Хаос

63

Четвъртък, 23:28

Тулуза, Франция

Преди сградата да почне да се разтърсва, Доминик седеше в кожения си стол и спокойно наблюдаваше развоя на събитията в коридора и в компютърната зала по вътрешна телевизионна ситема.

Мислеше си колко тъпи са всички тия хора, осмелили се да се вмъкнат в системата му и да се озоват в капана. Би ги пуснал по живо, по здраво, ако не бяха минали всякаква мярка, вмъквайки се в секретните му файлове. Нанси Босуърт не притежаваше тази степен на умение, така че оставаше да го е направил мъжът. Доминик се надяваше този човек да оцелее, защото искаше да го наеме на работа.

Дори и когато френските командоси обградиха Новите якобинци в коридора, Доминик не се притесни. Бе изпратил съобщение на други хора да обградят пък тях. Беше направил необходимото петдесет от стоте му Нови якобинци да бъдат във фабриката тази нощ. Нищо не биваше да попречи на разпращането на игрите му.

Доминик не даваше пет пари за нищо до момента, в който цялата сграда се разтресе. Но тогава високото му чело се навъси, а тъмните му очи замигаха, прогонвайки отражението на телевизионните екрани. С помощта на пулта за управление, вграден в най-горното чекмедже на писалището му, той превключи към външния обзор на фабриката. Черно-белият екран откъм крайречната страна беше като измит от силна бяла светлина. Доминик намали контраста и проследи как самолетът се приземява. Двигателите му бяха заели вертикално положение, така че да може да кацне като хеликоптер. Но нямаше къде да кацне. Докато ръмжеше, зависнал на три-четири метра над земята, люкът се отвори, спуснаха се две въжени стълби и на земята започнаха да скачат войници. Войници на НАТО.

Доминик сви устни. Каква работа имаше тук НАТО? Но в същия миг разбра отговора. Това беше новосформирана мисия, предназначена за залавянето му.

Веднага позвъни на Ален Буле. Бившият шеф на парижката полиция чакаше в подземната тренировъчна зала с допълнителните подкрепления от Нови якобинци.

— Ален, наблюдаваш ли мониторите?

— Да, мосю.

— Изглежда, НАТО си няма друга работа освен да напада страните си членки. Погрижи се веднага да се махнат и ме извести на борда на „Болднис“.

— Слушам.

После Доминик се обади на директора на операциите си.

— Етиен, докъде стигнаха нещата с разпращането?

— Приключихме с „Концлагера“, а „Тълпата“ ще тръгне към полунощ.

— Трябва да ускорите темпото.

— Но графикът…

— По-бързо — отряза го Доминик, изключи и набра пилота на своя хеликоптер. — Андре? Идвам. Приготви „Болднис“.

— Веднага.

Доминик се изправи и погледна колекцията си от гилотини. Бяха придобили призрачен оттенък под блясъка на телевизионните екрани. Чу изстрели, после още.

Спомни си за Дантон — как миг преди да го обезглавят казал на палачите си: „Покажете главата ми на хората: струва си да бъде видяна“. Но дори и фабриката да бъдеше превзета, игрите щяха да бъдат разпратени и той щеше да е свободен. Щеше да се прехвърли на някое от многобройните други национални, и интернационални предприятия, които бе създал като резервни укрития. Компанията му за пластмаси в Тайван. Банката му в Париж. Заводът за пресоване на компактдискове в Мадрид.

Изключи екраните и бързо тръгна към хеликоптера.

Излетяха и гърмящият грохот на хеликоптера сякаш разби невъзмутимата му фасада. Доминик се озъби гневно, докато гледаше назад към фабриката. Самолетът с вертикално излитане и кацане тъкмо заемаше мястото, откъдето той току-що бе излетял. Войниците на НАТО вече не се виждаха. Виждаха се само проблясъците на изстрели през прозорците.

Прииска му се да изкрещи: „Вие не знаете какво правите! Аз съм последният шанс на цивилизацията!“

Хеликоптерът пресече реката, после внезапно направи завой и се насочи обратно към фабриката.

— Андре, какво правиш? — изрева Доминик, за да надвика грохота на роторите.

Пилотът не отговори. Хеликоптерът започна да снижава за кацане.

— Андре? Андре!

— Ти ми каза по телефона, че следиш всяка моя стъпка. Но пропусна една. Тази, при която дойдох при пилота ти и го ударих по главата.

Рихард Хаузен се обърна и погледна Доминик. Французинът усети как го побиват ледени тръпки.

— Излетях, за да направя място за другия самолет — каза Хаузен. — А сега ти се връщаш обратно, Жерар. По-точно казано, връщаш се двадесет години назад.

Доминик се хвърли върху Хаузен с безумен крясък. Сграбчи германеца за косата и дръпна главата му назад, над ръба на седалката, опитвайки се да прекърши врата му. Хаузен изпищя и пусна лоста за управление. Хеликоптерът мигновено заби нос и ускорението притисна Доминик към гърба на пилотското кресло. Той пусна Хаузен, който отлетя върху таблото с индикаторите.

С последни сили германецът успя да хване лоста за управлението.

Хеликоптерът излезе от пикирането. През това време Доминик се плъзна покрай пилотското кресло. Слушалките бяха паднали на пода и той ги вдигна, метна кабела през врата на Хаузен и дръпна.