Хаос

35

Четвъртък, 17:30

Хамбург, Германия

Дългата лимузина дойде пред хотела на Жан-Мишел точно на часа.

Следобедните новини бяха изпълнени с пожара в Санкт Паули, придружени с осъждането на собственика на клуба. Феминистките бяха неизказано щастливи, също и комунистите, а пресата се държеше така, сякаш си беше плюла в устата с тях. На Жан-Мишел му се струваше, че Рихтер е осъждан повече заради бизнеса с клуба, отколкото заради политическите си разбирания. Беше пуснат запис, на който Рихтер се защитаваше сам, заявявайки, че се занимавал с бизнеса „на отпускане на душата“. Женската компания разпускала мъжете, така че те се чувствали готови да посрещат великите предизвикателства на времето. Именно неговият бизнес правел това възможно.

Да, Рихтер не беше глупак. Осъждането му от феминистките движения, комунистите и пресата — никой от които не беше особено обичан от средния германец — всъщност подтикваше хората да се сближават с националсоциалистическата партия на Рихтер „21 век“.

Жан-Мишел бе излязъл пред хотела в 5:25. Не беше сигурен дали Рихтер ще се появи. Или пък че няма да пристигне с цял камион, пълен с въоръжени членове на движението си, за да си отмъсти за пожара.

Но стилът на Рихтер съвсем не беше такъв. От това, което бяха чули, така би реагирала Карин Доринг. Рихтер имаше гордост. Когато лимузината спря и пиколото отвори вратата, Жан-Мишел погледна вляво от себе си и кимна. Мосю Доминик бе настоял Анри и Ив да го придружат и те се вмъкнаха и двамата в лимузината с Жан-Мишел помежду им. Седнаха с лица към задницата на колата и с гръб към стъклената преграда, отделяща ги от шофьора. Ив затръшва вратата. Лицата на всички бяха придобили нездраво сив оттенък под мътната светлина, преминаваща през затъмнените прозорци.

Жан-Мишел не се изненада, че Рихтер изглежда още по-мрачен отпреди. Германецът седеше сам на задната седалка срещу тях. Беше съвсем неподвижен, гледаше ги, без да говори. Дори и когато Жан-Мишел го поздрави, Рихтер само кимна, но не каза нищо. Седеше неподвижен, с ръце на коленете, с изправени рамене.

— Хер Рихтер — започна меко Жан-Мишел, — мосю Доминик нямаше никакво желание нещата да ескалират по този начин.

— Това като извинение ли да го приема? — запита германецът.

— Приемете го като маслинова клонка — каза той. — Клонка, която се надявам да приемете.

— Плюя на клонката ви и на самия вас — отвърна Рихтер без никаква емоция.

Жан-Мишел се сви леко. Анри злобно изгрухтя.

— Хер Рихтер — направи втори опит Жан-Мишел, — трябва да проумеете, че не можете да ни надвиете. Рихтер се усмихна.

— Това са същите думи, с които хауптман Розенлохер от хамбургската полиция се обръща към нас от години. И въпреки това аз още съм тук. А между другото, благодаря ви за пожара. Хауптманът е толкова зает да разбере кой толкова ми желае смъртта, че той и претоварената му команда неподдаващи се на корупция герои ме оставиха да се измъкна.

— Мосю Доминик не е полицай. Той е много щедър меценат. Вашите политически канцеларии са оставени невредими, като мосю Доминик е превел пари по сметката ви, така че да се възстановите в професионално отношение.

— На каква цена? — запита Рихтер.

— Взаимно уважение.

— Уважение ли? — изсумтя Рихтер. — Това е подлизурство! Ако аз изпълнявам желанията на Доминик, той ще ми позволи да оцелея.

— Вие не разбирате — разгорещи се Жан-Мишел.

— Така ли? — отвърна Рихтер. После посегна към вътрешния си джоб и двамата телохранители рязко се приведоха напред. Рихтер дори и не ги забеляза. Той извади табакера, пъхна цигара в устата си и върна табакерата на мястото й. Втренчи се в Жан-Мишел и продължи: — Разбирам ви много добре. Цял следобед си блъскам главата, опитвайки се да проумея защо е толкова важно за вас да не ми позволявате да надигам глава.

Измъкна ръката си от вътрешния джоб и докато Жан-Мишел проумее, че не държи запалка, стана прекалено късно. Компактният модел „PN Бейби Браунинг“ изригна два пъти, веднъж от лявата страна на Жан-Мишел и другия път от дясната. Гърмежите не бяха силни и не заглушиха отчетливия звук, с който куршумите преминаха през челата на двамата му телохранители.

Жан-Мишел обезумял от ужас гледаше Рихтер.

— Ще наредя да ги заровят нейде сред горите, когато пристигнем — каза Рихтер и изплю цигарата си на пода. — Между другото, не пуша.

Приведе се напред, без да пуска оръжието си, издърпа пистолетите на мъртъвците от кобурите им и остави единия на седалката до себе си, докато разгледа другия. После каза:

— Армейско оръжие. Тия двамата да не са били в армията?

Жан-Мишел имаше сила само колкото да кимне.

— Тогава не ме учудват невероятно слабите им рефлекси — каза Рихтер. — Френската армия никога не е знаела как да обучава войниците си да воюват. За разлика от германската.

Той пусна пистолетите, потупа гърдите на Жан-Мишел и джобовете му, за да се увери, че няма скрито оръжие, после се отпусна на седалката. Кръстоса крака и сплете пръсти върху коляното си.

— Подробности — произнесе германецът. — Ако ги видиш, подушиш, чуеш и запомниш, тогава в най-лошия случай ще оцелееш, а в най-добрия ще успееш. А доверието е нещо, което не се гласува никому — добави той мрачно. — Аз допуснах грешката да бъда почтен с вас и си платих.

— Вие ме изтезавахте! — изпищя истерично Жан-Мишел.

Беше здравата изнервен от труповете от двете си страни, но беше още по-изплашен от лекотата, с която Рихтер се беше справил с тях. Потисна импулса си да се хвърли от вратата на лимузината. Той беше представител на мосю Доминик. Беше длъжен да запази достойнството си.

— Наистина ли мислите, че това беше причината Доминик да ме нападне? — запита Рихтер и се усмихна за пръв път от началото на срещата им; говореше с почти бащински тон. — Не ставайте наивен. Доминик ме нападна, за да ме сложи на мястото ми. И успя. Той ми напомни, че аз стоя най-отгоре на стълбата, а не по средата.

— Най-отгоре ли? — запита Жан-Мишел. Самомнението на този германец действително надхвърляше всичко. Негодуванието помогна на Жан-Мишел да забрави за момент страха си, уязвимостта си. — Вие не сте на никакъв връх, а сте стъпили върху два трупа, заради което ще трябва да давате отчет.

— Грешите — отвърна германецът спокойно. — Аз все още имам късмет и съм начело на най-голямата група неонацисти в света.

— Това е лъжа. Вашата група не е…

— … онова, което беше — довърши Рихтер и се усмихна тайнствено.

Жан-Мишел беше объркан. Объркан и много уплашен. Рихтер се отпусна в меката кожена седалка.

— Днешният следобед беше за мен едно истинско откровение, мосю Орн. Нали разбирате, всички потъваме в капаните на бизнеса и хватката му не ни изпуска. И губим от погледа си собствените си сили. Лишен от жизнеността си, аз бях принуден да се обърна към себе си: „Какви са силите ми? Какво представляват моите цели?“ И проумях, че съм започнал да ги губя от погледа си. Не прекарах остатъка от деня, скърбейки по онова, което се бе случило. Телефонирах на поддръжниците си и ги помолих да дойдат в Хановер тази вечер в осем часа. Казах им, че ще направя едно съобщение. Такова, което ще промени политиката в Германия… в цяла Европа.

Жан-Мишел го слушаше, без да откъсва поглед от него.

Рихтер продължи:

— Преди два часа Карин и аз се съгласихме да слеем „Фойер“ и националсоциалистическата партия „21 век“. Довечера в Хановер ще направим тази вест достояние на събранието.

Жан-Мишел рязко се приведе напред.

— Вие двамата? Но нали тази сутрин казахте, че тя не е водач, че тя…

— Точно така — съгласи се Рихтер. — Това е и причината аз да водя новото обединение, а тя да бъде моят полеви командир. Нашата партия ще бъде известна като „Национален огън“. Двамата с Карин ще се срещнем в лагера й и ще поведем хората й към Хановер и там, заедно с моите последователи, също както и хилядата наши членове, които вече са на линия, тоест близо три хиляди души, ще направим един импровизиран марш, такъв, какъвто Германия не е виждала от години. И властите не ще направят нищо, за да ни спрат. Дори и да подозират Карин за днешното нападение на снимачната площадка, няма да имат куража да я арестуват. Тази нощ, мосю Орн, тази нощ вие ще станете свидетел на раждането на нова сила в Германия, сила, водена от човека, когото искахте да смачкате.

Пронизан от мисълта каква ужасна грешка е допуснал и как е подвел мосю Доминик, французинът за момент забрави страха си.

— Хер Рихтер — заговори спокойно Жан-Мишел, — мосю Доминик има свои собствени планове. Големи планове, по-добре финансирани и с по-далечен прицел от вашите. Ако той успее да хвърли Съединените щати в хаос — а той може и ще го постигне, — той със сигурност ще ви победи.

— Очаквам го да направи опит — каза Рихтер. — Но не ще получи Германия от мен. Какво ще използва? Пари? Вярно, някои германци могат да бъдат купени, но не всички. Ние не сме французи. Сила? Ако ме нападне, ще ме превърне в герой. Ако ме убие, ще трябва после да се справя с Карин Доринг, която ще се добере до него, където и да се скрие, уверявам ви. Спомняте ли си колко ефикасно алжирците парализираха Париж през 1995 година, като взривиха няколко станции в метрото и заплашваха да вдигнат във въздуха и Айфеловата кула? Ако Доминик тръгне срещу нас, „Национален огън“ ще се обърне срещу Франция. Организацията на Доминик е голяма, много лесна цел. Нашите операции са по-малки и по-бързи. Той може да разруши някой офис днес или пък някое заведение утре, а аз просто ще го възстановя. Но всеки път ще си късам все по-голяма порция от слонския му задник.

Лимузината летеше на юг. Свечеряваше се. Светът отвън отразяваше все по-мрачните мисли в главата на Жан-Мишел.

Рихтер си пое дъх и каза почти шепнешком.

— Само след няколко години тази страна ще бъде моя. Аз ще я възстановя, точно както Хитлер издигна Райха върху развалините на Ваймарската република. Иронията е в това, мосю Орн, че вие бяхте архитектът. Вие ми посочихте врага, за когото аз дори и не бях подозирал.

— Хер Рихтер, вие не трябва да гледате на мосю Доминик като на враг. Той все още може да ви бъде от голяма помощ.

Рихтер само изсумтя презрително.

— Вие сте един съвършен дипломат, мосю Орн. Един човек ми съсипва компанията. А след това вие не само ми казвате, но и наистина вярвате, че той е мой съюзник. Не — продължи Рихтер. — Аз считам, че е честно от моя страна да ви заявя, че моите цели са различни от тези на Доминик.

— Грешите, хер Рихтер — възрази Жан-Мишел, набрал кураж от решението си да не разочарова мосю Доминик. — Вие бленувате да възстановите германската гордост. Мосю Доминик подкрепя тази цел. Една по-силна Германия ще усили цяла Европа. Враговете не са тук, но в Азия и оттатък Атлантика. Този съюз означава страшно много за него. Знаете за любовта му към историята, за възстановяването на старите връзки…

— Стига — вдигна Рихтер ръка. — Днес следобед видях какво означава нашият съюз. Това означава той да дава командите, аз да изпълнявам.

— Само защото неговият план е по-добър и по-мащабен!

— По-добър и по-мащабен! — изрева побесняло Рихтер.

— Докато седях в офиса си и треперех от гняв, и телефонирах на поддръжниците ни, и се опитвах да възкреся достойнството си, аз се запитах: „Ако Доминик не е поддръжник на каузата ми, за какъвто се опитва да се представя, тогава какъв е той?“ И веднага проумях, че е един най-обикновен пчелар. Той ни отглежда тук в Германия, Америка и Британия, за да жужим в коридорите на властта, да жилим, да разсейваме, да дезориентираме. Защо? За да бъде принуден гръбнакът на всяка нация, нейната промишленост, да инвестира капиталите и бъдещето си в единствената стабилна страна на запад: Франция. — Рихтер се поуспокои, но очите му си оставаха бесни. — Доминик желае да създаде една промишлена олигархия със себе си на върха й.

— Мосю Доминик действително желае да разшири промишлената си мощ, да. Но той не го желае заради себе си или даже заради Франция. Той го желае заради Европа — произнесе Жан-Мишел.

Рихтер само изсумтя и изрече презрително.

— Lass mich in Ruhe.

Отпусна се на седалката с пистолетите до себе си. После се пресегна към барчето между седалките, отпи от една бутилка минерална вода и притвори очи.

„Да го оставим на мира?“ — помисли си Жан-Мишел. Това беше истинска лудост. Рихтер беше луд. В колата имаше два трупа, светът всеки миг можеше да рухне и после да бъде подреждан отново, а този луд искаше да бъде авторът на новата карта на света.

— Хер Рихтер — проговори умолително Жан-Мишел, — настоявам да сътрудничите на мосю Доминик. Той може и ще ви помогне, обещавам ви.

— Мосю Орн, пет пари не давам повече за приказките ви — произнесе германецът, без да отваря очите си. — Денят беше дълъг и изпълнен с много сътресения, а има още два часа, докато стигнем мястото, за което сме се запътили. Някои от селските пътища са в доста лошо състояние. Може би имате нужда да си отдъхнете. Изглеждате ми малко преуморен.

— Хер Рихтер, моля ви — заупорства Жан-Мишел. — Само ме изслушайте, моля ви.

Рихтер поклати глава.

— Не. Сега ще замълчим, а по-късно вече вие ще сте този, който ще слуша. И после ще докладвате на Доминик. Или може би ще предпочетете да останете тук. Защото ще се уверите каква е причината да съм толкова уверен, че Феликс Рихтер, а не Жерар Доминик ще бъде следващият фюрер на Европа.