Хаос

26

Четвъртък, 15:51

Хановер, Германия

Боб Хърбърт се запъхтя, докато се отдалечаваше от автомобила си.

Количката му нямаше електродвигател, а и той никога не би поставил такъв. Ако стигнеше деветдесет години, неспособен на нищо, просто нямаше да я кара. Макар да беше прекалено възрастен, за да участва в състезания за инвалиди, както някои от онези момчета в рехабилитационния център преди години, не му допадаше идеята някой да го бута, след като все още имаше сила да го прави сам. Лиз Гордън веднъж му бе казала, че той използва тия разсъждения, за да се бичува, защото е оживял, докато съпругата му е загинала. Хърбърт обаче не беше съгласен. Той обичаше да се движи със собствени сили.

Докато се търкаляше към леко извитата улица, Хърбърт реши да не ходи до масата за регистрация и да се записва. Не знаеше нищо за германското законодателство, но предполагаше, че няма право да нарушава спокойствието на тези хора. Все пак имаше правото да отиде в някой бар и да си поръча нещо за пиене, което и възнамеряваше да направи. Това, плюс и да открие каквото може за местонахождението на Карин Доринг. Не се надяваше да изкопчи информация от някого, но развързаните езици действително бяха в състояние да сгромолясат цели държави. Страничните хора в занаята му винаги биваха изумени от количеството информация, получена просто чрез надаване ухо към разговора на съседите.

Тълпата можеше да направи опит да го спре. Не защото беше в инвалидна количка: той не беше такъв по рождение, а бе пострадал, докато бе изпълнявал дълга си към Родината. Но можеха да се опитат да го спрат, защото не беше германец и не беше нацист. Но колкото и да не им се искаше на тези смотаняци, Германия беше все още свободна страна. Щяха да го пуснат в Бирената зала, за да си нямат международен инцидент.

Зави зад ъгъла и се затъркаля към Бирената зала, към онези двеста или повече мъже, които пиеха и пееха шумно. Най-близките се извръщаха да го огледат. Започнаха да се подбутват и след малко той стана обект на внимание на многобройни презрителни погледи и жесток присмех.

— Хей, момчета, я вижте кой е тук! Франклин Рузвелт ни е дошъл на гости. Търси Ялта!

„Никой нямало да ми обърне внимание на инвалидността“ — помисли Хърбърт. Както винаги в подобни случаи, и в тази група имаше клоун.

Друг мъж вдигна халбата си с бира.

— Хер Рузвелт, дошли сте тъкмо навреме! Новата война току-що започна!

— Ja — допълни първият. — Макар че тази специално ще има друг край.

Хърбърт продължи да бута количката си към тях. За да се добере до Бирената зала, трябваше да мине през множество представители на Хитлерюгенд.

Той хвърли поглед наляво. На средата на улицата стоеше полицай и регулираше движението. Дали бе чул тия кретени, или просто правеше всичко възможно, за да не се забърква с тях?

Неонацистите не помръдваха. Хърбърт докара количката на сантиметри от обувките и скъпите им маркови маратонки и спря. При опасности винаги бе използвал личния подход. Ако човек има достатъчно търпение, винаги може да се постигне компромис.

— Ако обичате — произнесе Хърбърт. Един мъжете го стрелна с поглед.

— Тази улица е затворена. Това е частно увеселение. — Хърбърт долови алкохолния му дъх. Нямаше да успее да се разбере с него. Погледна друг мъж.

— Видях други хора да минават оттук. Бихте ли се дръпнали, ако обичате?

Първият мъж се обади отново.

— Прав сте. Обаче минават. А вие се возите.

Хърбърт с усилие потисна желанието да прегази крака му. Направеше ли го, това означаваше да бъде удавен в ураган от бира и юмруци.

— Не търся скандали — произнесе Хърбърт. — Просто съм жаден и искам да си купя нещо за пиене.

Няколко души се изсмяха. Някакъв мъж с бирена халба се изправи пред него, протегна халбата си точно над главата му и попита:

— Значи си жаден, а? Що не си пийнеш от моята бира?

— Благодаря — отвърна Хърбърт, — пия само безалкохолна бира.

— Тогава не си мъж!

— Смели думи — забеляза Хърбърт и сам се удиви колко спокоен е гласът му. Този момък беше нещастник. Освен това току-що беше проумял, че няма да постигне кой знае какво, ако изсипе бирата си върху Хърбърт. Нали вече бе казал, че той не е мъж. Така че това би го унижило. От друга страна обаче, този мъж бе обзет от алкохолна смелост и просто можеше да стовари халбата върху главата му. Нали и гестаповците бяха считали евреите за непълноценни хора, но това не им бе пречило да ги спират по улиците и да им скубят брадите с клещи.

След миг размисъл мъжът поднесе халбата към устата си, отпи глътка и я задържа за момент, сякаш преценявайки дали да не я изплюе върху главата му. После преглътна и изръмжа:

— Казахме ти, че това е частно увеселение. А ти не си поканен.

Това беше достатъчно за Хърбърт. Той бе дошъл тук да огледа, да събере информация, да си свърши работата. Но тези хора го бяха възнаградили с „неочакваното“ — най-характерната черта от операциите с човешко участие. Сега бе изправен пред избор. Можеше да си тръгне, без да си свърши работата, и щеше да загуби самоуважението си. Или можеше да остане и най-вероятно да бъде пребит. Но можеше — можеше — да убеди някои от тия боклуци, че силите, които им се бяха противопоставили навремето, още са живи и жизнени.

Така че реши да остане.

Погледна право в очите на мъжа и каза спокойно:

— Знаете ли, ако вие ме бяхте поканили, нямаше да уважа поканата. Обичам да общувам с водачите, а не с последователите им.

Германецът се беше опрял на количката с едната си ръка, в другата държеше халбата. Вгледан в синьо-сивите му очи, Хърбърт видя как високомерието му изтича като въздух от пробит балон, разбра какво ще последва и пъхна дясната си ръка под страничната облегалка.

Единственото оръжие в ръцете на германеца беше бирата му. С презрителен поглед той обърна халбата и бавно я изля в скута на Хърбърт.

Хърбърт изтърпя оскърблението. Беше важно да покаже, че може. Но щом неонацистът приключи и се изправи да приеме оскъдните аплодисменти, Хърбърт рязко издърпа рязаната дръжка от лопатка и с мигновен замах я заби в слабините му. Германецът изпищя, прегъна се на две и залитна към другарите си.

Тълпата изрева и се юрна напред. Хърбърт беше ставал свидетел на подобно нещо, пред американско посолство. Не беше много приятна гледка за окото. Сякаш цялата цивилизация се свиваше до някакъв микрокосмос, а човешките същества се връщаха във времето на хищниците, бранещи територията си. Бясно затъркаля количката назад. Искаше да опре гръб до някоя стена и да защити фланговете си, за да може да отрази атаката.

Изведнъж усети, че някой спира количката и чу заповеднически глас:

— Aufenhalt.

Хърбърт изви глава.

Бе мършавият полицай от улицата. Стоеше зад количката, уловил ръкохватките й, и дишаше тежко. Кафявите му очи бяха строги.

Хора от тълпата се развикаха. Полицаят им отговори. От тона им и от няколкото думи, които улови, Хърбърт разбра, че разказват на полицая какво е направил и му казват да си гледа работата. А той им отговаряше, че точно това му било работа. Да поддържа реда.

Освиркаха го.

След кратката размяна на любезности офицерът се обърна към Хърбърт на английски.

— Имате ли автомобил?

— Да — отвърна Хърбърт.

— Къде е паркиран?

Хърбърт му обясни.

Полицаят понечи да избута количката настрани, но Хърбърт постави ръце върху колелата, за да му попречи, и попита:

— Защо настоявате да си ходя? Аз съм страната с нарушените права.

— Защото работата ми е да поддържам реда — каза полицаят, — а това е единственият начин да го постигна. Силите ни са доста рехави, пръснати сме по такива празненства и в Бон, и в Берлин. Съжалявам, mein herr, но нямам време да защитавам правата на единичен човек. Ще ви отведа до автомобила ви, така че веднага да напуснете тази част на града.

— Но те ме нападнаха — възрази Хърбърт. Усети, че дръжката все още е в ръката му, и я пъхна под облегалката преди полицаят да му я отнеме. — Какво ще стане, ако поискам да повдигна обвинения срещу тях пред съда?

— Ще загубите — отвърна полицаят и завъртя Хърбърт така, че да е с гръб към тълпата. — Ще кажат, че мъжът ви е предлагал помощ, за да ви въведе в Бирената зала, а вие сте го ударили…

— Да, правилно…

— Ще заявят, че сте го принудили да ви залее с бирата си. В най-лошия случай ще кажат, че са искали да ви накарат да я платите.

— И вие ще им повярвате на дрънканиците?

— Няма никакво значение какво ще повярвам — отвърна полицаят. — Когато се обърнах, видях един ударен човек, а вие държахте прът. Това е, което видях, и това щях да впиша в доклада си.

— Разбирам — каза Хърбърт. — Вие сте видели един мъж на средна възраст в инвалидна количка, изправен срещу двеста здрави млади нацисти, и сте заключили, че аз съм лошият.

— От законна гледна точка това е точно така.

Хърбърт разбра думите му. Беше ги чувал достатъчно и в Щатите по отношение на други криминални престъпници, друга човешка измет, и въпреки това никога не бе преставал да се удивлява. И двамата знаеха, че тези отрепки лъжат, и въпреки всичко групата им щеше да се отърве, без да си плати. И тъй като никой от охранителните органи или правителството не желаеше да поставя собствената си сигурност в опасност, онези щяха все така да се измъкват.

Имаше поне една малка утеха. Той също щеше да се измъкне, без да си плати. А фактът, че бе халосал здравата онова говедо, почти компенсираше бирената баня.

От тълпата се отдели човек и ги последва. Беше един от помощниците на Карин Доринг и беше инструктиран да следи за всеки, които може да наблюдава празненството.

Той проследи как полицаят помогна на Хърбърт да се качи в колата, как постави количката отзад и как остана, докато Хърбърт отпътува.

Младежът извади телефон от вътрешния джоб на блейзъра си, обади се някъде и съобщи номера на колата и марката й. После се върна в Бирената зала.

След няколко секунди един микробус потегли след Боб Хърбърт.