Хаос

37

Четвъртък, 12:02

Вашингтон, окръг Колумбия

След като си отбеляза информацията, от която се нуждаеше Худ, Роджърс я препрати на Ан, Лиз и Даръл. Обикновено информационните запитвания отиваха директно в отделите, отговарящи за наблюдението, личните досиета, пробиването на кодовете и всичко останало от този род. Худ обаче се нуждаеше от доста по-различна информация и запитването му беше едновременно и удобен, и целесъобразен начин да осведоми своя заместник за последния развой на нещата.

Роджърс му каза, че ще се свърже с него по най-бързия възможен начин.

След малко Алберто телефонира да му предаде пред какво е изправен Боб Хърбърт. Роджърс каза да не безпокоят Боб излишно и че той ще се оправи. От една страна, нямаше с какво да му помогнат, от друга — Боб беше достатъчно опитен.

После дойде Даръл Маккъски и докладва за Доминик:

— Истинското му име е Жерар Дюпре. Баща му е притежавал фабрика за резервни части за „Ербус“ в Тулуза. Когато през осемдесетте френската икономика стагнира, Жерар вече е прехвърлил семейния бизнес към видеоигрите и компютрите. Компанията му „Demain“ е частна и възлиза на стойност един милиард долара.

— Толкова много пари не може да са чисти, как мислиш?

— Така е. Но той изглежда невинен като пеленаче. Единствената му издънка е била някаква схема за пране на пари, която е разработвал посредством инвестиционния тръстов фонд „Науру Фосфейт“, и за това са го били през пръстите.

— Разказвай — каза Роджърс. Името му звучеше познато, макар и да не можеше да сети откъде и защо. Маккъски прегледа досието.

— През 1992 година Доминик и някои други френски бизнесмени според докладите са дали пари на една несъществуваща банка там, Международна банка по операции с обмяна на валута на Антигуа, докато в действителност парите минали през серия банки в Швейцария.

— И оттам накъде?

— Оттам са били разпръснати в петдесет и девет различни сметки в цяла Европа.

— Така че фондовете може да са изчезнали от тия петдесет и девет сметки навсякъде по света.

— Точно така — каза Маккъски. — Доминик е бил глобен, че не е платил френските данъци върху парите, но като цяло случаят е бил потулен. Две от междинните банки обаче са били на американска територия и ФБР е започнало да събира информация за тази личност.

— Науру се намира в Тихия океан, нали така? Маккъски се зачете в досието.

— На север от Соломоновите острови, с площ около осем квадратни мили. Има президент, няма данъци, най-висок доход на глава от населението в целия свят и един-единствен бизнес. Мини за добив на фосфат. Използван като изкуствен тор.

— Сетих се — каза Роджърс. — Японците окупират Науру през Втората световна война и поробват местните жители. Известно време преди това е владение на германците.

— Трябва да приема думите ви на доверие — каза Маккъски.

— А какво е това с името на Доминик? — запита Роджърс. — Защо го е променил от Дюпре? Да не би да е изпитвал срам от фамилното си име?

— Лиз работеше с мен и се зачуди за същото — каза Маккъски. — Но за това нямаме никакви доказателства. Той е бил отгледан като ревностен римокатолик и това е причината, поради която Лиз счита, че може да е взел името от свети Доминик. Досието от ФБР твърди, че той дава много пари за доминиканските благотворителни организации и на едно училище, носещо името на най-известния доминиканец, свети Тома Аквински. Според Лиз, след като Дюпре е един от така наречените Domini canes, кучетата на Бога, това може да отговаря на чувството му за пламенна вяра.

— Доколкото си спомням — каза Роджърс, — Доминик се слави и с репутацията да е нещо от рода на инквизитор. Някои историци гледат на него като на мозъка зад безмилостното клане на албигойците от Лангедок.

— Това пак е извън стихията ми — каза Маккъски. — Но след като го споменахте, може да се открие интересна връзка. — Той погледна в третото досие, с надпис „Човеконенавистнически групи“. — Чували ли сте нещо за якобинците?

Роджърс кимна.

— Те са били братство на френски доминиканци от тринадесети век. Понеже са се били устроили на Рю Сен Жак, оттам дошло името им. През френската революция антимонархистите, които се срещнали в един предишен якобински конвент, били наречени якобинци. Те били един жесток, много радикален фактор по време на революцията. Робеспиер, Дантон и Марат са били якобинци.

Маккъски свъси чело.

— Не знам защо си правя труда да ви разказвам нещо, свързано с историята. Добре. А в днешни дни да сте чували за Новите якобинци?

— Може да ти прозвучи самохвално, но съм чувал — каза Роджърс. — Всъщност точно днес. Алберто спомена нещо за някакъв полковник от френската Национална жандармерия, който ги преследвал.

— Това трябва да е полковник Балон — каза Маккъски. — Той е от стара коза яре, а те са любимата му кауза. От седемнадесет години Новите якобинци преследват чужденци във Франция, най-вече алжирци и марокански имигранти. Те са пълната противоположност на славните хрътки, които поемат отговорност за всяко отвличане. Нанасят удара светкавично и безмилостно и после изчезват.

— Седемнадесет години — произнесе замислено Роджърс. — Точно когато Доминик си е сменил името. Знаеш ли, има вероятност Жерар Доминик да е замесен в това и дори е възможно да е глава на група френски терористи. И след като ние го знаем, значи това е известно и на французите.

— Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни каже Балон. Казаха ми, че сега бил на някаква акция и не бил в настроение да се обажда по телефона. Пък и Доминик сигурно е недостъпен като всеки милиардер.

— Е, това не означава, че е недосегаем. Ако не е възможно да бъде атакуван фронтално, може да му се направи обход. Какво ще кажеш за парите, които Доминик изпраща чрез Науру? Това може да се окаже лостът, чрез който да се доберем до него. Може да е просто един клон от някакво огромно дърво.

— Без съмнение — каза Маккъски. — Човек като Доминик може да използва стотици, ако не и хиляди банки, за да финансира групи като тази по целия свят.

— Добре, но защо? — запита Роджърс. — Той е създал организация, която се простира по целия свят, и не може да няма някакво уязвимо място. Дали не е жаден за власт? Не ми изглежда такъв. Той е френски патриот. Тогава защо трябва да го е грижа какво става в Англия или Южна Африка, или където и да било другаде? Защо е решил да се простира навсякъде?

— Защото освен всичко друго той е и международен бизнесмен — каза Маккъски. — Едно от първите неща, които се губят при конфронтациите на терористите, е доверието в системата. Ако се случи отвличане на самолет, ние губим вяра в сигурността на летищата. И за известно време потокът от пътуващите по въздуха намалява. Ако е взривен някъде тунел, хората избират друг път или си остават у дома.

— Но инфраструктурата се възстановява.

— Това е било вярно досега — посочи Маккъски. — Но какво би се получило, ако едновременно бъде разклатена вярата в няколко системи? Или една и съща система бъде атакувана непрекъснато? Вижте Италия. Червените бригади отвлякоха министър-председателя Алдо Моро и в продължение на месеци разтърсваха Италия. Ами 1991 година, когато албанските бежанци наводниха Италия поради политическия хаос в страната си? Терористите отново нанесоха удар на Италия. Бяха изминали цели тринадесет години и въпреки това международната бизнес-общественост започна отново да се дърпа назад. За тях Италия отново бе несигурно място. Изчезна всякаква вяра в правителството. Чуждестранните инвестиции мигом паднаха почти до нула. Какво би станало, ако тероризмът бе продължил да напредва или да се разраства? Финансовите загуби щяха да придобият необратими размери. Вижте какво стана с Холивуд.

— Какво стана?

— Да не би да мислите, че студиите започнаха да откриват кинопавилиони във Флорида, защото там е по-слънчево, или пък недвижимите имоти — по-евтини? Не. Те се страхуваха, че земетресенията и расовите безредици могат да унищожат филмовата индустрия.

Роджърс се опита да осмисли всичко това. По лицето на Маккъски личеше, че и той прави същото.

— Даръл — каза замислено Роджърс, — колко бели расистки групи мислиш че има в Съединените щати?

— Няма какво да мисля — отвърна той и прелисти няколко страници от второто досие в скута си. — Според последната бяла книга на ФБР съществуват седемдесет и седем различни бели неонацистки групи от бръснати глави, с обща численост на членуващите в тях тридесет и седем хиляди души. От тях почти шест хиляди принадлежат на въоръжените милиции.

— Как са в процентно съотношение?

— Имате предвид как са разпределени? — запита Маккъски. — Основно са във всеки щат и във всеки по-голям град на всеки щат, включително и Хаваите. Някои са взели на прицел чернокожите, други азиатците, други евреите, някои мексиканците, други всички дотук изброени. Но са навсякъде.

— Това не ме изненадва — каза Роджърс.

Беше разгневен, но отказваше да се поддаде на гнева. Припомни си от обстойните прочити на историята как Бащите основатели също били горчиво разочаровани, че независимостта не означавала края на неравенството и омразата. Спомни си един цитат от едно писмо на Томас Джеферсън до Джон Адамс. Джеферсън бе написал: „Реки от кръв трябва още да изтекат и години от опустошения да преминат; и въпреки това целта си струва реки от кръв и години опустошения“.

— Какво мислите? — запита Маккъски.

Как искам да изритам здравата в задника една пасмина тъпи копелета заради Томас Джеферсън. — Роджърс игнорира сконфузения поглед на Маккъски. Той си прочисти гърлото. — Изскочи ли още нещо на компютъра за „Чиста нация“?

— Не. Обаче всички бяхме като гръмнати колко малко информация получихме.

— Просто лош късмет, или са успели да я изтрият?

— Не съм сигурен — отвърна Маккъски. — Но всичко изглежда така, сякаш това ще се окаже една голяма рекламна шумотевица, особено сред чернокожите. Никой не е бил ранен и успяхме да напъхаме зад решетките няколко наистина отвратителни мръсници.

— Като че ли цялата работа се оказа прекалено фасулска, така ли? — подсказа му Роджърс.

— Не е лъжа — отвърна Маккъски. — Поне така считам. А мисля, че и в Бюрото са на същото мнение. Най-големият въпрос е защо една външна група е била изпратена да нападне хората от „Шака Зулу“. Една от най-жизнените расово-ненавистнически групи в страната, Коалицията, е базирана в Куийнс. Това е точно над Ист Ривър, по-близо, отколкото „Чиста нация“ беше дори и в Ню Йорк. И въпреки това между двете сякаш няма никакви контакти.

— Дали пък не ни подхвърлят дезинформация? Знаеш ли, ние с Боб сме събрали един файл за тях. Ако имаш време, хвърли му един поглед; казва се Das Bait4. Номерът е в това, че ако искаш да заблудиш враг, оставяш го да залови някаква бойна част с дезинформирани войници. Ако врагът се полъже по думите им, десет или дванадесет души могат спокойно да вържат дивизия или дори цяла армия в очакване на нападение, което никога не ще се случи, или пък да се втурнат в съвсем погрешна посока. Съюзническите сили са отказали да правят такива неща поради жестоките инквизиции на заловените военнопленници. Но германците и японците са го правели редовно. А след като заловените войници не знаят, че лъжат, няма никакъв начин да се разбере дали казват истината, или не. А генералите са принудени да пращат собствени сили зад линията на фронта да разузнават. С колко човека разполагаше ФБР по случая?

— Почти тридесет.

— А сега? Колко хора проверяват откритите следи или разследват „Чиста нация“?

— Около седемдесет или осемдесет по цялата страна.

— А те са най-добрите специалисти по белите расовоненавистнически групи — каза Роджърс. — И така, шепа членове на „Чиста нация“ са арестувани и какво от това? ФБР ангажира най-добрата си част от групата по борба с белите расистки организации.

Маккъски се замисли за момент, после поклати глава.

— Като тактика има смисъл, но за Чистите националисти не звучи достатъчно мъжествено. Те вярват в силата на оръжието и по-скоро биха се сражавали, отколкото да замислят такива номера.

— Тогава защо не са го направили?

— О, те се биха — каза Маккъски. — Опитаха се да застрелят момчетата ни.

— Но не са го направили — посочи Роджърс. — И след това на всичко отгоре се оставят да ги заловят.

— Били са атакувани с превъзхождащи сили — възрази Маккъски. — ФБР все още може да воюва.

— Знам — отвърна Роджърс. — Но след като „Чиста нация“ са такива мъжаги, защо се предават? Не би ли било по-добре за каузата им да се бият до последния куршум, превръщайки се в мъченици и карайки ФБР да изглежда като някаква шайка главорези?

— Те не са камикадзе — отвърна Маккъски. — Може и да са смели и безмилостни, но и на тях им е мил животецът.

— Животецът — повтори Роджърс. — Тези хора едва ли са щели да пострадат. Каква е най-голямата присъда, която ги заплашва? Стреляли са срещу федерални агенти. Заговорничели са. Укривали са и са трупали оръжия. Ако обжалват, всеки ще получи от седем до десет години. Седем до десет години кабелна телевизия и гимнастически зали. Ще излязат на тридесет и пет, четиридесетгодишна възраст. Ще бъдат поздравявани като герои от хората си. Това би се понравило на всеки човек с болно съзнание като тяхното.

— Възможно е — съгласи се Маккъски, — но това не се вписва в нито един от профилите, които някога сме виждали. Да се предадеш, за да дезинформираш, и после да лежиш в затвора? Не, аз все още твърдя, че това не е достатъчно, за да задоволи тези хора.

— А аз твърдя, че ние може би сме изправени пред една нова порода расисти. Такива, които обичат да играят подобни игри.

Маккъски понечи да каже нещо, но размисли.

— Знам какво си мислиш — каза Роджърс. — Ти все още чувстваш, че ние им придаваме прекалено голямо значение.

— Изобщо значение — поправи го Маккъски. — Не искам да подценявам врага, но това са хора, ръководени от болно съзнание и сляпа ярост. Всяка вариация за тях би била отклонение, ерес.

— Но ако им предложиш подходящата награда, може да направят онова, което им е наредено, нали?

— Свободата — каза Маккъски. — Свободата да нападат онова, което ненавиждат.

— Съгласен съм — каза Роджърс. — А кое дава на една личност моралното право да напада?

— Ако те бъдат атакувани първо — каза Маккъски.

— Точно така — потвърди Роджърс. Вече започваше да се самонавива. Маккъски можеше и да не се съгласи, но той чувстваше, че тук има и още нещо. — Да приемем, че искаш да накараш някаква група да те нападне. Ти влизаш в антагонизъм с тях. Караш ги да се чувстват застрашени…

Телефонът звънна.

— Расовоненавистническите игри — каза Маккъски.

— Не е достатъчно — отвърна Роджърс. В очите на Маккъски се появи внезапен страх и разбиране.

— Това, плюс осведомяването им, че се каниш да ги нападнеш. Даваш на една чернокожа група да разбере, че е цел, и възпламеняваш всички чернокожи. Господи! Това е била целта на „Чиста нация“ — да позволят собственото си арестуване. Да дадат на „Шака Зулу“ да разберат, че те са били тяхна цел, дори и да не е било така. И преди още да мигнем, всички чернокожи като един са застанали зад войнствените „Шака Зулу“… и на белите не им остава голям избор освен да се изправят срещу тях.

Роджърс закима енергично. Телефонът отново зазвъня. Той му хвърли поглед. Върху светодиодното екранче в основата на апарата се бе изписал кодът за повикването на Ан Фарис.

— Точно това се случи през шейсетте — каза Маккъски, — когато Черните пантери станаха войнствените съюзници на голям брой групи за граждански права.

— Ако всичко това наистина се впише в една обща картина — Доминик, парите му, расовоненавистническите групи и дестабилизацията на Европа и САЩ, — светът ще бъде разлюлян от гигантски трус. — Роджърс включи телефона на високоговорител. — Извинявай, че те накарах да чакаш, Ан.

— Майк, Даръл ми каза, че сте се нуждаели от проверка на съобщения в пресата от „Demain“ — каза тя. — Обадих се на „Д’Алтон и Д’Алтон“, на хората им от агенцията в Ню Йорк, и получих по факса последните материали.

— И?

— Всичко е банална рекламна шумотевица за игрите — каза Ан, — с изключение на един нов джойстик.

— Какво пише за него?

— Че с новия „Енджойстик“ вие вече не просто играете играта — вие я чувствате.

— Продължавай. — Това пасваше напълно на расовоненавистническите игри. Роджърс усети студени пипала да плъзват по гръбнака му.

— Одобрена от федералната комисия по комуникациите нова технология, която стимулира нервните клетки посредством едно патентовано биозвено, управлявано с отпечатък на пръста. Предполагам, че това е направено, за да са сигурни, че връзката ще се използва върху ръцете, а не на други части от тялото. Пише така: „С Енджойстик Вие ще усетите и изпитате възбудата и емоциите, които Вашият герой от играта изпитва на екрана“.

— Заедно с ненавистта и любовта и всички спирки между тях.

— За това не се споменава нищо — каза Ан, — но не мога да повярвам, че нещо подобно наистина съществува. Чувствам се като в някакъв научнофантастичен роман.

— Не си в никакъв роман — каза Роджърс. — Много хора все още дори не могат да проумеят могъществото на тази технология, но въпреки това тя съществува. Благодаря ти, Ан. Това наистина е голяма помощ.

— Няма защо, Майк — отвърна тя. Роджърс затвори телефона и погледна към Маккъски, който пишеше нещо върху корицата на една от папките.

— Всичко пасва — изрече възбудено Маккъски. — По дяволите, всичко пасва.

— Давай тогава.

— Нека да кажем, че Доминик използва банкови схеми като онази в Науру да праща пари на белите расистки движения. Той ни подхвърля фалшива следа, отклонявайки ни в погрешен коловоз, като ни поднася „Чиста нация“, докато в същото време спокойно смазва колелата на други групи. Той също така се подготвя да изстрелва ненавистнически игри, такива, които да могат да се играят с „Енджойстик“. Хората изпитват удоволствие да преследват малцинства. — Той хвърли поглед към Роджърс. — Съгласен съм с Ан — това и за мен е като научна фантастика, — но нека го приемем за момента. Какво следва? Чернокожите изпадат в ярост от игрите. Вестниците също. Гражданите с десни разбирания също са изведени от равновесие. А междувременно „Чиста нация“ дори и не помислят да обжалват. Ами! Те отиват на процеса, защото им трябва обществен форум. И хоп — тези мръсници се превръщат в жертви.

— Точно така — каза Роджърс. — И голяма група от бялата раса тайно ще попие всичко казано от тях. Белите, които обвиняват високите данъци за социалните придобивки и безработицата и не одобряват социалната политика и безработицата при чернокожите. А черните активисти изпадат във все по-силна ярост с напредването на процеса и някой, без значение от коя страна на барикадата, прави нещо, за да провокира инцидент. Крайният резултат е масови безредици. Изпълнителите на Доминик не дремят и Ню Йорк, и Лос Анджелис, Чикаго и Филаделфия, Детройт и Далас избухват в расови експлозии и много скоро цялата територия на Съединените щати пламва.

— Не само Щатите — каза Роджърс. — Боб Хърбърт е изправен пред същия проблем в Германия.

— Ето — възкликна Маккъски. — Доминик отваря портите на ада по целия свят — с изключение на Франция. Затова и Новите якобинци действат мълчешком, ефективно, без да вдигат никакъв шум. — Маккъски отвори досието на Доминик. — Тези момчета са уникални сред терористите, защото те наистина тероризират. Има много малко докладвани инциденти, но при повечето случаи те заплашват хората с насилие. И тогава дават специфични заповеди: еди-коя си група хора да напусне този и този град, защото в противен случай при завръщането си ще осъществят заплахата си. Това е нещо наистина крупно, също като призива да изхвърлим британците от Ирландия. Но пък винаги заповядват нещо, което е изпълнимо.

— Хирургически удари, които не получават голямо отражение в пресата — каза Роджърс.

— Които не получават никакво отражение в пресата — поправи го Маккъски. — Французите не дават пет пари. Така че каквото и да става по света, Франция си е сравнително стабилна страна. А Доминик прилапва куп банки, промишлености и инвестиционни компании и става една от най-сериозните фигури на света. Може би дори и най-сериозната.

— А всеки, който се опитва да докаже връзката му с тероризма, остава с пръст в устата.

— Или пък има среднощно посещение от Новите якобинци — завърши Маккъски, оглеждайки досието. — Тия момчета притежават всички характерни черти на старата мафия. Тактиката на желязната ръка, удари, екзекуции, всичко.

Роджърс се отпусна на стола.

— Пол вече трябва да се е върнал в офиса на Хаузен в Хамбург. — Той погледна бележника си. — Обади му се, въведи го в последното развитие на обстановката и му кажи, че се опитвам да се свържа с полковник Балон. Нашият човек е Доминик, освен ако не сме се заблудили здравата. А Балон ми се струва единственият човек, който може да ни помогне.

— Желая ви късмет — каза Маккъски. — Внимавайте с него, доста е бодлив.

— Ще си сложа ръкавици — отвърна Роджърс. — Ако успея да извъртя нещата, а мисля, че ще успея, възнамерявам да му предложа нещо, което няма да намери във Франция.

— И какво е то?

— Помощ — отвърна Роджърс.