Хари

2

Бош се уговори да се срещне с двамата си партньори в участъка на холивудското управление, откъдето щяха да вземат служебни автомобили и да отидат на Ейнджълс Флайт. По пътя включи радиото в джипа и остана поразен от новината за започналото разследване на убийството при историческата железница. Репортерът съобщаваше от местопрестъплението, че в една от мотрисите били открити два трупа и че пристигнали няколко души от отдел „Грабежи и убийства“. Но не знаел нищо повече, защото полицията блокирала необичайно широк участък и му забранила достъп. В участъка Бош предаде тази откъслечна информация на Едгар и Райдър, докато попълваха формулярите за три автомобила от служебния гараж.

— Май ще се наложи да метем боклука на „Грабежи и убийства“ — заключи Едгар, ядосан, че са го събудили, и ще си загуби почивните дни като момче за всичко на ГУ. — Ние ще се потим, а те ще оберат лаврите. А този уикенд дори не сме дежурни. Щом на Ървинг са му притрябвали хора от Холивуд, да беше повикал проклетия екип на Райе.

Имаше право. Тази седмица първи екип, който включваше Бош, Едгар и Райдър, бе свободен. Ако Ървинг спазваше правилника за дежурствата, трябваше да извика хората на Тери Райе, който ръководеше трети екип. Но Бош вече бе разбрал, че Ървинг не се съобразява с никакви правилници, не и щом заместник-началникът на полицията го викаше без посредничеството на прекия му шеф лейтенант Грейс Билетс.

— След малко ще имаш възможност лично да го кажеш на заместник-началника — отвърна Бош, свикнал с обичайните оплаквания на партньора си.

— Да бе, ще го направя и през следващите десет години няма да си мръдна задника от Харбър. Остави.

— Хей, харбърското управление си е блага работа-подметна Райдър, за да подразни Едгар. Знаеше, че живее в Долината и прехвърлянето в харбърското управление би означавало за него всекидневно пътуване от час и половина — чиста проба „магистрална терапия“, методът на началството за неофициално налагане на наказание на бунтуващи се и създаващи проблеми ченгета. — Там имат само шест-седем убийства годишно.

— Много хубаво, но не ме устройва.

— Добре де, добре — рече Бош. — Да тръгваме и да оставим това за по-късно. Не се задълбавайте толкова.

Той пое по Холивуд Булевард към шосе 101 и стигна до центъра, без да попадне в задръстване. По средата на пътя погледна в огледалото и видя, че партньорите му го следват. Можа да ги различи, въпреки мрака в колоната автомобили. Мразеше новите детективски коли. Бяха черно-бели и досущ приличаха на патрулни, с единствената разлика, че на покрива им нямаше лампа. Замяната на старите, необозначени автомобили беше идея на предишния началник, целяща единствено да изпълни обещанието му да изкара повече полицаи по улиците. Появата на нови полицейски коли трябваше да остави у обществеността впечатлението, че патрулират повече ченгета. Освен това, когато говореше пред публика, началникът на полицията броеше и детективите и гордо съобщаваше, че увеличил патрулните ченгета със стотици.

А в това време детективите се мъчеха да си вършат работата с лесно разпознаваеми коли. Бош и хората му неведнъж се бяха опитвали да извършат светкавичен арест или да проникнат някъде, само за да бъдат издадени от собствените си автомобили. Това бе глупаво и опасно, но отделите в управлението бяха задължени да изпълняват нареждането на началника, дори и след като той не получи втори петгодишен мандат. Подобно на мнозина други детективи, Бош се надяваше, че заместникът му скоро ще отмени тази заповед. Междувременно, вече не се прибираше вкъщи със служебната кола. Не и в Лос Анджелес. Човек никога не знае какво може да му докара паркираният пред дома му обозначен полицейски автомобил.

Пристигнаха на Гранд Стрийт в три без петнадесет. Когато спря, Бош видя край тротоара на Калифорния Плаза необичайно голям брой полицейски коли. Забеляза бусовете на групите за оглед на местопрестъплението и на патологията, няколко патрулни коли и още няколко детективски седана — необозначените автомобили, които все още използваха ченгетата от ГУ. Докато чакаше Едгар и Райдър, той отвори куфарчето си, извади клетъчния телефон и набра домашния си номер. На петото иззвъняване се включи телефонният секретар и Бош чу собствения си глас, който му предлагаше да остави съобщение. Канеше се да затвори, но внезапно промени решението си.

— Аз съм, Елинор. Повикаха ме по работа… но щом се прибереш, се свържи с мен по пейджъра или но телефона, за да зная, че си добре… Хм, това е. Чао… А, сега е към три без петнадесет. Събота сутрин. Чао.

Едгар и Райдър вече стояха до автомобила му. Той прибра телефона и слезе с куфарчето в ръка. Като най-висок, Едгар повдигна жълтата лента за ограждане района на местопрестъплението и те се провряха под нея, съобщиха имената и номерата на служебните си карти на униформения полицай със списъка на участващите в разследването, после пресякоха Калифорния Плаза.

Площадът представляваше естествения център на Бънкър Хил и бе заобиколен от два, допиращи се един до друг, небостъргача, висок жилищен блок и Музея за модерно изкуство. По средата имаше огромен фонтан, но по това време помпите и светлините бяха изключени и водата бе неподвижна и черна.

Повечето от следователите и патрулните се мотаеха около малката сграда на музея зад фонтана, като че ли в очакване на нещо. Бош потърси лъщящата бръсната глава на заместник-началник Ървин Ървинг, но не успя да го открие. Заедно с партньорите си той си запробива път през тълпата и се насочи към самотната мотриса, спряна на края на релсовия път. Докато вървяха, разпозна много детективи от „Грабежи и убийства“. С някои от тях беше работил преди години, когато служеше в елитния отдел. Неколцина му кимнаха или го поздравиха по име. Видя Франсис Шиън, бившия си партньор, който стоеше сам настрани и пушеше. Бош се отдели от Едгар и Райдър и се приближи към него.

— Здрасти, Франки — каза той. — Какво става?

— Хари, какво правиш тук?!

— Ървинг ме повика.

— Мамка му! Съжалявам, не бих го пожелал и на най-големия си враг.

— Защо, какво…

— Най-добре първо поговори с него. Иска следствието да е абсолютно секретно.

Бош се поколеба. Шиън изглеждаше изтощен, но Хари не го бе виждал от месеци. Нямаше представа на какво се дължат тъмните кръгове под напрегнатите му очи, нито пък кога са се появили. За миг си спомни отражението на собственото си лице в стъклото на прозореца.

— Добре ли си, Франсис?

— По-добре отвсякога.

— Ще се видим после.

Върна се при Едгар и Райдър, които стояха до мотрисата. Едгар леко кимна наляво.

— Хей, Хари, видя ли кой е дошъл? — тихо попита той. — Частейн и неговите момчета. Какво правят тук тези гадняри?

Бош се завъртя и забеляза хората от вътрешния отдел.

— Нямам представа — отвърна той.

За миг погледът му срещна този на Частейн, но Хари извърна очи. Не си струваше да се вълнува заради него. Вместо това се съсредоточи върху местопрестъплението. Изгаряше от любопитство. Броят на детективите от ГУ, кретените от вътрешния отдел, присъствието на заместник-началника — трябваше да разбере какво става.

Бош поведе хората си в колона по един към мотрисата. Вътре бяха поставени прожектори и беше светло като ден. Вече работеха два екипа за оглед на местопрестъплението. Беше пристигнал прекалено късно. Първи с огледа се заемаха служителите от патологията, които удостоверяваха смъртта на жертвите, снимаха труповете на място, оглеждаха раните им, идентифицираха ги и търсеха оръжието на престъплението.

Той се приближи до задната част на мотрисата и погледна през отворената врата. Имаше два трупа. На една от седалките по средата бе просната жена със сив клин и бяла, дълга до бедрата фланелка. На гърдите й беше разцъфнало голямо кърваво петно около огнестрелна рана. Главата й лежеше отметната назад върху перваза на прозореца. Имаше тъмна коса и кожа и очевидно произхождаше от Латинска Америка. До нея имаше найлонов плик, пълен с нещо, което Бош не можеше да види. Отгоре се подаваше сгънат вестник.

На стъпалата до задната врата лежеше по очи чернокож мъж в тъмносив костюм. От мястото си Хари не можеше да различи лицето му и виждаше само една рана — в средата на дясната длан на жертвата. Знаеше, че по-късно в доклада за аутопсията тази рана ще бъде наречена „защитна“. Мъжът бе вдигнал ръка в безплоден опит да се предпази. През годините Бош често беше срещал такава реакция и тя винаги го караше да се замисля за отчаяните действия на хората преди смъртта им. Да вдигнеш ръка, за да спреш куршум, бе едно от най-отчаяните.

Макар че някой непрекъснато препречваше погледа му, през прозореца в отсрещния край на мотрисата, можа да види релсите надолу по Хил Стрийт. В основата на хълма имаше втора мотриса и около колелото и затворените врати на „Гранд Сентръл Маркет“ оттатък улицата се мотаеха детективи.

Като дете се беше возил на железницата и знаеше как работи. Двете еднакви мотриси играеха ролята на противотежести. Когато едната се изкачваше, другата се спускаше и обратно. Разминаваха се по средата. Спомняше си времето, когато Бънкър Хил все още не се бе възродил в лъскав делови център с небостъргачи от стъкло и мрамор, скъпи жилищни сгради, музеи и фонтани, наричани поетично „водни градини“. Тогава хълмът беше застроен с великолепни викториански къщи, превърнати в западнали хотели. Веднъж двамата с майка му се бяха качили с Ейнджълс Флайт, за да си търсят жилище.

— Най-после, детектив Бош.

Бош се извърна. Заместник-началник Ървинг стоеше пред отворената врата на малка постройка.

— Елате — покани ги той.

Влязоха в тясно помещение с големи стари колела, някога изкачвали и спускали мотрисите по склона. Бош бе чел, че когато преди няколко години бяха възстановили Ейнджълс Флайт след четвъртвековно бездействие, кабелите и колелата били заменени с контролирана от компютър електрическа система.

В едната част на помещението имаше място колкото за малка маса с два сгъваеми стола. От другата се намираше компютърът за контрол на мотрисите, столче за оператора и купчина кашони. Най-горният бе отворен и вътре се виждаха брошури за историята на Ейнджълс Флайт.

В сянката под старите железни колела до отсрещната стена, със скръстени ръце, стоеше човек с набръчкано, почервеняло от слънцето лице и сведени към пода очи. Бош го познаваше. Беше работил под командването на капитан Джон Гаруд, началник на отдел „Грабежи и убийства“. Изражението на лицето му ясно показваше, че е много ядосан от нещо. Гаруд не погледна към тях и тримата детективи не казаха нищо.

Ървинг отиде при телефона на масата и вдигна слушалката. Докато разговаряше, той даде знак на Бош да затвори вратата.

— Извинете ме, господине — каза заместник-начални-кът, — екипът от Холивуд. Всички са тук и са готови за действие.

Той се заслуша за няколко секунди, после се сбогува и затвори. Почтителният му глас и обръщението „господине“ показваха, че разговаря с началника на полицията. Поредната от странностите по случая.

— Съжалявам, че се наложи да ви събудя — каза Ървинг, като се завъртя и застана с лице към тримата детективи. — Известно ми е, че не сте дежурни. Но разговарях с лейтенант Билетс и от този момент сте освободени от холивудския график, докато не разрешим този случай.

— За какъв случай по-точно става въпрос? — попита Бош.

— Деликатна ситуация. Убийство на двама граждани.

На Бош му се искаше Ървинг да е по-конкретен.

— Господин заместник-началник, видях тук достатъчно хора от „Грабежи и убийства“, че спокойно могат наново да разследват случая „Боби Кенеди“ — каза той, като хвърли поглед към Гаруд. — Да не споменавам за момчетата от вътрешния отдел. Какво точно правим тук? Какво искате от нас?

— Съвсем просто е — отвърна Ървинг. — Прехвърлям ви следствието. Случаят вече е ваш, детектив Бош. Детективите от „Грабежи и убийства“ ще си тръгнат веднага щом поемете нещата. Както виждате, вече са доста напреднали. Това не е най-добрият вариант, но смятам, че ще се справите. Способностите ви са ми известни.

Бош неразбиращо го погледна, после отново премести очи към Гаруд, който не бе помръднал от мястото си и продължаваше да гледа в пода. Детективът зададе единствения въпрос, който можеше да изясни тази странна ситуация.

— Кои са мъжът и жената в мотрисата?

Ървинг кимна.

— Навярно по-точно е да се каже „кои са били“. Жената се казва Каталина Перес. Все още не знаем каква е и какво е правела на Ейнджълс Флайт. Възможно е да няма отношение към случая. Изглежда просто е попаднала не където трябва и не когато трябва. Но това ще трябва да определите вие. Във всеки случай, съвсем друг е въпросът с мъжа. Той е Хауард Елайъс.

— Адвокатът ли?!

Ървинг кимна. Бош чу как Едгар шумно въздъхва.

— Наистина ли?

— Да, за съжаление.

Бош погледна през прозореца към мотрисата. Хората от екипите за оглед на местопрестъплението все още работеха и се готвеха да изключат прожекторите, за да потърсят отпечатъци от пръсти с лазерната апаратура. Погледът му попадна върху пробитата от куршум длан. Хауард Елайъс… Замисли се за заподозрените, които щяха да се появят по време на следствието. Мнозина от тях се намираха наблизо дори и в този момент.

— Мамка му — промърмори Едгар. — Май че нямаме възможност за избор, а, шефе?

— Мерете си приказките, детектив — изръмжа Ървинг и мускулите на челюстите му се издуха от ярост.

— Вижте, господин заместник-началник, искам да кажа, че ако търсите някой от управлението, който да изиграе ролята на Чичо Том, няма да…

— Това няма нищо общо — прекъсна го Ървинг. — Независимо дали ви харесва, следствието поемате вие. Очаквам всеки от вас да изпълнява задълженията си професионално и стриктно. Нищо друго не е от значение. Абсолютно нищо.

Ървинг замълча и изгледа последователно Едгар, Райдър и Бош, след което додаде:

— В нашето управление има само една раса — раса-Нито черна, нито бяла. Расата на полицаите.