Хаос

7

Четвъртък, 10:12

Хамбург. Германия

Жан-Мишел се замисли над факта, че срещата му с Водача, новопровъзгласения Фюрер, ще се състои в квартал Санкт Паули в Хамбург.

През 1682 година на хълмистите брегове на Елба била издигната църква, посветена на свети Павел. През 1814 година французите нападнали и плячкосали спокойното селце и след това вече нищо не било както преди. За развлечения на моряците от параходите били построени хотели, танцувални зали и бардаци и към средата на столетието районът Санкт Паули станал известен като Кварталът на греха.

В днешно време кварталът нощем си беше пак същият. Облян от неонови феерии и провокиращи табели, рекламиращи всичко от джаз до боулинг, представления със секс на живо, шоу на татуирани от главата до петите жени, от музея с восъчни фигури до хазарт. Въпроси със съвсем невинно звучене от рода на „Имате ли свободна минутка?“ или пък „Да ви се намира кибритче?“ събираха посетителите с проститутки, а наркотиците биваха предлагани свободно, макар и с ниски, внимателни гласове.

Това място беше повече от подходящо за срещата на представителя на Новите якобинци с Феликс Рихтер. Новото френско нашествие и обединяването на движенията им щеше отново да промени Германия. Този път към по-добро.

Французинът бе оставил двамата си спътници да спят в хотела и бе хванал такси на Ан дел Алстер. Петнадесетминутното пътуване до Санкт Паули бе приключило на Гросе Фрайхайт, в сърцето на разгулния квартал. Районът беше пуст, ако не се брояха туристите, които искаха да се запознаят със забележителностите на квартала.

Жан-Мишел приглади гъстата си черна коса и закопча мъхестия си блейзър. Висок и с малко наднормено тегло, четиридесет и три годишният изпълнителен вицепрезидент на „Demain“ гледаше с оптимизъм на срещата си с Рихтер. Малцината, които го познаваха, и още по-малкото, които го познаваха добре, бяха единодушни за две неща. Първо, Рихтер беше всеотдаен на каузата си. Това беше добре. Мосю Доминик и останалите от френския екип също бяха всеотдайни хора, а мосю Доминик мразеше да си има работа с хора, които не са всеотдайни към делото си.

Второ, твърдеше се, че Рихтер е човек, склонен към внезапни и диви изблици на жестокост. Че е способен да прегърне или обезглави даден човек в зависимост от настроението си. В това отношение Рихтер очевидно имаше много общо и с неговия потаен работодател. Мосю Доминик беше човек, който или ненавиждаше хората, или ги обичаше, беше щедър или безмилостен както му диктуваше моментът. Наполеон и Хитлер са били същите.

„В образа на водачите има нещо, което не им позволява да изглеждат двусмислени“ — каза си Жан-Мишел. Той беше горд, че познава мосю Доминик. Надяваше се да се гордее и с познанството си с хер Рихтер.

Жан-Мишел се приближи до черната метална врата на клуба на Рихтер на име „Auswechsein“. На вратата нямаше нищо освен една шпионка тип „рибешко око“ и един зумер под нея. От лявата страна върху касата стърчеше мраморна глава на козел. Французинът натисна бутона и зачака.

„Auswechsein“, или „Заместител“, беше едно от най-долнопробните, декадентски и печеливши нощни кътчета за забавления в Санкт Паули. Мъжете трябваше да идват с дама. На входа двойката получаваше една розова и една синя огърлица с различни номера; всеки, който имаше съответния номер, беше техният нов партньор за вечерта. Допускаха се само добре облечени красиви мъже и жени.

През зяпналата уста на козела прозвуча груб глас.

— Кой е?

— Жан-Мишел Орн — произнесе французинът. Беше на косъм да добави: „Имам уговорена среща с хер Рихтер“, но размисли. Ако хората на Рихтер не бяха в течение кого чакат, цялата операция беше само губене на време. Такава, за която Жан-Мишел и сътрудниците му нямаха за какво да съжаляват.

Миг по-късно вратата се отвори и един културист с близо двуметров ръст го покани с жест да влезе. Грамадният мъж затвори и заключи вратата, след което положи огромната си ръка върху рамото на французина, побутна го до касовия автомат на бара и го претърси основно от главата до петите.

Жан-Мишел си отбеляза видеокамерата на стената и миниатюрния приемник в ухото на гиганта. Някой някъде сравняваше изображението му с това върху факса, изпратен от офиса на мосю Доминик в „Demain“.

— Почакайте малко — произнесе гигантът. После се обърна и изчезна в мрака.

„Много ефикасно“ — помисли Жан-Мишел, докато гръмките стъпки на едрия мъж отекваха през дансинга. Вниманието не беше лошо нещо. Мосю Доминик не бе извоювал положението, в което се намираше сега, с безгрижие и невнимание.

Огледа се. Единствената светлина идваше от четири червени неонови обръча, разположени около плота от дясната му страна. Не му помогнаха особено да види добре как изглежда вътрешността на бара или дали грамадният мъж е напуснал залата. Единственото нещо, което Жан-Мишел знаеше със сигурност, беше, че му се повдига въпреки включените вентилатори. Мястото излъчваше лека воня на застоял цигарен дим, алкохол и сладострастие.

След минута-две Жан-Мишел долови нови стъпки. Те се различаваха значително от първите. Бяха уверени, но леки, и по-скоро потрепваха, отколкото стържеха пода. Миг по-късно Феликс Рихтер изплува в аленото сияние на бара.

Жан-Мишел разпозна елегантния тридесет и две годишен мъж от фотографиите, които беше виждал. Снимките обаче не бяха в състояние да предадат динамизма му. Рихтер беше висок метър и осемдесет, с руса късо подстригана коса и гладко избръснат. Беше облечен в безупречен костюм по поръчка, огледално лъснати обувки и черна вратовръзка на алени райета. Не носеше никакви скъпоценности. Хората на Рихтер считаха този навик за суетен и в партията нямаше място за такива хора.

„Медали. Това е единственото украшение, което позволявам на хората си да носят“ — беше казал хер Рихтер в уводната статия на вестника си „Unser kampf“ — „Нашата Борба“.

Очите му обаче бяха най-впечатляващи. Фотографиите изобщо не бяха успели да ги уловят. Дори и в червеното сияние на бара те бяха като копия. И веднъж уловили плячката си, не помръдваха. Рихтер беше от онези хора, които никога и от никого не извръщат поглед.

С приближаването си германецът направи любопитен жест, сякаш се канеше да измъкне пистолет. Ръката му се плъзна покрай крака и бедрото, после се стрелна право напред. Странно, но елегантно движение. Французинът я разтърси здраво, изненадан от силата на хватката.

— Направихте добре, че дойдохте — каза германецът. — И въпреки това съм изненадан; очаквах и работодателя ви.

— Както добре знаете, мосю Доминик предпочита да управлява бизнеса си от фабриката си — отвърна Жан-Мишел. — След като разполага с такива съвършени технологии, няма смисъл да напуска работното си място.

— Разбирам — каза Рихтер. — Няма фотографи, няма журналисти, значи господинът е тайнствен.

— Мосю Доминик е тайнствен, но не и безразличен — посочи Жан-Мишел. — Той ме изпрати да го представлявам в тази дискусия, а също така да бъда негови очи и уши в Дните на хаоса.

Рихтер се ухили.

— И да бъде абсолютно сигурен, че дарението, което така щедро даде за празника, ще бъде изразходвано по предназначение.

Жан-Мишел поклати глава.

— Грешите, хер Рихтер. Мосю Доминик не е такъв човек. Той инвестира само в хора, на които вярва.

Германецът улови госта си за лакътя и го поведе бавно през мрака.

— Не се чувствайте задължен да защитавате Доминик пред мен — проговори Рихтер. — Не е лошо човек да държи под око действията на равните си.

Равни ли? Жан-Мишел се позачуди. Мосю Доминик притежаваше производствена компания на стойност един милиард долара и контролираше една от най-могъщите десни групи във Франция… в света. Хората, които той признаваше за равни на себе си, се брояха на пръсти. А въпреки паралелните им интереси, хер Рихтер не беше сред тях.

— Харесва ли ви стаята, която ви резервирахме? — попита Рихтер.

— Изключително приятна — отвърна Жан-Мишел. Все още се бунтуваше срещу арогантността на Рихтер.

— Радвам се — каза германецът. — Това е един от малкото оцелели стари хотели в Хамбург. През войната съюзниците са изравнили по-голямата част от града със земята. Нещастието на Хамбург се корени във факта, че е морско пристанище. Ирония на съдбата е, че много от тези стари дървени сгради са оцелели. — Той направи жест, сякаш обхващайки цял Санкт Паули. — Съюзниците не са атакували проститутките и пияниците, а само майките и децата. И въпреки това според тях ние сме чудовищата, отговорни за зверствата от рода на митичния Холокост.

Жан-Мишел усети как мълчаливо се солидаризира с внезапната разгорещеност на Рихтер. Макар в Германия отричането на Холокоста да се преследваше от закона, той знаеше, че по времето на следването си в медицинския факултет Рихтер го беше правил редовно. Дори и отнемането на пълната му стипендия заради антисемитските му изказвания не го беше спряло. Служителите на съда с голяма неохота осъждаха такива агитатори, които иначе в други отношения бяха съвсем примерни граждани, но накрая се бяха видели принудени да вземат мерки, понеже един чуждестранен телевизионен екип бе записал на видеолента неговата реч в Аушвиц, посветена на „Еврейската лъжа“, и я бяха излъчили. Той прекара две години в затвора, като през това време помощниците му управляваха младите последователи на делото, с което допринасяха легендата около името му да се разраства.

Мъжът пред него бе смел и отдаден до смърт на каузата и Жан-Мишел реши да поправи неприятното начало на разговора им. А освен това имаха да вършат и сериозна работа.

Стигнаха до една маса и Рихтер включи лампата по средата й. Жан-Мишел го изчака да седне и чак тогава го последва. Светлината не докосваше очите на германеца, но въпреки това Жан-Мишел ги виждаше. Бяха почти прозрачни на лампата. Този мъж бе натрупал истинско съкровище от клуба си и от проституцията, която управляваше в Берлин, Щутгарт, Франкфурт и Хамбург. Французинът обаче беше готов да се обзаложи, че Рихтер е бил гадно копеле дори още когато е бил беден.

Жан-Мишел вдигна поглед към втория етаж. Той представляваше поредица от врати. Очевидно за стаи, където клиентите на заведението можеха не само да танцуват.

— Доколкото разбираме, вие държите тук апартамент, хер Рихтер.

— Да — отвърна германецът. — Макар и да го ползвам не повече от две нощи на седмица. Прекарвам повечето от времето си на юг, в апартаментите на националсоциалистическата партия „21 век“ в Бергсдорф. Там всъщност кипи най-оживената дейност на движението ни. Там се пишат речи, дават се напътствия и консултации по телефона, разпращат се съобщения по електронната поща, излъчват се радиопредавания, публикува се нашият вестник… впрочем, имате ли броя ни от тази седмица? Жан-Мишел кимна.

— Отлично — продължи Рихтер. — Всичко е абсолютно законно. Не е като в ранните ми години, когато властта ме преследваше като куче с всевъзможни скалъпени обвинения. Така че вие сте дошли тъкмо навреме да отдадете почит на Дните на хаоса. И да представлявате работодателя си в „обсъжданията“, както той ги нарече в единствения ни кратък разговор по телефона.

— Да, хер Рихтер. — Жан-Мишел се приведе напред и сплете ръце върху масата. — Дошъл съм с едно предложение.

Изпита остро разочарование, защото Рихтер дори и не помръдна, а каза съвсем спокойно:

— Цял съм внимание.

— Малцина са посветени във факта, че мосю Доминик подкрепя неонацистки групи по целия свят. Бръснатите глави в Англия, Войниците в Полша, асоциацията „Само за бели в Америка“. Той се опитва да изгради една световна мрежа от организации с една обща цел — етническа чистота.

— Заедно с неговите Нови якобинци — каза Рихтер, — това ще увеличи силата му до шест хиляди членове.

— Някъде там — съгласи се Жан-Мишел. — И когато нахлуе в електронните мрежи в Америка, този брой със сигурност ще нарасне.

— Почти сигурно — потвърди Рихтер. — Виждал съм копия от игрите му. Страшно занимателни са.

— Предложението на мосю Доминик е да доведете вашата организация „21 век“ в нашите редици. Той ще ви осигури финансиране, достъп до технологията на „Demain“ и роля при формирането на бъдещето на света.

— Роля — изрече Рихтер. — Също като в някаква пиеса.

— Не в пиеса — коригира го французинът. — В историята.

Рихтер се усмихна студено.

— Защо ми е да приемам роля в драма на Доминик, когато мога да режисирам собствена пиеса?

Жан-Мишел за втори път се порази от самомнението му.

— Защото мосю Доминик притежава ресурси, за които вие можете само да мечтаете. А чрез връзките си може да ви предложи политическа и персонална защита.

— Защита от кого? — запита Рихтер. — Правителството не смее да ме докосне дори и с пръст. Двете години, прекарани в затвора, ме превърнаха в мъченик на каузата. А хората ми са посветени до смърт на делото.

— Има и други лидери — изрече Жан-Мишел с неприкрита заплаха. — Други потенциални нови фюрери.

— Така ли? — запита Рихтер. — Да не би да имате някого предвид?

Французинът изпитваше остро изкушение да натрие здраво носа на тоя самовлюбен палячо и сега му се предостави идеалната възможност.

— Да ви кажа честно, хер Рихтер, говори се, че Карин Доринг и „Фойер“ са изгряващите звезди на движението.

— Така ли? — запита любезно Рихтер.

Жан-Мишел кимна. Знаеше, че преди две години Феликс Рихтер и Карин Доринг са били открити врагове. Тогава Карин бе напуснала Източна Германия вече сгодена за тероризма, а току-що излезлият от затвора Рихтер проповядвал политическа активност. Критикували се открито до момента, в който двама членове на „Фойер“ нападнали от засада и убили двама членове от групата на Рихтер. Накрая вождовете провели среща в един берлински хотел и се споразумели да преследват целите си, без да се критикуват и да си пречат. Въпреки всичко обаче между небрежната в облеклото си източногерманска партизанка и елегантния западногермански лекар напрежението си оставаше.

— Карин е енергична, обаятелна и смела — каза Жан-Мишел. — Според сведенията, с които разполагаме, тя е планирала и водила атаката срещу банката в Бремен, тя е причинила пожара в съдебната зала в Нюрнберг…

— Да, тя е автор на това и на още доста — прекъсна го Рихтер. — Карин е много добра в бойните действия. Тя е боец, който води останалите бойци, уличен боец, полеви командир. Това обаче, което вие и нейните последователи пропускате да отбележите, е, че тя не е от хората, способни да изградят или поведат политическа партия. Тя все още настоява да участва лично във всяка своя мисия и един ден властите или някоя погрешно хвърлена бомба ще я унищожат.

— Възможно е — съгласи се Жан-Мишел. — А междувременно, само за някакви си две години, „Фойер“ е приютила под крилото си почти хиляда и триста членове с тридесет бойци на щат.

— Това е вярно — отвърна Рихтер. — Но в по-голямата си част те са източногерманци. Животни. За пет години аз събрах близо пет хиляди последователи сред тях. А това вече, мосю Орн, е основата за едно политическо движение. Това е бъдещето.

— Всеки си има своето място — възрази Жан-Мишел. — Мосю Доминик вярва, че и вие, и тя, ще се превърнете в мощен съюзник и точно това е причината, поради която той ме е инструктирал да разговарям и с нея, както и с вас.

Безмилостните очи погледнаха часовника, после се преместиха върху Жан-Мишел. Заприличаха му на малки машини, точни и лишени от всякаква емоция. Жан-Мишел не откъсна погледа си от тях, докато Рихтер се изправяше. Кратката аудиенция очевидно беше свършила. Французинът не успя да скрие изненадата си.

— Ще дойда да ви взема от хотела ви в пет и половина тази вечер — каза германецът. — Двамата с Карин ще вземем участие в тазнощното рали в Хановер. И тогава ще се убедите кой е вождът. А дотогава приятен ден.

Едрият портиер изплува от мрака и застана зад Жан-Мишел. Рихтер се обърна и тръгна.

— Извинете, хер Рихтер — обади се Жан-Мишел. Рихтер спря. — Жан-Мишел се изправи.

— Инструкциите, дадени ми от мосю Доминик, са да му докладвам следобед, а не вечерта — изрече французинът. — Какво да му кажа за офертата?

Рихтер се обърна. Дори и в дълбокия мрак на Жан-Мишел му се стори, че различава мръснишките му очи.

— Че ще разгледам подробно щедрото му предложение. А междувременно, подкрепата и приятелството му са ми необходими.

— Но вие ме отхвърлихте! — възкликна французинът.

— Отхвърлих ли ви? — запита Рихтер. Гласът му беше мек, равен и безизразен.

— Аз не съм чиновник или телохранител — каза французинът. — Като представител на мосю Доминик очаквам да се отнасяте към мен с необходимото уважение.

Рихтер бавно закрачи към Жан-Мишел.

— Един представител на Доминик…

— Мосю Доминик — натърти негодуващо Жан-Мишел. — Дължите му поне това уважение. Той иска да ви помогне…

— Французите открай време са подкрепяли опозиционните лидери — каза Рихтер. — Вие помогнахте на Дако да събори Бокаса през 1979 година и пак вие дадохте убежище на аятолах Хомейни, докато той планираше завръщането си в Иран. Французите се надяват на услуги, когато хората им дойдат на власт, макар и рядко да ги получават. — Той продължи с леден глас: — Аз уважавам Доминик. Но за разлика от вас, мосю Орн, на мен не ми се налага да лижа задници. Той има нужда от моята помощ, а не аз — от неговата.

„Този човек е абсолютно налудничав“ — помисли си Жан-Мишел. Вече бе чул достатъчно, така че каза:

— А сега ме извинете, но трябва да тръгвам.

— Не — отвърна спокойно Рихтер. — Няма да ви извиня. Не можете да си тръгнете, докато аз не ви разреша.

Французинът го изгледа злобно, извърна се и се сблъска с портиера. Едрият мъж го сграбчи за врата и го извъртя така, че да застане с лице към Рихтер.

— Рихтер, вие сте луд! — изплака Жан-Мишел.

— Това няма значение — отвърна Рихтер. — Важното е, че аз съм този, който дърпа юздите.

— Да не мислите, че мосю Доминик няма да разбере за това? Да не би да си мислите, че той ще го одобри? Ние…

— Ние! — прекъсна го Рихтер и се вгледа в очите му. — Само това чувам: „Ние разбираме…“ и „Доколкото ни е известно…“ — Рихтер бе изпаднал в бяс. — Ние ли, мосю? Кои сте тези вие?

Ръката на Рихтер се раздвижи по същия начин както при началото на срещата им. Само че този път в дланта му блесна нож. Острието му спря само на милиметри от лявото око на Жан-Мишел, после опря в клепача.

— Ще ви кажа какво сте вие — студено заяви Рихтер. — Вие сте гъзолизец.

Въпреки гнева си французинът усети как вътрешностите му се втечняват. Това бе някаква лудост. Чувстваше се така, сякаш по неведом начин бе върнат назад във времето. Не беше възможно Гестапо да съществува тук, в ерата на видеокамерите и незабавната международна реакция. Но то си съществуваше, заплашвайки го с мъчения.

Рихтер го гледаше злобно, с прекалено ясни очи, гласът му бе съвсем спокоен.

— Говориш ми като равен. Какво си направил през живота си освен да се слагаш на началниците си?

Някаква буца се появи в гърлото на Жан-Мишел и той с огромни усилия я преглътна. При всяко негово примигване върхът на острието оставяше фина следа кръв по клепача му. Опита се да не изстене, но не успя.

— Сбъркал съм — произнесе Рихтер. — Ти дори не си и гъзолизец. Ти си агнето, което пастирът ти ми е изпратил. Не само за да ми направи предложение, но и да провери в какво състояние са ми зъбите. Ами ако те ухапя? Тогава Доминик ще научи нещо за мен. Ще научи, че сътрудниците му не могат да ме изплашат. Ще научи, че за в бъдеще ще се налага да се отнася към мен по различен начин. А колкото за теб — Рихтер леко повдигна рамене, — ако захапя прекалено силно, той просто ще те замени с някой друг.

— Не! — простена Жан-Мишел. За миг негодуванието му надви страха. — Вие не разбирате…

— Напротив, разбирам много добре. Преглеждах акредитивите ти в компютъра си, когато ти прекрачи прага ми. Включил си се в организацията на Доминик преди двайсет и една година и единайсет месеца и си се издигнал поради научните си знания. Получил си патент за четирибитов чип за видеоигра, който е позволил на „Demain“ да продава игри, базирани на модерна технология по времето, когато другите игри са били едно– или двубитови. В Съединените щати се е вдигнал доста голям шум на тази тема, защото една калифорнийска компания твърди, че твоят чип и техният, който се готвели всеки момент да пуснат на пазара, си приличали като две капки вода.

Жан-Мишел пристъпи от крак на крак. Дали Рихтер само цитираше фактите, или намекваше, че знае нещо повече за източниците на „Demain“?

— Неотдавна си получил патент за силициев чип, който е в състояние директно да раздразва нервните клетки, чип, който „Demain“ ще използва за новото си програмно обезпечаване. В училище обаче си бил аполитичен. И когато са те наели в „Demain“, си възприел мирогледа на Доминик. Едва тогава той те е въвел в специалния вътрешен кръг на Новите якобинци, който да му помогне да отърве Франция от алжирците, мароканците, арабите и нашите общи врагове израелците. Но в този случай работната дума е „помощ“, мосю Орн. В порядъка на нещата етническите отрепки са за изхвърляне. Самоотвержените слуги са на следващото по-високо стъпало, но и те също са заменяеми.

Жан-Мишел не пророни и звук.

— Значи ни остава да разискваме само още едно нещо — изрече Рихтер. — Колко дълбоко да забия зъби в шията на агнеца.

Германецът изви ножа така, че върхът му да сочи нагоре. Жан-Мишел се опита да се дръпне назад, но мъжът зад него го сграбчи за косата и го задържа неподвижен. Рихтер придвижи острието още по-нагоре, докато върхът му се озова точно под горния клепач. Продължи да го движи, обхождайки контура на окото, без да спира да приказва:

— Знаете ли, че аз следвах медицина преди да основа партията си? — запита Рихтер. — Отговорете ми.

— Да. Моля ви, хер Рихтер, моля ви — добави французинът. Ненавиждаше се за малодушието си.

— От мен щеше да стане добър лекар, ако се бях посветил на практиката — продължи германецът. — Но аз избрах друг път, и знаете ли защо? Защото проумях, че не мога да полагам грижи за генетично низши същества. Споменавам го, защото, както разбирате, намерих друго приложение на знанията си. Използвам ги, за да оказвам влияние. Контролирайки тялото, контролирам и разума. Например, ако продължа натискам с ножа нагоре, знам, че острието ще опре в страничния ректусен мускул. Прережа ли го, за вас ще бъде изключително трудно да гледате нагоре или надолу. Ще ви се налага да носите превръзка на окото след това, иначе в противен случай ще бъдете дезориентиран, тъй като очите ви ще работят самостоятелно и — той се изсмя — ще изглеждате направо като надрусан, с едно око втренчено право напред, докато другото се движи съвсем нормално.

Жан-Мишел дишаше задъхано, краката му трепереха неудържимо. Ако гигантът зад него не го държеше здраво, щеше да рухне на пода. Усети леко боцкане над очната ябълка и изхлипа:

— Моля ви, не! Mon Dieu, хер Рихтер…

Германецът бавно поднесе лявата си ръка към ножа и опря длан в дръжката, сякаш се канеше да го забие с всичка сила.

— Знаехте ли също така — продължи спокойно Рихтер, — че това, което правим, е част от процеса за промиване на мозъците? Изучавал съм методиките на КГБ — те са правели чудеса с тях. Това, което се казва на индивид, подложен на състояние на болка и страх, се запечатва в мозъка му като най-чиста истина. Разбира се, това трябва да се повтаря непрекъснато, за да бъде наистина ефективно. Систематично и докрай.

Той натисна едва забележимо ножа. Убождането се превърна в крещяща болка.

Жан-Мишел изпищя. Не можеше да се овладее въпреки срама, който изпитваше.

— Какво мислите сега за равенството, мое малко агънце? — запита Рихтер.

— Мисля… Мисля, че сте пределно ясен.

— Пределно ясен ли? — запита Рихтер. — Това е първата ви смислена приказка от началото на разговора ни, макар и да се съмнявам, че е искрена.

И отново мръдна ножа, на което французинът реагира с поредния си писък.

— Това, което искам да ви кажа, всъщност е следното. Много скоро Доминик ще започне да изпитва далеч по-голяма нужда от мен, отколкото аз от него. Неговите Нови якобинци са една съвсем невзрачна сила, подходяща само за дребни местни дела. Аз обаче притежавам способността да стана интернационална сила. И ще стана. Новите му компютърни програми ще бъдат разпратени към американските градове, но те имат способността да убеждават единствено в извънработно време. Аз и помощниците ми можем да отидем лично в Америка, да се срещнем с американските нацисти и да ги вдъхновим. Ние сме хора от Фатерланда, родината на нашето движение. Вие сте хора, които са били сразени и принудени да служат. Светът ще ме последва и хората ще го направят сега, а не след пет или десет години. И едно също толкова важно нещо — те ще ни дадат пари. А това, мосю Орн, прави двама ни с Доминик повече от просто равни във всяко едно отношение. Това ме прави по-висшестоящ от него.

Рихтер се усмихна и след миг ножът изчезна в ръкава му.

Жан-Мишел простена: комбинация от болка и облекчение.

— Значи така — продължи германецът. — Когато се свържете с Доминик, разкажете му за урока, който ви предадох на тема унижение. Сигурен съм, че ще го разбере. Можете да му кажете също така, че никой, нито Карин Доринг, нито някой друг, някога ще възглави движението в Германия. Това е моя съдба. Да имате още някакви въпроси?

Портиерът разхлаби хватката си достатъчно, за да може французинът да разтърси глава.

— Отлично — заяви Рихтер и му обърна гръб. — Евалд ще ви извика такси и ще ви даде една минутка да се съвземете. Надявам се да се видим довечера. Ще бъде една незабравима нощ.

Рихтер потъна в мрака и едрият мъж пусна пленника си. Жан-Мишел се строполи на пода. Трепереше. С лявото око виждаше всичко обагрено в пурпурно, кръвта се процеждаше от горния му клепач и се стичаше върху долния.

Успя да извади кърпичката си. Когато я отдръпна от окото си, цялата беше покрита с бледорозови петна — кръв, разредена от сълзи. При всяко мигане изпитваше остра болка. По-лошо обаче от физическата болка беше душевното му страдание. Да се покаже такъв страхливец, да рухне така!

Повтаряше си обаче, че въпреки гаврата, която бе изтърпял, бе изпълнил заповедта на мосю Доминик. Бе направил предложението, но този надут неуправляем самохвалко го беше отхвърлил.

Рихтер обаче не подозираше за истинската причина, която движеше Доминик. Работата не беше да се подпомага разрастването на движението за етническа чистота, а да се създадат сериозни проблеми за германското правителство. Мосю Доминик искаше да дестабилизира Германия до такава степен, че да накара останалата част от Европа да внимава с четири очи да не допусне тази нация да диктува бъдещето на европейския Общ пазар. Тази роля се полагаше на Франция, а мозъкът на Франция се формираше от една шепа нейни милиардери. Азия и останалата част от света щяха да последват европейския Общ пазар, накъдето и да тръгнеше той.

И това неизбежно щеше да стане, когато хаосът сграбчеше Америка в лапите си. А когато целта бъдеше постигната, мосю Доминик щеше да се отърве от Рихтер. Преди повече от половин век французите бяха разбрали, че не е никак разумно да позволяват съсредоточаването на прекалено голяма власт в ръцете на германските фашисти.

След още няколко минути Жан-Мишел успя да се изправи на колене. Добра се до един стол и с огромно усилие се надигна. Раната вече бе започнала да смъди и да дразни окото, а всяко ново примигване усилваше яростта му към всичко германско.

Засега обаче се налагаше да сдържа страстите си. Жан-Мишел беше учен и като такъв се бе научил да бъде търпелив. А и освен това, както му беше казал мосю Доминик преди да тръгне за Германия, човек може да се поучи дори и от погрешната си стъпка. А тази специално му бе открила много за същината на новия Фюрер.

Французинът смъкна кърпичката от окото си и се насочи към вратата. Не погледна към Евалд за помощ. Отвори я, заслони с длан нараненото си око от жаркото следобедно слънце и бавно закрачи към чакащото такси.