Четвъртък, 18:25
Вюнсторф, Германия
Във физическо отношение това беше най-напрегнатият и изтощителен, но едновременно с това и най-възнаграждаващият час в живота на Боб Хърбърт.
Теренът, който му предстоеше да прекоси, беше покрит със съчки, гнили листа и дървета, скали и камъни. И беше кално. Потокът беше съвсем плитък, но пък на моменти теренът се надигаше толкова стръмно, че на Хърбърт му се налагаше да слиза от количката и да я влачи.
Избираше пътя си през гората, воден от тридесетгодишния си джобен бойскаутски компас, обиколил света с него. Докато напредваше, си водеше сметка за изминатото разстояние, като броеше оборотите на колелата. Обиколката им беше точно метър. Чудеше се какво ли може да търсят неонацистите в тази област. Не биха могли да се обадят по радиото на свой привърженик полицай, защото колегите му щяха да чуят. Но защо се нуждаеха от помощ? Единственото нещо, за което можеше да се сети, беше, че имаха нужда от човек, който да го открие. Изглеждаше направо налудничаво, но имаше логика. Неонацистите бяха избягали при воя на полицейската сирена, уплашени, че той ще успее да установи самоличността им, значи щяха да опитат да се отърват от него, за да не пусне молба за задържане.
Хърбърт поклати глава. Щеше да бъде ирония на съдбата, ако успееше да открие момичето в тая гора. Бе дошъл до Хановер да търси информация, а тия негодници може да го бяха довели право при нея, без дори и да го знаят.
Усмихна се. Кой би предположил, че един ден, започнал на седалката в първокласен самолет, ще приключи с промъкването му през дива местност, по следите на едно момиче, преследвано от неонацисти?
След няколко минути се добра до дървото, на което според Алберто се намираше момичето. Не можеше да го сбърка с друго: високо, чепато и тъмно.
Хърбърт се пресегна, измъкна прожектора от опората за краката и насочи лъча в короната на дървото.
— Джоди — повика той, — горе ли си?
Почувства се малко глупаво да вика едно младо момиче на дърво. Но въпреки това вдигна глава към листата и се заслуша. Нищо.
— Джоди — обади се пак той, казвам се Боб Хърбърт. Американец съм. Ако си горе, моля те, слез. Искам да ти помогна.
Хърбърт зачака. Отново не последва никакъв звук. След минута реши да заобиколи дървото и да го огледа от другата страна. Преди обаче да помръдне, дочу някаква съчка да изпращява зад гърба му и погледна назад, очаквайки да види Джоди. Зърна обаче нечия едра сянка, застанала под едно дърво.
— Джоди? — повика той, макар по силуета да бе ясно, че не е тя.
— Mein Herr — проговори нечий дълбок мъжки глас, — вдигнете ръцете си, ако обичате.
Хърбърт изпълни нареждането. Вдигна ги бавно, на височината на лицето си. Мъжът го приближи и фигура та му се озова в кръга на прожектора: беше полицай.
И в същия миг истината го осени. Сирената. Внезапното прекратяване на преследването. Маршрутът до тази точка. Цялата работа още от самото начало си беше чист капан.
Полицаят спря на два метра от него, прекалено далеч, за да го достигне, дори и да успееше да измъкне пръта изпод облегалката. Стоеше разкрачен, лицето му бе в сянка под периферията на шапката. На колана му от черна кожа бе закачен клетъчен телефон.
— Повикаха ви от микробуса когато бяха още в града, нали? — каза Хърбърт. — Направиха се, че бягат от воя на сирената, знаеха, че ще ги проследя, и после проследиха мен.
Полицаят не каза нищо. Не че това имаше някакво значение. Хърбърт беше отвратен от себе си. За полицията едва ли щеше да е проблем установяването на самоличността на човека, наел колата. Той дори бе направил нещата още по-лоши за себе си, плащайки с проклетата си корпоративна кредитна карта. Национален център за справяне с кризисни ситуации, САЩ — официалното име на Оперативния център. Това, плюс изявата му в Хановер, им бе отворило очите, че търси нещо. А след като бе повикал Джоди по име, вече знаеха точно какво. Единственото нещо, с което щеше да им улесни нещата докрай, беше да им връчи копията от фотографиите от НСР.
Поне беше щастлив, че неясната сянка, видяна от спътника сред клоните на дървото, не се бе оказала Джоди. Защото ако и тя беше тук, щеше да посрещне смъртта заедно с него само след секунди.
Хърбърт нямаше да моли този човек за пощада. Не му се умираше, но не би могъл да живее после с позора от спомена, че се е молил на такава отрепка. Беше проявил непростима наивност и сега щеше да си плати за това. Утеши се с малко черен хумор, че поне няма да му се налага да се влачи обратно до колата.
Зачуди се дали ще чуе изстрела преди куршумът да прониже черепа му. Мъжът бе застанал достатъчно близо до него.
— Auf Wiedersehen — изрече германецът.