялото си тяло върху вратата. Тя обаче дори и не помръдна. А оранжевото сияние от другата страна на стъклото се разгаряше все повече и повече; Джоди стоеше в средата на малкото помещение и пищеше от ужас и отчаяние.