Хари

15

Когато излезе през стъклените врати на центъра „Паркър“, Бош видя как се създава една новина. По площада отпред бяха разположени пет-шест телевизионни екипа, готови да излъчват репортажи на живо. На тротоара беше израснала микровълнова гора — върволица от телевизионни коли с издигнати микровълнови предаватели. Беше събота, иначе най-спокойният откъм новини ден през седмицата. Но убийството на Хауард Елайъс беше сензация. Определено щеше да е водеща новина. Местните телевизии щяха да започнат излъчване по обяд. И тогава щеше да се започне. Новината за убийството на Елайъс щеше да обрули града като горещ вятър и да разбуни страстите. Обстановката в управлението — а и в града-зависеше от начина, по който тези млади и красиви хора представеха получената информация. Полицията можеше само да се надява, че няма да разгорят вече тлеещото в обществото напрежение. Че ще проявят умереност и здрав разум, че просто ще изложат фактите, без да размахват томахавки. Но Бош знаеше, че тези надежди имат също толкова голям шанс, колкото и Елайъс, когато малко преди повече от дванадесет часа се бе качил на Ейнджълс Флайт.

Той веднага зави наляво и се насочи към служебния паркинг, като внимаваше да не попадне пред обектива на някоя от камерите. Не искаше да го показват по новините, освен ако не е абсолютно наложително.

Успя незабелязано да се измъкне и стигна до автомобила си. Десет минути по-късно паркира неправилно пред Брадбъри, като остави колата си зад друг телевизионен микробус. Когато излезе навън, той се огледа наоколо, но не видя репортери. Предположи, че са отишли на спирката на Ейнджълс Флайт, за да заснемат местопрестъплението.

Бош се качи със стария асансьор на последния етаж, отвори вратата и излезе на площадката, където се сблъска с Харви Бътън, продуцента и оператора му. Когато се опита да ги заобиколи, тримата неспокойно го изгледаха. После продуцентът заговори:

— Хм, детектив Бош? Аз съм Том Чейни от Канал 4.

— Браво.

— Чудех се дали не можем да поговорим за…

— Не. Приятен ден.

Бош успя да ги заобиколи и закрачи към офиса на Елайъс. Чейни продължи да говори зад него.

— Сигурен ли сте? Получихме доста информация и сигурно и за двама ни ще е от полза, ако можем да я потвърдим. Не искаме да ви причиняваме каквито и да е проблеми. Ще е най-добре, ако си сътрудничим. Нали разбирате?

Хари спря и погледна назад към него.

— Не, не разбирам — каза той. — Ако решите да пуснете в ефир непотвърдена информация, това си е ваша работа. Но аз няма да потвърдя каквото и да било. И вече имам сътрудници.

Той се завъртя, без да дочака отговор, и се насочи към вратата, на която бе написано името на Хауард Елайъс. Нито Чейни, нито Бътън казаха нещо.

Когато влезе в офиса, завари Джанис Лангуайзър да седи зад бюрото на секретарката и да преглежда някакви документи. До нея имаше три кашона, пълни с папки. Прокурорката вдигна поглед.

— Детектив Бош?

— Хей, за мен ли са тези кашони? Тя кимна.

— Първата партида. А, много ви благодаря за онова, което направихте по-рано.

— За какво?

— Казахте ми, че вдигат автомобила ми. Излъгахте ме, нали?

Бош съвсем бе забравил.

— Хм, не съвсем. Това си беше забранена зона. Спокойно можеха да го направят.

Той се усмихна, когато разбра, че го е разкрила. По лицето му плъзна червенина.

— Вижте, трябваше да разговарям с инспектор Енренкин насаме. Извинете ме.

Преди Лангуайзър да успее да каже нещо, Карла Енренкин надникна от съседната стая. Тя също държеше папка в ръка. Бош посочи към трите кашона на пода.

— Като че ли имате известен напредък.

— Надявам се. Може ли да поговорим за малко?

— Естествено. Но първо искам да ви питам нещо. Идваха ли хора от Канал 4 да ви интервюират?

— Да — потвърди Лангуайзър. — И от Канал 9 преди тях.

— Казахте ли им нещо?

Прокурорката хвърли бегъл поглед към другата жена и сведе очи към пода. Не отговори нищо.

— Аз дадох кратко изявление — отвърна Ентренкин. — Нищо сериозно, само им обясних ролята си. Може ли да поговорим?

Тя отстъпи назад и Бош влезе в стаята с кантонерките. На бюрото имаше друг кашон, пълен до половината с папки. Ентренкин затвори вратата след него. После остави на бюрото папката, която държеше, скръсти ръце и строго го погледна.

— Какво има? — попита той.

— Том Чейни току-що ми каза, че на пресконференцията било съобщено следното. Хм… че господин Елайъс бил оставил портфейла и часовника си тук. Мислех си, че когато сутринта ви помолих да напуснете, ви е станало ясно, че…

— Съжалявам. Забравих.

Бош остави куфарчето си върху бюрото, отвори го и извади пликчетата с портфейла и часовника.

— Вече ги бях прибрал в куфарчето си, преди да дойдете. После забравих и си тръгнах с тях. Искате ли да ги върна там, където ги намерих?

— Не. Просто исках обяснение. И не съм сигурна, че ви вярвам.

Последва продължително мълчание, по време на което двамата се гледаха напрегнато.

— Само за това ли искахте да разговаряме? — попита накрая Бош.

Тя се завъртя към бюрото и папката, която бе преглеждала.

— Мислех, че отношенията ни няма да са такива.

— Вижте — отвърна той, като затвори куфарчето си, — вие си имате вашите тайни. Аз също. Въпросът е, че Хауард Елайъс не е бил ограбен. Така че продължаваме нататък. Става ли?

— Ако се опитвате да ми кажете, че в това следствие са замесени хора, които са се опитали да скрият веществени доказателства…

— Нищо не се опитвам да ви кажа.

Очите й проблеснаха гневно.

— Те не би трябвало да работят в управлението. Знаете го.

— Това е съвсем друг въпрос. Имам по-важ…

— Има хора, които са на мнение, че няма нищо по-важно от безупречността на служителите в едно полицейско управление.

— Говорите като на пресконференция, госпожо главен инспектор. Сега ще взема тези папки. По-късно ще се върна за следващата партида.

Той понечи да се върне в приемната.

— Просто си мислех, че сте различен, това е всичко — каза тя.

Бош отново се обърна към нея.

— Вие не знаете дали съм различен, защото не ви е известно най-важното нещо за мен. По-късно пак ще поговорим.

— Липсва още нещо.

Той спря и я погледна.

— Какво?

— Хауард Елайъс постоянно си водеше записки. Винаги държеше бележник на писалището си или го носеше със себе си. Последният му бележник липсва. Знаете ли къде е?

Бош се върна при бюрото, отново отвори куфарчето си и извади бележника.

— Няма да ми повярвате, но вече го бях прибрал, когато се появихте вие и ни изхвърлихте.

— Всъщност, вярвам ви. Прочетохте ли го?

— Отчасти. Също преди да дойдете вие.

Тя продължително го изгледа.

— Ще го прехвърля и ако няма проблеми, ще ви го дам още днес. Благодаря, че го върнахте.

— Моля.

Когато пристигна в ресторанта на самообслужване, другите вече бяха там и ядяха. Седяха на една от дългите маси в задното помещение и бяха сами. Бош реши да свърши с работата, преди да се нареди на някоя от опашките и да си поръча.

— Как е? — попита Райдър, когато се приближи и седна на пейката до нея.

— Ами, струва ми се, че беше прекалено бледичко, за да е по вкуса на Ървинг.

— Мамка му на Ървинг — отвърна Едгар, — Не съм станал ченге заради такива гадости.

— Аз също — присъедини се Райдър.

— За какво говорите? — попита Частейн.

— За междурасови отношения — отвърна Киз. — Колко показателно, че не успя да се сетиш.

— Хей, аз…

— Няма значение — намеси се Бош. — Хайде да поговорим за случая, става ли? Първо ти, Частейн. Свършихте ли с жилищния блок?

— Да, свършихме. Нищо.

— Освен че открихме информация за жената — каза Фуентес.

— А, да, вярно.

— За коя жена?

— За другата жертва. Каталина Перес. Почакай малко.

Частейн се наведе към пейката и взе бележника си. Прелисти го на втората страница и плъзна поглед по записките.

— Апартамент деветстотин и девет. Перес е била чистачка там. Ходела е всеки петък вечер. Та ето откъде е идвала.

— Но тя се е качвала нагоре — възрази Бош. — Не е работела до единадесет, нали?

— Не, това е въпросът. Работела от шест до десет и половина, после взимала Ейнджълс Флайт до автобусната спирка и се прибирала вкъщи. Само че по пътя надолу трябва да е погледнала в чантата си и да е открила, че бележника й, в който си записвала графика и телефонните номера, го няма. Снощи го извадила в апартамента, защото собственикът доктор Райли си бил сменил телефонния номер и й дал новия. Но после го оставила на масата в кухнята. Трябвало е да се върне, защото иначе не си знаела графика. Тази госпожа…

Той отново се наведе към пейката и взе бележника, поставен в найлоново пликче за веществени доказателства.

— … искам да кажа, че й погледнах графика. Скъсвала се е от работа. Имала е ангажименти всекидневно, често и нощем. Онзи Райли каза, че можела да ходи у тях само в петък вечер. Справяла се отлично…

— Значи, когато са я очистили, се е връщала обратно, така ли? — попита Едгар.

— Така изглежда.

Последва продължително мълчание. Бош се замисли за това как забравянето на един бележник е коствало живота на Каталина Перес.

— Добре — каза накрая той. — Вече знаем какво са правили всички в мотрисата. Чиста ли е останалата част от блока?

— Никой не е чул и видял нищо — отвърна Частейн.

— Всички ли разпитахте?

— В четири апартамента никой не ни отговори. Но всички те бяха от отсрещната страна.

— Добре, засега ще ги оставим. Киз, разговаря ли пак със съпругата и сина?

Райдър дъвчеше последната хапка от сандвича си и вдигна пръст, докато преглътне.

— Да, поотделно и заедно. Нищо не ми направи впечатление. И двамата са абсолютно убедени, че убиецът е ченге. Не…

— Разбира се — прекъсна я Частейн.

— Остави я да говори — каза Бош.

— Не добих впечатление, че знаят много за случаите на Елайъс или за вероятни заплахи. Дори не е имал кабинет у дома си. Успях да спечеля доверието на госпожа Елайъс и тя ми каза, че била убедена във верността му. Каза го точно така — „убедена“. Нещо не ми прозвуча както трябва. Мисля, че ако не се съмняваше, щеше да каже, че й е „бил“ верен, а не, че е била „убедена“, нали разбираш какво имам предвид?

— Значи смяташ, че е знаела, така ли?

— Възможно е. Но също смятам, че ако е знаела, е щяла да го приеме. Да си съпруга на Хауард Елайъс е означавало високо обществено положение. Много съпруги на такива мъже правят този компромис. Затварят си очите за някои неща, за да запазят чистия му неопетнен образ, и живота, който водят.

— Ами синът?

— Мисля, че е обожавал баща си. Ужасно страда.

Бош кимна. Уважаваше умението на Райдър да провежда разпити. Беше я виждал в действие и знаеше, че е изключителна. Знаеше също, че я е използвал по начин, не чак толкова различен от начина, по който Ървинг бе искал да я използва по време на пресконференцията. Беше я пратил в дома на Елайъс, защото знаеше, че тя ще се справи. Но и защото беше чернокожа.

— Зададе ли им основния въпрос?

— Да. Снощи и двамата са си били вкъщи. Не са излизали. Взаимно си осигуряват алиби.

— Страхотно — подметна Частейн.

— Добре, Киз — каза Бош. — Някой друг да иска да съобщи нещо?

Той се наведе напред, за да може да види лицата им. Никой не му отговори. Забеляза, че всички вече са изяли сандвичите си.

— Е, не зная дали сте чули нещо за пресконференцията, но началникът повика тежката артилерия. От утре сутрин в следствието се включва и ФБР. В осем имаме среща в заседателната зала на Ървинг.

— Мамка му — процеди Частейн.

— С какво са по-добри от нас, по дяволите? — попита Едгар.

— Навярно с нищо — отвърна Бош. — Но фактът, че го съобщи на пресконференцията, сигурно ще помогне за запазване на мира. Поне засега. Във всеки случай да оставим това за утре, когато ще видим как ще се развият нещата. Дотогава имаме още време. Ървинг неофициално ми нареди да прекратим следствието, докато не се появят агентите, но това са глупости. Казах му, че ще продължим да работим.

— Да, не трябва да оставяме акулата да умре, нали така? — обади се Частейн.

— Точно така, Частейн. Е, зная, че никой от нас не е спал. Мислех си, че някои можем да продължим и да свършим привечер, а други да отидат да подремнат и после отново да се включат. Какво ще кажете?

Отново никой не се обади.

— Добре, ето как ще се разделим. В багажника на колата ми има три кашона с папки от офиса на Елайъс. Искам вие от вътрешния отдел да ги вземете и да ги отнесете в заседателната зала на Ървинг. Преглеждате папките и записвате имената на ченгетата и всички останали, които трябва да се проверят. Искам да съставите списък. Когато се уверим в алибито на всеки от тях, го задраскваме и продължаваме нататък. Трябва да сте готови до утре сутрин, когато пристигнат агентите. После можете да си отидете и да се наспите.

— А какво ще правите вие? — попита Частейн.

— Ще се заемем със секретарката и асистента на Елайъс. После аз ще се прибера и ще подремна. Е, поне така се надявам. Довечера ще трябва да поговорим с Харис и да проверим онова нещо с Интернет. Искам да зная за какво се отнася, преди да се намеси ФБР.

— Най-добре да внимавате с Харис.

— Ще внимаваме. Това е една от причините, заради която го оставям за довечера. Ще разиграем картите както трябва и медиите дори няма да разберат, че сме приказвали с него.

Частейн кимна.

— Ами онези папки, които ни даваш, стари ли са или нови?

— Стари. Ентренкин е започнала със завършените дела.

— Кога ще можем да се запознаем с материалите за „Черния войн“? Това е важното. Останалото са глупости.

— Надявам се да ги получа по-късно днес. Но останалото не са глупости. Трябва да проверим и последната папка от офиса. Защото ако пропуснем нещо, после някой адвокат може да ни натрие носа в съда. Ясно ли е? Не пропускайте нищо.

— Ясно.

— Освен това защо толкова се интересуваш от материалите за „Черния войн“? Ти си оправдал онези ченгета, нали така?

— Да, и какво от това?

— В такъв случай мислиш ли, че в папката ще откриеш нещо по-различно от онова, което вече знаеш? Пропуснал ли си нещо, Частейн?

— Не, но…

— Но какво?

— Това е последното дело. Мисля, че сред материалите трябва да има нещо.

— Е, ще видим. Всяко нещо с времето си. Засега се заемете със старите папки и недейте да пропускате нищо.

— Казах ти, няма. Просто е досадно да знаеш, че си губиш времето.

— Добре дошъл в отдел „Убийства“.

— Да бе, да.

Бош бръкна в джоба си и извади малка кафява кесия. Вътре имаше няколкото дубликата на ключа за заседателната зала, които беше направил в китайския квартал на път за ресторанта. Той я остави на средата на масата и ключовете изтракаха.

— Всеки получава ключ от заседателната зала на Ървинг. Когато оставите папките там, искам залата да е постоянно заключена.

Бош се изправи и погледна към Частейн.

— Хайде, да вървим да вземем кашоните от колата.