Хаос

53

Четвъртък, 21:33

Вюнсторф, Германия

Когато колата спря, Джоди вдигна крак от педала на газта, отпусна се и простена:

— Не мога да мръдна.

Хърбърт включи осветлението, наведе се към нея и каза:

— Миличко, трябва да можеш.

— Не.

Той започна да изтръгва парчета пълнеж от седалката.

— Колата свърши. Чака ни същата съдба, ако не я напуснем.

— Не мога — повтори тя.

Хърбърт издърпа настрани яката на блузката й и нежно попи кръвта от раната й. Отворът не беше голям. Нямаше да се изненада, ако куршумът се окажеше 22 калибър, изстрелян от някаква самоделка на някое хлапе от тълпата.

Тъпи боклуци! Биха си изповръщали и червата при гледката на собствената си кръв.

— Страх ме е — прошепна изведнъж Джоди. — Излъгах ви. Още ме е страх.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Хърбърт. — Искаш прекалено много от себе си.

Болеше го много за нея, но не можеше да си позволи да я изгуби. И за момент не се усъмни, че Карин ще се откаже да го преследва, без значение сама или с помощ. Главатарите на нацизма трябваше да се окъпят в кръвта на победените, за да им служи като емблема на властта.

— Джоди, чуй ме — каза той. — Вече сме близо до мястото, откъдето тръгнахме, на около миля от главния път. — Успеем ли да се доберем до него, спасени сме. Обаче знаеш ли, трябва да се погрижа за раната ти. Тя отвори очи и попита прегракнало:

— Как?

— Трябва да извадя куршума. Нямаме обаче нито марля, нито нищо. Когато свърша, ще се наложи да обгоря раната.

— Ще ме гориш ли? Как така?

— Правил съм го и преди — отвърна той. — Повярвай ми. А и нямаме време за губене. Трябва да се измъкнем от тази кола.

— Добре — изпъшка тя. — Хайде.

Той запали клечка кибрит и я поднесе към върха на ножа си. След няколко секунди духна пламъка и разтвори раната с пръсти. Гърбът на куршума блесна под жълтата светлина на кабината. Хърбърт пое дълбоко дъх, захлупи устата на Джоди с ръка и каза:

— Захапи ме, ако не издържиш.

Джоди простена.

Номерът при изваждането на куршум е да не се причинят излишни разкъсвания на тъканите. Трябваше да го извади, за да не разкъса околните тъкани или дори да срасне с тях след време.

В идеалния случай хирургът разполага с форцепс или щипци. Хърбърт обаче имаше само нож. Това означаваше да вмъкне върха на ножа под куршума и да го избута нагоре бързо, за да не би да се размърда под ръцете му и ножът да кривне.

Той огледа за момент раната, после вкара върха на ножа в отвора.

Джоди изкрещя. Отчаяно се замята, но той я държеше здраво. Нищо не може да заякчи ръцете на човек така, както бутането на инвалидна количка.

Подпъхна острието под куршума и усети върха му. Натисна. Металното късче бавно се показа над раната и се търкулна на пода.

Хърбърт остави ножа, пусна Джоди и грабна кибрита.

— Трябват четири-пет секунди, за да се обгори раната — каза той. — Можеш ли да издържиш?

Тя кимна отривисто с плътно стиснати очи и устни. Хърбърт драсна една клечка и запали с нея целия кибрит. С клечките щеше да стане по-бързо, отколкото ако нагрееше ножа. А сега най-важното нещо беше бързината.

Затисна пак устата на Джоди и долепи главичките на клечките до кървавата рана.

Джоди захапа ръката му. Той познаваше болката, която я пронизваше в момента, и знаеше, че тя ще нарасне, особено след като влагата в кожата й се изпареше. Зъбите й отчаяно се впиха в дланта му, но той потисна болката.

Една секунда. Кръвта изкипя и изгоря. Ръцете на Джоди се стрелнаха към китката му.

— Недей, сладурче.

Две секунди. Плътта започна да се спича. Зъбите на Джоди разкъсаха месото на дланта му.

— Още мъничко.

Три секунди. Раната зацвърча. Силата на Джоди сякаш взе да се стопява. Очите й се подбелиха.

— Почти си готова — каза Хърбърт. — Освен ако не поискаш да си направиш пластична операция.

Четири секунди. Ръбовете на раната се сраснаха под топлината. Ръцете на Джоди вяло се отпуснаха.

— Никой няма да ти повярва, че си била ранена. Че си воювала и си победила.

Пет секунди. Той дръпна клечките. Те се отчупиха от изгорялата плът с леко пукане. Хърбърт ги захвърли, после изчетка парченцата, залепнали по кожата й. Резултатът не беше особено естетичен, но раната се бе затворила.

Той издърпа ръката си от зъбите й. Дланта му кървеше.

— Е, вече и двамата имаме белези, с които да се гордеем — каза той и хвана дръжката на вратата. — Как мислиш, ще можеш ли да вървиш?

Джоди го погледна. Цялата плуваше в пот; кожата й блестеше.

— Ще мога — каза тя. Дори не погледна раната. — Много ли те ухапах?

— Надявам се само да нямаш бяс. — Той отвори вратата. — А сега ако ми помогнеш да сваля количката, можем да си обираме крушите.

Тя се олюляваше от болка, но успя да му помогне.

— Да тръгваме — каза той. — На изток. Посока — ляво.

— Но аз не дойдох оттам — възрази тя.

— Знам — отвърна Хърбърт. — Обаче ме послушай.

Тя започна да бута. Количката сякаш нарочно се блъскаше в какво ли не. Някъде зад тях се разнесе хрущене на съчки.

— Няма да успеем — изплака Джоди.

— Ще успеем — ободри я той. — Просто продължавай да буташ. И ще ти кажа и още едно нещо…