Хаос

27

Четвъртък, 16:00

Хамбург, Германия

— Какъв е проблемът? — попита Худ. Ланг изглеждаше пребледнял, а Стол бясно блъскаше клавишите.

— Става нещо действително безкрайно мръсно — произнесе Стол. — Ще ти покажа само след секунда… тъкмо пускам една диагностична програма, опитвам се да разбера как се е вмъкнало.

— Къде да се е вмъкнало? — попита Хаузен. — И какво е?

— Сега ще видите — каза Стол. — Не съм много сигурен, че искам да се опитам да го опиша.

Худ започваше да се чувства малко като Алиса в Огледалния свят. Всеки път, когато се огледаше, хората и събитията ставаха все по-странни и странни.

— Проверявах капацитета на кеш-паметта ви и открих един файл, който е бил приет в един и дванайсет днес.

— В един и дванайсет ли? Но тогава ние обядвахме.

— Точно.

— Но тук нямаше никого, хер Стол, освен ако не броим Райнер.

— Знам — отвърна Стол. — Между другото, него вече го няма.

— Как така? — изненадано попита Хаузен.

— Духна — каза Стол и посочи към приемната. — Още щом седнах на стола, той си взе сака и италианското яке и изчезна. Но едно нещо поне е сигурно. Райнер ви е оставил малко любовно писъмце, което ей сега ще ви покажа. Първо обаче искам да видите това.

Чевръстите пръсти на Стол набраха командите и екранът от син се превърна в черен. Бели ивици го разрязаха хоризонтално, свиха се до парчета бодлив тел, после отново се промениха, оформяйки думите КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР. Накрая думите се превърнаха в червени, разливайки се в кръв, която запълни целия екран.

Последваха въвеждащи изображения. Първо се появи порталът на Аушвиц с надписа „Arbeit macht frei“.

— Работата прави човека свободен — преведе Ланг.

Последва поредица детайлни човешки фигури, оживени от компютъра. Тълпи мъже, жени и деца, преминаващи през портала. Мъже в раирани лагерни униформи, изправени с лице към стената, докато стражи ги шибаха с бичове. Мъже остригвани до голо. Годежен пръстен, протяган на член на есесовската команда „Мъртвешка глава“ в замяна на обувки. Прожектори, пронизващи здрача на ранното утро, докато един есесовец ревеше: „Arbeitskommandos austreten!“

— Работните групи да излязат пред строя — преведе Ланг. Ръката му забележимо трепереше.

Работници с лопати и кирки. На излизане от главния портал сваляха шапките си в знак на почит към лозунга. Стражите ги ритаха и блъскаха. Закараха ги да работят на някакъв път. Изведнъж една група захвърли лопатите си и се втурна към гората. И в този момент играта започна. Едно меню предложи на играча избор на езици. Стол избра английския.

Есесовец се приближи в едър план и заговори от екрана. Лицето му беше оживена фотография на Хаузен. Зад него се виждаше пасторална гледка: дървета, река и някакъв замък.

— Двайсет и петима затворници са избягали в гората. Вашата задача е да разпределите силите си така, че да ги откриете, като в същото време поддържате производителността на лагера и продължите да преработвате телата на низшите същества.

Заредиха се сцени с управлявани от играча стражи и кучета, преследващи бегълците в гората, и тела, нахвърляни в крематориума.

— Писмото — напомни Хаузен. — Какво пише в писмото на Райнер?

Стол натисна Ctrl/Alt/Del и прекъсна играта, после отвори файла с писмото на Райнер.

— Младежът не говореше много, нали? — запита той, докато натискаше клавишите.

— Не — отвърна Хаузен. — Защо питате?

— Защото нямам представа какво е написал, но не е много — отвърна Стол.

Писмото се появи на екрана. Ланг се приведе по-близо и го преведе на американците:

— Господин Спасител, надявам се, че тази игра Ви доставя удоволствие, макар че е все още само игра. И подпис: Райнер.

Худ наблюдаваше Хаузен отблизо. Гръбнакът му се изпъна и устата му затрепера. Изглеждаше така, еякаш всеки момент ще се облее в сълзи.

— Четири години — изрече Хаузен. — Бяхме заедно четири години. Воювахме за човешките права във вестниците, зад мегафоните, по телевизията…

— Изглежда, е бил тук само за да ви шпионира — каза Худ.

— Направо не мога да повярвам — глухо каза Хаузен. — Вечерял съм в къщата му с родителите му. Поиска ми мнението за годеницата си. Не може да бъде.

— Точно с такива неща се завоюва доверие — каза Худ.

— Но това са цели четири години! — почти изплака Хаузен. — Защо да изчаква досега?

— Може би поради Дните на хаоса — предположи Ланг. — Може би това е неговият перверзен поздрав.

— Едва ли — намеси се Худ.

— Какво искате да кажете? Не е ли очевидно?

— Не — отвърна Худ. — Това е професионално изработена игра. Моето предположение е, че не Райнер е авторът й. Той я е въвел в компютъра по поръчение на някой друг, който вече не се е нуждаел от услугите му в офиса ви.

Тримата мъже смаяни видяха как Хаузен захлупи лице с длани.

— Господи — простена той. Ръцете му бавно се плъзнаха надолу и се свиха в юмруци. — Райнер е бил част от империята на доверените лица, за която ми говореше той.

— Кой? — втренчи се Худ в лицето му.

— Доминик — отвърна Хаузен. — Жерар Доминик.

— Кой е този Доминик? — запита Ланг. — Не съм чувал това име.

— Не ти и трябва — каза Хаузен и разтърси глава. — Доминик ми телефонира, за да обяви завръщането си. И въпреки всичко се чудя дали изобщо някога е изчезвал. Мисля си, че винаги е бил там, в мрака, и е чакал.

— Рихард, моля ви, кажете ми — възкликна Ланг. — Кой е този човек?

— Той не е човек — прошепна Хаузен, — той е самият Сатана. Дяволът.

— Мат, можеш ли да изпратиш тази игра в Оперативния център? — попита Худ. Стол кимна.

— Добре. Хер Хаузен, можете ли да разпознаете тази ваша фотография?

— Не, съжалявам.

— Не се притеснявайте, всичко е наред — успокои го Худ. — Мат, имаш ли нещо в арсенала си да разбереш повече за тази игра?

Стол поклати глава.

— Трябва ми по-мощна програма. Ще трябва да я прекарам през библиотеката ни с фотоизображения и да видя дали можем да открием къде е била снимана.

— Пейзажът зад хер Хаузен също е част от фотография — отбеляза Худ.

— При това много ясна — каза Стол. — Вероятно не е от списание. Ще помоля моите хора да пуснат „Геолога“ и да видят какво ще ни каже.

„Геолога“ беше детайлно изследване на земния релеф от спътник. От него компютрите можеха да генерират обзор на всяко кътче на планетата. Можеше да отнеме няколко дни, но ако фотографията не беше подлагана на допълнителни преобразования, щяха да разберат къде е била заснета.

— Да се поразходим малко — предложи Худ на Хаузен.

— Благодаря ви, но нямам нужда — отвърна германецът.

— Аз имам нужда — каза Худ. — Този предиобед беше достатъчно странен и за мен.

Хаузен се усмихна измъчено и се съгласи.

— Чудесно — каза Худ. — Мат, обади ми се по клетъчния, ако откриеш нещо. Ние няма да се забавим.

Хаузен лъжеше, разбира се. Худ и преди се бе сблъсквал с подобни ситуации. На Хаузен страшно му се искаше да говори за онова, което го притесняваше и не му даваше мира, но гордостта и достойнството не му позволяваха.

Худ щеше да го уговори. Беше повече от случайност, че това, което се бе случило в офиса, беше подобно на онова, случило се тази сутрин върху компютъра на Били Скуайърс. А след като се бе случило едновременно на два континента, Оперативният център трябваше да разбере причината.

И то бързо.