Хаос

28

Четвъртък, 10:02

Вашингтон, окръг Колумбия

След окуражителния разговор с Брет Огъст утрото за Майк Роджърс забърза с шеметна скорост. Еди, помощникът на Мат Стол, го осведоми накратко за случилото се в Германия и му каза, че е потърсил за помощ Бернар Балон от Националната жандармерия. Балон бил на мисия срещу терористи, Новите якобинци, и не отвърнал на съобщението.

Роджърс беше повече загрижен за Хърбърт, който бе отишъл да провери сам какво става в Дните на хаоса. Причината за тревогата му не се коренеше във факта, че Хърбърт е в инвалидна количка. Неговият колега и приятел не беше беззащитен. Той се тревожеше, защото Хърбърт можеше да бъде страшен инат. Не обичаше да отстъпва, особено при нерешени случаи. А в случая Оперативният център не можеше да направи много, за да му помогне. За разлика от Щатите, където можеха да разчитат на комуникациите с местните офиси на ФБР, ЦРУ или полицейските участъци, отвъд океана беше трудно да се организира широко наблюдение. Спътниците можеха да се съсредоточат върху индивидуалните клетъчни телефони или дори малки райони, но захващаха и прекалено много безполезен шум. Точно това се бе опитвал да обясни на сенатор Фокс сутринта. Без хора на място постигането на висока точност при операциите беше изключително трудно.

А Хърбърт беше от идеалните хора за работа по места. Роджърс дори малко се притесняваше какво би направил Хърбърт без вразумяващото присъствие на Пол Худ, макар и в същото време да беше възбуден от мисълта на какво би бил способен Боб Хърбърт без никакви ограничения. Ако някой беше способен да реши въпроса с вливането на свежи средства в една осакатена програма за разузнаване посредством човешки ресурси, това беше само Хърбърт.

Лиз Гордън пристигна скоро след обаждането на Еди и донесе последните вести за душевното състояние на екипа. Майор Шутър тренираше групата строго според устава.

— Така е по-добре — каза тя. — Подполковник Скуайърс обичаше доста да разбърква нещата. Строгият ред на Шутър ще им помогне да осъзнаят факта, че нещата сега са по-различни. Те страдат много и много от тях се самонаказват, като тренират с пълна сила.

— Самонаказват се заради мисълта, че са подвели Чарли ли? — запита Роджърс.

— Това, плюс вината. Синдромът на оцелелия. Те са живи, а той не.

— Как ги убеждавате, че са дали всичко от себе си? — запита Роджърс.

— Не можеш да ги убедиш. Имат нужда от време, за да погледнат нещата от нова перспектива. Това е обичайно при ситуации като тази.

— Обичайно — повтори тъжно Роджърс, — но съвсем ново за хората, които са принудени да си имат работа с такава ситуация.

— Така е — съгласи се Лиз.

— Един практичен въпрос — каза Роджърс. — Годни ли са за работа, ако възникне нужда? Лиз се замисли за момент.

— Тази сутрин ги наблюдавах известно време, докато работеха. Никой не беше разсеян, и ако не се брои енергията, породена от гнева, всичко ми изглеждаше наред. Но трябва да уточня точно какво имам предвид. Това, което правеха тази сутрин, бяха заучени, повтарящи се упражнения. Не мога да гарантирам как ще реагират в реална бойна обстановка.

— Лиз — изрече Роджърс леко раздразнен, — това са точно гаранциите, от които се нуждая.

— Прощавай — отвърна тя. — Иронията е там, че аз не съм загрижена дали членовете на групата „Страйкър“ ще се страхуват да действат. Точно обратното, аз се тревожа да не реагират прекалено безразсъдно — един класически синдром на свръхреакция при чувство за вина. Те биха се изложили на риск, за да направят всичко възможно да не пострада някои друг, за да са сигурни, че сполетялото ги в Русия няма да се повтори.

— Имаш ли някой предвид по-конкретно?

— Сондра Де Бон и Уолтър Пъпшоу са най-разклатените, поне така мисля.

Роджърс побарабани с пръсти върху бюрото.

— Имаме планове за мисия, екипи по седем души. Разполагам ли със седем души, Лиз?

— По всяка вероятност — отвърна тя. — Поне с толкова.

— Тая формулировка не ми върши много работа.

— Знам — каза тя. — Но точно в момента не мога да ти дам никакви гаранции. Днес следобед се връщам за индивидуални сеанси с няколко души от групата. След това ще мога да ти кажа повече.

Даръл Маккъски влезе, седна и отвори портативния си компютър.

— Добре — каза Роджърс на Лиз. — Ако не си сигурна за някого, дай му отпуск. Ще се обадя на Шутър и ще го накарам да доведе четирима или петима спомагателни членове от базата „Андрюс“. Той може да ги обучи бързо за няколко ключови позиции и да ги пусне в действие, ако се наложи.

— Ако бях на твое място, не бих го карала да довежда още хора в базата — каза тя. — Не е необходимо да деморализираш допълнително хората, които се борят да надвият чувството си за вина и мъката.

Роджърс обичаше и уважаваше бойците от ударната си група, но не беше сигурен дали препоръката на Лиз е най-добра. Навремето, когато беше във Виетнам, никой не даваше пет пари за такива неща като тъга, синдроми и дявол знае какво още. Ако приятелят ти загине при засада, ти си длъжен да измъкнеш взвода по най-бързия начин оттам, да го нахраниш, да му осигуриш сън и почивка и на следващото утро отново да си на бойната линия. Може и да ти се реве, може да си станал двойно по-внимателен или да преливаш от бяс, или да гориш от желание да рушиш, но все така стискаш карабината.

— Чудесно — произнесе остро Роджърс. — Спомагателният персонал може да се упражнява в Куонтико.

— Има още едно нещо — каза Лиз. — На мен поне ми се струва, че не е много добре да им се дават отпуски. Доклад, предписващ отпуск дори и при такава голяма загуба като тази, може да бъде доста позорящ. Би било по-добре, ако накарам доктор Мейсър да им открие нещо нередно във физиката. Нещо, което те самите да не могат да проверят, да кажем, като анемия. Или пък някакъв паразит, хванат в Русия.

— Господи — простена Роджърс, — да не би да ръководя детска градина?

— В известен смисъл точно това правиш — изрече сприхаво Лиз. — Не искам да звуча прекалено банално, но загубите или раните, понесени по време на детството ни, имат изключително голям дял в живота ни като възрастни. И в тежки моменти у нас излиза наяве самотното дете. Би ли изпратил петгодишно дете в Русия, Майк? Или в Корея?

Роджърс разтри очите си. Първо беше размекването, а сега той лъжеше и играеше игри със собствения си персонал. Но тя беше психологът, не той. А Роджърс искаше да направи най-доброто за екипа си. Макар че, честно казано, ако зависеше от него, той би шляпнал едно петгодишно момче, което си прави оглушки, и така щеше да е най-добре за всички. Този вид възпитание обаче си беше отишъл също с шейсетте.

— Както кажеш, Лиз — възкликна Роджърс и погледна към Маккъски. — Кажи ми някаква наистина хубава новина, Даръл.

— Е, ФБР са особено щастливи.

— Балтик Авеню? — запита Роджърс. Маккъски кимна.

— Всичко мина перфектно. Опипали са групата от „Чиста нация“ и компютъра им. Вътре има имена, адреси, две банкови сметки, списъци на хора с десни убеждения, складове с оръжия и още.

— Като какво?

— Голямата находка е бил планът им да атакуват следващата седмица среща на обществото Шака Зулу в Харлем. Десет души е трябвало да вземат заложници и да поискат отделен щат за чернокожите американци.

Лиз само изсумтя.

— Какво не е наред? — запита Роджърс.

— Не го вярвам. Групи като „Чиста нация“ не са политически активисти. Те са бесни расисти. Те не настояват за отделни щати за малцинствата. Те просто ги унищожават.

— На ФБР това им е пределно ясно — намеси се Маккъски. — Според тях „Чиста нация“ се опитва да заглади образа си, за да спечели повече поддръжници сред бялото население.

— Като взема заложници?

— В компютъра имаше подготвена чернова за обръщение в пресата — каза Маккъски, отвори един файл и зачете от екрана. — „Седемдесет и осем процента от бяла Америка не желаят чернокожите да живеят сред тях. За да не хвърляме в хаос белия свят с мъртви и от двете страни, ние предлагаме на това мнозинство да подаде петиции до Вашингтон, предавайки нашето настояване за една нова Африка. Място, където белите жители няма да бъдат тормозени с рап шумотевици, неразбираеми звуци, клоунски дрехи и светотатствени портрети на черни Исусовци.“ — Маккъски хвърли поглед към Лиз. — На мен това ми се струва доста бясно.

— Не знам — каза Лиз. — Но тук нещо не е наред.

— Какво имаш предвид? — запита Роджърс.

— Крайността е същинското лице на ненавистта. Това е непоносимост, усилена до крайност. Тя не търси съгласие с обекта на отвращението си. Ненавистта преследва унищожението на обекта си. Това обръщение за пресата е твърде… почтено.

— Ти наричаш заточението на цяла една раса почтено? — възкликна Маккъски.

— Не — отвърна тя. — Но по стандартите на „Чиста нация“ това е изключително порядъчно. Точно затова не го вярвам.

— Но, Лиз — каза Маккъски, — групи като тази могат да еволюират и това се случва. Водачите се сменят, сменят се и целите.

Тя поклати глава.

— Променя се само общественият имидж, а това е чисто козметична операция.

— Лиз, съгласен съм с теб. Но само някои членове на „Чиста нация“ желаят смъртта на чернокожите. Другите само не ги желаят около себе си.

— Специално тази група е известна с това, че е изнасилила и линчувала едно чернокожо момиче през 1994 година. Аз бих казала, че такива, които да не ги желаят около себе си, просто отсъстват в редиците им.

— Но дори и в групи на ненавистта като тази политиката все пак подлежи на еволюция. А възможно е да има разцепление. В такива групи винаги има раздори и разпадане на фракции. Ние просто си имаме работа с едни крайно нестабилни в психическо отношение хора.

Правиш голяма грешка — възрази Лиз. — Някои от тези хора са с по-стабилна психика от тази на змия.

— Я обясни по-подробно — каза Роджърс.

— Те са в състояние да преследват отделна личност или група в продължение на месеци или повече с постоянство, което е направо потресаващо. Когато бях ученичка, в едно училище в Кънектикът арестуваха един неонацист. Минирал всички коридори, и от двете страни. Поставял експлозивите зад первазите, докато се преструвал, че изстъргва залепнали дъвки от пода. Откриха го само два дни преди да хвърли училището във въздуха, като по-късно си призна, че полагал експлозивите по половин метър на ден.

— И колко метра е била цялата дължина? — запита Роджърс.

— Четиристотин.

Роджърс не бе взел страна по време на дебата, но пък винаги бе вярвал, че силата на врага трябва да се надценява. И без значение дали Лиз беше права, или не, той харесваше железния отпор, който тя даваше на тези чудовища.

— Ако приемем, че си права, Лиз, тогава какво се крие зад всичко това? Защо ще й е на „Чиста нация“ да пише такова обръщение в пресата?

— За да ни накара да се въртим като петли без глави — отвърна тя. — Най-малкото, поне така ми шепне нещо отвътре.

— Добре, Лиз, все пак отговори на въпросите ми — настоя Роджърс.

— Добре. Взривяват едно заведение на Кристофър Стрийт, посещавано основно от гей-членове. Набелязват една група от чернокожи за вземане на заложници. ФБР ги окошарва, следва публичен процес и всички хомосексуалисти и чернокожи са извън кожите си от гняв.

— И общественото внимание се фокусира върху групите, изповядващи философията на ненавистта — обади се Маккъски. — Но защо ще правят това, за Бога?

— Общественото внимание се съсредоточава върху тази именно група на ненавистта — каза Лиз. Маккъски разтърси глава.

— Познавате добре масмедиите — каза той. — Само да откриете една змия, и те веднага искат да направят бяла книга за гнездото й. Откривате едно гнездо, а те веднага скачат върху други гнезда.

— Добре, имаш право — каза Лиз. — Така, медиите ни сочат следващите гнезда. Чисти нации, Асоциации само за бели, Американско-арийско братство, цял парад от всевъзможни психопати. А после какво?

— После на средния американец му пада пердето и правителството пипва за гушата всички тия групи на ненавистта. И край на историята.

Лиз поклати глава.

— Не, това не е краят. Разбирате ли, разгромът, който осъществяват полицейските институции, не означава края на групите. Те оцеляват и се зариват дълбоко в пясъка. Нещо повече, ще последва ответен удар. Исторически погледнато, репресиите само подхранват силите на съпротива. И като последица, нападението на „Чиста нация“ бива осуетено — ако въобще е щяло да има такова, в което много се съмнявам, — в резултат на което ще последва надигане на чернокожата войнственост, на еврейската войнственост. Спомняте ли си лозунга „Никога отново“ на Лигата за защита на евреите от шейсетте години? Всяка група ще възприеме начин на поведение като техния. И когато тази поляризация плъзне, заплашвайки общността, средният бял американец безумно ще се изплаши. И колкото и да е иронично, правителството не ще може да помогне, защото просто е безсилно да атакува малцинствата. Ха са обвинили чернокожите, ха чернокожите са надали вой до небесата. Същото ще е и с хомосексуалистите, и с евреите. Ако ли пък ти е изпила чавка акъла и обвиниш всички малцинства, това означава война.

— Така че средностатистическият американец, който иначе е добра и светла личност, бива привлечен към радикалите. „Чиста нация“, АСБ и останалите започват да изглеждат като спасители на обществото.

— Точно така — каза Лиз. — Какво каза преди няколко години водачът на военната милиция от Мичиган? Нещо от рода на „Естествената динамика на отмъщението ще следва своя ход“. И когато се разчуе за „Чиста нация“ и това, което са планирали, същото ще стане тук.

— И „Чиста нация“ постига целта си — произнесе Роджърс. — Те биват преследвани, арестувани, разгромявани и обявявани извън закона. Те стават мъчениците на бялата кауза.

— Страшно ми харесва — каза Лиз.

— Ама то това няма край! — възкликна Маккъски. — Белите расисти изпращат група от собствените си членове, които да бъда заловени и пожертвани, за да възбудят ответен удар от страна на чернокожите, което на свой ред да уплаши белите, създавайки база за останалите в бялото расистко движение. — Той яростно разтърси глава. — Мисля, че и двамата придавате твърде голямо значение на тия дегенерати. Те са имали план, но са го изпортили и са ги пипнали. Край на историята.

Телефонът на Роджърс се обади.

— Не съм много сигурен, че вярвам особено много на казаното от Лиз — обърна се той към Маккъски, — но това е нещо, над което си струва да се замисли човек.

— Помисли си само за щетите, които може да нанесе „Чиста нация“, ако всичко е било нагласено — каза Лиз.

Роджърс усети ледена тръпка по гърба си. Беше твърде възможно, че през цялото време са водили славното и победоносно ФБР за носа. И след като медиите бяха разгласили с такъв шум случая, хората от Бюрото едва ли биха се осмелили да си признаят, че са били прецакани.

Той вдигна слушалката.

— Да?

В мембраната прозвуча гласът на Боб Хърбърт.

— Боб — каза Роджърс, — Алберто ме въведе накратко в нещата само преди няколко минути. Къде се намираш в момента?

— На едно шосе сред тълпа веселяци в Германия и се нуждая спешно от едно нещо.

— Какво?

— Или от помощ, колкото повече и колкото е възможно по-скоро, или от една кратичка молитва.