Хаос

31

Четвъртък, 16:35

Хановер, Германия

Щом зърна автомата, Боб Хърбърт включи на задна и блъсна с всичка сила ръчния педал за газта. Внезапното ускорение го отхвърли върху колана през рамото му и той извика от болка. Но куршумите пропуснаха седалката му и надупчиха само предния капак. Хърбърт продължи да се отдалечава. Околните коли занатискаха спирачките и заизвиваха рязко, за да избегнат удара с него. Шофьорите крещяха и гневно натискаха клаксоните.

Худ изобщо не ги чуваше. Гледаше как мъжът с автомата се подава от прозореца.

— Мръсни копелета. Няма ли да се откажете! — изрева Хърбърт, шибна надолу педала на газта и завъртя рязко кормилото наляво. Колата се стрелна напред, стопявайки няколкото метра, делящи го от микробуса, и удари задната броня. Микробусът отскочи напред, а Хърбърт зави, мина от страната на водача и полетя напред.

Оживеното движение бе спряло, пешеходците тичаха като обезумели във всички посоки.

В следващия миг Хърбърт си спомни за клетъчния телефон и го сграбчи.

— Майк, там ли си още?

— Господи, не ме ли чу как крещях?

— Не. Знаеш ли, сега вече два континента са ми се надървили здравата.

— Боб, какво става…

Хърбърт не можа чуе края на репликата, защото пусна телефона в скута си и изпсува — един автобус зави на улицата пред него. Той натисна ръчката на газта и го изпревари, като го остави между себе си и микробуса.

Пак вдигна слушалката.

— Извинявам се, генерале, не можах да те чуя докрай. Запитах какво става.

— Майк, преследват ме някакви идиоти с автомати. Решили са да си проведат частно Гран При в Хановер.

— Знаеш ли къде се намираш в момента? Хърбърт хвърли поглед към огледалото. Микробусът се измъкваше с пищящи спирачки иззад автобуса.

— Задръж малко — каза той на Роджърс.

Остави телефона на съседната седалка и хвана кормилото с две ръце; микробусът изрева зад него. Хърбърт погледна напред. За щастие движението не бе толкова напрегнато както обикновено по този час, защото хората бяха предпочели да излязат извън града по време на Дните на хаоса, и той успя да се откъсне поне малко от преследвачите си.

Долови гласа на Майк Роджърс, грабна пак телефона и извика:

— Прощавай, Майк. Чувам те.

— Къде си точно в момента?

— Нямам представа.

— Виждаш ли някакви знаци?

— Не. Всъщност почакай, да. — Очите му се впиха в една улична табела, покрай която профуча. — Георг Щрасе. На Георг Щрасе съм.

— Задръж така — каза Роджърс. — Сега разгъваме картата на компютъра.

— Ще задържа, къде ще ходя — отвърна Хърбърт.

Микробусът изникна зад него, преобръщайки някаква кола, и ускори. Хърбърт нямаше и най-малката представа дали тези откачалници имат някаква юридически защита, или просто са луди, но очевидно не се отказваха. Реши, че са побеснели, защото той, хем американец, хем инвалид, бе устоял пред тях. Просто не можеха да понесат такова поведение.

И разбира се, наоколо не се виждаше полицай и за цяр. Но онзи до Бирената зала му бе казал, че повечето от колегите му са заети да наблюдават другите места за срещи на такива като преследвачите му. А и освен това едва ли някой би очаквал преследване с коли в центъра на града.

Роджърс отново се обади.

— Боб… всичко е наред. Поеми по Георг Щрасе и продължавай на изток, ако можеш. Това е една права отсечка към Ратенау Щрасе, която отива в южна посока. Там вече ще се опитаме да ти помогнем…

— По дяволите! — изрева пак Хърбърт и пусна телефона.

Микробусът се бе приближил; стрелецът се приведе от прозореца и започна да стреля ниско, в гумите. Хърбърт нямаше никакъв избор освен да влезе в наближаващата слабо оживена уличка.

Колите свиваха рязко от пътя му. Изведнъж колата подскочи в някаква дупка и Хърбърт използва момента да завие на 180 градуса, срещу връхлитащия микробус. Микробусът се стрелна покрай него, но той вече бе поел по пътя, по който бе дошъл. Спирачките на микробуса изстъргаха пронизително на петдесетина метра зад него.

Хърбърт отново се бе измъкнал от обсега на куршумите им. Пак сграбчи телефона и натисна ръчката на газта.

— Майк, сега карам по друг път. Отново сме на Георг Щрасе към Ланге Лаубе.

— Разбрано — каза Роджърс. — Даръл също е на телефона. Запази хладнокръвие и ще се опитаме да измислим нещо.

— Аз съм хладнокръвен — каза Хърбърт и хвърли поглед назад към ревящия микробус. — Обаче гледайте да не остана само хладен.

Погледна в огледалото за обратно виждане и видя стрелеца да презарежда оръжието си. Тези типове нямаха намерение да се отказват и рано или късно късметът му щеше да изневери. Докато гледаше в огледалото, окото му се закачи в инвалидната количка и той реши да я сервира пред микробуса, като натисне бутона, за задействане на механизма, който да я изхвърли под колелата им. Тя можеше и да не ги спре, но със сигурност щеше да ги позабави. А ако той оцелееше, щеше да падне голям смях при попълването на заявката за нова количка.

Графа „Причини за загубата“: Изхвърлена от кола в движение, за да препречи пътя на убийци неонацисти.

Хърбърт забави, позволявайки на микробуса да го настигне, после натисна бутона върху арматурното табло.

Задната врата остана заверена, а напевен женски глас го информира: „Съжаляваме. Това устройство не може да работи, докато колата е в движение.“

Хърбърт пак натисна педала на газта и колата се стрелна напред. Той следеше отблизо микробуса в огледалото, като се стремеше да е точно пред него, за да не позволява на стрелеца да се прицели добре от страничния прозорец.

После видя мъжа с автомата да се надига зад предното стъкло и да го избива. Стъклото се пръсна и се разлетя на хиляди късчета.

Хърбърт имаше само един момент да реагира. Блъсна мигновено ръчката за спирачката, мерцедесът закова на място и микробусът се вряза с трясък в задницата му. Багажникът му се нагърчи като хармоника. Хубавото обаче беше, че стрелецът беше подхвърлен напред, провисна до кръста от предния прозорец, а оръжието излетя от ръцете му и падна на шосето. Шофьорът беше клюмнал на волана.

За миг настъпи тишина.

Хърбърт не беше сигурен дали е успял да обезвреди напълно терористите и автомобила им, и натисна педала на газта, за да се измъкне. Колата обаче не помръдна. Той усещаше как гумите стържат асфалта, но усети също така и зацепените смачкани брони на двата автомобила.

За миг остана неподвижен, осъзнавайки за пръв път колко бясно препуска сърцето му. Зачуди се дали може да се измъкне с количката от автомобила.

Изведнъж микробусът оживя. Хърбърт усети рязкото разтърсване и погледна в огледалото. Нов шофьор бе заел мястото на предишния и бе включил на задна скорост. Бясно превключваше на предна и задна, а микробусът жестоко се блъскаше в мерцедеса.

„Опитва се да се откачи“ — помисли Хърбърт. И наистина, след няколко секунди микробусът се отдалечи на заден ход, после ускори, зави и изчезна.

Офицерът от разузнаването седеше неподвижен, сграбчил кормилото, и се опитваше да реши какво да прави по-нататък. В далечината дочу воя на сирената, прогонила неонацистите. Хората започнаха да се стичат до прозореца му.

— Danke — каза той. — Благодаря. Всичко е наред. Gesund. Здрав съм.

Здрав ли? Замисли се за полицаите, които щяха да го разпитват. Германската полиция не се славеше с особена дружелюбност. В най-добрия случай щяха да се отнесат към него по нормален начин. А в най-лошия…

В най-лошия случай в полицейския участък щеше да има симпатизанти на неонацистите. В най-лошия случай щяха да го пъхнат в ареста. В най-лошия случай някой щеше да се вмъкне в килията му посред нощ с нож или парче стоманена тел.

— Майната му — изруга той, бързо превключи скоростите, вдигна телефона и подкара подир микробуса.