Хаос

33

Четвъртък, 17:02

Хамбург, Германия

Пол Худ беше засипан от спомени. Ярки, крещящи спомени за погребани, но незабравени неща, които той и Нанси Джо бяха правили и си бяха казвали преди близо двадесет години.

Спомни си как в един мексикански ресторант в Студио Сити обсъждаха дали в крайна сметка искат да имат деца. Той смяташе, че трябва да имат; тя определено не желаеше. Ядоха тако и пиха кафе без захар и спориха разпалено за и против родителството чак до малките часове на нощта.

Спомни си как чакаха да почне един филм с Пол Нюман в кино „Уестууд“ и обсъждаха дебатите в Комисията по правораздаване при камарата на представителите дали президентът Никсън трябва да бъде свален. Ноздрите му още усещаха дъха на пуканките, които тя хрупаше.

Спомни си как разговаряха цяла нощ за бъдещето на технологията, след като за пръв път бяха играли черно-бялата видеоигра „Понг“. Още тогава трябваше да се досети, по начина, по който безапелационно го бе победила, че това е областта, в която тя щеше да царува.

През изминалите години не се бе замислял над тези неща и въпреки това в паметта му изплаваха думите, ароматите и гледките, израженията и и дрехите, които носеше. Всичко беше непокътнато и живо. Също и енергията й. Той беше направо поразен от нея. Тя беше от онзи тип жени, които се интересуват от всичко, изследват всеки нов свят, вглеждат се във всяка нова област на науката. А когато не работеше, танцуваше с Худ в дискотеките и в леглото до пълно изнемогване, пресипваше на концертите на рокгрупите, караше велосипед в парка „Грифит“ и пътуваше на стоп из цялата страна. Нанси не можеше да изтрае на някой филм, без да извади бележника си и да си води бележки. Бележки, които по-късно не можеше да разчете, защото бяха надраскани в тъмното, но въпреки всичко това нямаше никакво значение. Важното беше процесът на мислене, на съзидание, на пресъздаване — точно това винаги я бе очаровало. Енергията й, ентусиазмът, изобретателността и магнетизмът й бяха качествата, които го привличаха към нея. Тя беше като някаква гръцка муза, като Терпсихора, с разум и тяло в непрестанен танц, следвана от омагьосания Худ.

„Проклет да си — помисли той, — ти си все още под магията й.“

Не желаеше да почувства отново нещата, които го бяха изпълвали тогава. Желанието. Жаждата да обгърне в обятията си тази стихия и да се хвърли лудо в бъдещето с нея. Да наваксат всичкото изгубено време. Не го искаше, но една част от него не желаеше да се откаже така лесно.

„Господи — изплака той, — помогни ми да се съвзема!“

Но това не беше толкова просто. Той бе пораснал, помъдрял, но това можеше да му помогне само да си обясни как са се случили нещата, а не да разбере какво да прави.

Как се бяха случили? И как бе успяла Нанси да съкруши двете десетилетия гняв, който той бе трупал, и новия живот, който си бе изградил?

Той беше в състояние да проследи всяка стъпка, довела го до положението, в което се намираше в момента. Нанси изчезва. Той потъва в отчаяние. Запознава се с Шарън в едно ателие за рамки. Тя беше отишла там да обкове дипломата си от училището за готвачи, а той търсеше рамка за снимката с автограф, която бе получил от губернатора. Двамата разговарят. Разменят телефонните си номера. Той се обажда. Тя е привлекателна, интелигентна, стабилна. Извън кухнята, която обожаваше, не блестеше с нещо особено и не излъчваше онова свръхестествено сияние, което струеше от Нанси. Ако преражданията действително съществуваха, Худ лесно можеше да проследи поне дузина човешки съдби, протичащи във вените на Нанси. При Шарън обаче имаше само Шарън.

Но това беше хубаво. Той искаше да се устрои и да отглежда деца с човек, който също може да се устрои. А това положително не беше за Нанси. Сега животът му не беше идеален, но ако той не беше в рая всеки ден с Шарън, бе щастлив да е във Вашингтон със съпруга и семейство, които го уважаваха и нямаха никакво намерение да го напускат. Дали в действителност Нанси някога го бе уважавала?

Стигна до фоайето на сградата, влезе в асансьора и докато се качваше към етажа на Хаузен, започна да се чувства манипулиран. Нанси го бе зарязала, за да се пръкне след цели двадесет години пред него. Беше му се предложила. Защо? От чувство за вина? Ха, не и Нанси! Тя притежаваше съвест на цирков клоун. Можеше да те замеря с торти, да те направи за смях, но след това всичко биваше забравено, поне от нейна страна. И хората го приемаха, защото макар и егоистична, тя беше забавна, без да е злобна. Самотата? Тя никога не оставаше сама. Винаги намираше хора, които да поддържат веселото й настроение. Предизвикателство? Възможно. Той можеше да си представи как й задава въпроса „Още ли си същата, Нанси?“

Не че това всъщност имаше някакво значение. Той се бе върнал в настоящето, обратно в реалния свят, където беше на четиридесет, а не на двадесет, и живееше със скъпоценните си малки планети вместо с една дива и стихийна комета. Нанси бе дошла и си бе отишла и той поне знаеше какво й се бе случило.

Прониза го внезапна и изненадваща мисъл. Може би сега вече можеше да спре да обвинява Шарън, че не е Нанси. Зачуди се дали някаква дълбока, изпълнена със съжаление част от него не желае това? За капак на всичко изпитваше угризения, загдето бе зарязал бедния Хаузен там, с оголена душа. Изоставил го бе без никаква помощ, него, човека, когото току-що бе обременил с признанията си.

Худ непременно щеше да се извини, а Хаузен, тъй като беше джентълмен, щеше вероятно да приеме извинението му. Освен това Худ също бе оголил собствената си душа, а в такива случаи мъжете се разбират.

Хаузен, Стол и Ланг стояха пред компютъра. Худ се усмихна извиняващо се на Хаузен и попита Стол:

— Откри ли нещо?

Стол върна на екрана началото на играта и каза:

— Както току-що казвах на господата Хаузен и Ланг, тази игра е била инсталирана с команда за задействане след определен период от помощника на заместник-министъра на външните работи…

— Който, по всичко личи, е изчезнал — вметна Ланг. — Опитахме се да се свържем с него у дома му и в спортния му клуб, но няма никакъв отговор.

— А електронната поща в дома му не приема съобщения — каза Стол. — Така че той определено се е покрил. Така или иначе, фотографията на хер Хаузен е от момент при произнасянето на речта пред оцелели от Холокоста, докато този ландшафт е оттук.

Стол набра рециклираща команда, екранът потъмня и след секунда върху него се появи фотоизображението, заредено от „Кракен“.

Худ се приведе напред и прочете заглавието под фотографията.

— Езерото в Монтобан, Льо Вю Понт. Франция или Канада?

— Южна Франция — каза Стол. — Когато пристигнахте, тъкмо се канех да отворя доклада на Дирдри за мястото. — Той извика файла и го отвори. — Така, тук пише: „Национален път, дрън-дрън, отива на север и северозапад по река Гарона до езерото в Монтобан, население 51 000 души. Градчето се състои от такива и такива…“ — той прескочи демографското описание, докато прелистваше екрана — и… аха, ето къде е. „Сградата представлява твърдина, издигната през 1144 година и исторически се свързва с регионализма в южната част на страната. Като крепост, тя е помогнала да бъдат отразени атаките на католиците през Религиозните войни и е останала символ на съпротивата за местните жители.“

— Има ли информация за това кой я притежава? — запита Худ.

— Сега ще проверя — каза Стол, набра думата „собственик“ и даде командата за търсене на думата. Екранът прескочи няколко параграфа и едно име се освети. — „Продадена миналата година за производство на софтуер, с клаузи, задължаващи собственика да не прави никакви промени в…“ Аха, ето — каза той. — „Частна френска компания «Demain», инкорпорирана в Тулуза през май 1979 година.“

— Задръж — каза Худ. — Кажи на Дирдри или Нат да ми извлекат още информация за тази компания. Бързо.

Стол кимна, изчисти екрана и позвъни на „Пазителите на Кракен“, както ги наричаше. Изпрати по електронната поща запитване за повече информация относно „Demain“, после се облегна на стола, скръсти ръце и зачака.

Отдихът му не продължи много. Дирдри изпрати кратка статия от юнския брой за 1980 година на списание „Видеогейминг Илъстрейтид“.

„ИГРИ НА УТРЕШНИЯ ДЕН“

Ставаше дума за игри, разработвани с нов революционен чип. Останалото беше предимно реклама.

Худ за момент се замисли.

Нанси открадва плановете за нова интегрална схема и ги продава на компания, която може би е тази „Demain“. Жерар, който е расист, натрупва баснословни печалби от производството на видеоигри. След това влага пари в игри с расово и ненавистническо съдържание.

Но защо? Хоби? Едва ли. Дребни дози ненавист като тази биха били прекалено малки и незадоволителни за човека, описан от Рихард Хаузен.

Момчето на Чарли Скуайърс попада на такава игра. Би ли могъл Доминик да използва Интернет, за да ги разпраща по целия свят?

Отново отговорът бе „да“. Но защо да прави това? За пари? Нали според Хаузен Доминик притежаваше огромни богатства.

Определено имаше някакъв много по-крупен замисъл. Игрите с расово ненавистническо съдържание се появяват в Интернет. Лични заплахи, отправени срещу Хаузен. Дали са били предварително синхронизирани, за да съвпаднат с Дните на хаоса?

Всичко това можеше да го отведе някъде съвсем настрани. Прекалено много късчета информация липсваха, а имаше само един човек, способен — но дали би желал — да му ги даде.

— Хер Хаузен — каза Худ, — бихте ли имали нещо против да ми заемете шофьора си за малко?

— Ни най-малко — отвърна Хаузен. — Трябва ли ви още нещо?

— За момента не, благодаря — каза Худ. — Мат, моля те, изпрати тази статия на генерал Роджърс. Кажи му, че този Доминик може да се окаже нашият разпространител на тези игри на ненавистта. Ако има още някаква информация, която трябва да се извлече…

— Ще я измъкнем — увери го Стол.