Хаос

3

Четвъртък, 9:59

Гарбсен, Германия

Жената се беше изтегнала под едно дърво малко под билото на хълма.

„Тия от екипа по отцепването на шосето са страхотни“ — помисли Вернер Даговер. Навремето в Германия цели кариери биваха съсипвани заради такива недоглеждания.

Широкоплещестият шестдесет и две годишен охранител живо си спомни как когато беше на седем години, чичо му Фриц се бе преместил да живее у тях. Инструкторът от армейското училище по езда Фриц Даговер бил дежурен, когато някакъв пиян негов помощник отмъкнал коня на генерал-майора от конюшнята. Яздил го цяла нощ и накрая му счупил крака. И макар да бил извършил нарушението без знанието на Фриц, и двамата били изправени пред военен съд и уволнени дисциплинарно.

Въпреки че по време на войната цивилните занаятчии се брояха на пръсти, а чичо му Фриц беше сръчен кожар, той така и не успя да си намери работа. Седем месеца по-късно се самоуби, обръщайки канче бира с арсеник.

Вярно, че по време на дванайсетгодишния райх бяха извършени големи злини. Но пък личната отговорност бе достигнала небивали висоти. С тоталното отричане и отхвърляне на миналото се изхвърляше и дисциплината, и трудовата етика, и още много други добродетели.

В днешно време малцина охранители дръзваха да залагат живота си срещу надница на час. Ако не чувстваха присъствието си на снимачната площадка, в завод или в някой универсален магазин като задължение, лошо му се пишеше на работодателя. За повечето охранители фактът, че се наемат на работа, не означаваше кой знае какво.

За Вернер Даговер от „Зихерн“ обаче означаваше. Името на компанията със седалище в Хамбург означаваше „сигурност“. Без значение дали това беше жена, неволно нарушила снимките, или банда отрепки, празнуващи рождения ден на Хитлер по време на безславните Дни на хаоса през тази седмица, той щеше да си свърши работата както трябва.

След като извести диспечера, че в гората в района на снимките се намира някаква жена, очевидно сама, Вернер изключи уоки-токито. Изпъна плещи, проверявайки дали значката му стои правилно, и приглади косите си под шапката. Тридесетте години служба в полицията на Хамбург го бяха научили, че човек не може да изисква ред от околните, ако той самият не е в ред.

Като пазач с общо предназначение от „Зихерн“, Вернер беше поставен на пост до командната каравана на главния път към малкото градче. След като получи сигнала от Бернард Буба, той яхна велосипеда, отиде до мястото на снимките, остави там велосипеда, с нехайна походка заобиколи екипа и се запъти към просналата се върху двадесетина акра гора. Отвъд гората имаше друг път, където охранителите от „Зихерн“ трябваше да наблюдават за любители на пикници, природолюбители или такива като тази жена.

С гръб към слънцето той се приближаваше към дървото; в един момент някаква орехова черупка изхрущя под подметката му. Стройната млада жена рязко се изправи и се обърна. Беше висока, с аристократични скули, правилен нос и очи, напомнящи течно злато под слънчевите лъчи. Носеше свободна бяла блуза, джинси и черни ботуши.

— Здравейте! — поздрави тя.

— Добро утро — отвърна Вернер, спря на две крачки пред нея и докосна шапката си. — Госпожице, от другата страна на хълма се снима филм и ние охраняваме района срещу навлизане на странични лица. Ако дойдете с мен, ще ви придружа до главния път.

— Съжалявам — отвърна жената. — Тъкмо се чудех какво ли правят онези хора на пътя. Мислех си да не е станал някакъв нещастен случай. Един момент, само да си взема раницата.

Вернер се обади на диспечера по портативната радиостанция и обясни, че съпровожда една жена до главния път.

— Филм значи, а? — проговори жената, надявайки раницата върху лявото си рамо. — Има ли някакви знаменитости?

Вернер се накани да й каже, че няма кой знае каква представа за филмовите звезди, но дочу зад себе си някакъв шум. Извърна се и видя как двама мъже в зелени дрехи и със ски-маски скачат от клоните на близкото дърво. Единият се приземи пред него с „Валтер Р58“ в ръка. Другият скочи зад гърба му.

— Тихо — каза нападателят. — Униформата ви, бързо.

Погледът на Вернер се премести върху жената. Тя тъкмо изваждаше едно „Узи“ със сгъваем приклад от раницата си. Изражението й беше ледено. Тя застана до въоръжения мъж, избута го настрани, притисна дулото на автомата под брадичката на Вернер и погледна табелката с името му върху нагръдния му джоб. После заяви:

— За да си нямаме никакви недоразумения, хер Даговер, искам да ви кажа, че героите просто ги убиваме. А сега, ако обичате, униформата. Веднага.

Вернер неохотно разкопча катарамата, притисна уоки-токито, за да се увери, че е в калъфа, и после пусна кожения колан на земята.

Докато разкопчаваше бронзовите копчета на униформата си, жената приклекна и вдигна колана. Очите й се присвиха.

Миниатюрният червен индикатор за включено светеше. Вернер усети как гърлото му пресъхва.

Съзнаваше добре, че е поел риск с включването му, за да може диспечерът да ги чуе. Понякога обаче работата изискваше рискове и той не изпита съжаление, че е поел този.

Жената натисна с палец бутона и изключи уоки-токито. После погледна мъжа зад Вернер и кимна.

Вернер Даговер само изхърка, когато мъжът плъзна парче меден тел около шията му и то опъна. Последното нещо, което почувства, беше раздираща болка…

Ниският як Ролф Мурнау от Дрезден, територията на бившата ГДР, стоеше отпуснато под дъба. Беше въоръжен и внимателно наблюдаваше хълма, който ги делеше от снимачната площадка. В едната си ръка държеше „Валтер Р38“, но това беше само видимото му оръжие. Затъкнатата му в колана ски-маска беше поръбена с шайби, които я превръщаха в опасно и неочаквано бойно средство. Иглата за шапки, скрита под яката на ризата му, беше съвършеното оръжие за пробождане на шии. Забий я във вената и малко я поразвърти. Кристалното стъкло на ръчния му часовник беше изненадващо ефективно оръжие, с което можеше да се издерат очите на противника. Гривната на дясната му ръка можеше да се плъзне по китката, превръщайки се в бокс.

Ролф непрекъснато се озърташе, за да се увери, че никой не се приближава откъм пътя. Никой не идваше, разбира се. Според плана той и двамата други членове на „Фойер“1 бяха паркирали до пътя и бяха навлезли в гората, докато пазачите пиеха кафе. Глупави дърдорковци!

Безцветните очи на Ролф бяха нащрек, а тънките му безцветни устни — плътно присвити. Това също беше част от обучението му. Беше тренирал упорито, докато овладее мигателния си рефлекс. Всеки боец изчаква противникът му да примига и в този момент атакува. Беше се научил също така да тренира със затворена уста. Един стон би открил на противника, че ударът му е попаднал в целта. А ако езикът ти е изплезен — мигновен удар под брадичката и ще си го прехапеш.

Ролф почувства прилив на гордост, вслушвайки се в гласовете на мошениците, педалите и богаташите на снимачната площадка от другата страна на хълма. Всичките щяха да изгорят в пламъците на „Фойер“. Някои още днес, останалите — по-късно. Но каквото и да се случеше, световното видение на Der Fuhrer щеше да се осъществи чрез хора като Карин и великия хер Рихтер.

Главата на младежа беше покрита с набола четина, която едва скриваше огненочервената свастика, врязана в скалпа му. Потта се стичаше в очите му, но той не я забелязваше. Карин държеше много на военните формалности и нямаше да одобри, ако той избършеше веждите си или се почешеше. Единствено на Манфред бяха позволени такива волности, макар че и той рядко се възползваше от тях. Ролф обожаваше дисциплината. Карин твърдеше, че без нея той и другарите му били „като отделни звена, несвързани в една верига“. И беше права. Навремето, когато се събираха в банди по трима, четирима или петима, Ролф и приятелите му бяха нападали отделни врагове, но никога вражеска група. Никога полицията или специализираните за борба с тероризма части. Тогава не знаеха как да канализират гнева и яростта си. Карин обаче щеше да промени тази ситуация.

Вдясно от Ролф, зад дъба, Карин Доринг приключваше със свалянето на униформата на Вернер, а едрият Манфред Пайпър бързаше да я нахлузи. След като трупът беше разсъблечен до бельо, двайсет и осем годишната жена го завлече през гъстата трева зад един голям камък. Ролф не предложи помощта си. Нали тя му бе наредила да застане на пост.

С крайчеца на окото си видя как Манфред с мъка навлича чуждите дрехи. Планът предвиждаше Карин и един от мъжете да се приближат до снимачната площадка, от което следваше, че единият от тях трябва да има — външния вид на охранител от „Зихерн“. И след като пазачът беше широкоплещест и дебел, и дума не можеше да става Ролф да го имитира. Така че Манфред пое тази задача, макар че ръкавите му се оказаха къси, а яката — тясна.

— Гледахте ли как ни приближаваше хер Даговер — каза Манфред, докато закопчаваше с усилие униформата.

Ролф знаеше, че Манфред не се обръща към него, така че премълча. Карин беше заета с укриването на тялото на Вернер във високата трева зад камъка, така че и тя не отговори.

— Начинът, по който нагласи значката и шапката си — продължи Манфред, — походката му, всичко това издава гордостта му, че е в униформа. Той е отраснал в Райха. Много е възможно да е бил и от Младите вълци. Подозирам, че дълбоко в сърцето си е бил един от нас. — Съоснователят на „Фойер“ поклати голямата си плешива глава, приключи с копчетата и опъна ръкавите. — Много е лошо, че мъже с неговата закалка се задоволяват с мизерното си съществувание. С малко повече амбиция и въображение той би могъл да бъде от голяма полза за каузата ни.

Карин се изправи, но не каза нищо. В това отношение беше пълна противоположност на приказливия Манфред.

И въпреки това Манфред беше прав. По всяка вероятност Вернер Даговер е бил като тях. И когато накрая огненият ураган се разбушуваше с пълна сила, те щяха да открият много съюзници сред хората като него. Мъже и жени, които да не се страхуват да почистят земята от физически и умствено непълноценните, от цветнокожите, от нежеланите етнически и религиозни групи. Но пазачът се бе опитал да сигнализира на своите началници, а Карин не прощаваше никакво противопоставяне. Тя би убила и него, ако той поставеше под въпрос водаческата й роля, и би имала пълното право на това. Както му беше казала, когато бе напуснал училище, за да стане войник на каузата — противопостави ли ти се някой веднъж, ще го направи пак. Риск, който никой командир не би поел.

Карин вдигна узито си, пъхна го в раницата и отиде до Манфред. Тридесет и четири годишният мъж не беше толкова фанатичен, не беше и толкова начетен като Ролф, но беше посветил живота си на Карин. През двете години, откакто Ролф беше във „Фойер“, той никога не ги бе виждал разделени. Не знаеше дали това е любов, взаимна защита или и двете, но завиждаше на връзката им.

След малко Карин беше готова, отново в образа на безгрижното момиче, който бе използвала при срещата с пазача. Погледна към хълма и каза нетърпеливо:

— Хайде.

Манфред обгърна раменете й и я поведе към площадката. Ролф ги изчака да се скрият от погледа му, обърна се и затича към пътя, където трябваше да ги чака.