Четвъртък, 5:47
Вашингтон, окръг Колумбия
Лиз Гордън, психологът на работния състав на Оперативния център, току-що бе смляла кафето и тъкмо запалваше първата цигара за деня, когато телефонът иззвъня.
Кой ли можеше да звъни по това време?
Откакто бе отворила очи в пет сутринта, тя си бе повторила няколко от нещата, които се канеше да каже днес при посещението си на екипа „Страйкър“. Преди два дни на третия си групов сеанс елитните, но много млади войници бяха още в шок от смъртта на Чарли Скуайърс. Новобранецът Сондра Де Вон бе понесла смъртта му особено тежко, тя скърбеше не само за Чарли и семейството му, но и за себе си. През сълзи бе обяснила, че се е надявала да научи толкова много неща от него, а сега целият му опит и мъдрост били изчезнали, без да бъдат предадени на никого.
Мъртви.
Телефонът продължаваше да звъни. По това време сутринта можеше да се обажда само Моника от Италия — нейната съквартирантка и най-добра приятелка. А тя нямаше да се откаже, докато не научи последните новини. В края на краищата вече я нямаше цяло денонощие.
През трите години, откакто живееха заедно, приятелката на Лиз, музикант на свободна практика, бе свирила навсякъде, където й предложат. Работеше толкова неистово, че Лиз се видя принудена буквално да я изрита на почивка, като за по-сигурно й даде половината от необходимата сума.
— Боб! — ахна Лиз. — Каква изненада! Какво става в земята на Фройд?
— А аз си мислех, че Фройд е австриец — каза Хърбърт.
— Така е — отвърна Лиз, — но една година е бил в ръцете на германците. След аншлуса през 1938 година. Фройд умира през 1939.
— Да ти кажа, не е много смешно — отвърна Боб. — По всичко изглежда, че Фатерландът събира сили за нов хилядолетен Райх.
— Какво искаш да кажеш?
— Гледа ли новините тази сутрин?
— Първата им емисия е едва в шест — каза тя. — Боб, какво се е случило, по дяволите?
— Банда неонацисти са нападнали една снимачна площадка — каза Хърбърт. — Убили са няколко души от екипа, откраднали са каравана с нацистки забележителности и са избягали. Макар и никой от тях да не се е обаждал, изглежда, са отвлекли като заложник едно американско момиче.
— Господи — възкликна Лиз и опъна нервно от цигарата си.
— По всичко изглежда, че групата е била ръководена от жена на име Карин Доринг. Чувала ли си за нея?
— Името ми е познато. Само секунда и ще видя с какво разполагаме за нея. — Тя включи компютъра, седна и влезе в базата данни в офиса в Оперативния център. След по-малко от десет секунди отвори файла за Доринг.
— Карин Доринг — произнесе тя. — Призрака от Хале.
— Призракът откъде? — запита Хърбърт.
— От Хале — повтори Лиз. — Това е родният й град в Източна Германия. Наричат я Призрака, защото обикновено изчезва от мястото на престъплението преди силите за сигурност да се доберат до него. Не е привърженичка на маски и дегизирания, защото иска хората да знаят кой стои зад всичко това. Аха, ето нещо интересно. В едно интервю от миналата година за вестник с име „Нашата борба“ тя описва себе си като нацистки Робин Худ, който отмъщава за потисканото мнозинство на Германия.
— Звучи ми като някаква психарка — обади се Хърбърт.
— Всъщност е съвсем нормална — каза Лиз. — Тъкмо това е проблемът с хора като нея. — Лиз се изкашля и продължи да опъва от цигарата си, без да спира да говори, докато превърташе файла. — Докато е учила в университета, към края на седемдесетте, за кратко е била член на комунистическата партия.
— Шпионирайки врага отвътре?
— По всяка вероятност не — отвърна Лиз.
— Добре, защо ли не си затварям устата?
— Не, не си прав. Това, което току-що предположи, е просто едно логично заключение, макар и вероятно погрешно. Тя очевидно е търсела себе си, в идеологическия смисъл на думата. Но комунизмът рухна, а десните неонацисти са много близо до него в твърдостта на мисленето си. Всички радикали са такива. Тези хора не могат да сублимират безсилието си, така че го екстернализират. Те са убедени, обикновено подсъзнателно, че другите са причината за нещастията им; „другите“ означава всеки, който се различава от тях. По времето на хитлеристка Германия те са обвинявали евреите за безработицата си. Евреите са държали пропорционално висок процент от ръководните постове в банките, университетите, медицината. Те са били прозрачни за всички, очевидно процъфтяващи и определено различаващи се от германците. С различни традиции, различни почивни дни, различни празници. Представлявали са ясна и лесна цел. Същото е било вярно и за евреите в комунистическа Русия.
— Разбрах — каза Хърбърт. — Да имаш нещо за връзките на тази жена? Скривалища, навици?
Лиз прехвърли документа. Той беше разделен на секции, обозначени „жизненоважни статистически данни“, „биография“ и „модус операнди“.
— Тя е самотен вълк — каза Лиз, — което на жаргона на терористите означава, че винаги работи с много малки групи. Трима или четирима, най-много. И никога не изпраща хора на мисия, без лично да вземе участие в нея.
— Днешната атака е точно потвърждение на това — каза Хърбърт. — Друго?
— Никога не са поемали отговорност…
— Също потвърдено от днешния случай.
— … но свидетелски показания са доказали участието им във взривяването на пазарен център в Бон, собственост на араби, и доставката на миниран кашон с алкохол в южноафриканското посолство в Берлин, и двата случая са от миналата година.
— Значи е безмилостна — обобщи Хърбърт.
— Да — каза Лиз. — По това си прилича много с най-закоравелите неонацисти. Макар и да има нещо странно. В нападнатия магазин работниците са били само мъже, а алкохолът е бил доставен на ергенско парти.
— Защо да е странно? Може да е мъжемразка.
— Това не пасва на нацистката идеология — възрази Лиз.
— Вярно — съгласи се Хърбърт. — По време на война и геноцид те са убийци, които предоставят равен шанс и на врага. Това може да се окаже добра новина за американското момиче, ако е все още заложничка. Може би няма да я убият.
— Не съм сигурна — възрази пак Лиз. — Съхраняването на живота на жените не е нравствена заповед, а просто учтивост. Тук също така се казва, че двама от свидетелите, които са се опитали да я идентифицират, са загинали само дни след като са дали показания пред властите. Единият при автомобилна катастрофа, а другият — след пиене. Жертвата на катастрофата е била жена. Една жена, опитала се да напусне групата, също била убита.
— Проследена и цапардосана по главата — каза Хърбърт.
— Не съвсем — възрази Лиз. — Била удавена в тоалетна чиния след като била пребита и наръгана. Така или иначе, толкова относно легендата за състраданието към женския пол… Сега чакай да видим какъв е произходът на мис Доринг. Аха, ето. Майка й е починала, когато Карин била на шест години и тя била отгледана от баща си. Залагам и последния си цент, че по време на отглеждането се е случило нещо гадно.
— Изнасилване?
— Точно — каза Лиз. — Още един класически случай. Като дете Карин или е била бита, или сексуално насилена, или и двете. Като дете е сублимирала яростта си, а после е потърсила отдушник, където да излее гнева си. Пробвала е с комунизма, но поради някакви причини не й се е понравил…
— Защото е загнивал — подсказа Хърбърт.
— После е открила неонацисткото движение и е възприела ролята на бащина фигура, нещо, което нейният собствен баща никога не е бил.
— Къде се намира сега папа Доринг? — запита Хърбърт.
— В гроба — отвърна Лиз. — Цироза на черния дроб. Умрял е, когато Доринг е била на петнадесет години, точно когато тя е станала политическа активистка.
— Добре — обобщи Хърбърт, — значи можем да приемем, че вече имаме представа за нашия противник. Тя с удоволствие изтребва мъже, не се отказва да изпраща на оня свят и представителките на нежния пол. Събира терористична група и кръстосва страната, нападайки обекти с чуждестранно участие. Защо? За да ги изплаши и прогони ли?
— На нея много добре й е известно, че не е в състояние да го постигне — каза Лиз. — Чуждите държави си имат посолства и бизнесът им ще продължи. По-вероятната причина е, че така си прави реклама, чрез която събира попълнения за армията си. Нещо, с което групира и останалите агресивни формирования около себе си. И между другото, Боб, това очевидно има ефект. За последните четири месеца, откакто файлът беше актуализиран, „Фойер“ е събрала хиляда и триста членове. Нарастват с темпо от двайсет процента за година. От тях двадесет активни бойци на щат се движат с нея от лагер на лагер.
— Знаем ли къде се намира поне един от лагерите й?
— Непрекъснато сменят местоположенията им — отвърна Лиз. — Във файла имаме три фотографии. — Тя ги извика една по една и прочете текста под всяка. — Едната е правена до едно езеро в Мекленбург, втората е от някаква гора в Бавария, а третата е снета някъде покрай границата с Австрия. Не знаем как пътуват, но ми се струва, че живеят на палатки.
— По всяка вероятност се придвижват с автобус или каравани — каза Хърбърт. Гласът му звучеше унило. — Партизански групи от такъв мащаб обикновено пътуват по определени схеми, установявайки редовни линии за снабдяване. Но с клетъчните телефони и доставките на пратки за една нощ те могат да организират прехвърлянията си навсякъде, където пожелаят. Колко лагера са ни известни?
— Само тези три — отвърна тя.
— Какво ще кажеш за помощниците й? — запита той. — На кого се обляга?
— Най-близкият й помощник е Манфред Пайпър. Присъединил се е към нея след като са завършили гимназия. Явно тя движи всички военни въпроси, докато Пайпър осигурява събирането на финансиите, прави проверка на желаещите да постъпят при тях и така нататък.
— Значи не разполагаме с кой знае какво, така ли?
— Имаме достатъчно да разберем какво я движи, но за да я заловим… страхувам се, че не — отвърна Лиз.
— Лиз, нашият германски домакин мисли, че е възможно тя да е организирала това нападение, за да раздаде реквизита за Дните на хаоса. Като погледнем списъка на политическите й цели, не е ли вероятно да е така?
— Мисля, че си на погрешен път — каза Лиз. — Как се казва филмът?
— „Тирпиц“. Предполагам, за бойния кораб. Лиз набра „Филми в процес на снимане“ от Интернет, провери и каза:
— Снимачната площадка е била политическата цел, Боб. Това е съвместна американо-германска продукция.
Искаш да кажеш, че освен реликвите от войната, американската част от екипа също може да е била целта?
— Точно така.
— Ясно — каза той. — Ще имам разговор с властите тук. Може и да почета с присъствието си някое от тия сборища, посветено на Дните на хаоса.
— Внимавай, Боб — каза Лиз. — Неонацистите няма да се просълзят, като видят ивалидната ти количка. Не забравяй, че…
— Знам — прекъсна я той. — Междувременно можеш да ми звъннеш, ако откриеш още нещо за тази госпожица или групата й.
— Непременно — каза Лиз. — Пази се.